• из „Езикъ на тракийскитѣ и малоазийскитѣ българи” (1936г.)

    Стефан Младенов

     

    Свали rtf.

    Всички рисунки на благата на природата, добавени като илюстрация към текста, са дело на Жак льо Моан (ок. 1533-1588г.).

    jacques-le-moyne-swallow

    Съвсемъ погрѣшно би било да се мисли, че само западнотракийскиятъ еникьойски говоръ е достобележитъ съ старинни особености: може смѣло да се каже, че цҧла южна Тракия, източна и западна, е откъмъ езикъ сѫщинска съкровищница на езиково благо, което заслужава не само да се изследва и опише, но и да се използува за обогатяване и усъвършенстване на съвременния български литературенъ езикъ. Тука стига да отбележимъ, че единъ отъ най-добритѣ, ако не дори най-добриятъ съвремененъ български повествователъ, К. Н. Петкановъ, известенъ съ толкова соченъ и живописенъ езикъ, е чедо на Тракия. Източна и западна Тракия съставятъ повече отъ половината на югоизточното българско езиково землище, а да се мисли, че новобългарската т. н. граматика може да мине безъ знание на една шестина отъ новобългарскитѣ говори, това е тежка заблуда съ яко неизгодни последици. По-нататъкъ ще бѫде посочено на съответнитѣ мѣста всичко онова, що днешнитѣ български граматици могатъ да научатъ отъ езика на проститѣ бѣжанци отъ източна и западна Тракия, а тука ще се отбележи само единъ примѣръ – то е писането на завършъкъ –арь у имена на деятели отъ мѫжки родъ. Въ най-новата божемъ чисто научна, „Българска граматика” (1930) проф. А. Теодоровъ-Баланъ пише тѣзи имена безъ ь като знакъ на мекостъ („цар”! „козар”! и т. н.), мислейки си, че така е по-научно, понеже, види се, е слушалъ само българи, които изговарятъ твърдо „–ар” въ тѣзи думи. А сега отъ тракийскитѣ бѣжанци проф. А. Т.-Баланъ ще трѣбва да се поучи, като чуе, какъ тѣ изговарятъ извънредно „меко” (небно) цар’, козар’, дето човѣкъ би рекълъ, че трѣбва да се напишатъ дори два знака за мекостъ – „царьь”, „козарьь”! Нека г. Т.-Б. разбере, че една научна граматика не бива да си служи съ буквоядски „правописъ”, който въ множество точки се оказва сѫщински кривописъ, и нека, ако и късно, поправи грѣшката си, та поне въ бѫдаще да не изговаря грубо и да не се излага съ буквоядския „цар”, ами да говори по тракийски меко и приятно – цар’  и да пише не буквоядски „цар”, ами правилно и хубаво български съ ь – царь!  

    ***

    Днесъ е несъмнена истина, че всички езици и говори на земното кълбо иматъ смҧсенъ характеръ. „О смѣшанномъ характеръ всѣхъ языковъ” говорѣше гениялниятъ полски езиковедецъ Янъ Бодуенъ де Куртене, като имаше предъ очи основнитѣ закони и антиномии на човѣшката езикова дейностъ. Чисти езици и говори нҧма никѫде на земята ; дори строго взето, отъ гледище на антиномията за лично и обществено начало въ езика, „чистъ езикъ” и „чистъ говоръ” сѫ невъзможни и немислими, или сѫ просто безсмислица.

    ***

    Ако и сравнително твърде малко, остатъци отъ старобългарскитѣ неопредѣлителни глаголни начини – инфинитивъ и супинъ все има въ нѣкои отъ говоритѣ на тракийскитѣ бѣжанци. Така отъ западнотракийското село Голѣмъ-Дервентъ (Гюм. – Димотишко) имаме отбележенъ следниятъ изказъ на една баба, съ завършъкъ –ти на старобългарски неопредѣленъ начинъ (infinitivus) : съм стàра, такòва нъ мòм iàати „аз съмъ с., таквози (нѣщо) не мога да яздя” (думата е за велосипедъ). Би могло да се предполага, че тука –ти е т. н. dativus ethicus, както напр. въ простонародното: такива ми ти работи и съ премѣстено мѣстоиме на края следъ съкратения инфинитивъ; сиречъ, който не е наклоненъ да вѣрва, че тукъ имаме стариненъ инфинитивъ, би могълъ да смѣта изказътъ пакъ за старински, но съ премѣстенъ – по неизвестни причини – dativus ethicus – съм стàра, такòва ти нъ мòм iàа…

