• Физика на кръчмата

    Михаела Постолова

    Свали rtf.

     

    „Хубава работа, мъже, изглеждате ми трезви!“
    Платон – „Пир“

    After-Dinner-at-Ornans-courbet

    Започнах да пиша този текст в една, запокитена в Балкана, кръчма преди две години. Денят беше мразовит. Огромното, като изоставена аула, помещение тънеше в белезникав полумрак, въпреки предобедния час. Кафявите дървени маси, първозданно голи, не обещаваха ни пир, ни разгулни разговори. Мълчанието им не беше обвинително, още по-малкo – меланхолно. Съвсем ясно се виждаше, че спокойно си размишляват върху ясни и прости неща, като това, че времето се променя, а годишните кръгове не мръдват; че хората оредяват, а калабалъкът се увеличава; че пътища се строят, а сме затънали в безпътица. Дори огънят в огнището гореше безшумно, без младежки изблици и фойерверки от искри – тих, умислен огън, свикнал и на тълпи от почитатели, и на самота. Не изглеждаше като да е захванат от човек – нищо нарочно нямаше в люлеещите се като вълни пламъци. Сякаш не беше просто селско огнище, а морски залив, готов да приюти всеки корабокрушенец.

    Интересуваше ме феноменът на това алтернативно пространство, феноменът на кръчмата, където безформената скала на злободневното често бива превръщана в изкусителен Давид, където можем да загубим монета, но не и мечта.

    Та, пишех на пресекулки отдавна премисляни и преобръщани в разни посоки идеи:

    Ако опиянението(1) е задължително за навлизане в извънмерното, то трезвостта е препоръчителна при изследване на местата, предлагащи опиянение. Едно е Ерато да те води по тайните пътеки, а съвсем друго – да ѝ направиш портрет. За второто, освен вдъхновение, се изисква и достатъчна степен на отстраненост – опиянение и трезвост – труднопостижимо междинно състояние, каквото по същество заема и кръчмата, тази маргинализирана светска институция и непризнат мистичен център, където общоприетатата нормативност е елиминирана, и заменена с вътрешен кодекс, изграден около един основен принцип: свободата.

    Нямаме точни данни за появата ѝ, но бихме могли да допуснем, че това се е случило някъде около разделението на светската и религиозната власт. Противостоенето на тези две сили несъмнено е създало едно междинно пространство – своеобразен Кайперов смислов пояс между „Слънчевата система” на социума и Вселената на имагинерното, – и именно там по-късно се появява кръчмата, този шредер за всякакъв вид табута. Това е мястото, където се снема и трансформира напрежението, породено между двата цивилизационни фундамента, единият от които затваря света в строги хронологични рамки, а другият отлага справедливостта за някакъв неопределен момент извън времето.

    От рая ли съм аз или съм целия от ада –
    не мисли за това душата ми нерада.
    Любимата е с мен и песенното вино,
    а туй за теб е, знам – задгробната награда.(2)

    И двата варианта се оказват твърде ограничаващи за човешкия стремеж към пълно щастие – социумът е безнадежден, религията – далечна и несигурна. Точно на този кръстопът се появява кръчмата – една тъмна и неясна област, където се осъществява метаморфозата на тялото в дух, и където тлеещата традиция си връща силата на изначалния пламък.

    Не знам колко време мина, преди да се появи съдържателят. Всъщност, мъжът така си хармонираше с всичко наоколо, че за миг се замислих дали наистина току-що е влязъл или просто сетивата ми са пропуснали да го отделят отсред другите неща. Едър, но някак приглушен в своя си ръст, той не попита за поръчка, а заговори за слизащия от планината вятър, сякаш от години стоим заедно и чакаме именно това събитие. Прозорците леко прозвънваха от острите пориви, като дискретни камбанки, отвъд които започваше хаосът. Поисканото от мен кафе не беше точно представата ми за екватор, китара и безкрайно небе, но все пак събуди в жилите ми достатъчно бодрост, за да забележа, че в погледа на мъжа имаше почти царствена тъга по незнайно къде изгубено величие, и това му придаваше вид на съвършения мислител. Без да бърза, също като масите и огъня, той свободно преминаваше през тъканта на времето и виждаше, може би, това, за което аз мъчително се опитвах да се досетя.

