• Писмо до майстора-зидар

    Гай Давенпорт

    Гай Давенпорт (1927-2005г.) е американски писател и учител в традицията на Езра Паунд. Пише литературна критика, есета, разкази, поезия. Рисува. Превежда старогръцки и латински поети.  

    Свали txt.

    davenport.sinking

    През 1803г. в деня на Коледа и на следващия ден Шарл Фурие, човекът с най-богатото и щателно въображение сред модерните утопици, написва „Писмо до висшия съдия”. По това време Фурие е търговски агент за памучната манифактура и нелицензиран брокер в индустриалния град Лион, където Революцията е поела по пътища, различни от тези в Париж, и където в последствие е била съкрушена, и вкарана в правия път от Наполеон. Но ето че се появява мислител, с идеи по-революционни от самата Революция  –  един провинциален интелектуалец, който е съставил подробен план за реформация, план за постигането на благополучието на човечеството; интелектуалец, който е видял с очите си как може да бъде пометено всичко, за да се сложи ново начало, и е решил, че има какво да допринесе за политическото и социално възраждане на страната. Фурие написва и трактат с неблагодарното заглавие „Теория за четирите движения и общи съдби: програма и обявление на откритието”, публикуван пет години след  писмото до висшия съдия. Със същия успех би могъл да хвърли всички печатни екземпляри в морето.

    Писмото, като започнем от самото заглавие, е – както бихме се изразили сега – като по Кафка. Висшият съдия, до когото е адресирано, е същият онзи Клам на Кафка, обитаващ най-горната стая  (ако съществува такава) на Замъка. Имаме толкова много аналози на този висш съдия, че не е необходимо да се спираме върху него. Той е Хитлер, Сталин, всичките кичозни диктатори на Южна Америка, Франко, Тито. Всеки от тях е като онези празни доспехи, които Филип II Испански положил изправени, за да направи преглед на войските си. Докато те си мислели, че кралят е в тях, той бил в стаята си в Прадо (с голи тела, нарисувани от Рубенс, само за неговите очи), където, подобно паяк в центъра на своята паяжина, нащрек за най-малкото потрепване, изучавал всяко дипломатическо писмо, кръстосващо огромната му империя. Животът на всеки поданик бил в ръцете му, но никой нямал достъп до самия него, освен чрез редуващи се посредници, разположени лабиринтообразно на влудяващи разстояния. Сега знаем, че всичката кореспонденция на Фурие с неговото правителство – писмата до Външното министерство, до висшия съдия, до самия Наполеон – са били отваряни от полицията, разследвани („от безопасен идиот” – гласи бележка към едно от тях) и завеждани в досие, за да бъдат открити едва във втората половина на 20-ти век от изследователи, занимаващи се с интелектуалната история на Франция.

    И аз и ти знаем пределно добре, Майсторе, че ако напишем писмо до Президента на Републиката, то няма да стигне до него. Ще отиде директно във ФБР, с копия до Агенцията по национална сигурност и ЦРУ. Те няма да го прочетат с идеята да разберат какво сме искали да кажем, а ще търсят нещо, което да им подскаже какво да сторят с нас: някакъв знак дали сме безопасни идиоти, наемни убийци, терористи или някаква друга заплаха за тяхното господство. Нашето писмо може да предлага план за това как да спрем ентропията, която превръща градовете ни в гета, или как да премахнем държавния дълг, засмукващ данъците ни като черна дупка; в него може да се оплакваме, че храната ни бива тровена с консерванти, или че електрическата косачка и духалка за листа на съседа, с нейните сто децибела (шумът, който човек чува и усеща, когато стои под крилото на Боинг 747, готвещ се да излети), правят живота ни в квартала непоносим. Към всички тези неща отегчените очи на бюрократа ще бъдат еднакво безразлични. В последното си писмо до Наполеон Фурие моли за четиристотин сирачета (каквито имало с десетки хиляди, благодарение на Наполеон и неговите войни), четиристотин куаги (зебри с райета само на врата, вече изчезнал вид благодарение на производителите на ръкавици), и имение, където и да е в страната (и от тези имало в изобилие, обезлюдени от гилотината). Тези сирачета, всички в крехка възраст, и куагите (които да яздят) щели да израстнат в имението (чифлика- казарма) и да бъдат възпитани като Хармонианци, които да живеят според философските принципи, обявени в „Четири движения”. Такива фаланстери вече съществували в Съединените щати – това са общностите на квакерите, менонитите, оуенитите и много други. Експериментът е могъл да бъде – така да го кажем – интересен, дори китно авантюристичен. Подобни идеи навремето не са съвсем непознати. Уърдсуърт и Коулридж имали неясна идея да основат истински демократично общество в Охайо. Маркс и Ленин по-късно ще черпят вдъхновение от някои от идеалите на Фурие. Но писмото на Фурие до Наполеон, както и по-ранното му писмо до висшия съдия, никога не са били прочетени нито от Наполеон, нито от съдията. Тези писма са спрели в полицията.

