• Литературното поле не е бална зала

    Нешо Бончев

    (“Периодическо списание на българското книжовно дружество”, I, 4, 1871г.)

    a4365-1

    За сп. “Читалище”

    Журнал, газета, или изобщо да кажем печатът, на днешно време, в ръцете на вещи люде, е сила, каквато е сила пàрата, железните пътища, телеграфите, фабриките; за това и треперят толкова конституционните нации, кога доде реч за стеснение на печатът. Но в ръцете на невещи хора тая велика сила е сé едно, като кога дадеш на детето остър нож или пушка в ръцете. Така е печатът у нас българете. Ние още не знаем как да се владаме с него така, дето да служи нам за полза. Ние пишем, защото гледаме, че и другите пишат. Но другите знаят що пишат, за що пишат, за кого пишат: и от писането им излази полза. Ние не знаем що пишем, за що пишем, за кого пишем: и от нашето писане няма полза, а вред има. Писане без полза е вредно и за тогова, що пише и за тогова, що чете. Вредно е така, както е вредно пиянството. Остави, дето се губи толкова време и пари – без ред.

    Това дохожда чивеку на ум след едно внимателно прочитане на журнала, заглавието на когото написахме в началото на тоя член. Журнал Читалище, който се издава с иждивение на Българското в Цариград Читалище, няма ясна и определена цел, и не знае ни що пише, ни за кого пише. Такъв извод може да направи и секи други, който внимателно прочете това списание. Четеш, четеш, главата ти се замае: затвараш книгата и искаш да определиш за какво си чел, пак тò ти стои пред очите дим и пара. В нашето периодическо списание се появи бележка, която изобщо одобрява статиите на Читалището. Това го направи, мислим, от една деликатност. С такива мнения не може секи да се съгласи, защото литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти. На литературното поле няма място за деликатни чувства. На това поле който не е с нас, той е срещу нас. Прочее да ни позволи редакцията да кажем и ние своето мнение.

    *

    В единадесет нумера на “Читалище” са напечатани повече от трийсет и пет члена. Едни четохме от начало и до край, а други, колкото и да се мъчихме, но не можахме да се насилим да ги обсебим и да им надвием: търпение не стигна. Такива са статиите, които съчинява, види се, сам редакторът с заглавие “напредък”. И от начало захващахме, и от среда, и от край, не зима. Колко учени са тука натикани! Току ти се мерка пред очите: Лесинг казва, учените на Индия мислят, Жан Ж. Русо хорати, Декарт рече, Бакон написа, Паскал полага, Тюрго е на онова мнение, Кондорсе е такава и такава книга написал, която, види се, най-много искушава автора. Во втората книжка пак ти се мяркат, като колето на телеграфа в полето: Омир, Ксенофон, Саллуст (Салюстий), Орац (трѣбва да е Хораций), Юлпиян, (Улпиян), Юго Гроций (Хуго), Атанас (това е св. Анатасий), Лактантий (Лактанций); Ракин (Расин), Боссуе (Босюет), Вордалу (!), Ла-Рошфоколд… Това са, видите, сé славни писатели и те, както и горните, сé нещо мислят, казват и проч…. Четем по-надоле: “Но нека прескочим от каде Франця високите и снегопокрити Алпийски гори”. Добре, да прескочим, мислим си ние, не е голяма работа. Прескачаме, а авторът захваща, като поет: “Ето та хубава Италийо…. Коя сила ти помогна да съхраниш народний си живот”… и пак захваща, както горе, да поменува: Данте, Петрархи (Петрарка), Мачиявели (Макиявели), Гишардин (Гвичардини), Клопсток (Клопшток), Клайт (Клейд), Лайбниц, Егел (Hegel) и проч. Зимам третата книжка, няма напредъкът, в четвъртата – пак го няма. Слава Богу! рекох. Разгръщам петата и чета: “Климатът и человеческият напредък”. Ето що казва Моншескье, па и Ипократ казва, ето и Аристотел, Поливий, Филанджиери, ето и Волтер, а немец Хердер и той мисли… С една реч сичкий сонм на учените мисли и казва, а авторът нищо не мисли и нищо не казва. Мисли ли авторът, че с такива темни непросветени с разум и мисли статии ще да просвети читателя? Ние мислим, че от такива темни и многоглаголиви и натрупани на куп, без ред и система мисли и статии, може сиромахът читател да загуби и тоя ум, що има. За да бъдат мислите ти просветителни, не ли трѣбва и в главата ти да са ясно уложени? Да знаеш кое защо казваш и що искаш да кажеш? А инак как щеш да осветиш темнината с темнина? С такива е статии препълнен журналът.

