• Науките и литературата

    Анри Поанкаре

    Свали rtf.

    poincare-2-500px

    Заглавието на това есе на френски е “Les sciences et les humanités”, но тъй като под „humanités” тук се има предвид нещо много различно от това, което днес се разбира под „хуманитаристика”, необходимо е да уточним, че става дума предимно за изучаването на латински и старогръцки, за литературата на тези езици и донякъде за литературата въобще. Есето е издадено в поредица на Лига „За френската култура” през 1911г. Лигата е създадена с цел да се противопостави на някои от реформите във френското образование, които включват премахването на класическите езици и все по-тясната специализация на предметите. Тази конкретна битка е била изгубена. Борбата, разбира се, за „висше” в пълния смисъл на думата образование продължава и днес.

    1.

    Сред хората, посветили се на науката –  едни по-успешно от други, макар и всички да са допринесли по нещо – някои  са получили в ранните си години  солидно класическо образование, в определени случаи – много задълбочено, докато други са изучавали литературата набързо, непълно и повърхностно. От това сякаш можем да заключим, че изучаването на литературата не е важно за науката, тъй като мнозина сред учените са минали и без него. Такова заключение обаче би било прибързано. Сигурни ли сме, че няма разлика между работата на едните и на другите, и че не бихме могли да открием в нея един вид знак за произход? Не ми се ще да се ангажирам тук с подобно сравнение, защото би се наложило да цитирам имена, а не бих искал да обидя никого, дори и сред мъртвите. По такава тема е трудно да се правят оценки, но все пак бихме могли да покажем с подобно сравнение, че и едните, и другите са били еднакво добри учени. Но това какво би доказало? Този факт има съвсем естествено обяснение. Дълги години е било трудно да пробиеш, без да си се изучил в съответните гимназии, а и по принцип, без да произхождаш от дадена среда. Тези, които все пак са успели, са го постигнали благодарение на изключителната си енергия, която е компенсирала много от преимуществата на другите и им е позволявала да се мерят с далеч по-образовани умове, които пък за сметка на това са били с много по-слабо калени характери.

    Така или иначе, сигурно е, че учените, които са получили класическо образование, смятат това за достойнство, а пък онези, които не са, в повечето случаи съжаляват, че са били лишени от него (казвам „в повечето случаи”, защото от известно време се намират хора, които смятат, че неукостта им блести с някаква демократична слава и представлява смътно обещание за избраничество). Защо едни го смятат за достойнство, а пък други съжаляват за липсата му? Просто защото науката не е всичко? Защото първо трябва да се живее, а пък културата ни позволява да откриваме нови извори на живот и нови причини да му се радваме? Не. Всички усещат, макар и неясно, че литературата е полезна не само за човека по принцип, а и за учения.

    Бих искал тук да обясня причините за това мъгливо чувство, тъй като онези, които го изпитват, може би трудно си дават сметка за него. За да разгледам този въпрос, трябва най-напред да го разделя на части: споменахме учените изобщо, но има най-различни учени; математикът притежава качества, които не намираме у физика и биолога. Някой дори би казал, че качествата на единия са несъвместими с тези на другия, че образованието, което е удачно за единия, не би било подходящо за другия.

    От друга страна, търсейки да изброим преимуществата на класическото образование, ние откриваме най-различни такива, които следва да оказват и най-различно влияние. Класическите предмети развиват аналитичния ни ум, като ни карат да сравняваме фигурите на речта, казват граматиците. Развиват у нас способността да различаваме нещата с финес, казват други. Издигат ни над вулгарността на злободневния живот, твърдят трети. И така защитниците на литературното образование използват най-разнообразни аргументи. Всички ли имат право? Това не бихме могли да решим, преди да сме разгледали тези техни аргументи един по един,  и ето защо се налага да навлезем в детайли.

    2.

    Най-напред бих искал да разгледам учения-математик, като заема възможно най-прагматичната гледна точка. Питам се, полезни ли са за математика упражненията по превод от и на древни езици? Отговорът бихме могли да намерим в едно лично наблюдение на г-н Вакон, инспектор по математика в държавното образование. Г-н Вакон бил на инспекция един ден в училище с модерно преподаване, което, трябва да добавя, не е модерното преподаване в училищата днес.

    Г-н Вакон поискал ученик да изложи доказателството на една известна теорема, чиято формулировка всички познавате: произведението не зависи от реда на умножение. Младежът изложил доказателството, както било в неговия учебник; от написаното там той променил само една думичка, но тя била достатъчна, за да направи разсъждението невярно.