    corb_letters_03Из писмо на Корбюзие.

    И така, Майсторе, не очаквам чувствата и идеите в това писмо да бъдат прочетени от теб, който и да си ти. Наричам те Майстор-зидар – името, което Ибсен дава на своя въображаем архитект, превърнал се в такъв красноречив символ за ученика на Ибсен, Джойс. Финеган от „Finnegans Wake” е майстор-зидар. Той е символът на homo faber, на човекът, който твори, прави. В наше време антрополозите и философите се опитват да открият границата между дивото и питомното, между природа и култура, между нецивилизования и цивилизования човек. Тази граница лесно се намира при другите биологични видове. Но ние сами себе си сме опитомили. А как?

    Някои полагат разделителната черта с наченките на речта, други – с готвената храна, трети – с групички роднини, образуващи зародиша на семейството и държавата, четвърти – с чувството за справедливост, и така нататък. Ибсен и Джойс полагат границата с архитектурата: къщата, храма, селото. Карл Сауър, този географ с деликатен ум, хранил съмнения относно Луис Лики и произхода на социалното човечество в равнината Олдувай, където изглежда се намирали свидетелствата за нашите първи стъпки като социални същества. Не, казва Сауър, това е ловна територия; няма подслони и постоянни места за лагеруване. Човешкото животно е беззащитно в ранното си детство за период много по-дълъг от този, на което и да е друго животно. То трябва да бъде научено да ходи, да говори, да се пази, и му трябват поне три години, че и повече, преди да поеме каквато и да било степен на независимост с някакъв шанс да оцелее. Затова Сауър предполагал, че хората в Африка са строили колиби покрай брега, тъй че да могат да избягат с лодки в океана при атака и да си набавят храна от морето. Олдувайското ждрело е било по-скоро ловна територия.

    Вероятно никога няма да знаем как и кога точно се е случило, но понастоящем, а и откакто историята ни е открила своята перспектива, ние сме животни, които строят къщи. А. М. Хокарт и Люис Мъмфорд са написали убедителни теории относно произхода на селищата и общностите, а описанието на Фюстел дьо Куланж на древногръцкия град, както Родни Нийдъм ми казва, е напълно валидно и за първобитните селища в Югоизточна Азия и Африка. Това ще рече, че чувството за граници, за родове, за разпределение на свещената и светска собственост е горе-долу същото. От това заключавам, че градът е концепция, която се споделя от цялото човечество, независимо как се е разпространила.

    Старият гръцки полис е бил изграден около хълм (акропол), който бил, както храм за свръхестественото същество, възприемано като защитник на града, така и укрепление, където хората да потърсят закрила по време на атака – нашата дума „sanctuary” е запазила това двойно значение. Градът се смятал за първоизточник на един особен вид хора, и когато поради пренаселване образувал колонии или дъщерни общности, той се превръщал в майка-град („метро-полис”). Рим никога не е бил това, което ние наричаме страна; той е бил град с много колонии-градове, за нашите модерни очи – империя, защото го виждаме като обширна държава. Държавата е изобретение на шестнадесети век, а не на класическата древност. Нито древна Гърция, нито Рим са имали специално име за себе си като политическа организация. Съюзи и договори взаимно са ги обвързвали.

    romeФрагмент от мраморната карта на древен Рим (Forma Urbis Romae).

