• Ламцадрица

    Рада Барутска 

    tp01

    Като всяка пролет, драги читатели, се бяхме унесли под сайванта в съзерцание на облаците по отсрещните ридове, когато до нас стигна депеша от редакцията, нетърпяща отлагане.  Нашите редактори, както знаете, са убедени, че реалният свят на съвременната ни литература все още заслужава повече внимание от неговото идеално проявление, което – уви! или, слава богу! – се провиждаше съвсем ясно сред цъфналите фиданки отсреща. И как пълнеше душата тази наша въображаема поезия! Колко разнообразна беше, колко богата! …

    Е, дългът зове. Време е да препашем критическата сабя.

    На влизане в града, от няколко места дочухме, че в НДК се открива Творческа академия “Валери Петров” за поезия, проза и писане на сценарии. В тази школа срещу скромната сума от 480 лева, потърпевшите кандидат-поети щели да слушат лекции от Иван Ланджев, Петър Чухов и Тома Марков, представители на най-популярното поетическо движение у нас – “Уж поезия”. Сред изискванията за прием в майсторския клас “Как да пишем поезия без да сме вдъхновени”, създаден по аналог с други известни по целия свят програми: “Как да отслабнем без да гладуваме”, “Как да забогатеем без да се трудим”, “Как да станем звезди без да можем да пеем” и прочие – подшушваме ви под сурдинка – присъства и  известна доза мазохизъм! Задължително трябва да споменете в мотивационното си писмо, че сте конформист с опит, и че сред силните ви страни е способността да седите мирно на стол, ако се наложи – с часове, и при най-приспивния речетатив. Друго изискване към бъдещите кандидат-поети е склонност към угодничество и сервилност, но що се отнася до този аспект, вярваме, че школовката на Академията ще бъде повече от успешна.

     

    x4l5tt2

    Ние си позволихме да надникнем в часовете на бъдещата Академия и обикаляйки трите класа, заварихме следното положение:

    В часа на Иван Ланджев, всички ученици се бяха изцъклили от напрежение да останат будни. Самият лектор крачеше напред-назад пред дъската, нареждайки на тих глас, като ту слагаше, ту сваляше шапката от главата си, с вида на опечален по време на бдение. Ние тъкмо се оглеждахме да видим кой може да е мъртвецът, когато, драги читатели, вратата се отвори със замах и в класната стая нахлу Директорът на НДК, следван по петите от професионалния си фотограф. С бързи крачки, Директорът се приближи до поета Ланджев, и като преметна ръка през провисналите му от душевна вялост рамене, той се усмихна широко. Красивите му бели зъби засияха като една гола Венера иззад завесата на устните и блясъкът на това видение заслепи стреснатите ученици, неколцина от които неволно вдигнаха длан, за да засенчат смаяните си очи. Директорът тогава произнесе приветствено слово (нещо за “адекватното профилиране” на таланта), а фотографът се въртеше около него, щракайки ловко от всички възможни ъгли. Танц ли бе да го опишеш! След това двамата ненадейни гости изчезнаха през вратата като вихрушка прах след самовила. В класа на поета Ланджев настъпи пълно вцепенение и то така се проточи, че ние се насочихме към съседната класна стая – тази на надмогналия българската граматика себепровъзгласен Поет Тома Марков.

    За разлика от предишния клас, тук се вихреше оживен спор за подлога и определението и как да ги различим в простото изречение. Марков настояваше, малко прекалено трескаво, стори ни се, че в поезията, според новите правила на гилдията, граматиката въобще не играела роля. Важното било да има думи! За негов не съвсем прикрит ужас, една ученичка изрази мнението, че хората отдавна ползвали граматиката, за да свързват думите една с друга, а старите навици трудно се изкоренявали. “Надали така лесно ще се върнем към нечленоразделните звуци – каза тя.  – Което, доколкото разбирам, е нашата цел?” При този въпрос ученичката посочи към ъгъла на стаята, където, останал скрит за нас до този момент, седеше Росен Карамфилов, гост-лектор в часа на Марков. Този нов любимец на музите, потънал в тъмата зад очилата си, редеше именно нечленоразделни звуци, изпъстрени с псувни, при които слюнката му се разхвърчаваше като прашинки злато в светлината на прозореца! Учениците, седнали най-близо до него, следяха нейния полет с онова изражение, с което някои зрители следят тресенето на поп певица на екрана. А това ни подсеща за онзи прекрасен стих на древногръцкия поет: “Какъв задник само, О, маймуно катерлива!”

