• В живота науката е видело

    Нешо Бончев

    lion head minoan

    из “За училищата” (Периодическо списание на българското книжевно дружество, I, 3-4, 1871г.)

    Читателят най-вероятно няма да се затрудни от по-архаичните форми на някои думи, като “стърна” (страна), “питовен” (питомен, цивилизован), „вреден” (способен, умел), „разход” (разходка) и др. – бел. ред.

     

    “Икономична мярка за една държава е доброто возпитание на народа и нищо не излази толкова скъпо за царството, колкото невежеството.”

    Ад. Смит

     

    “Пак за школята – ще да каже читателят, – и как им не омръзна на тия хора да дрънкат все едно: школя, та школя! Ей ги! Малко ли ги изпозаградихме! Във всяко село и школьо; ще се е пари издавало! И все файда няма.” Така ще да каже и право ще да каже. Школя много и отдавна са, и пари харчим, и пишем все за тях, а полза малко, учението ни не спори. От килиите и даскалниците до новите алилодидактични школя и от последните до сегашните новомодни училища, от даскал Курта до тънкообразования учител Минчев мина вече повече от четиресет години, а ние все на едното място. От що това? – Ред нямаме в училищата, цел нямаме, не знаем що гоним. Повтаряме, въпросът за училищата не е нов, но не е решен у нас; затова щем пак и пак да пишем за тях, догде се не турят на ред.

    Други хора казват: “Ти що ми казваш образование? Кажи ми хляба как да си изкарам, че без хляб не може, а учението щем и после догони.” И наистина, има ли народ по-безпомощен от тая стърна? Или има ли народ с повече от нашите нужди? Бедност ни е налегнала отвсъде, неволя ни препречва пътищата към по-покоен живот, па и двете ни не дават да се оправим и окопитим, да се отърсим от теглото, да познаем човешкото си достойнство и да стъпим на крака, да заживеем питовен живот. Кой ще да ни помогне в тия наши нужди и неволи; ще ли и за нас да настане по-честито време – не знаем, и мъчно е да се предвиди краят на нашите тегла. Една надежда на бога, надежда на себе си, на своите сили и неуморен труд. Та искаме да речем, че не грешат тия хора, дето ни напомнят за хляба. Въпросът за насущния хляб е въпрос за живот и смърт на милионе човеци; това е въпрос на века, болест на новото време. Най-светли умове са се захванале отдавна да работят за разрешението му и все още не е додено до благополучен край. И ние се взимаме да говорим за училищата, не че не познаваме силата на тоз въпрос, но защото от една стърна, видим немощта си за него, а от друга, защото помним добре, че хлябът и учението, гладът телесен и гладът духовен са яко свързани помежду си, па – кога се решава един от тях колко-годе за света, облекчава се решението и на другия.

    Ние ще да кажем, че невежеството и то е една наша люта рана. Хората къде отидоха в науката! Колко си помогнаха с нея в живота, та им е весело и мило да живеят: а ние изостахме назад и окъсняхме, като ония евангелски буи дѣви, които изпозаспаха и не можеха да срещнат достойно младоженека, кога в полунощ се раздаде глас: “Се женихъ грядетъ.” Ние не вкусихме плода на просвещението, макар че всичката ни енергия при нямане други поприща да я изкажем е погълната отдавна в училищата и учението. Не вкусихме; но трябва пак на тях да налегнем дружно, с всичката си любов, сила, търпене и постоянство. Те щат пак да ни осветят темния път на живота, ако не нам, на потомците ни. Без учението и училищата – не може. Пò ли ти е лесно да работиш дене, кога грее слънце, или ноще в темнината? Всеки дири виделото. В живота науката е виделото. Чийто е ум изострен в училищата и просветен от науката, той ще да има преднина навсъде. Просветените нации по-лесно живеят и повече сладост изпитват в живението си, защо им е природата с всичката ѝ красота и богатство открита; защото знаят себе си, знаят человека и силите му и коя на що е вредна, та могат да ги полагат в работа. Тем им всичко спори: за що се захванат – зеленее; земята ли орат, тя им повече плод дава; занаят ли работят, занаят им тънък, ръцете им във всичко ухватни, умовете им остри. На тия хора е дадено да са господаре. А ние теглим черното тегло, защото сме слаби в знанията, и такива са много като нас, дето не знаят защо живеят. Който мине през добро устроено училище и просвети си разума, повтаряме, той ще да бъде первенец на земята.

    Като мислим, че тия истини от малко-малко са познати на нашите читателе изобщо, пристъпяме към другите въпросе.

