• Пир

    Олга Николова

    Свали rtf.

    Alexander_Adriaenssen_-_Still-Life_with_Fish_-_WGA0034

    За Коледа французите ядат пушена сьомга със сметанов сос. Другото предястие е фоа гра, приготвено на водна баня с малко уиски и поднесено с препечени филийки. После ще има и печено, а накрая салата и сирена. Седим на трапезата и си разменяме любезности – така е винаги в присъствието на поколението, което все още има спомени от войната –

    „Архитектите – все забравят стълбището; глупави.”

    „Изкуството – вкарва директно в болницата. Пък и за какво ни е, сега машините са много по-бързи и по-добри от човека.”

    „Астрономията – красива наука, полезна за мореплаването. Астрологията е за присмех.”

    „Пръстенът – много е изискано да се носи на показалеца. На палеца е прекалено ориенталско. Носенето на пръстени деформира пръстите.”

    „Брадата – знак на сила. Да си пускаш прекалено много брада кара космите да окапят. Предпазва вратовръзките обаче.”

    „Пурите – произведените тук са „отвратителни”. Единствените добри пури са контрабандните.”

    „Съмнението – по-лошо от отрицанието.”

    „Студът – по-полезен за здравето от жегата.”

    „Французите – първият народ във вселената. „Има само един французин в повече” – е казал граф д’Артоа. Ах! Каква гордост е да си французин! – когато гледаш колоната!”

    „Сирене – цитира се афоризмът на Бриа-Саваран: „Десерт без сирене е като красавица с едно око”.

    „Мандолината – без нея не можеш да съблазниш испанците.”

    „Морска болест – за да се предпазиш, просто мисли за нещо друго.”

    „Миризмата на краката – признак за добро здраве.”

    „Пирамидите – труд, хвърлен на вятъра.”

    „Вино – тема за разговор между мъже. Най-доброто вино е Бордо, защото лекарите го предписват. Колкото е по-лошо на вкус, толкова по-натурално.”

    „Лицето – огледало на душата. Значи има много хора с грозни души.”

    Това са извадки от „Речник на заварените идеи” (тоест, клишетата в обращение) на Гюстав Флобер, който ни дава тук сатиричен образ на буржоазния разговор от краевековието (на 19-ти век).  Със сигурност би било хубаво някой да се заеме да напише подобен речник на клишетата в днешна България, базиран обаче на истинските разговори на трапеза, а не на жълтата преса, която май е последна инстанция за мнозинството наши поети и писатели относно душевните нагласи на българите.

    „Четете Поанкаре – о да, велик математик. Каква награда беше получил? С какво е известен?” – пита ме събеседникът ми, подавайки подносът с мимози (варени яйца, чийто жълтък е настърган и смесен с месо от омар).

    Признавам си, че не знам. Мога да проверя, разбира се, веднага в гугъл. Но кел файда? Би ми помогнало единствено в размяната на любезности.

    Не само старото поколение смята общата култура за фундамент на учтивия разговор, а разговорът за фундамент на цивилизования живот – за французите олицетворен (в най-добрия случай) във фината трапеза, за българите – във вечното разминаване на ежедневието с идеала.

    Но Поанкаре, кой е Поанкаре?

    Поанкаре е образът на град, в чиито черти тренираното око вижда столетия назад във времето. Поанкаре е идеята, че детето и неукият разбират езика така, както късогледият вижда звезден пейзаж – небето е една преливаща се, размазана светлосянка; за математика това не е достатъчно; неговият поглед трябва да бъде проникновен, да различава елементите и движещите сили на езика. Това е Поанкаре, онзи Поанкаре, който има значение за мен и съответно никога не бих могла да забравя. Не че не е важно кога е роден и какво конкретно е допринесъл за геометрията. За някой бъдещ или настоящ математик това би било толкова съществено, колкото за мен метафората за неукостта като късогледство и за развитието на знанието като архитектурата на един град.

    apart building ostia
    Възстановка на древноримска жилищна сграда в Остия Антика.

     

    Енциклопедичните етикети, съвременният вариант на заварените идеи, са нещо като външен каталог на паметта, със все чекмеджетата и картоните. Овидий: римски поет; написал А, В, С; важно е да си го чел; други автори правят отпратки към него; класика; и пр.