    Ще обясня. Алгебричният знак за умножение може да се чете по няколко начина: казваме понякога „умножено по” или само „по”, и казваме също „пъти,” и „множител” и „умножаемо”. Авторът на учебника предпочитал да се казва „умножено по”; ученикът обаче имал навика да казва „пъти по” и без да внимава, разбира се, така и се изразил, докато излагал доказателството.

    За всяка друга теорема, това не би имало никакво значение: а умножено по b е равно на a пъти по b, защото знаем, че можем да разменим реда на умножение.

    Не стоят обаче така нещата при зададения въпрос. Ние все още не знаем дали имаме право да разместим реда на умножение, защото тъкмо това следва да бъде доказано. Ние все още не знаем дали а умножено по b, тоест дали произведението на умножаемото а и множителя b  е равно на a пъти по b, тоест на произведението, в което множителят е a, а умножаемото е b. Нямаме право да казваме едното вместо другото, защото иначе доказателството ни би било погрешно.

    Въпреки неимоверните усилия на инспектора, ученикът не успял да разбере в какво се състои грешката му и което е още по-изненадващо, никой от съучениците му не давал вид да разбира. Учителят на свой ред се наскърбил: „А пък толкова граматически разбори ги карахме да правят!” Уви! Граматическите разбори явно не са помогнали.

    Такова нещо никога не би могло да се случи в гимназия за езици и литература, сподели с мен г-н Вакон; грешката би могла да бъде допусната, но ученикът би разбрал, след като му се обясни, и би я поправил.

    [В оригиналния текст на френски, примерът на Поанкаре се базира на разликата между qui (a qui multiplie b) и que (a que multiplie b). Става дума за  местоимението който в именителен и винителен падеж, или в ролята на подлог и на допълнение, запазена на български само когато се отнася до лица (който / когото). В превода, който сме избрали, разликата се превръща по-скоро в логическа, отколкото в граматическа, тоест, тя е малко по-трудна, отколкото в оригинала, но е все така основана на усета за езика. На български, разбира се, подобен проблем се явява непрекъснато при употребата на пълен и непълен член, и не един ученик би се запънал на него в подобен контекст. – бел. пр.]

    3.

    Примерът е може би прекалено простоват и нашето модерно образование е несъмнено достатъчно добре организирано днес, тъй че и най-недодяланият ученик да може да избегне подобен капан. Но случката е показателна; тя ни позволява да видим по-добре, сякаш под лупа, естеството на трудностите, които срещат младите математици, слабо запознати с анализа на частите на речта.

    Нашият език изразява чрез окончанията на думите, чрез техния ред дори, безкрайно по-фини нюанси от тези, които така затруднили героя в нашата история. И най-дребният от тези нюанси може да провали едно математическо разсъждение, в което строго се върви по права линия и не се позволява и най-малкото отклонение. За да разбираме тези нюанси, трябва да се научим да ги усещаме; трябва да сме свикнали, след дългото им изучаване, да ги разпознаваме отведнъж, без колебание и без усилие.

    Детето разбира, така да се каже, изреченията накуп. Ако го оставим само да изпише едно изречение, то би го написало като една дума. Всяка дума е ядро на взаимосвързани идеи, фар, осветляващ цяло крайбрежие в пейзажа на ума. Различните думи в едно изречение проблясват едновременно; светлините им се сливат; местностите, които осветляват се застъпват една друга и то дотам, че не бихме могли да кажем на кой от тези фарове върхът разпръсква най-много светлина.

    Така вижда късогледият, за когото различните точки на даден предмет се явяват като преливащи се петънца, подобни на радващите окото петънца в някои от картините на модерната живопис.

    Именно това преливащо се озарение наричаме обикновено смисъла на едно изречение. Много хора, дори и възрастни, се задоволяват с него; дори сред най-образованите обратното е изключение. И този начин да разбираме езика действително задоволява нуждите на ежедневното общуване. Всяко изречение, чрез простото взаимодействие на подразбиращите се в него идеи, ни подсказва накъде да вървим. Когато някой ни каже „тръгнете надясно”, самите ни мускули реагират и ни насочват надясно. В ежедневния живот това е достатъчно.

    Но цивилизованият човек в много случаи не може да се задоволи с това. За нещо толкова фино, каквото е математическото разсъждение, то е недостатъчно. В тази тънка машинка на мисълта изреченията накуп не минават; тя има нужда от по-ефирни материали, един вид, раздробени на малки частици чрез езиковия анализ.