    Това, което искам да кажа в писмото си, Майсторе, е че твоето цивилизоващо изкуство, архитектурата, като всичко друго впрочем, е претърпяло такива радикални („из корен”) промени, че заслужава коментар от един провинциален интелектуалец, който, подобно на Фурие, може да напише писмо до власт-имащите, но му се налага да го напише в света на Кафка, тъй като няма никаква надежда, че каквото то има за казване ще бъде видяно от очите, които би трябвало да го прочетат. Още по времето на онзи визионер – Едгар По, писателите вече са имали предчувствието, че пишат послания, които трябва да се запечатват в бутилка и да се пускат в морето. Щастливец е писателят, който знае за кого пише! Фурие и досега не е четен от някой със сферата на действие на Наполеон (и слава Богу, предвид в какви времена живеем). Джойс е писал за някого, нему неизвестен. Сред най-представителните за своя занаят писатели днес са Антонио Грамши – в затвора (държан там от Мусолини); Езра Паунд – в затвор и лудница (затворен там от противниците на Мусолини); Солженицин – в гулага си; изгнаник, затворник, отшелник, забранен автор. Не зная точно какво означава тази повторяемост, тъй като повечето ми познати писатели страдат еднакво от това да бъдат публикувани, но никой да не им обръща внимание, както и от липсата на публикация въобще, поради каквато и да е причина. Във всички случаи висшият съдия не получава писмата си.

    Но продължаваме да пишем. Ще кажа, Майсторе, че в моите представи ти си практическият гений на цивилизацията и те предпочитам пред много други видове гении, които могат да се открият в нейното творящо сърце. Когато Уилям Морис провъзгласява архитектурата за „начало и край на всички изкуства на живота”, мисля, че казва абсолютната истина. Аз съм от онези провинциални интелектуалци, които достатъчно са се занимавали с архитектура, за да имат правото на мнение за това или онова. Познавам писанията и сградите на Корбюзие (той е значимото продължение на Фурие в наше време). Търсил съм сгради из различни места и съм ги изучавал, доколкото са ми позволявали ограничените ми способности. Зная нещичко за архитектурата. И имам въпроси към теб.

    Живея в Лексингтън, Кентъки (вече тридесет и една години). Като при повечето американски градове, комерсът вече е нанесъл такова опустошение в центъра на Лексингтън (който сам е построил първоначално), каквото американските и британски военновъздушни сили  нанасят на Дрезден. Разбирам този процес: той се поддава на ясно обяснение. Това, което унищожи центъра на Лексингтън, бе, разбира се, автомобилът, на който не му достигаше мястото за паркиране.

    Полезно ще е, говорейки за автомобила, да мислим за него като за същество, подобно на Едъкинците на Самуел Бътлър, които като забелязали, че машините се развиват много по-бързо от животните (Бътлър е чел Дарвин и Малтус по своеобразен начин), разрешили борбата за превъзходство, като се разбунтували срещу тях. Бътлър е бил прав. Автомобилът е бионична хлебарка. Яде градове. Друг един принцип на функционирането на автомобила бил отбелязан от Диоген през V век пр. н. е.: а именно, че човекът, който притежава лъв, също така е притежаван от лъва. Ние всички сме притежание на автомобилите, същества, които трябва да храним с масло и петрол (необходимост, надхвърляща всякаква политическа реторика, дотам, че ние продължихме да купуваме петрол от Иран, докато те държаха наши граждани заложници, както и от Либия, докато я бомбардирахме); които трябва да обуваме в гуми, да мием и да обсипваме с внимание по всякакъв начин, не на последно място – като плащаме такси доживот. Автомобилът е най-успешният паразит, надминаващ и най-смелите надежди на микробите и плъховете. В историята не съществува по-ефективно робство от неговото. Но това оплакване (и диатриба) е странично за нелекото положение, в което се намира архитектът на днешно време.

    Ние сме се приспособили към автомобила. Той има отделна стая в нашите домове (гаража или заслона за кола, трогателен аналог на стаята за вола в италианската селска къща), превърнали сме го самия него в къща (каравана), и общо взето вече сме се отказали от живеенето в къщата в полза на колата. Пророческите очи на Фурие биха видели тук едно връщане към варварството, към Златните орди на коне. Така да е: ние сме новите варвари, засилили се първи към нечовешкото и новия вакуум на знанието. Но все още не сме се отказали от архитектурата. И именно в строежа на сградите днес, аз (провинциалният интелектуалец, напразно тръгнал да пише писмо до Майстора) виждам грешната посока, която (надявам се да греша) сигнализира, че цялата ни цивилизация е поела по напълно погрешен път.