    monkey-ass

    За стаята на Петър Чухов, за съжаление, не ни остана много време. Когато надникнахме там, учениците се бяха привели над тетрадките си и старателно изписваха букви в тристишия, а лекторът Чухов обикаляше и току поправяше някой немарлив бъдещ поет, като след всяка реплика дрънваше с китарата  – за ефект.

    Според г-н Директора Боршош, тази Академия имала за цел да събере “елита на българската литературна общност”. Тъй като не искаме да подлагаме на съмнение действителните цели на начинанието, налага се, драги читатели, да го погледнем от друг ъгъл. Не е хубаво да изтъкваме недъзите и слабостите, особено когато става дума за крехкото като розова пъпчица начало на една Академия. На лъжата краката не са достатъчно дълги? – Да скъсим разстоянието, та дано стигне наравно с истината! Може би пък откровено неграмотният Тома Марков (виж тук) наистина е сред нашия литературен “елит”? Тогава съдете сами за нивото на останалата “общност”!

     

    cry-cry

    Завръщайки се в настоящето, на бюрото си заварихме януарски брой на “Литературен вестник”, с гръмкото заглавие “Поезията се пробужда”! Хвърляйки бегъл поглед към стихотворенията на заглавната страница обаче, ние изведнъж се притеснихме, че тук става дума за зомбита и пробуждането съвсем не е желателно.

    След дълбок поетически сън Крали Георги Господинов се е надигнал там в просъница с две нови стихотворения, в едното от които пита:

    Ако не беше езикът,
    как щяхме да премълчаваме?

    Това е реторичен въпрос, разбира се. Господинов иска да каже, че понеже имаме език, за нещастие, трудно мълчим, дори в онези ситуации, в които би било по-добре да не казваме нищо – една доста добра диагноза на почти цялата ни поезия в момента. Ние бихме посъветвали Георги Господинов да последва собственото си прозрение и да не хвърля сянка върху хубавите си ранни стихове, като се опитва да се слее с масата от неразличими псевдо-поети. Опасяваме се обаче, че сладките сантименталности се пласират прекалено добре, за да има значение как ще се гледа на подобни превземки от будните хора на следващите поколения.

    Читателите ни вероятно си дават сметка, че има най-различни начини да пишеш много, а да не казваш нищо. Освен пълната несвързаност на фразите в едно стихотворение, на което абсолютен майстор е Марин Бодаков:

    Още си мляко,
    рано е още да си дадеш сметка,
    че битката за реда е отдавна изгубена… (???)

    – имаме и употребата на абстракции, напълно заменими с други абстракции, съчетани с ежедневни предмети, напълно заменими с други ежедневни предмети. При тези хлабави съчетания всякакви остатъци от смисъл се разтварят в мъглата на банални поетически “настроения”: тъга, печал, самота, нараненост, смирение (много на мода!) и пр. Това е любим прийом в съвременната ни поезия. Поетът седи пред сутрешното си кафе и, зареял поглед в мушамата на масата, решава да напише нещо за чувствата си в момента – въпреки че чувства в момента има толкова, колкото има живопис в щампите по мушамата. Хубав пример за такава атмосферична имитация на чувство е второто стихотворение на Господинов. Заменете думата “ангел” с нещо по-подходящо, като например “безсмислието”:

    Ангелът на тъгата
    Ангелът на сянката от пишеща ръка
    Ангелът на обраните ябълкови градини
    Ангелът на гипсовите ангелчета в стаята
    Ангелът на празната ваза
    Ангелът на късните следобеди
    Ангелът на нощта
    Ангелът на неделите
    Ангелът на неловките паузи
    (току-що преминал казват)
    Ангелът на прозявката
    Ангелът на напуснатите
    Ангелът на напускащите
    понякога един и същ