    За онзи, който е неумел в гимнастиката с думи, изразите умножено по или еди-колко-си пъти по еди-колко-си не предават разликата в извършителя на действието, а са просто израз на някаква бегла представа за умножението. Математикът няма работа с такива представи. Някой ми каза, че китайският език (може би защото е едносричен и поради това няма граматика)  бил неспособен да предаде някои тънки нюанси, които ние предаваме чрез окончанията, и че тъй като на жителите на Небесната империя им липсвал инструмент, чрез който да мислят прецизно, математиката била и щяла да продължи да им бъде чужда. За онези наши сънародници, които не усещат нюансите и разбират изреченията като децата или като хората без култура, френският е просто китайски.

    4.

    Как да превъзмогнем това първично детинско виждане и да преминем към по-проницателното разбиране, в което изречението вече не е едно цяло, ами различаваме в него, благодарение на усвоеното умение, без усилие, ролята на отделните думи и множеството нюанси, породени от техните окончания и взаимовръзки? Може би единственият начин е да подложим ума си на дисциплината на анализа на частите и фигурите на речта. За тази цел педагогиката е измислила два подхода. Първият е граматичният разбор, вторият е преводът.

    Ах, граматичният разбор! Лоши спомени от детството. По мое време правехме много разбори на изречението в час и беше досадно, защото всяка дума изискваше цели редове, в които едни и същи формули се повтаряха до безкрай с отчайваща монотонност. Но тези формули бяха абстрактни и нищо не означаваха за нашия детски ум. Повечето ученици в началните класове в крайна сметка изглежда успяват да се научат да правят разбор, но предимно позовавайки се на опита. За тях например думата, която идва преди глагола, е подлог, а тази след него – пряко допълнение, но те не осъзнават истинските връзки, които думите изразяват.

    При превода нещата стоят другояче – подобни хитрости не работят. Ученикът трябва да замени едни думи с други и да сложи думите в съответния падеж, което го принуждава да мисли за взаимовръзките помежду им. Това не са абстрактни формули, които той размества насам натам, а думи, всяка със своята физиономия, все още живи.

    Помислете за ползата от превода на една страница от френски на латински и сравнете с листовете, които щяха да се изпишат, ако бяхме задали на ученика да направи граматически разбор на същия текст. Така бихме могли да сравним полезното действие на двата метода. Упражненията по превод са тези, които ни ще ни научат наистина да разбираме смисъла на изреченията и ще ни дадат нужните умения, за да разсъждаваме.

    По този повод, искам да напомня, че г-н Ермит, известният математик, не пропускаше случай да изтъкне ползата от превода на латински, упражнение, което от рано ни свиква на дисциплина, като ни кара да спазваме правила. Защото ученият, като всеки друг човек, и всъщност повече от всеки друг, във всеки един момент е изправен пред необходимостта да следва някое правило.

    5.

    Преводът като упражнение е особено полезен в случая на древните езици поради богатството от окончания и честите инверсии, които изцяло преобръщат словореда. Впрочем, от известно време съвременните чужди езици се преподават, без да се правят такива упражнения; това наричат „пряка метода” и тя изглежда си има своите големи преимущества. Във всеки случай, откакто се практикува тази метода, съвременните езици не могат вече да играят същата роля като мъртвите, поне от гледната точка, която сега ни интересува.

    И това показва колко би било абсурдно да искаме да приложим пряката метода в изучаването на латинския. Човек не учи латински, за да говори на него, сякаш би могъл да попита съвременник на Цицерон да го упъти на някое кръстовище в Субура. Ние учим латинския, за да го научим, защото не бихме могли да го усвоим без една полезна умствена гимнастика, едно от преимуществата на която се опитвах току-що да опиша. Денят, в който ще започнем да изучаваме латинския по пряката метода, ще е станало излишно да го учим въобще.

    А да преподаваме френския по пряката метода би било още по-лошо, тъй като младите, които не знаят латински или които го поназнайват едвам-едвам, съвсем биха загубили шанса да се научат да разбират френския в нюансите му. С пряката метода научаваме толкова немски, колкото немците знаят без да са ходили на училище; е, това никак не е за пренебрегване. Колцина от нас, безрасъдно преминали границата, са се червили заради невежеството си пред келнерите в някое кафене. Да владеем немския колкото гарсонът в кафенето вече би било завоевание. Но да владеем единствено френския на келнера би било жалко. Вече казах по-горе, че не този френски може да служи на математика.