    ***

    bindman2-4-2

    Наставка –ùнка, – ùнки служи да изрази едно чувствово, сантиментално или емоционално отношение къмъ предметитѣ. Въ тая наставка намира, значи, прекрасенъ изразъ една тънка чувствителностъ и чувствово отношение не само къмъ лица, къмъ близки членове отъ челядьта и обществото, но и къмъ цѣлата природа и къмъ предмети отъ стопанството. По степенъ или сила на вложеното чувство Кирилъ Христовото обръщение

    Месечинко, виторожко злата,
    тая нощъ недҧй се ти вҧстява…

    „Химна на зората”

    стои, сѣкашъ, по-горе отъ Пенчо Славейковия месечко

    . . . и вперя орловъ взоръ
    въ небесни висини, кѫдето въ пѫтъ уреченъ
    потихомъ месечко къмъ чужди край далеченъ
    усмихнатъ, е повелъ звездици плахъ керванъ.

    „Кървава пѣсенъ” (1911), с. 45.

    ***

    Въ българскитѣ народни говори има множество особености въ редътъ на думитѣ, за които особености нашитѣ досегашни граматики не казватъ нищо. Въ съгласие съ велемѫдритѣ граматици ние „интелегентнитѣ” българи, сме убедени, че вънъ отъ изразътъ цҧлиятъ свҧтъ българинътъ не разполага съ други граматически правиленъ начинъ за изказване. А българскиятъ народъ и тука се оказва творецъ на чудно разнообразие. И една стара бабичка отъ с. Ени-кьой (Скечанско), безъ да е учила „синтаксисъ” и „стилистика”, реди въ съвсемъ обикновенъ разговоръ: цàл светът са разбърка ! а не „цѣлиятъ свѣтъ се р.”, нито „свѣтътъ цѣлъ се р.”! …

    Народътъ и въ източна България, и въ западна поставя по-напредъ ония думи, върху които иска да наблегне. Така едно момиченце въ Свогье (Софийско) пита стопнакитѣ въ двора на които влиза: Товà вàше ли iе кẏче? ; така „неграматически” се отдѣля показателното мѣстоиме отъ сѫществителното, къмъ което се отнася. По сѫщия начинъ се отдѣля „спомагателния” глаголъ отъ причастието въ изказа на една баба отъ Лозенградско с. Каваклие: и пу кърът съ н’àкои дубивàли, понеже тука се изтъкватъ ония нѣкои жени, които сѫ добивали на пѫтъ отъ нивата за дома си.

    ***

    jacques-le-moyne-de-morgues-botanical-study-of-mallow-and-flagfly

    Има „граматици” и други божемъ образовани люде, които си мислятъ, че притежателнитѣ мѣстоимена мой, твой, нашъ, наша, наше, наши, ваши и т. н. съ или безъ членъ трѣбвало да стоятъ винаги предъ опредѣляното име, за разлика отъ енклитичнитѣ лични мѣстоимена въ дат. притежателенъ, които пъкъ стоятъ следъ опредѣленитѣ имена (Моята съседка Гмитра: Съседката ми Гмитра). Ала тоя възгледъ се гради върху незнание на българскитѣ народни говори и на българския книжовенъ езикъ. У добритѣ български стилисти и у народа, когато има да се изтъкне името, а не притежанието, мѣстоимената притежателни стоятъ следъ името. Особено е запазенъ тоя словоредъ въ македонскитѣ говори, па и у тракийскитѣ и малоазийскитѣ бѣжанци може човѣкъ да чуе подобни изкази; напр. въ с. Тьой-биленъ (Мала-Азия): адèт’ето нàши млòгу б’àха. Колко е хубавъ тука изказътъ въ своята простота!