    Разговорът ни започна от нищо, от незабележимия на пръв поглед въпрос „откъде си?“ Назовах някакъв град, после някакво село, после, ни в клин, ни в ръкав, заговорих за една друга кръчма, изплувала от спомените ми като призрачен пристан, на който още разтоварват екзотични подправки и топове ефирна коприна. Спомних си как влизах в сумрачното, прорязано от редки слънчеви лъчи помещение и за миг оставах неподвижна, в някакво колебание, до вратата – трябваше ми време да събера смелост да продължа нататък, към блестящия, исполински висок (в детското ми съзнание) тезгях с наредени по него бутилки и чаши, и облакътеният между тях кръчмар с физика на Херкулес. Някъде много далеч зад гърба ми оставаха насядалите край масите посетители – фигурите им бяха обгърнати от тайнственост повече, отколкото от сумрак. Дори не се опитвах да разбера кои са – които и да бяха, там те бяха други, различни от всичко, което познавах и можех да познавам в света, от който идвах, стиснала шепа стотинки за червена лимонада.

    – Кръчмата не е ъндърграунд, нито е въздушна кула, тя е, така да се каже, портата на изгубения Едем –изрекох на глас, без да искам, току-що хрумналата ми мисъл.

    За мое учудване, събеседникът ми не се шокира от шантавото ми изказване, а с добре отработено движение забърса несъществуващо петно на масата и рече:

    – Е, не, не е въздушна кула – съвсем обикновена си е.

    – Исках да кажа, че кръчмата не може да бъде обяснена лесно – продължих да разсъждавам аз и нервно хлопнах тефтера си.

    – Гледам, пишеш. Да не си по проверките, нещо ? – поусмихна се мъжът.

    – А, не! Просто си записвам някои неща.

    – Писател значи – след кратка пауза додаде той.

    – Само се опитвам да мисля.

    – Дай да чуем тогава нещо. Ако може.

    – На Ваша отговорност – казах аз и отворих отново тефтера си.

    Според Ксенофонт, „траките, като влезели, най-напред се прегръщали и, по тракийски обичай, като вземали рогове, напълнени с вино, пиели наздравица…“ Общата трапеза изключвала каквато и да е умисъл за вредителство. Ако владетелите се заобикаляли с „хранени“ хора, то обикновеният човек изнамерил свой си, още по-велик от царя покровител – той се опирал на самите богове. Сътрапезниците от кръчмата не са обвързани с клетва за вярност към когото и да било – те дължат лоялност само на собствената си съвест, с която се изправят пред мирозданието. Според легендата, последователите на Залмоксис оставяли оръжието си пред вратата на залата, в която той говорел. Древноизточния епос разказва за това как Инана слиза в отвъдното, за да спаси съпруга си Домузи, там тя е задължена да остави на входа всичките си накити, които били нейните оръжия. Влизащият в кръчмата също се обезоръжава – той оставя на прага всичките си титли и прерогативи, и пристъпва като равен сред равни. Без да е философска школа, кръчмата е по същество академия, където няма маловажни въпроси.

    – Философия да искаш от нас – поглади челото си кръчмарят. – Давай нататък.

    Всъщност, кръчмата, това междинно пространство ни е крайно необходимо, то е нашият щит срещу бушуващият вакуум на непознатото и в същото време е оная тънка, чувствителна мембрана, чрез която долавяме диханието на мирозданието. Тя си остава и до днес късче свободна земя, нерегламентирано постоянно карнавалие. Там се сблъскват иновативното и древното, и на моменти човек добива усещането за извънвремие. Там е прагът на различното, преддверието на неочакваното, царството на възможното-невъзможно. Там рациото не работи, горделивостта изтича между процепите на несигурния градеж, егото се топи по-бързо от парафина на свещта, поставена в синкава стъклена чаша в средата на масата, от чиято треперлива светлина лицата изглеждат като несигурни, но гениални щрихи от недовършени портрети. В ъглите се полюшват пияните сенки на непокорните, а отвън се блъска воят на анонимните алкохолици на трезвеността.

