• Въведение в естествознанието

    Луи Агаси

    Свали txt.

    Louis_Agassiz_at_chalkboard

     

    Луи Агаси е роден в Швейцария (1807г.). Учи при големите естествоизпитатели Кювие и Александър фон Хумболт. През 1847г., годината на тези лекции, емигрира в САЩ, за да оглави научния факултет на Харвард, където също така основава Музей по сравнителна зоология. Освен със зоология, Агаси се занимава с геология. Именно на него камъните и скалите на Алпите са открили, че на земята е имало ледена епоха.

    Читателите ни може би се питат защо да четат лекциите на един биолог от преди два века. Особено при положение, че този биолог, като много велики умове в историята на науката, вярва, че светът, това са мислите на Бог. Агаси е един от най-големите учени на своята епоха и тези лекции, които са изключително увлекателни и ясни, и след които неминуемо ще погледнете на заобикалящата ви природа с по-други очи, всъщност въплъщават един от най-интересните моменти в развитието на науката. Човекът току-що е открил, че земята е много по-стара, отколкото си е мислел; че е претърпяла катаклизми и редица преображения, за да стигне до това, което е (А какво е тя? Има ли хармония и ред в цялото?); че сред пластовете в скалите, образувани с течение на милиони години, са запазени отпечатъци на древни (прастари) животни; и най-важното, че тези отпечатъци, този запис на историята на земята, всъщност не е хаотичен сбор – в него има подредба! Представете си почудата и възторга на учения, когато за пръв път си дава сметка, че в най-старите скали се откриват само прости организми и колкото повече напредваме във времето, толкова по-сложни стават те. Представете си онова състояние на ума, когато внезапно се провиждат връзките между нещата! За съвременния човек, който обикновено чува набързо в часа по биология, че има нещо, наречено еволюция, открито от Дарвин, това може да звучи банално. Но за учения от началото на 19-ти век подредбата, видима в геологическите записи на скалите и в реда на появяващите се и изчезващи фосилизирани форми на живот, е вълнуваща енигма. И тя продължава да бъде енигма и до днес – стига да успеем да дръпнем от ума си булото на баналността, през което сме свикнали да гледаме света. – бел. пр. 

    Всички илюстрации са рисунки на форми на живот на Ернст Хекел (1834-1919г.).

    moss

    Дванадесет лекции, изнесени в Колежа на докторите и хирурзите (сега Колумбийския университет), Ню Йорк, 1847г.

    Лекция първа

    Дами и господа, тъй като се обръщам към вас на чужд език, най-напред трябва да се извиня за недостатъците на моя английски. За щастие, eстествознанието представлява интерес, напълно независим от формата, чрез която неговият предмет се излага пред ученика. Обектите на eстествознанието не се нуждаят от помощта на реториката, за да добият своите очарования; а умът дори може да проследи въпросните феномени без въобще да им придава словесна форма, тъй че стилът, чрез който резултатите на такива изследвания се съобщават, не е толкова важен, колкото би бил в една литературна творба. Ще направя всичко по силите си, за да компенсирам недостатъците на моя английски, опирайки се на интереса, който буди самият предмет. – (Аплодисменти.)

    Естествената история може да се изучава от различни гледни точки. Някои може би смятат, че тя е източник на информация за полезни цели. Благосъстоянието на една държава често зависи от знанието за структурата на нейните почви, придобито от индивидуални личности. Обработването на мини вече се е превърнало в бизнес, откакто геологията като наука ни разкри как да изследваме по-дълбоките пластове под повърхността на земята. Много занаяти зависят от познаването на дадени природни явления. Дори навигацията е резултат от научни изследвания и открития; и с още по-голяма сила сега неимоверно по-големите възможности за обмен между нациите се дължи на постигнатия наскоро напредък в естествените науки – най-вече във физиката. Но макар и да съществуват достатъчно такива чисто утилитарни стимули да се изучава природата и по-специално обектите на естествознанието, трябва да разгледаме въпроса и от една по-възвишена гледна точка. За един философски ум не е достатъчно да познава природните явления. Може да бъде достатъчно да познава тези или онези явления, за да извлече от тях важни помощни средства в различните изкуства, но за философа подобно повърхностно познанство с природата не е достатъчно. Той иска да разбере природата, а не просто да познава откъслечни явления.

    Когато казвам, че философът иска да разбере природата, може би трябва да поясня какво имам предвид чрез един пример. Когато започнем да изучаваме даден автор, ние можем да тръгнем от много ниско ниво. Ако става дума за някой от поетите на античността например, можем да започнем да го превеждаме изречение по изречение, полагайки големи усилия и по този начин да минем през най-красивия език на древната поезия. Но дори да сме сричали така всяка страница от Омир, от това следва ли, че го разбираме? Един друг, по-висш умствен процес се изисква за да познаем, за да разберем този възвишен автор. Единствено след като сме се запознали с условията на човешкото общество в онази епоха – със съперничеството между народите на Азия и Гърция – както и с митологията на онова далечно време, нашето разбиране би се доближило до творбата на поета, и нашите сърца биха могли да поемат влиянието на Омировия дух.