    6.

    Не бихме ли могли да кажем все пак, че подобни упражнения биха били ненужно отклонение, че тъй като целта е да развием аналитичния ум на бъдещите геометрици, по-просто би било да ги накараме да се борят с материята, с която ще работят след това – величини, числа, фигури; че по-нататък трудностите, които се свързват с пълното разбиране на езика на науката, ще бъдат за тях просто игра, защото те ще прилагат анализ аналогичен на този, с който вече са свикнали, а и доста по-лесен? Действително, така именно процедира чиракът-математик без класическо образование, за когото вече споменахме. Той се захваща с изучаването на науките, след като е придобил посредствени знания за езика, ситуиращи се някъде между грубите познания на детето, виждащо изречението като едно цяло, и познанията на културния човек, който вижда в него всички движещи сили.

    Това му е достатъчно за начало, при условие, че успее да попрехвърли първите принципи, които са най-фината част на всяка наука. Тези първи принципи той приема на вяра, с идеята да се върне към тях като се почувства по-сигурен в себе си. Затова се упражнява и без да престава да се занимава с математика, се хвърля в анализа на изреченията. Фразите, които преди са му се стрували загадъчни, в крайна сметка му се изясняват, защото е развил усет за детайлите, макар и с цената на толкова труд.

    Представите, с които си служим в математиката, са изключително абстрактни, с други думи, те са резултат на вече дълга и сложна изработка. Не е ли по-естествено да започнем с по-лесното и да се захванем с този по-развит анализ едва след като сме приключили с него? Частите и фигурите на речта, които са плодовете на този непосредствен анализ, запазват нещо конкретно в себе си. Затова те по-малко отблъскват малките деца, които могат да се запознаят с тях още във възраст, когато математиката не им е достъпна. Щом стомахът им бъде готов, те ще могат, така да се каже, да дъвчат добре храната, която бихме им сервирали. Да, има хора с железни стомаси, които могат всичко да смилат, без да дъвчат. Независимо от това, Академията винаги е препоръчвала хубаво да се дъвче.

    PoincareSphere-240px

    7.

    Надълго и нашироко се занимахме със случая на математика, а можем да си зададем въпроса до каква степен същото важи и за физика или биолога. Бихме отговорили, че то важи дотолкова, доколкото на тези учени им е нужно да бъдат математици. Биологът най-често няма нагласата да се занимава с математика и дори понякога точните науки го изпълват с отвращение и даже с недоверие. Тези чисти форми на геометрията, които му се струват празни, лишени от цвят и живот, го изпълват с убийствена скука и не представляват никакъв интерес. Той по-скоро вижда в тях инструмент – не само нереален, но и недодялан. Въпреки това, има един минимум математическо мислене, от който никой учен не може да се лиши – това е именно аналитичното мислене, което ни учи да различаваме елементите на предмета на нашето изследване, да ги разграничаваме в ума си, да ги сравняваме и да ги съчетаваме. Единствено чрез такъв анализ можем да си набавим материалите за каквото и да е разсъждение, колкото и отдалечено да е то от математическата мисъл като такава. А никой не може да наблюдава, само да наблюдава дори, без да разсъждава.

    Този навик, да мисли аналитично, биологът не може да придобие чрез изучаването на математиката, ако тя му се струва толкова отегчителна, колкото е за някои литератори, отхвърлили изцяло науката. И може би не е нужно да владее наистина фината способност да анализира, която обикновено притежава геометрикът. Умението, придобито от сравнителното изучаване на езиците е по-грубо, но то би му било достатъчно като умствена гимнастика, без да е чак такова предизвикателство за вкуса му, тъй като се занимава с неща, в които има цвят и живот.

    Жиар беше първокласен биолог, с много задълбочено литературно образование. Паметта му беше великолепна и до края на живота си той помнеше безброй латински и старогръцки текстове. Тук в скоби можем да добавим още една полза от изучаването на литературата за биолога. То спомага за тренирането на паметта, а знаем колко е ценна в тези науки не просто добрата памет, а именно словесната памет.