    – При нас няма ни анонимни, ни алкохолици, – усмихна се съдържателят – всичко е явно и в рамките на нормалното.

    – Точно тази „явност“ е различното, – заупорствах аз.

    Ако масонството, илюминатството и прочие тайни общества се опитват да създадат езотеричен властови център, то кръчмата оформя, на пръв поглед, екзотерично общество, в което всичко е поставено на масата. Тайните степени от тайните общества тук са явни положения, подлежащи на постоянна рокада и гросмайсторите всеки път трябва да отстояват “титлата си”. Ако езотеричните общества се стремят към световно господство, то кръчмата има за цел осуетяването на този план. В този смисъл, не революциите, а точно Свободното Общество на Кръчмата (СОК) е същинската опасност за Режисьорите на Общата Мизерия (РОМ). Революциите са предвидими и, общо-взето, очаквани. Освен това, лесно се насочват и преструктурират. Революцията има начален интелектуален тласък, а след това се движи по инерция и зависи от наклона на обстоятелствата, а не от целта. Докато в Кайперовия пояс на кръчмата има практически неизброимо количество материал, от който би могло да се създаде цяла нова парадигмална “Слънчева система”. Свободното общество на кръчмата не се прицелва в политики, а в парадигми.

    – Свободата е сложно нещо – то не е като да излезеш навън и да се развикаш, че не си съгласен, нито е да хванеш гората – приведе рамене едрият мъж, сякаш го беше притиснал внезапен товар. – Свободата е спокойствие насред всеобщата паника и вълнение посред спокойствието.

    – Боже, това трябва да си го запиша!

    – Не го записвай, чуй го.

    – Виж, а какво ще кажеш за това – запрелиствах тефтера си аз:

    Всеизвестно е, че всяко свободно пространство – реално или виртуално – създава предпоставки за бунт, за несъгласие със статуквото, за преосмисляне на даденостите, за пренареждане на фигурите. В кръчмата, това нерегламентирано, извънсистемно място, умът работи в съучастие с други умове – подпомаган и коригиран постоянно. Информацията, разнопосочната и хаотична на пръв поглед информация, образува всевъзможни нови връзки, създава нови варианти на реалността. Кръчмата с нейните случайни, като че ли, членове е първият мощен компютър, изобретен много отдавна… Единственият проблем на този компютър се е състоял в постоянните прекъсвания – включван само вечер за няколко часа. Принудителното спиране на неговата работа (за насъщния – колко хитро!) забавя резултатите, но управляващите винаги са знаели, че оттам ги грози опасност. Един знаменателен пример са Вазовите хъшове – там този „компютър” работи без прекъсване години наред и резултатите не закъсняват – имаме бунт, опит за промяна на вековно статукво.

    Странджата дойде в умиление и като вдигна чашата си с разтреперана ръка, каза развълнувано:
    – Благодаря ви, братя мили, за честта. Няма по-голяма радост за мене, стар хъш, отколкото да се намирам между вази, свои братя. Нашите славни битки в отечество България ги помни народът… Те разбудиха народа и му вляха в сърцето желание за свобода и за правда. Но ще кажете: днес кой ни зачита? Кой ни признава? Мирувайте! Ние сме човеци, ние сме българи, ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството. Нищо повече.

    Това застрашително „Нищо повече“, което иде откъм кръчмите е антиномът на борсовата врява. Всъщност, тук се снемат всички граници и се навлиза отвъд синора на познатото, прекрачва се в безпределното.

    Мъжът, след като беше изслушал, без да трепне, многобройните ми записки, внезапно се оживи при споменаването на хъшовете.

    – Далече сме от Вазов – въздъхна той по-скоро замечтано, отколкото със съжаление. – Но поддържаме огъня, колкото можем.

    – Аз мисля, че тук продължава да клокочи нещо непонятно; непонятно дори за самите посетители на кръчмите.

    – Всъщност, какво точно искаш да разбереш?