     

    1. Какви са у нас днешните училища

    Тия училища, що ги имаме сега в някои села и градове, не отговарят на нуждите ни. Те от ден на ден падат и развалят се от нямане в повечето от тях достойни учителе, от нямане ред и строй, от незнаене какво се чака от тях и какво образование могат и трябва да дават те на децата ни и каква цел да гонят. Вземете, та вникнете в програмите на тия училища, та ще косата да ви настръхне от онова учение, що се там предлага на бедните наши българчета. Една наука хваната за крак, друга за глава и иде в онова училище не учение, а столпотворение вавилонско и сизифови мъки да постигнат високата мудрост, когато децата не могат още да пишат като люде, ами е срамота да им покажем пред хора писмото; не могат да четат и да разбират, що четат. Това го казваме не за шега, а казваме фактове, които зачудват човека навсъде.

    2. Какви училища ни трябват

    Науката е, каже, широка и безкрайна, а человеку животът е кратък. И расте тя от година на година, и стая от година на година по-мъчно да я обземе всичката един човек. Затова видим, че колкото повече науката се разширява, толкова повече се дели на части между човеците и на днешно време един човек не може да знае всичко, щото влази в предела на науката. Ако возрастните не могат да знаят всичко в совършенство, то се види, че детинският возраст е още по-немощен да усвои и да проумее всичкото учение. Добро е да знаем всичко и да знаем добре; но всичко не можем; затова, което можем, него трябва да знаем добре. Оттука изтича мудрото педагогично правило: non multa, sed multum. И училището не трябва да товари детинский ум с много знание; това не е негова работа. Работа на училището е чрез немногото, но добре усвоено знание да изостри ума на детето дотолкова, дето като излезе из него, да стъпи на ноги и да може само да продължава своето учение и возпитание. Защото учението и возпитанието се не завършва в училището, а иде през всичкий живот; животът е училище; догде го проживеем, все се учим и трябва да се учим; да развием до пълнота божите дарове: ума, волята и чувствата си, да разработим всеки таланта си, що му е даден от бога.

    Класична гимназия в Пловдив ни трябва да могат там младите да получават такова образование, каквото се получава в европейските класични училища, та който свърши курс в тях, да може да продължава учението в университет, гдето да изучва естествознанието, математиката, филологията, медицината, а отка изучи кои да са от тия науки, да се върне в отечеството си и там да предава своята наука; а който научи медицината да бъде врач в който град пожелае. От тая гимназия щем да имаме на първо време учителе както за пловдивската гимназия, така и за други, ако се отворят след време. От нея щат да излязат учени филолози, които да положат основа на граматиката ни, на езика, на поезията и литературата; ако и нашият език го чака по-честито бъдуще, да чуем в отечеството си гласа на музите. Ще да се даде път и леснина на ония млади, които възлюбят историята, да разработят нашата история, да ни изведат на бял свят, да ни върнат сами на себе си, за да се познаем кои сме. Щат да излазят млади, които да се вземат, кой в която е наука силен, да напишат ръководства за оная наука, както за гимназиите, така и за другите училища. Оттука щем да чакаме образовани журналисти и публицисти, учители за народните училища и прогимназии. Тая гимназия ще да приготвя след време студенте за университета, ако бъдат честити наши унуци да го дочакат. С една реч, тая гимназия ще да бъде огнище, отдето ще просвещението полека-лека да огрява всичките темни крайнини, близки и далечни на нашето отечество.