    Същото е и с изучаването на природата. Може да познаваме имената на много животни. Може да сме способни да посочим с голяма точност характерните разлики между видовете животни. Може да различаваме дърветата в горите и да познаваме растенията, отглеждани в нашите градини; можем дори да познаваме всяко отделно растение, което вирее по повърхността на планетата, и пак да не знаем нищо за строежа на мирозданието. Има една по-възвишена гледна точка, от която можем да добием по-дълбоко разбиране за този строеж. Ние трябва да разберем каква е връзката между отделните части на Сътворението и издигайки се дори още по-високо, да отправим съзерцанието си към Автора на цялото, който го е формирал и го е подложил на тези преображения в продължение на всичките тези епохи, които геологията ни разкри – от най-далечните времена до периода на създаването на човека и неговите първи стъпки по повърхността на земята, заедно с животните и растенията, видими сега.

    Изучаването на природата и знанието за нея се състои в нещо повече от простото познаване на отделните живини, които съществуват на повърхността на нашата планета. Ние трябва да проумеем връзките между съществата и отношенията, които те поддържат с техния Създател.

    Haeckel_Discomedusae_28-2

    Но някой би могъл да попита – не е ли ограничен човекът само до повърхностно знание за природните явления? Може ли въобще да научи повече? На този въпрос са давани различни отговори. Някои твърдят, че можем да се надяваме само на една изкуствена класификация, която повече или по-малко съответства на природните явления; че човекът е неспособен да разбере в дълбочина разнообразието на природата. Но ако вземем предвид постигнатия напредък в естествените науки и изследванията на отделни явления, извършвани от всяко следващо поколение – ако си припомним колко неща, които доскоро изглеждаха отделни, сега са съчетани в една перспектива – мисля, че имаме сериозно основание да се надяваме, че на човека му е дадено да проникне в природата.

    Има още една причина да вярваме, че човекът може да разбере напълно природата. Ние усещаме, вътре в себе си, че не сме просто материя. Имаме дух. Имаме разум. Имаме чувства, благодарение на които сме свързани помежду си. Тези чувства – този разум – ни водят отвъд границите на нашата планета. Чрез тях се издигаме до идеята за Бог. Ние имаме в себе си онова, което ни позволява да бъдем част от Божествената природа; и тя принадлежи на човека, тази способност да се извисява над материалната природа и да разбира съществуването на интелекта. Тази човешка способност да разбира природата е още по-силна, благодарение на подобието между човешката и божествената природа. На този принцип, тъй като човекът е създаден по образа на Бог, неговият ум е способен да схваща божествените дела в природата. Така чрез постоянното взаимодействие с тези неща – чрез постоянното изучаване на Сътворението – можем един ден да разберем причините, целите на Създателя в сътворяването им, във въвеждането им като действително съществуващи неща. С една дума, именно защото притежаваме безсмъртна душа, ние бихме могли напълно да разберем природата.

    И отново – нашето тяло е до такава степен подобно на телата на животните, че организацията му ни разкрива неговата тясна свързаност с физическите им особености. Преминаването от нисшите видове животни към по-висшите е постепенно, докато не се стигне до човека с неговия висш организъм. От една страна, виждаме, че благодарение на своята интелектуална природа човекът има особена връзка със Създателя на всички неща, а от друга, чрез своята физическа природа той е вкоренен в земята – има материална основа; затова той може да съзерцава и интелектуалния и материалния свят; те са открити пред него и това ни дава основание да вярваме, че човекът има капацитета да проумее сътворените неща и замисъла на Бог в съзиданието на света.

    Знаем от геологически наблюдения, че целият този свят не е дело на един акт на сътворение. Тази планета, животните, които съществуват на нея – не са били създадени в един единствен момент. Геологическите наблюдения ни дават да разберем, че земното кълбо е преминало през дълга поредица от епохи, като през всяка епоха животните и растенията, организмите от различни типове, са живели и са измирали, за да отстъпят място на други, и така се е стигнало до животните и растенията, които съществуват сега, начело с човека.

    И най-повърхностното познаване на тези явления много скоро породи идеята, че именно появата на човека е било целта на създаването на тази планета. Имайки предвид позицията, която човекът сега заема на повърхността на земята, тази идея ни се струва съвсем естествена. Мисля нагледно може да се демонстрира, че идеята на Създателя във формирането на земното кълбо – в протичането поредицата от промени, открити от геологията, и във въвеждането на всички тези различни видове животни, които са изчезнали –  е била в крайна сметка да бъде създаден човекът на Земята и да бъде свързан в съществуванието си с другите организирани твари, и със самата земя, от която той черпи живот.

    Основанието да вярваме, че е така, е едно. И то е следното: от която и гледна точка да разглеждаме животинското царство – а отсега нататък ще огранича коментарите си изключително върху животинското царство, за да не излизам извън обсега на тези лекции – ние виждаме, че човекът притежава най-сложната и най-съвършена структура. Дори физическото му разположение в пространството е забележително и важно. Човекът ходи изправен, което показва, че той стои начело на сътворението. Всички по-нисши същества имат хоризонтално разположение на тялото. Рибите се движат хоризонтално. Колкото повече се изкачваме по скалата, виждаме, че постепенно животните надигат глава. Змиите нямат крака, но могат да повдигат главата си; а ако отидем още по-далеч, ще видим последващи видове, при които положението на главата се издига все повече, напречно на тялото. Но единствено на човека е дадена най-важната позиция – вертикалната, която му позволява да използва ръцете и пръстите си, и да вдига очи, за да се вглежда в небето. Това телесно разположение – това материално устройство на човешкото тяло – е именно доказателство за превъзходството на човека. Но във всички отношения, съдейки по структурата му, човекът стои на върха на животинския свят. Една от целите на тези лекции ще бъде да ви покажа защо и как имаме право да смятаме, че човекът стои начело на Сътворението.