    – Ами, мисля си например за това, че кръчмата, този все пак пазарен продукт, въобще не е на пазара. И така, както уж върти търговия, е встрани от същинските спекулации.

    – Че търговията не върви, не върви – това е вярно, – съгласи се съдържателят.

    Той се облегна назад в стола си, едва сдържайки напушилия го смях, и добави:

    – Но пък ни върви на философия. Ама то няма и как да е другояче – в центъра на събитията сме.
    Зарадвах се, че го развеселявам и продължих:

    – Това също е много интересно! Защо кръчмата е все насред селото? Все срещу кметството и черквата или насред кръстопътя с лице към всички посоки.

    – Ама и този въпрос ли те тормози?

    – Ами да. Ето:

    Кръчматa – алтернатива и пристан едновременно; един трети възможен избор между светското и религиозното. Антимовският хан, кръчмата на Странджата, Дядо Матейковия рай, Радичковият Януари – тук ние виждаме все още съхранено онова, не толкова извоювано, колкото просто обособено с ритуала на доброволното маргинализиране място, непожелано (и даже – високомерно отстъпено) от другите, които са убедени, че между „да” и „не” има вакуум; нещо повече – убедени са, че знаят точно каквото трябва и колкото трябва. А в кръчмата се подхвърля на присмех и съмнение точно тази убеденост, и се чопли и ровичка около „да”-то на „не”-то, и „не”-то на „да”-то. Там твърдостта на земята (усещана при изнурителната катадневна работа) омеква; вечер, в кръчмата, Земята се превръща в стихия, бушуваща зад несигураната светлина на посветителското им събиране; недокосната, сякаш, тя се отдалечава и засиява по-ярка и по-далечна от Луната; вечер земята е философски обект.

    Настанихме се в страноприемницата на Попов дол. Вътрешността на къщата беше изцяло заета от бъчви и каци за вино, и квадратни блокове сол от Влахия. Хората в страноприемницата изглеждаха най-добрите в света.(3)

    В този момент, обитателите на кръчмата не са сигурни в нищо – нито в Божието, нито в кесаревото; в този момент те са Одисеевци, чието лутане някой ден може да изведе някого до някоя Итака. В кръчмата реалността е разколебана, нормативността се фрагментира до такава степен, че случайно попадналият там, лишен от опорни точки, или преживява катарзис, или изпада в смислов колапс и това го връща още по-категорично към яснотата на установеното/ постановено. Средищното разположение на кръчмата може да се приеме за нейното неофициално официализиране. Ако и кръчмата да се явява антипод на религиозното и светското, тя от самото начало е прицелен обект за завладяване и от двете посоки, придърпвана ту към социалните субстрати, ту към теософските. Въпреки двойния натиск, през всичките векове тя оцелява в първичната си форма.

    – Това последното да не е нещо обидно? Първична форма и оцеляване – присмехулно присви очи съдържателят. – Ние може да сме на село и да я караме по-полека, но не сме чак изостанали. Ето и шейкове правим.

    Увлечена от собствените си разсъждения не бях забелязала кога човекът беше сътворил истинско чудо в чудовищно голяма чаша. Чак когато отпих от наситено розовата течност си дадох сметка колко съм жадна. В клетките ми се разля аромат на ягоди, толкова плътен, че трябваше да погледна към прозорците, за да се уверя, че все още пребиваваме в студения декември, а не сме встъпили внезапно в лятото.

    – Вълшебно! – промълвих смирено.

    – Диви ягоди – поясни мъжът, сякаш беше възможно да не разбера.

    – Това последното да не е нещо обидно? – реших да си върна аз. – Ние от града може и да сме попритъпили сетивата си, но не дотам.

    Съдържателят най-сетне даде воля на смеха си – чертите на лицето му не се разтеглиха в някаква усмивка, те се разлетяха като внезапно подплашени птици и пространството се изпълни с безброй смеещи се очи, уста и скули. Даже огънят се събуди и взе да припуква, сякаш разкършваше снага след дълъг сън. Това беше един абсолютно свободен смях, лишен от каквито и да било съобразявания с каквото и да било друго, освен с настоящия миг. И в този момент аз се почувствах някак приета – не като гост, а като свой.

