• От критиката се изисква една гола истина

    Христо Ботев

    Chicken-Helmet-I

    Статия  на Стойков за Периодическо списание

    В брой 16 на в. „Напредок“ е поместена една критическа статия от г. Стойкова под заглавие “Периодическо списание на Бълг. книжевно дружество“. Секи, който би прочел тая статия, би видял доволно ясно, че авторът ѝ напада повечето на достойнствата, нежели на недостатъците на това списание; затова ние я би оставили без никакво внимание да украшава стълповете на гореказаният вестник, ако редакцията на „Напредок“ да я не би земала под свое покровителство и ако да не би я рекомендувала като достойна за особено внимание.

    Да кажеме и ние няколко думи за нея.

    Като говори доволно безграмотно (г. Стойков не знае даже  де да употреблява запетаи) за някои и други недостатъци на „П.списание“, г. Стойков дохожда до неговите критически статии и излива почти всичкото свое знание. Той поразровил списанието, но като не намерил в него бисер, заловил се да рови и критиката. Ровил той, ровил и доровил се до това, щото видял, че критиката за бълг. история от Шишкова била попръжня, а критиката на статията за богомилството от Каролева и на читанката от Икономова била най-недостойно превъзнасяние. А сичкото това произлязло само и само от туй,  че Шишков имал злочестината  да се учи в Париж, а Каролев и Икономов щастието да се образоват в Русия, т. е. – там, дето се возпитавала и редакцията на „П. списание“. Браво, г. Стойков! Ние не знаехме досега де сте се учили вие, но после тая специално детинска глупост, която се рекомендува и от енциклопедическият в това отношение „Напредок“, ние се уверихме вече, че и вие сте учили там, дето се е учил и г. Шишков, т.е.  –  че и вие не сте научили друго нищо, освен да мислите, че като сте ходили в Париж, то вашите бълг. истории, вашите словестности и вашите драми и комедии са оградени вече от преследованията на здравият разум. Не е така, г. Стойков, не е!  Задачата на критиката е много по-висока, отколкото мислите вие със своят миниатюрен мозъчец. Чели ли сте вие сичките оние произведения, които критикуват „П.списание“ на Б.К. дружество? Ако сте ги чели, то можете ли да ни покажете, кои именно достойнства в произведенията на Шишкова то попържа и кои недостатъци в статията на Каролева и в читанката на Икономова превъзнася? Ако направите това, то ние за хатърът на парижаните ще се откажем от мнението си, че критиката в гореказаното списание е написана делно, умно и справедливо и че авторът ѝ се е отнесъл даже доволно снисходително към някои и други литературни шарлатани. А ако не направите това и ако продължите в същото време да бледословите и да лъжесвидетелствувате по вестниците, то ние имаме пълно право да ви дадем следующият съвет: земете Граматиката на Груева, Логиката на Берона, Словестноста на Войникова и Христоитията на Райна Поповича (тие произведения са гениални за вас) и научете се по-напред  да четете,  да пишете и да мислите (извинете ни тая нескромност, ако сте някое брадато и мустакато дете), пък тогава излезте със своите критически способности да доказвате на светът, че хората си губят времето само за това, за да похвалят Павла  и да укорят Петра. А Париж оставете настрана. Той не е никак крив, че различни  Шишковци, Балабановци, Йовчовци и Стойковци се връщат из него с осакатени умове. Науката и образованието нямат нищо общо с белите ръкавици, с високите капели и с лаковите чепици. Така ли е, г. Стойков?

    (Знаме г.1, брой 2 от 15 декември 1874г.)

     

    От критиката се изисква само истината

    В 23 брой на „Напредок“ е поместена още една малка статийка от г. Стойкова под заглавие „Пак за Периодическото списание на Българското книжевно дружество“. Авторът на тая статийка, за да отговори на нашите няколко остри думи, с които ние посрещнахме първата му статийка, поместена в 14 брой на „Напредок“, иде с един доста вежлив тон да ни докаже, че ние сме му преиначили думите, че  сме „земале на подигравка писаното му“ и че той не бил казал, че редакцията на „П. списание“ е псувала някакви достойнства и превъзнасяла някакви недостатъци, а казал просто, че „не одобрява начина на критикуването“, който е държала  казаната редакция в последните две книжки“. После това г. Стойков ни разправя какви трябва да бъдат според неговото мнение преимуществата на една критика и най-после ни пита, такива ли преимущества има критиката в „П. списание на Бъл. Книжевно дружество“. Г-н Стойков казва, че прочел нашите думи с душевно огорчение, а ние ще да му кажеме, че от своя страна ние прочетохме неговата статийка не с огорчение, а с усмивка, която при сичкото си желание не можеме да скриеме. Ние сме съгласни донейде с г. Стойкова, че „критиката трябва да бъде безпристрастен, хладнокръвен (?) и разумен оценител на едно произведение“, но никога не можем да наложиме някому, даже и на себе си, такъв или инакъв начин на критикуване.