    Ако разгледаме устройството на животните по повърхността на нашата земя, ще видим, че по-нисшите типове се появяват първи – те се намират в най-старите скали, най-дълбоките пластове на скалите не съдържат никое от по-висшите животни. Постепенно се появяват по-съвършено устроени същества, за да бъде създаден най-накрая човекът. И може да се покаже геологически, чрез научно изследване, без да се позоваваме на никакви исторически или сакрални традиции, че човекът се появява последен.

    И пак, ако от тази гледна точка не може да се покаже, че създаването на човека действително е било целта на Създателя, то поне може да се докаже, че човекът е последното и най-съвършено творение, произлязло от Неговата всемогъща ръка. Но се надявам, че човекът, начело на животинското царство, като цел на Създателя може все пак да се докаже, като съчетаем знанията, които сме придобили относно физическото му устройство, с тези за неговите взаимоотношения с различните класове животни и с повърхността на земята като цяло. В никоя геологична епоха не намираме животински вид, разпространен по цялата повърхност на планетата. Всеки тип животно, всяка разновидност на животните, населява през геологическите епохи само малка част от повърхността на земята. Този факт е валиден за всички геологически периоди. Преди да бъдат създадени сега съществуващите животни,  когато напълно различни от тях видове са съществували, всеки вид е бил тясно ограничен и няма случай да е бил разпространен по цялата земна повърхност. Никой от видовете на предходните епохи не е превъзхождал изцяло своя тип по същото време. Няма геологична епоха, в която един вид да доминира над останалите. Но в нашата епоха откриваме не само, че човекът стои над всички други видове, но и че населява цялата земя. И в това отношение той изглежда притежава по-висше устройство на организма и разполага с преимущества, които никой друг вид  преди това не е имал.

    Но нека не се спирам на тези общи въпроси, преди да съм изложил по-точните основни положения. Искам тутакси да привлека вниманието ви към разнообразието от видове, съществуващи в Природата и представляващи действителните факти, върху които да разсъждаваме. Бих искал тези мои първоначални твърдения да бъдат възприети като твърдения в резултат на изследване, а не просто на спекулативна мисъл и мнение.

    kunstformen-2

    По повърхността на нашето земно кълбо има удивително разнообразие от животни. Това разнообразие е толкова голямо, че ученикът, който за пръв път насочва вниманието си към него, много трудно може да съзре някакъв ред. На пръв поглед е невъзможно да бъдат забелязани дълбоките подобия и фини сродства, които съществуват между всички тези форми.

    Ето няколко диаграми, които щрихират някои от тези форми. Ще посоча имената им, преди да опиша особеностите им. Тук имаме обикновена морска звезда от Средиземно море. Тук имаме една от медузите, които се срещат толкова често по умерените и топли ширини. Този вид се среща в Атлантическия океан – един от видовете, при които тялото е малко или повече фосфоресциращо. Това е корал от Червено море – много разпространен вид. Това е сепия – среща се по западните брегове на Франция. Това са различни видове змии, някои от югоизточна Азия и една от Централна Америка. Това е вид мида, много често срещана по югозападните брегове на Африка. Това е обикновен омар. Това е червей, от вид с цветна кръв. Това е паяк. Това са няколко скелета от гръбначни животни – хиена, щраус, крокодил, уголемен скелет на прилеп. Не споменавам тук две от тези животни, защото въпреки че са изобразени толкова съвършено, те вече не съществуват. Не можем да ги открием никъде по земята; но тези изображения са направени на базата на много подготовка, изискваща умелото съчетание на отделни кости, намерени в околностите на Париж – костите са подредени, за да ни дадат представа за цялото животно, благодарение на чудесните постижения на Кювие в сравнителната анатомия. Така, тези отдавна изчезнали видове животни са ни толкова добре известни, сякаш имаме пред себе си съвършени музейни екземпляри.

    Сега, ако се загледа в тези диаграми, начинаещият естествоизпитател би забелязал огромната видима разлика между животните, които обаче принадлежат на едно и също семейство. Ето например – колко малко си приличат морската звезда и коралът! Или пък да вземем сепията, охлюва и мидата – те сякаш нямат много общо, но ето че за естествоизпитателя техните сходства са толкова близки, че те изглежда принаделжат на едно и също семейство. Или пък, вземете червея, омара, паяка и пеперудата – и те принадлежат на едно и също племе. Обикновеният земен червей има повече сходства с рака и с пеперудата, отколкото с охлюва или плужека. Някой би си помислил, че пиявицата и плужекът са от един клас или са много подобни. Но не е така. Единствено външният им вид предполага прилика. Всъщност няма връзка между тях. Животните на другите диаграми образуват четвъртото голямо деление на животните и всички са свързани в крайна сметка. Рибата и прилепът – крокодилът и щраусът, принадлежат на един голям тип; и белезите, по които те се определят, не са изкуствени белези. Те не са характеристики, които човекът е въвел, за да му е по-лесно да разбира тези неща и да улесни класификацията им. Тези тесни връзки между животните са естествени, природни; те произлизат от вътрешния им характер.