    – Знаеш ли какво си мисля? – рекох иззад гигантската си чаша.

    – Плаша се да си помисля ! – прихна отново мъжът, но този път лицето му не литна към тавана, а си остана на мястото и това ми даде достатъчно стабилност, за да продължа.

    – Мисля си, че същинската еманципация на жените идва едва след като те са били допуснати като равноправни посетители в кръчмата.

    – По-страшно е, отколкото предполагах – въздъхна примирено мъжът и отиде да си налее някакво питие.

    Реших, че това ще го укрепи достатъчно, за да може да чуе още, и продължих да чета:

    Още от времето на Орфей, а и отпреди това, жените, по странни причини, са били смятани за недостойни (или опасни) за кръчмата – това чисто мъжко общежитие. Въпреки, че още в древен Вавилон господарката на отвъдното Сидури е и божествената кръчмарка, а египетската богиня Хатхор – въплъщение на красотата и женската сексуалност – е свързана с виното и бирата, с музиката, песните, и веселието; въпреки че в самите Орфееви химни, дъщерята на Зевс, повелителката на подземното царство Мелиноя е тази, която опиянява, а Хеба, наравно с Ганимед, е виночерпка на боговете; и въпреки, че при Троя жена смесва виното на воините:

    Хубавокъдра добра Хекамеда им смесваше вино(4)

    Та въпреки всичко това, жените остават извън особеното пространство на кръчмата и така продължава чак до началото на ХХ век. Дали заради “славата” им на хлевоусти, или заради опасенията, че ще отклонят в друга посока енергийния мъжки заряд? В по-нови времена свободният достъп на жените до кръчмата е не само признание за креативните им качества, но е знак също така и за дълбоката промяна, която се извършва в недрата на това феноменално пространство. Жената вече не е само пазител на придобитото, а и пълноправен участник в усвояване на непознатото. Тя вече не е екстазиралата менада, още по-малко – бледата сянка на мъжкото величие; жената влиза в кръчмата с личното си име, което си е възвърнала след почти пет хилядолетия забвение. И не квотите в държавните и религиозни институции, а именно достъпът на жените до нерегламентираното ги прави равноправни на мъжете.

    – Никога не съм разбирал защо е толкова важно жената да е равноправна с мъжа? Защо трябваше да слиза от високото и да нагазва при нас, в тинята? – неочаквано сериозно рече съдържателят.

    – Как „тинята“? – зачудих се аз. – Не обитава ли мъжът приоблачните цивилизационни висоти?

    – Момиче, – сведе очи той, сякаш това, което имаше да казва, беше във висша степен нежелано признание, – мъжът, с всичките му претенции за величие, всъщност е едно напълно зависимо от одобрението на жената същество. Той има една-единствена цел – жената. Всички други цели са у нея.

    Примъкнах се по-близо до огъня. Протегнах ръце над притихналите отново пламъци и се оставих топлината да ме изпълни отвътре, да пропълзи по вените ми като старо вино и да преподреди по нов начин мислите ми. В сърцето ми, странно, се беше настанила нежност; нежност към това просто селско огнище, към голите дървени маси, към този непознат едър мъж, към горските ягоди и към целия разпрострян зад прозорците свят. Така ме завари песента, извираща сякаш не от гърлото на седналия срещу мене човек, а от самите недра на земята:

    Заиграло юнако’о сърце
    како вино у стребрена чаша,
    как’ ракиа во злата викиа,
    дур’ да пойдит в девойкини дворье.(5)

    Delcho-Dimchev2


     

    (1) Под „опиянение“ разбираме онова душевно състояние, което ни вади от равновесното битуване и ни запраща в космическата вакханалия от непонятни хармонии.

    (2) Омар Хайям – рубаи – 180.

    (3) Ами Буе – Френски пътеписи за Балканите – 350с.

    (4) Илиада, ХІ, 607-647.

    (5) Бълг. нар. песен от  Струга (Димитър и Константин Миладинови).

     

    Прочети “Зевс за лебеда и Леда” на Любомир Терзиев.

    Обратно към съдържанието на броя.