• През Клисура

    Очерк от П. П. Славейков

    Сп. “Мисъл”, брой 1, януари 1892г. (откъс).

    Уморените коне едвам пристъпваха нагоре по стръмните кривини над Гинци. Аз седях свит във файтона, а в душата ми беше се свила тежка досада, поради която живописните инак кривини ми се показваха глупави и еднообразни, като българската мисъл, влачеща се по криви пътеки към пустогорие тилилейско… Небето малко по малко почна да се разведрява; тук-там се показа приветлив лазур. Когато възлязохме на върха, вече съвсем се беше разведрило… По билото пътят е равен и конете стъпват по-бодро. Напреде ни, отляво и от дясно се въздигат два високи върха и намръщено гледат шосето, което се промъква помежду им, като че ли са възчудени от неговата смелост да се въздигне на такава височина. Тъкмо на темето на десния връх се е прикътало, подобно орлово гнездо, селцето Зимница. Наистина упорита воля трябва да имат онези люде, за да могат да живеят на тая висота, в съседство с облаците и постоянните виелици. Но кой не знае упоритостта на шопа? Десният по-нисък връх се именува Венец. …

    Шосето, след като се промъкне между тях, своеобразно се извива и обхожда даже най-ниските рътове. Само един рът не обхожда то и на поляната, на валог през него, са пръснати няколко колиби, а най-далече се белее едноетажно каменно здание – това е Петрохан. Тук почиват и обядват пътниците, което направих и аз. Лека-полека след това аз се покачих на плосковърхия рът от Гола Глава… Отпреде ми бе зинала дълбока клисура, от двете страни на която се възправят намръщени, зъбести върхове. Слънцето превалило към запад, стоеше на копраля над високия Ком и хвърляше на подплес несвежите си лъчи, които потъваха в пропастта, без да я осветяват… На изток се протяга неизмеримата верига на старопланинските върхове, подобно зъбест прешлен от някой гигантски мамонтов скелет… В буйната растителност на тая долина тънат куп селца и разпръснатите тук-таме по хълмовете колиби изглеждат като нарочно да са наизскочили, може би, уведомени по тайнствен начин, че там някъде си на един връх стоя аз и искам да ги видя.

    Далеко на юг високо се издига гордий Витошь… Под безкрайний свод на модрото пладнешко небе природата диша с неуловимото вълшебно дихание на заспала фея, над чието чело трепти сиянието на деня…

    Тутакси от Петрохан лъкатушното шосе се спуща по десния бряг на клисурата… Стройни белостволи буки годеливо вдигат пернати върхове; гората е едно безкрайно море от буки, чиито зелени ветки от самосебе си се вълнуват и шумят подобно немирни бранове…

    Мръкваше се вече. Повея тих вечерник. Тънка предвечерна мъгла почна да се спуша над клисурата… Скоро и съвсем се стъмни.Тук-там трепнаха подранили звездици и небесний свод ми се виде тъй висок, като че аз го гледах из дън-земя.

    Отпреде ни заблещука огън; счу се резкия трясък от кречетало; влязохме вече в Клисура.

    Всичките неудобства на пътника в клисурските старомодни ханове се изкупуват с пържената пъстърва и рубиновото малиново вино. Като божествен балсам се разлива това вино по взбудените нерви, омайва ги и ги успокоява.Първата чаша възвръща мигновено всичката изгубена бодрост; втората разширява кръгозора; третата хвърля вълшебно було пред очите, през което всичко се вижда в розов цвет… От четвъртата моят стомах се сепна и проясни, като да изгря в него животворно слънце.

    Да, не само на небето изгрява слънце:аз помня как изгря то веднъж и в сърцето ми – за да залезе навеки. Това беше отдавна, твърде отдавна;но жестокият спомен го е съхранил свежо и до нине. Защото Господ двойно е наказал человека, като му е дал сърце да страда и памет да удържи навеки миналите страдания.

    Месецът отдавна възлезе и сребърните му кротки лучи се промъкнаха в моята стая, таинствено и неусетно, както се промъква вдъхновение в гърдите на поета. Чашата стоеше празна отпреде ми, но моето велико утешение бе в пълната бутилка – тоя благоуханий извор на блянове и омаи. И наистина, никога друг път не съм чувствувал по-силен прилив на вдъхновение, отколкото тия няколко часове, седнал при прозореца, вгледан и вслушан в обаянието на таинствената нощ. И в душата ми преминаваше тържествено шествие на най-чудни и най-хубави песни…

    duccio (1)
    Агостино ди Дучо, “Сънят на Диана”, XVв., Палацо Одескалки, Рим. 

     

    duccio (2)

     

    Прочети “Обущарят” на Дани Радичков.

    Обратно към съдържанието на броя.