    По-добре би било да дам примери. Наскоро нова сграда на банка беше издигната в урбанистичната пустош на центъра на Лексингтън. Тя е много висока: около тридесет етажа. Състои се от стоманен скелет и кожа от стъкло. Най-горните три етажа са скосени на четиридесет и пет градуса (предполагам, че не бива да го наричаме покрив), така че цялата сграда изглежда е построена по модела на пластмасово кухненско кошче за боклук. Така да е. Въпросът ми се отнася до битието на тази сграда. Първо, не ми се е случвало досега да видя тази сграда, а ми се налага да я виждам ежедневно, без на нея да виси дъска, спусната от покрива, където работници са заети да я мият. За да измият втория етаж, тези работници трябва да се спуснат с помощта на въжета и скрипец двадесет и осем етажа надолу. Доколкото разбирам, точно както мостът Голдън Гейт трябва постоянно да се боядисва, тази сграда ще трябва постоянно да се мие.

    За да коментирам тази удивително примитивна идиотщина (точната дума в случая), трябва да подходя към нея от друг ъгъл. Не зная дали това се дължи на типичното за средната възраст обезверяване или на някакво трезво възприятие на действителността, но преди десетина години започнах да забелязвам, че духът на нашето време проявява неимоверна, безпричинна и злорада дребнавост. Дребнавост  –  да се скъпиш, да желаеш да причиняваш болка, перверзно да избираш лошото, когато доброто е не по-малко достъпно. Журналистиката процедира по следния начин: използва възможно най-лошата светлина, за да кара вестниците и списанията да се продават. Непосилният за очите шрифт, който на днешно време ни се налага да четем в книгите е друг пример: преди компютърните шрифтове да се появят, различните големини на буквите се създаваха индивидуално, като пропорциите на по-малките букви бяха различни от тези на по-големите. Съвременните типографи рисуват един комплект букви и ги увеличават или намаляват фотографски, без да се интересуват дали смалените букви са анемични и напрагят очите.

    Не е лесно да се установи разликата между злата дребнавост и алчността. Тънката стена, която не спира шума, прогнилият бетон, който се срутва на Нова година, тръбите в стените, заради чийто ремонт се налага разрушаването на къщата, прозорецът, който така лесно е могъл да бъде замислен иначе, така че да се върти на пантите, за да може да се мие, а не да изисква стълба отвън. Можем да се сетим за стотици примери, но дали те са резултат на безразличие или на глупост си остава добър въпрос.

    Моите въпроси засягат неща, върху които не се съмнявам, че архитектите са мислили задълбочено. Офис кулата, в която работя в университета на Кентъки е запечатана. Всичкият въздух вътре е мъртъв, бидейки доставян чрез климатици, и тяхната повреда би била фатална за обитателите. (Между другото, можем да отбележим, че настоящата загриженост за вдишването на тютюнев дим от непушачи съвпада с обзавеждането на всички сгради с климатици, тоест, с обричането им на инертен въздух, затворен в сградата; а загрижените говорители по темата сякаш напълно забравят факта, че цигареният дим е като песъчинка в сравнение със огромната скала на замърсяването – отровата от автомобилите, замърсяване, което по ежедневен обем в Съединените щати се равнява на целия Атлантически океан.)

    Заедно с модерността в архитектурата настъпи и свързаният с нея парадокс на технологичния регрес. Ако една средновековна свещ угасне, само един човек попада в мрак; аварията в една електроцентрала вкарва цял град в тъмнината, спира асансьори насред шахтите, влакове насред релсите. Това е принципът. Действителността е далеч по-коварна. Силата на модерността е във всепроникващите удобства и технологичния „напредък”. Слагам тази дума в кавички, защото вече чувствам, че модерността със смела стъпка е влязла право в капана, че допреди работещият някак баланс сега тежи повече на страната на регреса.

    Опустошението на градовете от автомобила напредък ли е? Решително и безапелационно –  не. Високата стоманена сграда с мъртвия си въздух и уплътнените прозорци, зависеща от електроцентралата, която да ѝ движи асансьора, да я осветява и дори да диша вместо нея – напредък ли е? Не. Че многоетажната сграда е духовно назадничава всички знаем много добре. Няма по-самотно или по-опасно място за живеене от модерните блокове. Обръщането на модерната къща навътре е превърнало градините и улиците в пустини. Прекарването на време заедно, общуването (от средиземноморски тип, което според Корбюзие е единствената цел на един град) вече не съществува.