    Съвсем очевидно е, че тук, при морската звезда, звездовидната, лъчиста форма представлява най-отличимата особеност. Лъчите изхождат от център. Същата особеност се наблюдава и при корала, и при медузата. Имаме същото радиално разположение на частите. Общата характеристика на такъв ред животни е този радиален строеж с общ център, който е устата. На долната си повърхност морската звезда има отвор, чрез който храната влиза в организма: точно същият строеж се вижда и при медузата, чиято уста е четириъгълна; същото имаме и при полипа, с ресничките и пипалата. Вследствие на тази особеност тези животни се наричат Radiata (Радиални).

    Haeckel_Siphonophorae-1-2

    Следващият тип съдържа животни, които имат много меки тела и притежават способността да се свиват. Когато видите как охлювът се свива, за да се скрие на дъното на черупката си и после отново се уголемява, така че да стане два пъти по-голям от нея, ще си дадете сметка, че никой друг тип животно не притежава тази способност до такава степен. Никоя птичка не може да надуе тялото си до два пъти или три пъти естествената си големина. Никое четириного не може да стори това, никое насекомо. Само при тези животни можем да видим такова огромно свиване и уголемяване. Движенията на тези животни са много бавни. Те не могат да скачат или да тичат; могат само да пълзят по земята чрез последователни свивания на тялото. Някои могат да плуват, но когато плуват, те се придвижват по особен начин, използвайки тези израстъци около главата. Дори и те имат способността да се свиват до степен, която не се среща при никои други животни, и дори в този случай [посочва сепията], движението се осъществява чрез свиване на тялото.

    Цялото тяло на този клас животни е покрито с гъста лига и тази лига ги прави неприятни за пипане; и е особеност на това вещество, че съдържа голямо количество слуз, която, за някои, има много приятен вкус, тъй че много от животните от този тип са ядливи. Въпреки това, повечето от тях са приятни предимно заради красивата си и ценна черупка. Мидите например в продължение на векове са привличали вниманието на естествоизпитателите и има богати колекции от такива черупки навсякъде по света, докато животните в тях са били почти напълно пренебрегвани; и в нашите колекции ние не притежаваме меките части на тези животни, които именно биха ни позволили да ги опознаем по-добре, отколкото разполагайки само с черупките им. Всъщност, да се опитваме да ги класифицираме спрямо черупките им е като да се опитваме да преценим характера на даден народ, съдейки по палтата на хората! (Смях.)

    Мекотата на този клас животни е един от основните им белези. Те са също така всичките симетрични. Имат дясна и лява страна, преден и заден край, и горен и долен край. Поради мекотата на телата им, тези животни се наричат Mollusca (Мекотели).

    [Тук ученият Професор показа нервната система на този тип с няколко диаграми на дъската, които разясни на публиката.]

    Към следващия тип животни принадлежат омарът и пеперудата! Какво по-различно от червей и омар, а ето че структурата им е еднаква. Тялото и на двете се състои от обръчи, като всеки обръч се движи спрямо предишния и следващия. Обръчите могат да бъдат различни по твърдост. Не всички притежават толкова твърди обръчи, колкото омарът. Някои омари имат меки черупки. Някои животни в този клас имат черупки, които са меки като ципата на пеперуда. Ако разгледаме тялото на което и да е насекомо, на паяка, пеперудата или скакалеца, ще забележим, че е разчленено на обръчи, които се движат спрямо предходните и следващите в редицата. Дори при червея – при пиявицата – имаме такива обръчи, само че при тях са много меки. Така имаме вече един белег, по който можем да съчетаем червея с рака или с паяка. Между паяка и насекомото с крила няма почти никаква разлика, освен крилата. Крилата са израстъци без особено значение по отношение на общия строеж на тези животни.

    haeckel-2

    Но най-удивителната и важна разлика между тези два типа може да се види отново в нервната система: и никак не е за пренебрегване, че най-голямата разлика между животните се наблюдава в тяхната нервна система – в онази система, която определя най-важните функции на животното, и чрез която техните способности се проявяват. И тук особеността на нервната система е удивителна; и отново имаме същия строеж и същите връзки с останалите органи са проявени, независимо от външната форма на животното.

    Сега, нервната система на червея, паяка и рака са толкова сходни, че само онзи, който ги е изучавал с внимание, би забелязал разлика. [Тук г-н Професорът илюстрира нервната система на този тип с диаграми на дъската.] При червея се наблюдава един нервен възел над червото и по- надолу – има толкова активни нервни центрове, колкото са обръчите. Това обяснява добре известния факт, че много от тези животни, когато им се отреже част от тялото, запазват способността си да се регенерират чрез разпространението на нервно влияние из тези различни части на животното.

    Тези детайли може да ви изглеждат много анатомични, сякаш нямат общо с познаването на животните изобщо, но се надявам да стане ясно, че без тази основа е невъзможно да разберем животинското царство – а ако не можем да разберем него, не можем да разберем и собствената си природа. Материалното, физическото устройство на нашето съществувание не може да бъде разбрано, ако нямаме ясна и точна представа за строежа на по-нисшите животни. Тези предмети не са трудни сами по себе си. Децата могат да изучат тази част на естествознанието със същата лекота, с която усвояват и другите предмети през първите си години в училище. (Аплодисменти.)