    Реално училище в Ески Заара, София или другаде ни трябва да образуваме момчета, от които най-добрите после свършването на курса да се пращат в европейски политехнични училища и академии за земледелието, та след време да принесат и у нас тънките художества и занаяте, които ни са толкова потребни, да се избавим от другоземните стоки и да дадем хляб и поминок на хиляди празни и невещи ръце и на хиляди гладни корми, като введат рационално домоводство, основат добри ферми, дето да се обработва земята по един по-изкусен начин, да се отгледва вещо домашен добитък, горите и дубравите да се запазят и да се разработят рудите и други богатства на нашата земя. Които от тях пожелаят, да предават изучените науки и да напишат ръководства за тях. Само по тоя начин щем ние да изучим земята си що ражда и как по-добре да ражда, че ни е дадена най-добрата в Европа земя, но ние от невежество потъпкахме божий дар и запустихме го дотолкова, гдето едва можем да се прехраним, когато оная земя във вещи ръце можеше да даде големи рожби. Плаче нашата земя за домовник, плаче нам и сърцето, кога гледаме ония безводни пустини, оголени от билье и изгорени от слънце, що са облегнале на голямо ширине и в средата на земята ни, и край Дунава, и край морята. Що би било в тая земя благодатна, да знаехме това, що знаят други нации? Рай божи, градина едемска. Немà не видим, че точат зъби на нашата земя и немци, и фрацузе, и инглезе? Уж я бранят, а все гледаш тям джебовете пълни с пари, те изсмукват из нея сока, а ние се облизваме. Това най-лесно може да види човек в големите градища, а най-добре в Цариград. Кой живее там най-добре? – Другоземците. Кой работи най-тежките и черни работи и ходи бос и гладен? – Нашите. Кой продава салепа и изкарва три гроша в деня? – Нашите. Кой носи на рамо носилките на европейските госпожи и припка пеши след коня на европееца четири сахата място? – Нашите. А кой вечер се весели в градините на Пера, в богатите кафенета, гостилници и театре и харчи в едни вечер лира и повече? – Другоземците. Другоземците вечер гледаме по пролива в каици на разход или по летните околни вили във фаетоне се разхождат и усладяват с оная чудна, поетична, божествена природа, а сиромашта (нашите – туземците) или седянква нейде, или спи мъртва по мръсните и вонещи ханове. Па нека помнят добре нашите съотечественици, че след някоя и друга година за всичко щем да хванем да гледаме из ръцете на немци, на инглезе и други иноземци. Ама защо? Е, нели знаем, че се даде право на иноземците от нашия цар да могат и те да купуват и да владеят земя, което право прежде нямаха? Сега нека припомнят и това, че иноземците чакаха това с четири очи, защото тям е земята тясна, та няма почти място празно, па щат те да попълзят по нас, па нели им са капиталете големи, па щат да прекупят земята, а ние не можме с тях да се борим, сила нямаме. Па отка я прекупят, щат да захванат да я работят по-изкусно от нас, че им иде отръка. Па няма и да се сетим как щат те да станат господаре в нашата бащина земя, а ние слуги техни. Това ни нас чака, ако отрано се не вземем за ум. И ще да се изпълни словото Исус Христово: “Отнемете и тоя малък талант, щото го имат, и дайте го томува, който има много.”

    Такъв удар щат да бъдат за нас и железните пътища, ако дочакаме да се направят. Железен път е скъпо нещо, милионе трябват да се направи. Ама отка се направи, каква полза ще той да принесе нам, като не ще да имаме какво да возим по него? На иноземците ще да стане по-лесно да си вкарват стоките и да ги продават по каквато щат цена и ние трябва да купуваме, че не можем без техните стоки, а сами не сме вредни да изработим нищо; па и да можем да изработим нещо дебело, то поради дебелината на нашето изкуство излази по-скъпо, отколкото чини докараната отвън стока. Иноземците щат да ни държат в ръце, както държат дивите в Америка и Австралия, а ние, за да можем да привлечем стока ценна у нас, трябва да имаме и своя стока да меним за чуждата. А где са нашите стоки и земни рожби? Тия и други мисли ни доходят на ум всякога, кога погледнем, от една стърна, нашето неумене и невежество, а от друга – силата и разума на ония нации, що са около нас.

    Училищата на днешно време е спасението на човеците. Те щат да научат на домоводство и щат да вразумяват нашите люде за такива работи.

    3. Как да се устроят тия средни училища

    Въпросът как да се устроят училищата ще да рече кой да се вземе за тая работа и отгде да се найдат средства за тяхното основание.

    Устроението на нашите училища не е работа на един човек, а е работа на цяла община, на цял град, на цял народ. Всеки българин трябва да вложи в това богоугодно дело своята пара и труд. Всичкото общество ще да се ползува от училищата, всичкото общество трябва да вземе на рамо и бремето на устроението им. За един и двоица човеци това общонародно бреме е тежко, а за всичкий народ е леко. Работата е да се разподели трудът така, гдето всеки да свърши, щото може и щото му иде отръки. Люде, гдето проумяват, щат да дадат съвет; гдето имат, щат да дадат средства; гдето нямат, щат да положат труд.

    4. Какви трябва да бъдат зданията

    Добре нареденото училище трябва да има библиотека за учителете, да могат да се усовершенствуват в науките. Без библиотека учителят глъхне, защото се прекъсва нишката на образованието му, щом излезе от училището. Учител, който престане да чете, подивява. Добра библиотека всякога крепи и умножава онова образование, що е получил в училището.

     

    Прочети “Друго благовещение” на Златомир Златанов. 

    Обратно към съдържанието на броя.