    Можем да заменим и списъка от дясната страна на редовете с някакъв друг – геометрични фигури, видове обувки, шивашки бодове, зеленчуци, или комбинация от тези с по някоя абстракция за “чувство”…

    Ангелът на кокетното ботушче
    Ангелът на късащата краставица ръка
    Ангелът на обраните чушки
    Ангелът на бод зад игла
    Ангелът на празнотата, понякога един и същ и т.н.

    honore-daumier-oedipe-chez-le-sphinx-1842

    Че списъкът продължава да бъде почти sine qua non на новата ни поезия, се вижда и в авто-портрета на Амелия Личева, поместен до стиховете на Георги Господинов на същата заглавна страница на ЛВ:

    Декоративни чинийки за спомен
    от пътешествията,
    на които съм била
    и ще отида,
    порцеланови фигурки,
    прасенца касички, свещници,
    халби, шишенца, музикални кутии,
    момиченца с облекло от Виена,
    Варшава и Маастрихт,
    дървени пумпали,
    всичко по много:
    подредено по книжните рафтове
    без ред
    моите малки съкровища,
    които не трябва да губя,
    чупя, дори подарявам,
    защото са автобиографията,
    която за мен ще разказва.

    Трудно може да се намери поетически списък, който да превъзхожда този по тривиалност. Имаме една забележка обаче и тя засяга употребата на бъдеще време във финалния стих. Изброените сувенирчета и понастоящем ни разказват за г-жа Личева. Дали обаче г-жа Личева си дава сметка какво ни разказват? Понеже тя ги изброява с известна наслада, най-вероятно си мисли, че читателите ще възкликнат “Ах, колко е пътувала! … Какво хубаво стихотворение за джунджурийката – огледало на своя купувач!” Обаче наум ние възкликнахме съвсем други неща, които, по съвета на Георги Господинов, понеже имаме език, ще премълчим.

    Най-накрая на тази заглавна страница намираме две нови стихотворения, и то в рими, на Миглена Николчина. Николчина много драматично бе приела сдържаните ни коментари по повод стихосбирката на Надежда Радулова в миналия брой. Тук е може би мястото да споделим с читателите, че имаме вече опит с такива реакции, плод на инстинкта на квачката, която кудкудяка тревожно и размахва криле, за да защити малките си пиленца дори от собствената им сянка. Но понеже маститата професорка се опита да създаде коалиция срещу нашето списание (Дишев гордо се явил с Барабалския си венец!), а пък Силвия Чолева е изявила желание да ни покаже умението си да размахва нож – ще отминем Николчините образци на технично обиграното, но клиширано и напълно забравимо стихотворение, с кратък реверанс и пришпорване на коня.

    conchita citron

    На задната страница на вестника, тоест, на второто почетно място след заглавната, пък се е наредил другият добре познат ни отбор – Силвия Чолева, Марин Бодаков и Стефан Иванов. Ситуацията на тази страница е всъщност психоделична. Тук Силвия Чолева тича из някакъв апартамент, гонейки опашки на изречения и крещейки “Розо!” и “Върни се!” През това време Марин Бодаков хвърля ножове през прозореца! А Стефан Иванов е запалил огън в кухнята и в пламъците милва котки… Ако си мислите, че преувеличаваме, уверете се сами. На тази страница уж поезията достига върхове в прикрития зад сантименталности абсурд.

    Безспорно, шампион на този брой на ЛВ е Ясен Атанасов с тези две творби:

    статус

    тя е учителка
    живее в квартал
    ходи на фитнес и
    фестивали на поезията
    има клитор
    колкото кур
    мечтае

    what’s next

    ?

    Последното ни навежда на мисълта, че ако г-н Атанасов замени името си с многоточие, то ще има по-голям шанс да остави някаква следа в българската поезия.