    От критиката се изисква само една гола истина, а изказана ли е тая истина хладнокръвно или нехладнокръвно, пристрастно или безпристрастно – това зависи от темпераментът на критикът.

    Не секи може да бъде хладнокръвен към злото, което разпространяват в нашата литература, от една страна, невинната глупост, а, от друга, глупавото убеждение, че тая глупост , като е невинна, не трябва да се закача. „Но не улавяйте се за личностите и не подгавряйте техните по-напрешни произведения“, ще да кажете вие. –  Ех, г. Стойков, вие трябва  да сте прочели вече статията в 16 и 17 брой на „Училище“ под заглавие „Период.  списание на Бъл. книж. дружество“. Кажете ни, молиме ви се, може ли човек да бъде хладнокръвен към такъв един идиотически бълвоч, който е излязъл из устата на едно докачено  авторско преподобие? Можете ли даже и вие да се не посмеете на г. Войникова, който за да запази своето безценно „Руководство за словестност“, се е затулил зад гърба на дяда Блъскова и говори явно като ден, че никакъв камшик, критически или исторически е неспособен да вразуми нашите гениални бездарници  и да ги накара да се оставят от севдата да пълнят българската литература с боклук.

    Кажете ни, молиме ви се, какво трябва да прави критиката с подобни самолюбиви бездарности? Ние мислиме, че ако да би бил жив Белински, на когото и идиотите захванаха да тревожат костите, то той би казал: „Господа, нямате ли лудница?“

    Дотука ние свършваме отговорът си към г. Стойкова и обещаваме му се, че до неделя ще да разгледаме по-напространно вопросът за литературната лудница.

    (Знаме, г.1, брой 6 от 19 януари 1875г.)

     

    Списание „Читалище“

    Видяхме и 22 книжка на периодическото списание „Читалище“. Тя е пълна със сякакви детински, безцелни и безграмотни преводи и не отличава се почти с нищо от другите по-напрежни книжки. Види се, че това списание се издава само за поощрение на децата и за да докаже, че и между идиотите се срещат понякогаш гениални хора. Прочетете (ако можете да имате такова адско търпение) стихотворенията в това списание и вие ще да се уверите, че ние никак не преувеличаваме неговите достойнства. От поетите първото място по глупостта захваща г. Франгя. Ние би желали да знаем –  чете ли редакцията на „Читалище“ сичките статии и стихотворения, преди да ги даде в печатницата да се набират или не чете?“

    (“Знаме“, г.I, брой 1 от 8 декември 1874г.)

     

    “Училище“

    „Училище“ е захванало някак си да се оправя. В последните негови бройове са поместени доволно добри и полезни статийки, които, мислиме, секи от неговите читатели ще да прочете с удоволствие. Не разбираме само това, защо редакцията и на тоя лист помещава такива непонятни и безграмотни стихотворения, каквото е, например, стихотворението „Бъди свой“? Да не е земала пример от редакцията на „Читалище“?

    (“Знаме”, г.I, брой 1 от 8 декември 1874г.)

     

    “Дяволското блато“ от Жорж Санд

    Г-н М. Балабанов е превел от французки език романа „Дяволското блато“. Преводът е глупав, смешен и варварски; затова г. Балабанов добре ще стори да не умножава гюбрето в нашата и така вече препълнена с глупости литература.

    (“Знаме“, г.I, брой 3 от 22 декември 1874г.)

     

    “Български народен календар“ за 1875г.

    Излязъл е прекръстеният „Летоструй“ на г. Данова за 1875 година, който се нарича сега „Български  народен календар“ и който се редактува от г. Янка С.Ковачова във Виена. Доколко е „народен“ тоя календар ние мислиме, че и сам г. Ковачов не знае; но колкото за съдържанието му, то ни се види доста удовлетворително. Освен езикът, който е на места доволно варварски, календарът на г. Данова има добри статийки, сполучени преводи и доста поучителни картинки, ако сичкото това  и да е наредено без цел и свръзка. При това има и такива неща, които си нямат никак мястото, защото са крайно глупави: тие неща са стихотворението „Де й родът ми“, което е печатано и друг път в „Летоструят“, варварската  ритмическа проза „Къде“, която, за да напише човек, трябва непременно да бъде поп, и „народните“ песни, които са народни само затова, защото са написани с български букви (не думи), и защото са минали за такива в Славянската беседа във Виена.

    (Знаме, г.I, брой 7 от 26 януари 1875г.)

     

    Прочети “Знаеш ли ти кои сме? (За стих. за Райна Княгиня)” на Любен Каравелов.

    Обратно към съдържанието на броя.