    Така или иначе, Жиар написа една интересна статия върху образованието на морфолога. Според него трябва преди всичко да развием в детето умението да наблюдава, или по-скоро, да не му пречим да развива тази своя естествена наклонност. Жиар вярваше, че повечето юноши умеят да наблюдават, а съвременните университетски методи или повреждат, или напълно унищожават тази тяхна способност. Затова Жиар остро критикуваше новите ни програми за обучение, и особено прекалено голямото място, което според него се отделя на математиката. Той добавя – ще го цитирам:

    „В продължение на много години имаше поне някаква компенсация на това жалко положение. Благодарение на изучаването на литературата и граматиката, младежите излизаха от училищата с някакви познания по древните езици, а това, освен висша нравствена полза, носи и големи преимущества за бъдещия естествоизпитател. Стига да е на ниво, изучаването на литературата дава на чирака-естествоизпитател чудесна подготовка за бъдещата му работа. Езиковият анализ разкрива пред будния ум структурните и еволюционни закони на формите на езика, които са сравними с формите на живите организми.”

    Подразбира се от само себе си, че не съм съгласен с всичко, което Жиар казва срещу математиката. Тези току-що цитирани редове обаче ни дават повод за размисъл. Езиците се развиват, те са живи. Думите имат своята история и своите метаморфози. Във френската дума откриваме следите на латинската, от която е произлязла, точно както, според Жиар и другите трансформисти, в човешкото същество откриваме следите на приматите, от които то произлиза. Външният вид може да се е променил, но чрез аналитичните упражнения ние се научаваме да не се поддаваме на заблуди. Биологът трябва да разпознава животинския или растителен вид под различните дрехи, в които той може да му се представи.

    8.

    Бих добавил, че литературата, преподадена добре, може да бъде полезно учение за наблюдателя. Поетите умеят да наблюдават. Тези, които заслужават да бъдат наричани поети, не слагат случайни епитети, а пишат за нещата едва след като са ги наблюдавали. Ако учителят си разбира от работата, той би се възползвал от всяка възможност да покаже на учениците защо даден епитет е подходящ; а за да може да прецени сам, ученикът на свой ред трябва да се научи да гледа. Може би от това именно биологът няма нужда. Той е роден биолог (пък ако не е, никога нищо свястно няма да постигне), той знае как да гледа и да вижда още от люлката; нему не се полага дори избор в това отношение и едва ли е нужно да му разкриваме тайните на изкуството на наблюдението. Но математикът има нужда от обучение; за него наблюдението е също толкова задължително, колкото за всеки друг. Ако няма наблюдател, на който не му се налага да разсъждава, то също така няма мислител, на който не му се налага да наблюдава.

    ehret

    “Хвойна”, Георг Дионисий Ерет (1708 – 1770), ботаник и ентомолог. Първите си илюстрации създава в сътрудничество с Карл Линей. 

    9.

    Ще се съгласим, че изучаването на литературата, разбира се, изчистено от ненужния педантизъм и стремеж към ерудиция, е най-подходящото средство, което да развие деликатността на нашия ум. А тъй като деликатността на ума е необходима на всички, защото ние всички трябва да живеем, можем да заключим, че литературата е необходима не само на учените, а на всички хора. Общоприето е да се мисли обаче, че учените имат нужда от литературата, защото тя ги прави хора, а не защото ги прави учени. Това е заблуда.

    Възможно е да сте учен, казват някои, дори голям учен, а да не притежавате никаква деликатност и доказателството било, че повечето хора на науката изобщо са лишени от нея. Такова изказване предполага само бегъл поглед към нещата. Ако толкова често срещаме математици и естествоизпитатели, които в ежедневния живот се държат по необичаен начин, то това е защото, потънали в собствените си мисли за случайностите, които ги заобикалят, те не виждат наоколо си. Но това, че не виждат, не означава, че нямат набито око, а просто че не гледат, което никак не им пречи да проявят финес, когато става дума за неща от интерес за тях.

    Геометричното мислене всъщност ни позволява да правим заключения на базата на добре обосновани, солидни предпоставки, но ние имаме нужда от деликатността на ума, когато трябва да избираме между множество дадености, които са несигурни. Обсегът на тази изтънченост на ума е всъщност много по-голям, отколкото си представяме. Той не се свежда единствено до литературата и общуването между хората. Нима си мислим, че ученият, изправен срещу проблем за разрешаване, не се сблъсква никога с несигурни предпоставки? Да оставим настрана физика и биолога – в техния случай, да докажем, че не е така, би било прекалено лесно. Да вземем учения, който се занимава с чиста математика. Той трябва да представя доказателства; тези доказателства трябва да бъдат непоклатими, да бъдат солидни постройки; в това отношение геометричното мислене му е достатъчно. Но преди да премине към доказателства, математикът трябва да изобретява. Изобретяването не е чиста дедукция. Ако заключението се съдържаше изцяло в известните ни предпоставки, то не би съществувала никаква изобретателност, никакво творчество; всичко би било просто преработка. Геометрикът изобретява чрез индукция, както и физикът. Това вече съм го обяснил другаде. Но за да изобрети каквото и да било чрез индукция, той трябва да гадае, да избира. Не може да е сигурен – трябва да работи с интуицията си. В това отношение чистата геометрична мисъл не достига. Нужно е още нещо, и това нещо е деликатността на ума, такава, каквато я описах по-горе.