    Този тип животни, на които току-що ви обърнах внимание, се наричат – поради тази тяхна особеност – Articulatа (Членести).

    Четвъртият тип включва онези животни, които имат костна структура във вътрешността си. Макар че само твърдите части са изобразени на диаграмите, всички вече сте разпознали щрауса и крокодила. Тези животни имат нещо, което наричаме „гръбнак” – непрекъсната колона или стълб от кости от главата до опашката. Под този стълб се намира голяма кухина, в която са разположени дихателните органи и червата. В предната част на тялото е устата – отвор на чревната тръба; и носът, началото на дихателните органи. Но това не е единствената кухина в тялото на този ред животни. При тях имаме глава – кухината, в която е разположен мозъкът. Освен това, по продължение на целия костен стълб има друга кухина, в която се намира вещество, наречено костен мозък, и той образува втори нервен център. Имаме всъщност две кухини – една горе и една долу.

    Този тип животни са получили името Vertebrata (Гръбначни).

    Имаме значи четири големи племена животни, които се различават по своеобразния си външен вид, но и според вътрешни разлики, сред които нервната система с нейните ясно видими белези, наред с другите. Така, местоположението и устройството на нервната система при гръбначните животни се различава съществено от тази на другите типове. При радиалните, мекотелите и членести животни има само една кухина, в която са разположени и нервната система и другите органи – дихателните, органите на кръвообращение и храносмилане; при гръбначните обаче двете групи органи, тези, които контролират функциите на волята и тези, контролиращи функциите, които поддържат естествената система на тялото, са разпределени в две отделни кухини; по-важните – в горната, а останалите – в долната.

    В следващата лекция ще ви покажа как въпреки огромното разнообразие на формите в животинското царство – въпреки огромните разлики във външния вид – всички животни, всички според типа си, са построени по един и същи план. (Аплодисменти.)

     

    Лекция втора

    Haeckel_Actiniae-2

    Дами и господа, в началото на тези лекции се опитах да покажа, че естествоизпитателят трябва да се стреми към по-висока цел от тази да познава откъслечни природни явления – че дори изучаването на една точна класификация не представлява най-високата точка, която можем да постигнем чрез нашите усилия. Съществува по-извисено разбиране за природата, което никога не трябва да губим от поглед, пристъпвайки в това поле на изследвания. А именно, да разглеждаме природата като еволюцията на мислите на Бог. Всеки предмет, видян по този начин, моментално придобива по-голямо значение и нова, по-висока стойност в нашите очи.

    Накратко се спрях и върху друго нещо, но сега няма да коментирам повече по този въпрос, защото се надявам нееднократно да успея да ви покажа, че това е истинският начин, по който трябва да се заемем с изучаването на природата – става дума за наличието на замисъл, на общ план в Сътворението. Ще видим по-нататък, че дори отделните класове са създадени по един съвсем прецизен план; да, и всяко от тези неща трябва да отнасяме към разбирането на една по-висша Сила, една по-велика Мъдрост от силата и мъдростта на човека.

    След тези предварителни забележки, ще напомня, че вече показах как животинското царство е организирано спрямо четири различни модификации в строежа на частите на тялото.

    Какво имат предвид естествоизпитателите, когато говорят за „типове” в животинското царство, може лесно да се схване чрез сравнение. Ние всички знаем, че архитектите конструират нашите домове според плана, замислен и очертан от тях преди издигането на сградата; ако  разгледаме най-общо творенията на архитектурата, ще видим, че те всички си приличат в едно отношение. Те всички представляват пространства, оградени със стени и покрити с покриви, които са проектирани така, че да предлагат закрила, удобство и дори лукс. Всички тези структури, от най-скромната къщурка до най-величествения дворец, са сходни в тази си обща цел, и бихме могли да кажем, че те всички са издигнати според един единствен план, въпреки че този план може да претърпи безброй модификации.

    Онези от вас, които са учили музика и са свирили на някакъв инструмент, знаят, че на основата на една хармония могат да произведат множество вариации, но сред тези вариации, основната мелодия ще бъде винаги разпознаваема. Е, в природата ние разпознаваме една основна хармония във всички творения на мирозданието и скоро ще видим как вариациите на различните видове могат да бъдат сведени до този общ принцип. Бихме могли да отидем още по-далеч дори и да открием в тези четири типа животни една и съща фундаментална идея. Основната хармония в животинското царство е животът, а неизчерпаемите вариации са мислите на Създателя, които до безкрай променят своя образ, надвишавайки не само ума, но и въображението на човека. Откъдето и да подходим към нашия предмет, в крайна сметка ние винаги трябва да съзерцаваме великия Архитект на Вселената.