    В осмата книжка в “напредък в деватнадесатий век” авторът пише вече от себе си. Ама че пише ли, ама че перо ли е!! Ако би, каже, някой да ти е спасил животът, па да е настинал, и да е умрял след 8 деня, то не би ли отишъл да дириш децата му, да ги благодариш? Така и към тия хора, които са живеле преди нас, ние сме длъжни и проч. По-надоле: “Вдигни сега очите от книгата, която прочиташ (а читателят мисли, що ли ще да бъде!), вдигни и погледни стаята (о! леле, мале!)… та виж… висящий там горе на стената часовник, който завчас ще прекъсне прочитанието ти с звънтящето си призивание на ястието”. Видите ли перо? Учете се, та така пишете! Часовникът звънти и призива ястието. Може ли така изопачено да пише здрав чивек? И с такъв дъбов, блудкав език е написана сичката статия; ни една здрава и ясна мисъл, а само едно преливане вода из един медник та в други.

    В единаесета книжка срещаме заключението на речта “българский напредък”, посвещавася господину Г. Золотовичу, теплому ревнителю за българский напредък. – Тука мислехме, че щат да се появят някои издирвания от автора за тоя многоинтересен за нас предмет, но се излъгахме в надеждата си. За българският прогрес не е писал нито Кондорсе, нито Волтер, та и авторът не знае как да мисли за него, и за това нищо не казва. Споменува само нашите смирени учители, кого с по-едри, кого с по-дребни букви, а Юрия Венелина с най-едри, спроти чина му, разумява се, и вика българете да се откриват, или да кажем български, вика ги да си свалят гуглите и фесовете. За що? Не казва. Бог да ги прости, а него да вразуми!

    Щото казахме за ръководящите статии на редактора, това требва да повторим и за другите статии. В тях не видиме ни умение, ни знание, ни цел. Като че сичките са се сговорили да пишат много, за сичко, но в това многописание нищо да не казват. Земете пример “първоначално научение во френско”, прочетете го и попитайте се, за що е писано? Четете поученията на г. Петко Горбанов “Хора за общественни дела”, “училища и управлението им”; на г. С. “какво влияние (?) са извлича от изучванието на природата”; “сказка, държана в Браилското Женско дружество”, дето авторът, по примера на редактора, ни учи, че Неккер де Сонори казва еди какво, а пък един французин учен, Ренан, ето какво значенье дава за жената и проч.; земете двете статии на г. Д. Енчева “Волтер и Ж. Ж. Руссо”… И за що стоят Волтер и Руссо осамотени и не прикрепени ни при едно собитие от историята? Немà можме да знаем за тях нещо, доде не познаем тяхната много бурна епоха? Вие изваждате от сред историята две лица, турате ги пред очите на читателя и казвате: гледай! Вашето действие напомня оня домакин, който изнесе да показва на пазара един камък от къщата си, да видят каква е, та да я купят. В забележката си г. Д. Е. пише, че Волтер испаднал отдавна и не е вече на мода. А кой е сега на мода? Горбанов ли? Шишков ли? или Балабанов и съдружие? Немà и прочутите писатели са, като женските рокли, днеска на мода, а утре не на мода?

    Молим читателя да обърне внимание на това, че по нас и поповете зеха да пишат стихове. Оставиха библията и превождат стихове от немски. Чети в първата книжка “отечеството на немеца” – от Арндта, превел Евстатий Зографский. Това е на посока, както кажат българете. Жените хвърлиха хурките, а поповете библията. Остая само едно, да се хванат сътрудниците на Читалище за ръце и под звуковете на тиа стихове да му ударят по едно хоро. Не е на добро и това, че г. Шишков и той запе, и пее много безсолно и блудкаво, че добродетелта не остава без награда. Ния мислехме инак за добродетелта, но сега требва да повярваме на г. Шишкова, защото той требва лично да е познат с тия неща.

    Това ти е Читалището и интелигенцията, от която чакаме сички толкова много. Общи извод от разгледването на тоя журнал може да бъде такъв: Ние Българете среди това необозримо и необятно поле на европейската наука сме така както кога някой селенин иде на Света Гора, или на Божи-Гроб, па не знае кое първо да изгледа; очите му се разбегат и насам и нататак; па като се върне назад, той приказва: “сребро и злато капе и безценни камъне”. Или като кога пусниш деца в небрано лозе, и те не знаят кой грозд по-напред да откъснат. Така сме ние в богатата европейска литература. Един чивек се зима да пише в журнал от 32 страници за сичките клоние на человеческото знание, което не е по силата ни на един учен; но той не отстъпва ни пред една трудност, а се зима за сичко така лесно, както жетварката за ръкойка класове. Друго би било, ако си избереше работа спроти силите.

    Тука свършаме за Читалището, защото и нам ни омръзна и на читателите, мислим, се преяде.

     

    Прочети “В живота науката е видело” на Нешо Бончев. 

    Обратно към съдържанието на броя.