    А после излизаш в градината на ума, дейния ум, градината на Музите – както се казвало допреди век – на свеж въздух. Розите цъфтят, птички пърхат от клон на клон в овошките, и какво да видиш? – прелита папуняк! Полетът му е вълнист, издига се и се спуска, разперил широката си черно-бяла опашка. Изниква образът на Терей:

    Някой би казал, че съм коварен,
    жесток, лъжлив, варварин съм бил!
    Но хубостта ѝ по-силна беше
    от луната, що цял океана
    влече в прилив по бреговете.
    Хубава беше, от пръв поглед,
    като птича песен привечер,
    като топъл повей в ранна пролет.
    Чертите ѝ – везба на майстор,
    от накитите по врата ѝ крехък,
    от чисто злато и да бяха,
    по-желано богатство.
    Подвел съм я, казва, със сълзи.
    Уж от името на Прокна молил
    съм баща ѝ да я пусне с мене.
    Като че ли не можеше да види как
    сърцето ми прелива във очите
    от желание по Филомела.
    Като че ли го галеше, баща си,
    молеше с целувки и милувки,
    не нарочно, гледайки ме мене.
    Кой мъж на мойто място не би я
    грабнал за косата, не би огънал
    като вейка лешник този кръст,
    не би закършил женските ѝ китки?
    Нима ястребът останал би да
    гледа само заек сред полето?

    А ето я и Филомела като лястовица, кацнала на жицата над каменния зид.

    Овидий! Та неговият Аполон е същинско римско конте – светотатство! Нищо чудно, че Август го е изгонил от Рим. „Бог съм!” – така се обръща Аполон към Дафна, един вид „виж ме колко съм хубав”.

    Стой, Дафне,
    обърни се – син на бога на боговете,
    Юпитер! Юпитер ми е баща.
    Музика обичаш ли? По мен
    се струните нагласят във хармония,
    божество съм, бог на стройността.

    А самият Юпитер? Овидий го описва превъплътен в бик, на плажа, надипленият му гердан проблясва на слънцето, а той примигва гальовно, изглупял от страст:

    Запърхал с крилати сандали [Меркурий] и литнал
    обратно при Юпитер на небето.

    Рекъл му Юпитер (с мисъл прикрита):
    – Я подкарай, сине Меркурий, стадата на цар Агенор,
    Онези, виждаш ли ги долу в планината –
    Близо до брега ги отведи,
    хайде, бързай мойта воля да изпълниш.

    Рекъл Юпитер, неизрекъл,
    подкарал Меркурий юнците
    към Сидонския бряг – а там
    девойки бели цвърчат
    като ято птички.
    Сред тях – Европа, на Агенор дъщеря.

    Захласнат по нея, царят Юпитер
    захвърли небесния скиптър
    и с него божествена почит.
    Между величаво достойнство и сласт
    сговор не става, дом не делят –
    и този, цар на боговете,
    с мълнии разтърсващ земя и небе,
    сега заел образа на бик,
    смеси се с чардата говеда.

    Ей го, припка тежко,
    лук немирисал,
    звяр прекрасен ненагледен,
    бял кат пухкав сняг
    недокоснат от дъжда на Южняка,
    с рога вити завити
    като янтар гайтани,
    очи му меки като минзухар,
    по гердан надиплил бели талази,
    блеска той на слънце,
    и премигва на парцали.
    До Европа Юпитер притичва,
    на пясъка се тръшва, гръб отрива,
    размахва крака за милувки готов.

    Как да устои момата?
    Звярът на звяр не прилича,
    ни мучи, ни мръщи вежди, ни хапе.
    Поднася му хубавицата
    ружа да мирише – той
    лизва дланта ѝ гальовно.
    На чара волов тъй изкусен
    Европа, изкушена, се предава и
    без да знае кого тъй нежно гали,
    с венец рогата му накичи,
    и възседна го да поязди…

    Това е Овидий, нежен сатирик.

    ARTSTOR_103_41822000451920

    Но ето че се размечтах отново за пролет, пък то е Коледа. Хвърлям последен поглед към реката, отвъд която се е ширнала поляна, увенчана с дървета. Еленът там до потока

    с рога го мъти, с очи го бистри…

    После с няколко скока потъва в снежната гора.

    Ще попита някой защо са ни всички тези образи. Защото чрез тях виждаме – те са оптиката на нашето око-ум. Вижте, в този коридор (да се върнем към пиршеството) е закачена картина, изобразяваща онези, които сами създават своя ад. Плъхове ровят с мокри муцуни в сметището на собствената си душа и квичат ядно срещу другите. Над тях се стеле беззвездно небе. Дори размазани светлосенки няма; само мрак и горчивина. Някои от тях пируват – но има ли по-безрадостна веселба? Светлината извън полезрението им грее.

    Тъкмо навреме се връщаме за пъдпъдъците, пълнени с кестени и запечени с палтенце от бекон.