    Haeckel_Discomedusae_8-1-2

    Тези четири плана, както споменах, са: първо, Vertebrata, към които принадлежи човекът, и по-висшите организми, както ги наричаме – бозайници, птици, влечуги и риби. Всички те са сходни в едно отношение – имат вътрешна костна рамка, обвита с плът, а под тази обвивка от твърди и меки части се намират кухини, които съдържат вътрешностите – различните органи, чрез които ние храносмиламе, дишаме и чрез които се движи кръвта ни; а в друга кухина над нея се съдържат органите на по-висшите функции на живота, мозъкът и костният мозък, органите на сетивата, нервите. Този вид има строеж на частите, който може да се изрази с много простичка формула; и както химиците са възприели формули, за да изразяват композицията на неорганичните тела, и ние можем да използваме една формула, за да изразим общата структура на организираните същества. Една фигура, подобна на цифрата 8, би могла да изрази общия строеж на всички гръбначни животни. Центърът на двете части на фигурата е тялото на гръбначния стълб; горната арка или кухина представлява кухината, съдържаща мозъка; тя формира горната област на животното; а долната кухина съдържа вътрешностите – всички те са обвити с месести части, от които излизат някои придатъци при висшите животни и образуват крайниците. По-нататък ще имам възможност да покажа как ръцете и краката съответстват на различния строеж на гръбначните животни. Можем да проследим тези модификации при по-нисшия тип на рибите, където ръцете все още не са отделени като форма – или змиите, при които няма крака, но има органи за придвижване, свързани към стените на тялото. Всички тези аналогии могат да се проследят и могат да бъдат показани пряко.

    Следващият тип е този на Articulata: после имаме Mollusca, третият тип; и Radiata – четвъртият. Всички тези типове са сходни в едно отношение – техните органи се намират в една и съща кухина. Те имат само една кухина. Но нервната система, както ви показах, се различава в устройството си. Всички тези типове се различават и по един съществен белег – по начина, по който се формират. Когато говорим за формиране на животните в яйцето, ще имам възможността да ви покажа колко фундаментални са тези разлики. Те са толкова големи, че зародишът на членестото животно се формира по точно противоположния начин от това на мекотелото. Тези разлики във формирането са описани за толкова много животни, от яйцето до периода на пълен растеж, че вече няма никакви съмнения в това отношение и няма съмнение, че именно положението на нервната система в долната част на тялото при Articulata определя начина на формиране на зародиша и развитието на индивида.

    Тези факти могат много лесно да се наблюдават при яйцата на рака и на паяка. По-трудно е да се изследват при яйцата на насекомите, защото не са така прозрачни. При тях финият процес на формиране на новия индивид не се наблюдава лесно. Но при рака не е така. Излишно е дори да казвам, че този процес е едно от най-интересните и най-чудни неща в естествознанието.

    При първия тип всички части се разклоняват, така да се каже, във всички посоки и формират радиално животно; и в тези различни лъчи можем да видим торбичките на хранителния канал, тъй че няма предна и задна част на тялото, поради общата адаптация на частите към строежа на цялото. Може би сега не е лесно да бъдат разбрани разликите във формата на различните типове, но се надявам, че като навлезем в детайлите относно структурата им, нещата ще станат по-ясни.

    Целта ми с това резюме на предишната лекция беше да покажа, че тези разделения на животинското царство действително се основават на фундаментални особености на структурата им – на самата основа на общия план, според който те са били построени; и това разделение не е било възприето просто заради външните разлики, които се наблюдават между различните видове в животинското царство.

    Haeckel_Discomedusae_8-2

    Сега ще продължа със структурата на радиалните животни.

    Започвам с най-нисшия тип животни, за да покажа по какъв чудесен начин са организирани дори тези същества, заемащи най-ниската стълбица в условията на съществуванието. Тяхната организация наистина е толкова проста, че дълго време се смяташе, че тези животни не притежават вътрешна структура. Но по-задълбочените изследвания показаха, че дори най-нисшите сред радиалните животни притежават структура и то неимоверно по-сложна, отколкото се смяташе първоначално. Те имат едно основно сходство помежду си – всички са с радиална форма.

    Ето тук пред себе си имам едно от тези животни, където радиалната форма се вижда най-ясно. Това е най-обикновена морска звезда, която се среща по американските брегове на Атлантическия океан. Не всички радиални животни имат този лъчист вид толкова ясно различим; но при повечето от тях лъчистата форма се вижда лесно, ако ги наблюдавате както трябва. При някои е трудно да се види поради много мъничкия размер на животното. Има много радиални животни, чиято дължина не е дори милиметър или дори по-малки; други, като морската звезда, са големи и диаметърът им стига дори до един или два фута (30-60см).

    Целият тип на радиалните животни може да се раздели на три класа: полипи, включващи коралите; медузи и морски звезди.

    По външния си вид тези класове не се различават особено. [Тук лекторът показа на слушателите си няколко илюстрации на различни видове радиални животни.] Но по вътрешната си структура те са много различни. Всички полипи имат една кухина, в която са разположени всички органи; тези органи се състоят само от голям стомах и няколко групи яйца, подредени около стомаха. С помощта на пипала полипите улавят плячката си. В центъра е устата. Ето това е най-общо тялото, което се състои от месеста материя, а стените му са вертикални линии. Това животно е от много меко вещество. Месесто е и когато го пипнете, то се свива внезапно и прибира пипалата си; устата му също се свива и добива сферична форма, която по нищо вече не прилича на красивата уста на рисунката тук. Вертикалните гънки, които едвам се виждат иначе, стават ясни и различими.

    Ако разрежем това животно надлъжно, ще видим, че има една голяма кухина с отвор от долната страна. От този отвор се влиза в друга кухина. Стените на тези кухини са гънки, които са прегради по продължение на периферията. Някои от тези гънки не стигат до стомаха, а образуват подразделения на основните разделения. Между двете кухини има, както казах, широк отвор. Тази структура я имат всички полипи. Организацията на този клас сега е добре позната, въпреки че отдавна не е изучавана с внимание.

