• Камо ли песен

    Олга Николова

    Има едно рекламно пано, някъде в Кресненското дефиле, на което с големи букви пише:
    “Жената е по-сложен механизъм от мъжа.’

    Малко ме интересува какъв тип сексизъм ни се внушава. Дразнещата дума тук е “механизъм”. Защото жената, както мъжа, и както лисицата, славея или магнолията, е организъм, а не механизъм.

    Каква е разликата?

    Сигурна съм, че можете да изброите поне няколко различия, без дори да се замисляте – от жизнената неделимост на органите до волята и до обмяната на веществата, част от всеобщата и безспирна обмяна в природата.

    Луи Агаси започва една от лекциите си по сравнителна анатомия на животинското царство така:

    Ние усещаме, вътре в себе си, че не сме просто материя.

    Не сме и просто временни възли в материята. А какво сме? – нетърпеливият би попитал. Какво сме? Как се стига от кислорода, който вдишваме, и ябълката, която захапваме – самата тя слънчев плод, от слънчев лъч изтъкана, – до нишката на мисълта, способна да зададе такъв въпрос?

    И цял живот не би бил достатъчен, за да си отговорим по задоволителен начин. Или, както каза веднъж някой по време на една друга лекция (по повод еди-кой-си философ): най-доброто, на което се надяваме, е да стигнем там, където вече няма да се питаме.

    e589dcc716b49fa3107a230f81a3147a9dd1a43e
    Пол Гоген, “Откъде идваме? Какво сме? Накъде отиваме?”, 1897-1898г.

     

    В “Книга на песните” пише, че чуруликащата жълта птичка кацва във вдлъбнатината на ръба на една скала, за да си почине. Учителят казва: “Тя познава своето спокойствие, знае къде да кацне, за да си почине. Нима човекът, с целия си ум, стои по-долу от жълтоперестата птичка и не знае как да намери своя покой, да определи точно целта си?

     

    Ще рече, човекът също би трябвало да знае къде да спре, къде е мярата, в кой момент е постигнал повече от незадоволителното и по-малко от прекомерното – точното място или точката на покой.

    Кацналата птичка – ни повече, ни по-малко – е образ на уравновесеността. За Езра Паунд тя е също така образ на самата същина на “стила”. В превода му на един друг пасаж от Конфуций, какъвто беше и горецитираният, се казва:

    Стилистичен проблем? Кажи какво имаш предвид и СПРИ.

    Да пишеш добре, означава да казваш именно каквото имаш предвид – ни повече, ни по-малко. Тогава стоиш зад думите си. Тогава си ИСКРЕН.

    Може би единствено онзи, който се е мъчил да пише честно, пред себе си и пред другите, знае колко трудно се постига подобна мяра. Защото тя предполага знание за скритите сили в езика, за историческия и асоциативен заряд не само в значението на думите, а и в тяхната подредба. Тя предполага усет за относителната тежест на елементите в изречението, в параграфа и пр.

    Едно е да кажа “Нашата е борба с ентропията”, а друго – “Нашата борба е с ентропията”. Относителната тежест е различно разпределена. Да си овладял словореда е един вид да си се научил да жонглираш с невидими за просто око факли.

    Да вземем друг образ:

    Езикът може да се разглежда като древен град: лабиринт от малки улички и площади, от стари и нови къщи с пристройки от различни епохи; а цялото – заобиколено от множество нови квартали с прави улици и еднотипни сгради, пише Витгенщайн във “Философски изследвания” (18).

    Под нови квартали в покрайнините на езика Витгенщайн има предвид езиците на математиката, химията, биологията и пр. Тук би се наредил и езикът на сегашната литературна теория, българистичният български, като едно от онези модерни предградия а ла Дефанс в Париж, плод на модни увлечения и комерс (е, да, комерс с академични титли), език измислен, на вид модерен, а по дух дълбоко провинциален, защото имитира – но както кучето или маймуната имитират – без да схваща, чужди нему норми на поведение и мислене. Това е видно не само в речниковия състав, общия облик на еднотипните сгради, но и в граматиката, в преплетените улици, които умножавайки ъглите си, се опитват да ни заблудят, че не са праволинейни! А граматиката, тя е, по думите на един неуспял литературен теоретик, Ролан Барт, “фина форма на поведение”. Различната относителна тежест на постройката от мисли въплъщава йерархията от значения и ценности.

    Днешният българист прилича на онзи полудивак, споменат от Лео Фробений в “Юношеството на човечеството”, който вече е загубил облика си при допира с доминиращата европейска култура. Той носи традиционната пола на племето си, но се е накиприл с бомбе на главата и държи бастун в ръка – последен вик на модата в Лондон. Провинциалист par excellence! Той ходи из старите градчета на голямата цивилизация и дивом се диви на великите нейни постижения. Но у дома, за стария град на собствения си език нехае или не знае, защото целият му умствен процес тече по правите улици на академичния квартал – копие на всеки друг академичен квартал из известния нему свят. Местната архитектурна (ще рече, художествено-мисловна) традиция той познава дотолкова, доколкото му я разкриват репродукциите в корпоративните кафенета из квартала, или да го кажем иначе – доколкото разбира защо все още носи поличката на племето си. А как би искал да я замени с панталон, та още повече да се превърне в персона, неразличима от останалите академични персони по целия свят! Този наш провинциалист сам си е избрал бомбето и на бастуна инициалите си е изографисал, което приема като достатъчно доказателство за своята индивидуалност.

    frobenius1

    Една представителка на този тип нова, погледната в перспективата на вековете, персона (да не се бърка с индивид, тук става дума за маска, зад която няма нищо) наскоро заяви в едно предаване, че у нас нямало критика, защото сме били “малки”. Тя заяви, иначе казано, предвид общо-взето постоянната величина на страната, че стар квартал на критиката няма и не е имало в българския език. И същата персона е поела отговорността да преподава критика в университета, тоест, да бъде гид на новите поколения из несъществуващия за нея стар град на нашата критическа мисъл. Защо няма критика на днешно време ли? Има бомбета бол!