    Говорителътъ има на умъ да говори за обичаитѣ (адèт’ето) и за това, че сѫ били много, но не казва по граматикарски: „Нашитѣ адети бѣха много”, което е мъртъвъ, книженъ езикъ, ами нарежда: Адèт’ето нàши млòгу бҧха (Сегà забурùхме.., сиречъ изоставили, забравили вече нѣкои обичаи следъ бѣжанията). Тука му е тъкмо редътъ и мѣстото да припомниме Булгаръ-кьойскиятъ изказъ: нàшата е мòма мàлка (не е за „главене”, за годежъ и женитба) и да го сравниме съ Тьойбиленския (трак. бѣжанци изъ Мала Азия): адèт’ето нàши млòгу б’àха. Явно е, че въ Булгаръ-кьойскиятъ изказъ трѣбва да стои на първо мѣсто притежателното мѣстоиме, понеже въ случаятъ е дума тъкмо за момата на родителитѣ, у които сѫ дошли годежници да я искатъ. И когато не искатъ да дадатъ своята мома на искащиятъ я момъкъ, родителитѣ, относ. роднинитѣ отговарятъ: „нашата е мома малка, още не е за главене… Търсете си късметъ другаде…”, сиречъ може да има нѣкоя друга мома, която да бѫде дадена. А въ случая съ обичаитѣ, говорителътъ нѣма на умъ да противопоставя своитѣ обичаи („адетье”) на нѣкои други, ами посочва, че изобщо тѣзи обичаи тѣхни сѫ били много. Би имало смисълъ да се започне съ притежателното мѣстоиме, ако се напира на това мѣстоиме, напр. ако нѣкой е казалъ че тҧхнитҧ обичаи не сѫ били яко много различни обичаи, та другъ говорителъ би му рекълъ, напр. „ако вашитҧ обичаи не сѫ били много, нашитҧ пъкъ (адетье) бѣха много”. А случаятъ не е такъвъ, или, както се обясни по-горе, човѣкътъ отъ народа има предъ очи множеството на обичаитѣ („адèт’ето”) и казва: адèт’ето нàши млòгу бҧха.

    ***

    375379

    Ако въ различнитѣ области на тъй наречената граматика, тракийскитѣ говори се оказватъ твърде интересни и важни за историята на българскиятъ езикъ съ не малко старинни и хубави форми, то за речникътъ на нашитѣ бѣжанци отъ източна и западна Тракия, както и отъ Мала-Азия, съ пълно право може и трѣбва да се каже, че той, този речникъ на беднитѣ наши бѣжанци, представя извънредно богато, неоценимо и неизчерпаемо съкровище, отъ което ще се ползуватъ всички българи безъ изключение, дори и непосѣщавалитѣ никакво училище, когато ще има да изкажатъ понятието „воденица, що меле съ силата на вѣтъра” чрезъ хубавата и неизвестна до сега тракийска дума вҧтърница вмѣсто вҧтърна мелница или още по-лошо „вѣтърна воденица”(!) или даже по Геровски „вѣтърничава !! воденица”, да не говоримъ за писатели и книжовници, за учени отъ разни специалности, а особено и преди всичко изследвачитѣ на българската езикова история, нашенци и чужденци.