    Ако се загледаме по-внимателно в тези животни, ще видим, че тяхната организация е много интересна. Можем да проследим тук функциите на организмите в най-простия им вид. Как живеят тези животни? Храната се улавя с пипалата. Цялата повърхност на пипалата е покрита с микроскопични трептящи реснички – малки, меки, стърчащи косъмчета, толкова малки, че се виждат само с доста мощен микроскоп. Само с увеличение двеста и петдесет пъти, което е доста голямо увеличение, могат да се видят тези реснички и то едвам-едвам. Но с такова увеличение се вижда, че цялата повърхност на пипалата е покрита, така да се каже, с косми, и тези косъмчета са в непрекъснато движение в различни посоки. Един постоянен воден поток се осъществява така с помощта на тези придатъци. Тук отново, в отвора, вибриращите реснички постоянно се движат; и във вътрешната кухина също има постоянно движещи се реснички. Те не се контролират от нервите – не се управляват от волята. Постоянно са в движение. От момента, в който животното излезе от яйцето, те са в движение. През целия живот на организма тези реснички не престават да се движат. Действат и на тъмно и на светло. И когато животното е в покой, и в периоди на по-голяма активност, тези неуморими органи са в действие.

    Сега, именно благодарение на действието на тези реснички миниатюрните порции органична материя се вкарват в устата на животното. Тези пипалца премитат едно доста голямо пространство от няколко сантиметра. Всички малки частици – невидими с просто око –животинска материя, материя от разлагащи се растения, мидени черупки и така нататък,  биват изтласквани по този начин в устата на животното, което не може иначе да се движи или да гони плячката си, за да се снабдява с храна. Това е начинът, по който природата е обезпечила прехраната на тези животни.

    Но освен този начин на хранене, тези животни могат да свиват пипалцата си и да хващат по-голяма плячка. Полипите от по няколко сантиметра диаметър могат да улавят риби, като ги обграждат с пипалата си и ги пъхат в устата си, след което много бързо ги храносмилат. Сега, този начин на хранене е много интересен. Пипалцето на такъв полип има много сложна структура. Наскоро ми се отдаде възможността да я разгледам с мощен микроскоп. Открих, че всяко пипалце е една тръба, чиито стени се състоят от надлъжни мускулни влакна – влакна със структура, подобна на тази на висшите животни. Когато се свиват, тези влакна могат да скъсят пипалото във всички посоки; ако пък има дразнение от една страна, те могат да извият пипалото натам. После, има и други кръгообразни влакна около цялата тръба и те подръпват пипалото последователно, така че то може да се издължи по посока на дразнението и да стане до четири пъти по-голямо от естествения си размер. Така животното има способността да хваща по-голяма плячка.

    По този начин храната се вкарва във вътрешната кухина. Тази кухина е една проста торбичка, която е отворена и от двата края. Животното обаче може да отваря или затваря тези отвори, когато пожелае. Когато цялото животно се свива, и двата отвора на стомаха се затварят, а когато то е напълнило стомаха си с храна, долният отвор на стомаха се затваря. Но веднага щом храната попадне в тази кухина, тя влиза в контакт със секреция, вероятно подобна на жлъчката или на слюнката при по-висшите животни. Във всеки случай, храната се подлага на въздействието на някакъв агент, чийто характер все още не е установен, а би трябвало да бъде установен, тъй като това животно се среща много често по бреговете на този континент. Храносмилането е много бързо при тези животни. Дори мидените черупки се асимилират бързо, като твърдите частици се отхвърлят през устата и соковете, отделени под влиянието на стомашните стени, се разпространяват в долната кухина. Храната се приема в стомаха заедно с известно количество вода, така че още от самото начало храната е смесена с вода, но в момента, в който храната се смила в стомаха, тя преминава в тази долна кухина, където се смесва с още повече вода. Така, тази смляна храна започва да се движи из цялата кухина и да се движи между тези разделения; движението се осъществява по начин, подобен на този на пипалата. Тези разделения имат по цялата си повърхност трептящи реснички, така че водата с хранителното вещество постоянно се движи между тях. Остатъчната вода се отделя през пипалата. Тук имаме храносмилателната функция, така да се каже, съчетана с нещо като кръвообращение. Действително, тези животни са безкръвни – нямат кръвоносни съдове – те не дишат. Има само една голяма кухина, разделена на две, като горната част смила храната, а после преработената храна се смесва с вода и тази течност се разпръсква през множество по-малки кухини по стените на животното. Тези стени абсорбират течността като гъба и хранителните части остават в тялото на животното, докато излишната вода се отделя през пипалата. Разбира се, контактът с водата произвежда нещо като дишане. Несъмнено има постоянна обмяна на вещества между водата навън и тази вътрешна течност.

    Яйцата, които са много на брой при тези животни, висят на групички, на брой – колкото са и разделенията. Има полипи, при които те са двадесет, а при някои и повече, и те висят на гроздове около долния отвор на стомаха и по вътрешните стени на тези разделения. Когато яйцата са готови, те излизат или през стомаха или през устата, или измежду разделенията чрез пипалата. Това лято няколко пъти наблюдавах тази операция при един от тези полипи, които се срещат по бреговете тук. Намират се много често по пилоните по пристаните на Атлантическия океан. При някои наблюдавах процеса от най-ранните му етапи. Когато младото животно излезе от яйцето, то има същата форма като възрастното, но с тази разлика, че има само пет или десет пипала, разположени по този начин (рисува диаграма на дъската); впоследствие се сдобива с допълнителни пипалца и така, докато тези придатъци не станат толкова много, че вече не могат да се преброят. По мои наблюдения тези пипала са винаги кратни на пет.