    И затова сред математиците, занимаващи се с геометрия, има такива, на които им липсва тази деликатност и има други, които я притежават, ако не видимо, в ежедневнието, то поне в научния си живот. Тези, на които им липсва, биха могли да свършат много полезни неща; те са способни да усъвършенстват откритията на другите, да извлекат импликации и следствия, да трупат теореми, но те не са истински творци, освен по случайност, в ранните си години. Другите обаче имат способността да избират, да отгатват, да създават; техният труд може би ще се съдържа само в няколко страници, но от тези страници всеки работник с известни умения би могъл с лекота да извлече цели томове. Естествено, не искам да кажа, че първите са продукт на модерното образование, а пък творците би следвало да търсим сред онези, които са се изучили добре. Ни най-малко. При някои хора умствената деликатност е дадена по природа и няма нужда от помощ отвън; за други  – и двадесет години обучение не биха помогнали. И е вярно, че у мнозинството тази деликатност я има в зародиш, и дори малко култура би била достатъчна, за да се развие.

    Не мисля, че съм изкривил истинското значение на израза „деликатност на ума.” Не става дума само за познаването на хората; но все пак подобно познание не е за пренебрегване, дори и за учения, който не може всичко сам да види и е принуден да се осланя на свидетелствата на другите. Колко грешки дори големите учени биха могли да избегнат, ако са по-критични и по-фини в оценката си относно работата на другите! Но бихме могли да разбираме израза и в по-широк смисъл; нима не е изучаването на литературата чудесно средство да се упражняваме в изкуството да отгатваме; нима на скромния ученик, който превежда например на латински, не му се налага да избира всеки път, щом се изпречи пред две възможни тълкувания на граматическата форма, отгатвайки коя е правилната?

    10.

    Но това дори не е най-важното. Именно в досега си с древната литература ние се научаваме да се отвръщаме от случайното и ограниченото, и да се вълнуваме от общото, да се стремим винаги към някакъв идеал. Веднъж прогледнал по този начин, човек вече е неспособен да смали хоризонта си. Външният живот му говори единствено за онова, което е от мимолетен интерес, но той слуша с половин ухо, бърза да види нещо друго, винаги носи в себе си носталгията по една друга, по-висша родина… Може би тук се крие едно сериозно възражение срещу изучаването на класическите езици и литература. Ако от всеки десет французи е желателно деветима да станат добри търговци и бизнесмени, не е ли опасно, предварително да се отвърнат те от онова, с което се очаква да запълнят живота си? Несъмнено това възражение може да бъде отхвърлено, но то не е моя работа; това не е темата, с която се занимавам тук. Аз търся да разбера какво образование е нужно на бъдещия учен.

    Та това е от ясно по-ясно. Ученият трябва час по-скоро да се захване с практични цели; той ще ги постигне, няма съмнение, но трябва да ги постигне междувременно. Не трябва никога да забравя, че този специален предмет, който изучава, е част от едно огромно цяло, безкрайно по-голямо от него, и че любовта и любопитството към това велико нещо следва да бъдат единствената движеща сила на заниманията му. Науката има прекрасни приложения. Но науката, която се стреми единствено към своите приложения, вече не е наука, тя е просто нещо като кухня. Единствено безкористната наука може да се нарече наука.

    Трябва човек да се изкачва все по-нависоко и по-нависоко, за да вижда все по-надалеч, без да се спира много по пътя. За истинския алпинист върхът, който е изкачил, е просто стъпало към още по-висок връх. Ученият трябва да върви с планинарска стъпка и най-вече да притежава планинарско сърце. Това е духът, който трябва да го води. Той е същият дух, който някога е вдъхновявал древна Гърция и е дал живот на нейните поети и мислители. В съвременното ни обучение по литература се е запазило нещо от античния дух, нещо, което все още ни кара да се стремим нависоко. И това всъщност е по-ценно в подготовката на един учен, отколкото куп томове по геометрия.

     

    Прочети “Пир” на Олга Николова.

    Обратно към съдържанието на броя.