    … на тази страница се явява рамкиран от двама технично способни, но слабосилни поети, Едвин Сугарев и Пламен Дойнов. Двамата са заели различни пози, които явно смятат за интересни. Има правота в тези редове на Дойнов:

    А сега или ме четат до половина,
    или ме минават по диагонал.

    На фона на останалите редки супи от абстракции с по някой плаващ предмет в тях, Дойнов все пак изпъква. Поне е създал драматичен персонаж в “Стойчо Мамин”. Този персонаж не е за възхищение и под иронията прозират истинско огорчение и дребнавост, но кой е казал, че поезията трябва да се стреми към най-високото, дори когато описва най-ниското?

    Едвин Сугарев от своя страна се е заел с базарни дзен идеи и от време на време звучи като плачливия Валентин Дишев:

    няколко истински думи
    ала малко
    и в ъгъла сгушени
    много да бъде бялото
    ненаписаното
    недоизказаното

    А защо да се сгушват истинските думи? Защото “недоизказаното” е по-поетично? Или защото ъгълът е най-подходящото място за поета?

    Клишето за “премълчаното” (виж Георги Господинов по-горе и мн. др.) явно така дълбоко се е вкоренило, че сигурно поколения наред няма да могат да се отърват от него.

    Представете си изненадата ни обаче, когато видяхме, че за Едвин Сугарев, както и за Стефан Иванов, огънят е котенце!

    едно виолончело свири на брега
    и огънят
    мъркащо котенце
    се приютява в неговия хълбок…

    Трогателно. Ако кристалният пукот на огъня наистина звучи в ушите на Сугарев и Иванов като звуците на котка, то един горски пожар сигурно би им продънил тъпанчетата от ужас!

    wain2cats

    За да не досадим на читателите, ще направим един съвсем бърз обзор на останалата поезия в броя.

    От повечето явяващи се там автори на стихове, поети не стават. Казваме го без завъртулки, с надеждата да им спестим години разочарование. Ако продължат да пишат за тях ще може да се каже – ако въобще някой ще има желание да казва каквото и да било – същото, което е записано в биографията на де Прадас, каноник на Магалона: “Той съчинява песни, защото бе решил да съчинява песни, а не защото бе вдъхновен от любовта; и никой не го ценеше, нито пък стиховете му”.

    Станимир Панайотов и Ясен Василев демонстрират способност за съждение, но няма нищо, което да превръща написаното в стихотворения, а не просто записки. И двамата са многословни, което е непростима слабост в поезията. И двамата не дават вид да се стремят към формална завършеност. Ако стихотворенията им бяха къщи, то основите им биха били прекалено слаби, за да издържат етажа, а покривът би бил просто преметнат найлон. За куполи, колонади и фрески въобще не може да се говори.

    Калоян Праматаров и Никола Петров ние съветваме да престанат да пишат както си представят, че поезия трябва да се пише и да се запитат – без страх и надежда – дали наистина имат нещо да кажат, което да не е казано по-добре от други преди тях; и ако действително имат, да потърсят автентичен начин да го изразят.

    Четейки съвременните наши поетически издания, човек може да си помисли, че поезията по принцип се базира на илюзията, че като гледаш дъжда през прозореца с лека меланхолия или се разхождаш до родното си място с известна носталгия, или пък се запознаваш с някого, докато си на екскурзия в Барселона, ти изживяваш нещо уникално, достойно за вниманието на цял свят. Даваме си сметка, че тази илюзия сериозно се поддържа от “социалните медии” и рекламния бизнес. Все ни се ще да вярваме обаче, че поне малка част от нашите читатели споделят убеждението ни, че поезията не е някакви лигавщини за дъжда, тишината, котките, ангелите и сувенирите по рафчето; и че тя не само може, а трябва да бъде интересна и за онези, които не мижат с всичка сила срещу клишетата.

    Адиос!

    19d53d85cdd5a5b908cc3cb29f1bb9b5

     

    Обратно към съдържанието на броя.

    Прочети “На пато” от Весо Паралията.