    Нека започнемъ този отдѣлъ съ малко история, съ кѫсата, но необикновено любопитна и поучителна история на простата тракийска дума вҧтърница, особено съ историята на нейното „откритие”. Трѣбва именно да се каже откритие, защото до 31 августъ 1932 година тая дума сѫществува у източни тракийци, но е съвсемъ неизвестна на всички останали българи нетракийци, у които не е могла да бѫде създадена поради простото обстоятелство, че по другитѣ кѫтове на общобългарското отечество вѣтърни мелници у българи и на българи току-речи нѣма, или може да ги има, но съвсемъ рѣдко. И тъй, до казаното време източнотракийската дума вҧтърница сѫществува неизвестна, неоткрита за българската езикова наука и за общобългарска употрѣба; тя е дума „скрита” за нетракийци, истинско съкровище въ дословния, буквалния смисълъ на думата (старобълг. съ-кровиште е дума, производна отъ глаголъ съ-крыти „скрия”, отъ който е и прилагателно, сир. минало страдателно причастие съкровенъ, съкръвенъ – най-съкровени мисли, желания „най-скрити, най-тайни…). Думата е остаяла скрита, непозната на по-широки крѫгове между другото и поради това, че въ известния голѣмъ „Речникъ на блъгарскый языкъ” отъ покойния Найденъ Геровъ и въ неговото „Допълнение” отъ Геровия сестринецъ Тодоръ Панчевъ, сѫщо покойникъ, българска дума вҧтърница нигде не се намира. Още по-малко бива да се мисли, че думата вҧтърница би могла да се намѣри въ сѫщо така голѣмия и въ нѣкои отношения полезенъ „Словаръ болгарскаго языка” отъ починалия преди пълното напечатване на труда му руски ученъ Александъръ Л. Дювернуа, особено пъкъ защото Геровъ започва да печата своя речникъ нѣколко години следъ завършването на оня отъ Дювернуа, та е могълъ да заеме, както е и правилъ, отъ тамъ думата вҧтърница, ако Дювернуа я имаше. А обикновениятъ образованъ българинъ може най-много да погледне за поука относително българскитѣ думи у Герова и Панчева. Тамъ пъкъ нѣма нито поменъ отъ дума вҧтърница. Дори нѣщо по-лошо има у Герова: той ни дава изрази вѣтърна воденица и даже вѣтърничава (!) воденица, въпрѣки всичкото дразняще противоречие между сѫществителното и прилагателното въ случая, а не споменува сравнително по-сносния изразъ вѣтърна мелница.

    Нека бѫде простено да се притури тукъ още, че тая чудно-хубава тракийска дума (вҧтърница, произведена отъ вҧтъръ, както воденица е производно име отъ вода) бѣ „открита” още въ първия денъ на моитѣ изследвания, върху говора на тракийскитѣ бѣжанци въ Свиленградъ на 31 августъ 1932. И това бѣше всѣкакъ честито предзнаменование: щомъ още първия денъ писачътъ на тия редове чу отъ бѣжанки изъ Лозенградско дума вҧтърница, която въ никой отъ „пълнитѣ” българско-нѣмски, българско-английски и др. речници не се намира, това значеше, че починътъ на Тракийската организация за проучване на говоритѣ на тракийските бѣжанци е билъ повече отъ навремененъ, защото ни насочи къмъ множество съвсемъ незачекнати и неизчерпаеми рудници на езиково благо.

    ***

    excertps1

    Надали трѣбва да се напомня, че събранитѣ тука за четиридесетина деня показания далечъ не могатъ да бѫдатъ пълни, още по-малко пъкъ изчерпателни. Тѣ всички, както изобщо какви-годе езикови показания, трѣбва при това да се взиматъ винаги cum grano salis, съ зрънце (атическа) солъ въ тоя смисълъ, че не сѫ изключиви, сиречъ ако една дума или обликъ е посочена като записана въ нѣкое източно-тракийско или западно-тракийско село, отъ това никакъ не следва, че тя не се срѣща и другаде. Сега се даватъ, значи, само нѣкои точки на бѫднитѣ общотракийски или общо български изоглоси, за установяването на които ще има да приложатъ усилията си голѣмичъкъ брой отъ свършилитѣ въ Софийския университетъ по българска и словянска филология, па и много още любители на българската речъ, които не сѫ били честити да вкусятъ отъ плодоветѣ на вишето българско родинознание.

    Дано тия редове възбудятъ ревностъ за българската речъ и родина у ония многобройни интелигентни българи, които виждатъ, че Паисиевиятъ зовъ: „българине, знай своя родъ и езикъ”, още не е отживѣлъ времето си, та трѣбва и днесъ да се повтаря, за да буди не малко заспали български съзнания.

    jacques-le-moyne-caterpillar

    Обратно към съдържанието на броя.

    Прочети “По повод една нова книга за живота в Рим” на Петко Войников.