    Джон Ръскин навремето бил готов да построи специална фурна, за да опита тази рецепта, записана през 1791г. (готвачката му не била точно във възторг):

    Вземете една голяма тлъста гъска, разрежете я наполовина през гръбнака и извадете всички кости; обезкостете една пуйка и две патици по същия начин, поръсете ги добре със сол и пипер, и пригответе шест горски бекаси; положете гъската в широка тава с кожата надолу; и сложете пуйката в гъската, с кожата надолу; пригответе голям заек, добре изчистен и нарязан на парчета, и задушен на фурна с фино разбита смес от половин килограм масло, десетина грама настъргана кора от индийско орехче и същото количество бял пипер и сол на вкус; печете го докато месото не се заотделя лесно от костите; изгребете маслото от соса, отделете месото и го разбийте в мраморно хаванче с маслото на много фина каша; наредете сместа в пуйката; вземете около 12 килограма от най-доброто брашно, три килограма масло, четвърт килограм прясна лой, направете доста гъсто тесто и направете широк кръгъл пай от тестото; омесете топка тесто и оформете лозови листа или каквито форми искате; намажете пая с жълтъци от яйца и наредете формите за украса по стените; после обърнете заека, пуйката и гъската и ги сложете в пая, с двете патици от двата края и бекасите отстрани; направете похлупака от тестото доста дебел и го сложете отгоре; можете да украсите с цветя или с птици от тесто отгоре, като по средата на похлупака направете дупка; стените на пая трябва да са три-четири сентиметра по-високи от похлупака; после намажете всичко с жълтък и го увийте отстрани с трипластова хартия и сложете от същата хартия и на похлупака; отнема четири часа печене във фурна за черен хляб; когато го извадите, разтопете килограм масло в соса от заека и докато е горещ, го изсипете през фуния във пая; затворете го добре и го оставете да седи между осем и десет дни преди да го разрежете; ако го изпращате някъде на разстояние, запушете дупката отгоре със студено масло, за да не влиза въздух.

    getty-cockatoo-still-life2

    От другия край на масата, някой разказва за сирене, зряло в агнешка кожа (сирене в толум). Друг споменава Данте Габриел Росети. Росети? А. Вдъхновеният преводач на Дантевата „Vita Nuova”. Преводът бил толкова сполучлив, че се смята за чудо, за метемпсихоза, за алхимия.

    Във “Vita Nuova” се съдържа най-точната и полезна форма на литературната критика. Със самото споменаване на „литературна критика” трепва неприязън. Лош спомен от училище? Опитайте пъдпъдъците. Казвам ви, “Vita Nuova” е една много особена смесица на спомени (повествование), поезия и критика. Трите са втъкани, като ленът, памукът и коприната на онази покривка. Помислете само за копринената нишка, която бубата тъче от черничевото листо, което на свой ред тъче слънчевите лъчи и преплита с минералните жилки на земята. Ето ви пример от критиката на Данте:

    Този сонет има три части. В първата казвам как тази дама задейства тази тайнствена сила с най-благородните черти на своето лице – очите си. В третата част казвам същото за благородната ѝ уста. А между тези двете има малка част, която моли, така да се каже, за помощ за другите две. Започва тук „О, дами, помогнете”. Третата започва оттук: „Скромността…” Първата част е разделена на три части; тъй като в първата казвам как с тази си сила тя облагородява всичко, което поглежда; а това означава, че тя води Любовта, като сила, там, където тя не е. Във втората част казвам как тя поражда Любовта, като действие, в сърцата на тези, които поглежда. В третата разказвам как после тя, със своята благодетелност, въздейства върху сърцата на същите тези…
    (превод от английския на Росети)

    duccio angel in chapel detail torso2

    Колко различно звучи това от натруфените, дегизирани в терминология, постни клишета на почти цялата ни критика от цял век насам! Това стихотворение има три части. В първата казвам това, във втората това, а в третата това. Недоумение? Не е ли прекалено прост този сбит преразказ? Прост ли е? За Данте е съществен, защото показва най-важното – основната арматура на мисълта и чувството. Донякъде анализът на метафори и изразни средства тук се приема за даденост. Да не разбираш реторичната структура на изреченията е като да си късоглед, както казва Поанкаре. Основите на реториката се учат в началните класове и се усъвършенстват в гимназията (е, поне в идеалната държава). Това, за което говори Данте е следващият етап – постройката на смисъла. Стихотворението може да се разглежда и като едно изречение – с отделни елементи, движещи сили и взаимовръзки. Колко просто изглежда наистина, изказано от Данте! Но може би именно в това е красотата – в простотата, до която е избистрена идеята. Да схванеш цялото в отделните му части е тънко умение, свързано с една друга важна способност – да различаваш незначителното от значимото и значимото от същественото; която пък на свой ред води до онази критическа способност, тъй недоразвита на днешно време, да различаваш калпавото и неграмотното от изящното. Да не ви подвежда тази дума „изящното” – и касапинът може изящно да нареже курбана, стига да е майстор.

    fetch-1

    Това стихотворение има четири части. В първата се връщам в опустошеното село. Във втората се обръщам поотделно към хората и призраците в него. В третата питам къде е ключът, който би върнал мъртвите. В четвъртата това съм аз, поезията: „Ани Илков – никой – въздух, поле, необят.”