    Устата изглежда кръгла, но ако се загледаме внимателно, ще видим, че е издължена. Всъщност, устата е продълговата и при младите животни, това се вижда доста ясно. – Забележете, че при младите животни едно от пипалата е паралелно на правата линия на устата, а другите четири са групирани в две двойки от двете страни. Това е важно, както ще покажа после, защото имаме първите признаци за двустранна симетрия и добре дефиниран вече горен край на организма.

    При полипите не се наблюдават нерви. Няма никакво съмнение обаче, че те усещат. Реагират на светлината. При силна светлина се свиват. Също така се свиват при тъмнина. При мека светлина се разтягат максимално. Някои всъщност могат да се разтягат и при най-силна светлина. Това със сигурност показва, че имат възприятие за светлина.

    В някои полипи съм наблюдавал тъмни петънца, които по брой съответстват на пипалата. Можем да предположим, че петънцата са очи, и ако е така, тогава няма съмнение, че има и нерви. Всъщност в морската звезда нерви са забелязани. Те се свързват с тъмните петънца.

    Това е общо взето всичко, което може да се каже за структурата на полипите. Тяхната външна форма е разнообразна. Ще спомена само няколко форми, за да покажа колко много типове има сред тях. Всички полипи с множество пипала и вътрешни кухини с торбички с яйца, висящи от стените на долната кухина, се наричат актинии (морски анемонии). Някои са изцяло меки. Други имат вътре твърд скелет от варовик и в този скелет може да се види радиалната форма, която разпознаваме във вида.

    В този екземпляр можете да видите илюстрация на казаното досега. Не е правилно да се гледа на тези корали като на черупки, в които животните се обвиват. Твърдите части се намират вътре в животното и образуват част от неговата вътрешна структура. При много от тях твърдите части се наслагват във вътрешността като мрежа. (Тук лекторът посочи екземпляри на илюстрацията.)

    Полипите не се размножават само чрез яйца, въпреки че всички снасят яйца и се размножават по този начин. Някои образуват пъпки по повърхността си и тези пъпки растат и остават на главното тяло, и по този начин пъпките се разклоняват. Може би един малък полип, който се прикача за някоя скала, добива тази форма. След известно време се вижда малка пъпка, която се уголемява в същата форма, и расте и пуска навън пипалата си по същия начин като първия индивид. От това разклонение се образува нов индивид, който остава свързан с родителското стъбло. Така имаме съставни животни и такъв е случаят на повечето корали, при които много от индивидите са свързани на едно и също стъбло, докато други обаче остават сами.

    Значението на тези животни е огромно, както знаем от кораловите рифове. Освен това, тези животни имат широко въздействие в промяната на цветовете на океанските дълбочини. Допринасят за образуването на острови и разширяването на континенти, като увеличават количеството твърди вещества, утаяващи се по повърхността на земята. Знаем от геологическите изследвания, че цели планински вериги са били формирани с активното участие на тези малки животни. Но сега не е моментът да говорим за това геологично явление. Споменавам го единствено за да ви покажа колко са важни функциите на това дребно животно в природата. Има полипи, които произвеждат и яйца и пъпки, но само някои от порасналите от пъпки могат на свой ред да произвеждат яйца. Много от животните, класифицирани като Infusoria са всъщност само яйца на полипи и други нисши животни, плуващи свободно с помощта на вибриращите реснички, които покриват повърхността на черупката на яйцето. Семената на растенията са по същия начин покрити с реснички и понеже се движат свободно във водата, биват класифицирани като Infusoria. Има растения, които се наричат Confervae и които имат разделения като описаните преди малко. Семената им са покрити с вибриращи реснички и се движат така свободно във водата, че не могат да бъдат различени от нисшите животни. Те са толкова малки, че да се изследва вътрешния им строеж е изключително трудно. Ако можехме само да установим дали имат стомах, тяхното положение спрямо организираните същества щеше много лесно да се уточни. Но понеже са толкова малки, че и най-мощният микроскоп успява да ни покаже само тези реснички и понеже са открити животни, притежаващи стомах, а на външен вид много подобни, много е трудно наистина да определим дали те принадлежат на животинското или на растителното царство.

    Движението само по себе си не е отличителна черта на животните. Единствено волевото движение под въздействието на нерви е белег на животинското царство. Но трептящото движение, което се произвежда от тези малки косъмчета по повърхността на малките животни и растения е обща черта на организираните същества по принцип, и се среща както при растенията, така и при животните.

    Полипите се разделят на две големи семейства: Actinia, при които яйцата са на гроздове във вътрешността, и Hydroida, които имат пипала като другите, но при които яйцата висят на групи отвън на долната част на горната кухина, сбрани в красиви форми и понякога с прекрасни цветове.

    Времето вече е така напреднало, че не можем да навлезем в изучаването на другите класове радиални животни. Ще започна с тях в следващата си лекция.

    Превод от английски Олга Николова.

     

    Haeckel_Siphonophorae-2

    Обратно към съдържанието на броя.

    Прочети “Ламцадрица” на Рада Барутска.