• Планината е в нас

    Джон Мюър

    john-m

    Джон Мюър (1838-1914г.) е един от първите природозащитници в света. На него Америка дължи създаването на първите си национални паркове. Следните няколко пасажа са от бележките на Мюър от първото му пътуване в Сиера Невада (“Първото ми лято в Сиера”).

    0011-2

    Вече сме в планината и планината е в нас – разпалва въодушевлението ни, кара всеки нерв да затрепти, изпълва всяка пора и клетка на тялото. И това наше вместилище от кости и плът е вече прозрачно сякаш за красотата наоколо; сякаш действително неотделна част от нея, то тръпне в едно с въздуха и дърветата, с ручеите и скалите, сред лъчите на слънцето. То е част от цялата природа – ни старо, ни младо, ни болно, ни здраво – а безсмъртно. В този момент не мога да си представя състояние на тялото, което да не зависи от земята и небето също толкова, колкото зависи от храната и въздуха. Какво великолепно преображение, колко изпълващо и благо, и от предишните дни на робство остава само бледнеещ спомен, колкото за отправна точка на погледа. В това обновление на живота ние сякаш винаги сме били такива.

    ***

    Намерих прекрасна лилия (Calochortus albus) в сянката на розоцветен храсталак близо до Колтервил. Беше в компанията на Adiantum Chilense (папрат). Бяла е, с лилави оттенъци от вътрешната страна в основата на венчелистчетата; много впечатляващо растение, чисто като снежни кристали, едно от онези растения-светци, които всички трябва да обичат и така да се пречистват всеки път щом го погледнат. Дори най-загрубелият планинар става вежлив в негово присъствие. Ако то бе единственото цвете на планетата, земята пак би била красива благодарение на него. Непрекъснато изоставам от стадото, но как иначе – при положение, че такива растения проповядват благата си вест по пътя.

    ***

    Овцете не бяха добре снощи. Много от тях са все още зле и едвам успяха да тръгнат от лагера, като кашляха, стенеха и въобще изглеждаха жално и окаяно. Всичко това, защото яли от благословената азалия, така поне твърдят овчарят и Дон. Понеже откакто са напуснали равнините, има малко трева, овцете гладуват и ядат всичко зелено, що им се изпречи. Овчарите наричат азалията “овча отрова” и се чудят къде му е бил акъла на Господ, когато я е създал – до такава степен овчарлъкът ги заслепява и кара да изглупяват, макар че, твърди се, в по-древни времена имал облагородяващо въздействие. Калифорнийските собственици на стада бързат да забогатеят и мнозина от тях наистина се замогват бързо, тъй като пасищата са им безплатни, а климатът е толкова благоприятен, че не им се налага да се грижат за храна през зимата, за къшли и хамбари. Така разходите за едно голямо стадо са малки, а печалбите – бързи. Парите после инвестирали, за да удвоят големината на стадата – всяка година, според някои. Това бързо придобито богатство буди ламтеж за още. И тогава наистина алчността се спуска като перде пред очите на нещастния овчар, забулвайки или направо скривайки всичко, което си струва да се види.

    ***

    Никой скалист изглед не може да надмине по скулптурно майсторство, по деликатната си направа, облачните пейзажи на това небе. Ясните очертания на куполи и ридове се издигат и разпростират, бели като най-фин мрамор – какъв зашеметяващ светостроеж!

    0009-3-3

    Хоризонтът е подчертан и украсен с островърхите силуети на борове. Всяко дърво хармонизира с всяко друго – ясни символи, божествени йероглифи, изписани от слънчевите лъчи. Да можех да ги разчета! Потокът, който тече покрай лагера ни, през папрати, лилии и елши, създава сладка музика за ушите, но боровете, крачещи по ръба на небето, създават още по-сладка музика за очите.

     

    Обратно към съдържанието на броя.

    Прочети “Въведение в естествознанието” на Луи Агаси.