    Мир на твоя прах!

    Не на мамините детенца от тенис и ски клубовете,
    не на притежателите на Мазда, не на пазаруващите
    в Париж и Лондон, не на комунистическите
    чеда – развратни, разплути, тъпи, легнали в сенките
    на Бащите си като кастрати…, а на ОНИЯ, които
    населиха перифериите на големите градове, на ония,
    които говорят на диалект и пият и плачат от мъка по
    измрелите села – Да!

    Ето ме отново доведен дотук,
    село оглупяло, със изгнил олук.
    На главната улица пред белия дом
    аз отново правя на всички поклон:
    – Здравейте, души гърчави, скапани псувачи,
    пропаднали селяни, пияници, ебачи
    на кози и крави, кукуруз и боб,
    селяни извеяни –
    смели партизани на Божия гроб.
    – Здравей, църкво окрадена,
    поп Пиждар е мъртъв,
    той води дедите ми по божиите пътища,
    а ти стоиш тука – овдовяла метреса,
    край теб расте бъзе,
    във теб серат песове.
    – Здравейте, диви хора, какъв приятен час!,
    залезът се бори с географския атлас,
    учителят се мръщи, децата са тъжни;
    “за вечеря в къщи какво са изпържили?” –
    белите бъбреци на бика скопен
    и овчата плешка на тъпия ден…
    Учителя се мръщи – с нежен, женски глас,
    влюбен в дечицата, изпаднал в захлас…
    – Здравей, селска курво, до мене в леглото,
    душата ти плитка, дълбоко – телото,
    ушите ти – гълъби, гърдите – паници
    (и страстта! – потекла на тънка ивица)…
    Здравейте кокошки, патици и гъски,
    Гергьовден на Агнеца – заклан и разкъсан!
    – Здравейте, желания, над чийто гроб мълча,
    време нека мине – пак ще се сгодя,
    други ще завъдя – да снесат яйца,
    здравей, здравей, време – квачка на света!
    Ани се завръща – големият мъж,
    на земята – дръжка, баща на тоя дъжд,
    ученик на ябълките и френското грозде,
    син на овена и женския дрозд…
    Ани се завръща – Господи, насън
    вижда всички мъртви той,
    излезли навън,
    облечени в бяло,
    орат, прекопават,
    гроздоберът иде,
    пилците запяват…
    – Здравейте, дъртаци, по тия стени
    бели некролози – вие сте, нали?
    – Здравей, бабо Ванке, не щеш да ореш?,
    живей тогаз мъртва, в Рая ще пасеш
    кобилата Мая, козата саанска,
    сред вечната пролет (и ангели по бански).
    Здравей мое детство, със черно краче
    и гатанка лесна – кой кого е…!
    Ани е тука, село, твоят син,
    чука по вратниците твоят любим:
    – Защо сте заключили? Ключът къде е?
    Питате ме: “Как е?”…
    – Добре е! Добре е!
    След толкова глупости дойдох да се върна,
    прага да оближа, кравите да свърна,
    да събудя мъртвите из селските гробища
    и да дойдат всички те и да ме оглозгат
    червеите и водите на долния свят…

    Ани Илков – никой – въздух, поле, необят.

    В тази последна част на стихотворението отпратките са две – към Одисей („никой”) и към Арналт Даниел, в друг един цитат, епитаф към „Наташа” (средновековен романс) на Ани Илков:

    Стана Арналт ветрогон,
    гони зайците пешком
    и плува срещу течението.”

    АРНАЛТ ДАНИЕЛ
    рицар и поет от XII век

    В по-буквален превод (от канцоната “En cest sonet coind’ e leri”):

    Аз съм Арналт, гоня вятъра
    с вол зайци ловя
    и срещу прилива плувам.

    Подобна кода е типична за трубадурската песен. Чрез нея и до днес, поетът, мъртъв, жив, вечен, се обръща лицем към нас, било то, или най-вече – като необят. Нима не е в това тайнството на зимата и надеждата на нашето недоволство?

    Опитахте ли от алзаския том? Върви чудесно с малиновото вино.

     

    Прочети “Той (откъс от агон) на Ани Илков.

    Обратно към съдържанието на броя.