    Решението да бъде превърнат модерният град в пуста земя започна преди четиридесет години, когато всички полицаи бяха вкарани в патрулни коли; така се сложи край на закрилата на гражданите, която полицията би трябвало да осъществява. Сега полицаите просто отговарят на телефонни обаждания и оглеждат вече извършени престъпления, от които престъпникът е имал предостатъчно време да избяга.

    Това, до което всички тези неща водят, Майсторе, е разстоянието. С всичкия ни модерен технологичен напредък ние превърнахме разстоянието в нещо незначително, и сега можем да се запитаме, какво му беше лошото на разстоянието, че впрегнахме цялата си изобретателност, за да го унищожим?

    Една устойчива дефиниция на града е група хора, които живеят достатъчно близко, за да живеят добре. Онова, за което Фурие пише до висшия съдия, е близостта. Той искал да бъдем близки, общност подир общност, да бъдем близки емоционално, духовно, удобно близки. Аристотел е казал, пише Фурие, че град, в който кметът не познава всички хора по име, е прекалено голям, за да бъде управляван. Фурие се стреми към повторно оплеменяване на човечеството, към онзи тип племе, група, която непрекъснато се опитваме да пресъздадем в църквата, в клубовете, при скаутите, с малките дружества по интереси (градинарство, политика, хобита).KafkaCastleПо Кафка. Сравни със сградите на съвременните държавни институции (напр. Европол в Брюксел).

    fourier-phalanstere1-2

    Духът на модерността обаче е потеглил в друга посока: към уголемяването на всички разстояния. Едно време, ако исках да говоря за хляба, който ям, на разположение имах пекаря. Сега ми остава единствено да напиша писмо, ако успея да науча откъде идва хлябът, и разбира се, писмото ми няма да има никакъв ефект. Разстоянието отменя отговорността. Бих искал да попитам архитектите, които са построили офис кулата, в която работя, дали са знаели какви сурови ветрове са създали, полагайки сградата на хълма, без да сложат стени, за да спират напора на вихрушките, и дали са знаели какъв натиск този вятър ще упражнява върху отварящите се навън врати, които представляват единствения достъп до тяхната сграда. Бих искал да ги попитам защо не са сложили въртящи се врати, изобретени (мисля) именно, за да разрешат този проблем. Бих искал да задам сто такива въпроса на архитектите относно пространството, прозорците, спокойствието, стълбищата, осветлението, шума, чиновете на студентите (в моята класна стая те са най-лошо проектираните чинове в историята на столовете), както и много други неща.

    И понеже безсмислието породи това писмо, подобаващо е и безсмислието да сложи неговия край. Какво стана, Майсторе? Какво се случи в модерността, че всичко тръгна така на зле? Защо нашата мечта за голяма подвижност се превърна в кошмар на парализата? Не можа ли да се справиш с банкерите и тяхната алчност? Да не би безпричинната зла дребнавост да носеше маската на революционно новаторство? Защо така измени на сградите на Корбюзие, а всичките му градове останаха непостроени? Защо Ню Йорк е по-опасно място за живеене от Дикенсовия Лондон (който бил по-опасен от средновековния Париж)?

    За разлика от Фурие, ще запазя визията си за бъдещето за себе си, тъй като в нея няма нищо практично. А пиша на практичен човек. Не е ли архитектът, наред с близнака му – инженера,  самата същност на практичността? Аз така виждам нещата – твоята задача е да ни върнеш градовете, или да ни дадеш алтернатива. Това второто, сам разбираш, би означавало да започнеш наново нашата цивилизация, която досега не е успяла да измисли алтернатива на града. Домът отдавна го няма (сега вече е просто легло, гараж и телевизор), градът е опустошен, вече няма махали, най-тихата уличка в най-малкия град се използва за магистрала от пътуващи камиони и пияни шофьори, на всички дървета и паркове им остават няколко години, преди да бъдат превърнати в паркинги. Не мога да не видя във всичко това поражението на твоето велико изкуство  –  основа и корона на цивилизацията  –  и моят провинциален ум непрекъснато се връща към онази тридесететажна сграда от стъкло, която вовеки веков трябва да бъде мита от работници, застанали на една дъска, висяща от покрива с помощта на въжета и скрипци – ситуация толкова безпричинно жестока и назадничава, и противомодерна, че сякаш съсредоточава цялата архитектура в един въпрос: защо.

     

    Обратно към съдържанието на броя.

    Прочети откъс от „Езикъ на тракийскитѣ и малоазийскитѣ българи” на Стефан Младенов.