• Отпред-надзад

    Весо Паралията

    Неотдавна нашата редакция с радост откри появата на Весо Паралията във Фейсбук (виж тук и тук) и го покани да публикува в “Пеат некогаш”. За наше най-голямо удоволствие, той прие поканата. 

    The Shepherd, by Julien Dupre (1851-1910)

    Ле-ле, ле-ле, това литературата била ‘ногу ‘убава работа! Ле-ле смех! Ле-ле кеф! Не съм знаял дека мож‘ дома да си лежиш и да се радуеш, като у кръчма. Значи, да почнеме отпред-надзад: у кръчмата се оди не от зор, като на работа (оти тека или иначе, нема да с‘връшиш работа); оди се от кеф, е‘ тека: прибираш овците от паша, остаяш остено, фръляш янджико, наплискаш се с две кофи вода, апнеш мераклийската, па застанеш на праго като Наполеон и присвиеш очи да видиш докъде ти се е дигнала славата. Ако преценьиш, дека е над дръвнико, излазиш, без да ти мигне окото. И поодиш къде кръчмата, ама бавно, като какво се води връх на ‘оро. Има време да уситниш. Най-напреж опитуеш танецо, като мачката – вода (сал я забрискуе леко с лапата и даже се востриса, като мадама пред кюфте – ем ю се яде, ем културата ю не позволява). Къде кръчмата летат сал малаците и пияниците, серьозните хора одат натам, като как се ‘оди на цръква – с най-новите дрей и с най-чистите намерения.

    Кеф ти стане още ка‘ надзрънеш у кръчмата – тишина, ладовина и сичко си е на место от памтивека. Даже календаро на стената е от 42-ра година с Негово Величество Борис ІІІ. А и кръчмаро Боре Апрачки е комай оттогай. Облегнал се е на тезгяхо и чети вес‘ник с очила като стограмки, и мръда с мустаци, като че ли си дояжда нещо.

    – Де, бре, Боре, изеде го тоя вес‘ник – подкачи го Ване Ушньов (да не се бръка с Блацки) и боцне некоя маслина.

    – Ба, че го изедем – избръска некакви непотребни букви кръчмаро и додаде: – Недопечена работа. Тека ако се пра‘и вес‘ник!

    Па се надигне тежко, като войник от окоп и се фръли надол по стлъбите. Видиме ли го да слази у светая светих, значи е на кеф и мезето че е от него. А кръчмаро на кеф ли е, сите са на кеф. Ако се случи да не дойде Дане Попов с кавало, че дойде Мите с гайдата. Ако и двамата са нещо болни, окаме като изоглавени, па почнеме да поеме – ама разликата е ‘ногу тънка, требе да си баш майстор да я усетиш. Тека е и у поезията – ногу оканье, малко поянье – това го разбрах още като почнах да четим пръвата книга, що ми даде Петре, некой си Николай Заяков. А бе, кой им ги дава тия имена, бе? Ка‘ бех манечок имахме зайци, порода шампан. Само дека не спех у зайчарнико, по цел ден с них. Сега се замислюем дали да се не прекръстим на Весо Заяков-Шампан? Ама дали па нема да требе да пишем стихотворения? Мани, като гледам, на тоя Заяков ‘ич не му е лесно – ни с името, ни с писаньето. Кажете ми сега що е това?

    КОМО

    Виждам го в гръб. И
    шапката му от сламки.
    Бастунът, грапавата
    походка, сиянието на
    Мара. Понякога си го
    измислям. Малко
    по-нататък е лагуната.
    Там поетът си почива
    в своята сянка.

    Оу, кого видиш, бе аркадаш? Де кажи и ние да знаеме. Нема срамно ако това е Комо. Ако не е, па не е срамно. После ясно; сламена капа, бастун, как си требе – и из‘еднъж – Мара. Още не сме се опознали с Комо и те ти Мара. И мани що требе да берем срам с непозната жена, апа и сал едно име. Е, я що да пра‘им с него? Че кажеш, Мара като Мара, ама не е баш тека. У наше село има една баба Мара – я нея и на сан нечем да я видим. Мани що е стара (дай, Боже, секиму да остарее!), ама нещо малко магьосница си пада. Откъде да знам тая Мара каква е. Ако е мустаката, клепоуха вещерица? Ако излети и ме прасне я с метла, я с некое шише – я как да реагирам? Нали съм седнал да се малко у култура отръкам, не иде да маам с песници като селски ергенин. Значи, това е мойо съвет: да се внимава като се пише, оти и читательо душа носи – не мож‘ да го стресираш по секо време. Апа мани друго, оказуе се, дека тоя, що не го знаеме дали е Комо или не е, си е чиста измислица на Заяков. Еми, тъпа работа! И я съм седнал да се занимавам.

    * * *

    Ако Разкъсаш Обръча,
    Трябва Да Излезеш. Там
    Има Друг Обръч И Друг,
    Който Не Излиза…
    Излизането Е
    Разрешено, Ако Си
    Смален Достатъчно.
    Входът За Следващия
    Обръч Е В Ръцете На
    Друг Човек. В Момента
    Той Чете Твоите Стихове.

    Але-ле, те това го разбрах! Даже се опитах да го обясним на Мите Гайдаро: “Значи, викам му, представи си как са се наредили ‘ногу ‘ора у ‘ногу обръчье. Представи си една разглобена каца. Нема да ойде зян, само си го представи. А бе, нема да се разпадне, ти само си го помисли; представи си какво редиш обръчьете по големина. Какво зелье, бе, гайдуницо проста? Кацата е празна, не бой се. Значи, ти стоиш у пръвио, най-манечкио обръч. Е, защо най-манечкио? Айде, я че застанем у най-манечкио и го разкинуем. Е, какво па нема да мога?! Разкинуем го като нищо и излазим. И като излазим, веднъг улазим у по-големио. Защо, защо? Одека да знам защо! Тека го е написал човеко у книгата. И като улазим у по-големио обръч, там се сбутуем с тебе. Е, какво па не си улазил никъде?! Нали ти казах да улезнеш у по-големио. А бе, как не ти се улази?! Нали сакаш да ти обясним. Нема как да разбереш, ако не улазиш. Я как съм улезнал, па нищо ми нема. Ей, голем си инат! Сал пискун и ручило са ти у чутурата. А бе, как да ти подкарам мелодията? Това да не ти е Ганкиното? Ееее, Мите, Мите, тека че си откукаш прос‘, като боснешкьи фасуль. Да има яхния, ама нема. Кой се не учи, нема да сполучи. Ако беше се напрегнал да разбереш що ти казуем, белки напреднеше малко у живото. Аха, напреднал си. Напреднал си у пиеньето. Е, и я не съм изостанал, ама барем съм книжовен, а ти – соборджия петлевов. Добре де, я черпим. Дай сега Ганкиното, да ми до‘е сръце на место.”

     

    Прочети “Поема за най-големия човек – Стефчо (Иванов)” от Иван Стефанов.

    Обратно към съдържанието на броя.