    Не искам да цитирам роботизирания българистичен български, който задушава всички области на литературознанието – от учебниците до академичните и литературни издания – и който по същество и цел не се различава от говорите на политиката и маркетинга – все така накипрен, грозен и лъжлив, когато не е напълно изпразнен от съдържание, все така низък в стремежите си и чужд на идеализма. Не искам и да обръщам внимание на откровената скръб, която литературоведите и писателите у нас излъчват, сякаш са погребални агенти по принуда. Човек би си помислил, че се занимават не с едни от най-красивите форми на човешкия дух, ами с неща безрадостни и мъртви. Да сте видели литературно четене или дискусия, в които да звънти смях и да се чувства радост, от които да струи душевна лекота? Дискусии, в които да сте станали свидетели на танц на мисълта, вместо на сакатливо газене из блатото?

    64

    Не на това искам да обърна внимание, а на липсата на един друг вид критически дух, който нашите теоретици биха отхвърлили като прекалено криволичещ – духът на онзи, който предава щафетата нататък. Ако градът ни бе подобен на Венеция, това би бил духът на лодкаря-певец. Той познава старите квартали с техните забележителности, с пристройките им от различни епохи, знае красивите кътчета и криволичещите улици, водещи до тях, и най-важното – обича да се разхожда там. А и песни пее. Това е критикът, чиято цел е да предаде своя усет и любов към уникалните местни постижения и форми на човешкото въображение; критикът, който държи добрата литература в обращение, предавайки художествения опит, наследен от миналите поколения, на тези след него. Този вид критика не липсва само в България; тя е рядкост навсякъде. Изчезват сладкодумните разказвачи-лодкари, които не искат да пишат учебници и “изследвания”, а имат за цел да учат, както градинарят учи чирака да сади овошки и да се грижи за градината. Това са литературоведи в истинския смисъл на думата – не специалисти и експерти, а майстори, които си обичат занаята и разбират ефирната материя, по която пътешествието е тайнство.

    Този критически дух противоречи на посоката, поета от академичното, а оттам и учебникарското, литературознание, най-малкото защото той не предполага унищожаването на темперамента на критѝка за сметка на привидната “достоверност” на написаното от него. От цял век насам ни се внушава, че само на лишеното от характер писане можем да се доверим, че то действително е обходило и без това ненужната библиография, за да ни каже някакви верни неща. Сегашните “научни” трудове в хуманитарните науки са именно това: безрадостно обхождане на библиографии и най-голямото им постижение е оригиналният маршрут. В подобно търсене на достоверност в критиката няма никаква логика. Нима разчитаме на безхарактерните хора да ни казват истината? Измислили сме просто нова интелектуална игра – надпревара за академични кресла, напълно в хармония с пазара и глобализацията като най-висши ценности, пред които всички се обезличаваме. Това важи и за най-левите сред левите академици, вписващи се с хъс в надпреварата.

    Другата пагубна идея не само в литературознанието, а и в образованието въобще, е идеята, че знания се придобиват изключително и само в училище. Сякаш след като е трябвало да учим Омир в 8-ми клас, никога вече не ще ни се прииска да го четем, освен ако не сме в някоя филоложка катедра. Е, предвид преводите, с които разполагаме, това е разбираемо. Но стихосложение, фигури на речта? Занимания за “експерти”. Еволюция на растенията? Научили каквото научили в час, останалото е за “специалисти”. Квантова физика? Стигаме тук-там до някоя “научно-популярна” статия. Но нима това не се равнява на себеналожена слепота към света около нас?

    ehret

    Подобно отношение изнася както на политиците, така и на академиците. На едните, защото невежият вижда нещата в груби щрихи и по-лесно му се внушава да не вярва на очите си, а на другите, защото ги освобождава от отговорността им към обществото, оставяйки ги да интригантстват на воля в котериите си. А не би ли трябвало те да се стремят към разцвета и развитието на нашето общество, споделяйки откритията си, учейки хората да виждат по-добре?

    Цяла една област липсва в нашия културен пейзаж – тази на сладкодумните учени, на изследователите идеалисти, обърнати с лице към широката публика, на литературоведите, които чисто и просто обичат литературата, и искат да я подпомагат, улеснявайки достъпа до нея. Тази област би осъществявала жизнено важната връзка на публиката, заета с ежедневните си тревоги, със света на по-висшите знания. Уви. На тяхно място пъплят дребни душици, интелектуално недорасли, духовно мъртви, поетически безсилни. И народът с право им е обърнал гръб. Лошото е, че там, накъдето той е вперил разочарован поглед, зее празнота – и птичката дори не би намерила място за покой, камо ли за песен.

    Pende_Mask_Berlin-Dahlem

    Обратно към съдържанието на броя.

    Прочети “Прометей говори” – откъс от Есхил (в превод на Ал. Балабанов).