• Ламцадрица

    Рада Барутска

     

    Литературен вестник” станал на 25 години! От миналия брой насам в редакцията се получиха купища писма, в които нашите читатели ни приканват да коментираме това събитие на годината. Предвид пълната скръб, която вестникът навява, подозираме всъщност, че този юбилей се чества най-вече заради някаква суеверна вяра в числата. Несъмнено 25 е хубаво число. Ако питате Искра Ангелова, водещата на “Нощни птици”, то дори е “страхотно!!!… !!!” (да се чете с ахкане, кокорене и изумено разперване на ръце, при възможност и с екстатично изпружване на краката). Самото съществуване на числото 25 е велико постижение на човешкия род, и в частност на редакторите, бивши и настоящи, на ЛВ, които доказаха със своя вестник, че е възможно да се брои до 25! Браво!

    bravo

     

    В това вълнение около магията на числото, някак незабелязано обаче остана тревожното състояние на самия вестник, който отдавна е в кома и на командно дишане и скоро ще се присъедини към “Словото днес” в отвъдния свят, откъдето  – подобно на “Словото днес” – ще ни праща известия за новопристигналите там негови бивши съмишленици чрез бледословния си призрак-двойник в света на живите.

    По последни данни, в света на живите читателите на ЛВ (ако можем така да ги наречем) са точно определен брой и той съответства на публикуваните всяка седмица автори, плюс някоя заблудена душа, чиято мечта е да бъде приютена в лоното на литературата (разбирайте под крилото на някоя от литературните ни квачки, закрилничка на пиленца-поети).

    На човек в кома, казват, било хубаво да се говори – все нещо чувал, пък и току-виж се свести! Ние оставяме това баене на зажаднелия за внимание Владимир Сабоурин. Дерзайте, дерзайте, Сабоурин!

    till-death-1799

    Читателите ни сигурно са забелязали, че има нова мода в литературната ни критика – да се публикуват “слова”, произнесени на представянето на някоя книга. Така Силвия Чолева публикувала похвално слово за Иван Теофилов (ЛВ бр.19), който пък публикувал похвално слово за Георги Господинов (с подвеждащото заглавие “Отворено писмо до ГГ”), който пък, на свой ред, публикувал похвално слово за Людмила Миндова, за която е написал едно ярко хвалебствие и небезивестният с перчема си Стефан Иванов (“Култура” бр. 20). Очакваме Людмила Миндова да предаде щафетата, ако не го е сторила вече, и взаимното окичване да продължи, докато не включи всички поети, достойни за такива венци, от които нормалните хора би ги било срам. До края на годината явно ще добием пълна представа кой на кого е “приятел” и кой с кого тича, хванат за ръчичка, право към ръба на бездънната литературна пошлост. Затова и ще се присъединим към окуражителните викове и ръкопляскания: по-бързо, по-бързо, изчезвайте в небитието, барабар с венците и почетните си статуетки! Марш обратно там, дето петел не пее, куче не лае, вода не тече, дървета не растат, и слънце и месец не греят!

    Е, тъй като щафетата е сега в Людмила Миндова, чиято поезия, според Георги Господинов, е “политическа във високия смисъл на думата”, ние решихме, че е наш дълг да се поинтересуваме за какво иде реч:

    ЧЕРНОВА НА БЯЛ СТИХ

    и все ми е едно, бай Атанас ми каза,
    кое е черно и защо е бяло.
    Биньо Иванов: Атанас Далчев джаз

     

    Черновата на белия стих
    не е Чернобил на Белене.

    ……………………………………….

    ……………………………………….*

    Но е атомен взрив
    с не по-ясни последици.

     

    * Кратка пауза за връщане
    в черно-бялото време.

    В това стихотворение, в интерес на истината, има един много интригуващ похват, чрез който Миндова ни показва как да се изразяваме завоалирано, когато нямаме какво да кажем.

    Черновата на белия стих
    не е Чернобил на Белене.

    С други думи, луната не е лулата на Наташа и ботуш не е ушето на боцман!

    Във висшия смисъл на думите, разбира се!

    Можете да пробвате този похват и на коледни офис партита, коктейли и въобще във всякакъв контекст, в който просто нямате какво да кажете.

    В следващите редове Миндова сравнява стиховете с атомни взривове, или по-точно – аварии като тази в Чернобил. Това ни се струва малко прекалено. Вярно е, че невежеството, съчетано с чиста глупост, нерядко произвежда убийствена – почти буквално – скука. Колко пъти едвам сме се изправяли след поредната експлозия на бездарие във формата на някоя награда като Славейковата и олюлявайки се, сме посягали към Лафорг или Вапцаров за спасителна глътка въздух! Колко пъти някоя народна песен, Вийон или Неруда са ни връщали към равновесие! Вярно е също така, че жертвите и на въпросната авария, и на лошата поезия са безбройни и последиците засягат поколения наред увредени умове. Но все пак, доколкото Чернобил засегна целия свят, а нашата лоша поезия засяга предимно нас българите, смятаме метафората за леко пресилена и съветваме младите поети да се пазят от такива грандиозни фигури на речта.

    Новата стихосбирка на Миндова, “Животът без музика”, от друга страна, показва, че поезията може да се конкурира успешно с жълтата преса. В “Детска площадка”, например, поетесата ни обръща внимание на някакви стари хора, които седят на пейка между блоковете. Тези хора изглежда имат проблеми с говора, може би след инсулт, което би обяснило защо са по чехли навън и каква е тази локва, която остава след тях.

    И не говорят много, само в бавни тласъци:
    „Ааааа…..”, „Еееееее….”
    На сутринта слънцето пие от локвата,
    останала след чехлите.

    Друго стихотворение в тази стихосбирка започва така:

    Истината звъни гола на вратата.
    Ти си облечен, но…

    Въпреки че не е уточнено, ние разбрахме от сигурни източници, че “Истината” в случая е прякор, също като Очите, Козела и прочие, но не на травестит с чувство за хумор, както се надявахме, а на безскрупулна и шармантна, но пък точна в стрелбата съдържателка на публичен дом. Един ден историята на Вангела-Истината ще бъде разказана, а дотогава читателите ще трябва да се задоволят с краткия анекдот, пресъздаден малко блудкаво и сантиментално от Людмила Миндова.

    Питаме се все пак, с тази нова мода да се публикуват похвални слова от премиери на стихосбирки, не им ли хрумва на нашите литературни дейци, че и за децата е ясно колко кухи и безгръбначни са подобни писания и че запечатвайки ги на хартия, те оставят след себе си паметник на собствената си глупост? Че веднъж, два пъти, три пъти похвалили претенциозни скудоумия като стиховете на Миндова, които нямат нито ритъм, нито музика, нито красота на изказа, какво остава за някакво проникновение в човешката природа, техните имена губят всякаква стойност и само нагаждачът и глупакът би ги тачил? Не им ли минава през ума, че бъдещите поколения ще ги презират, както би сторил всеки с някакви остатъци на здрав разум днес?

    tumblr_o4qyzfU0ac1qza249o1_500

    Не бива да оставяме подобни черни мисли да ни развалят настроението, драги читатели! В крайна сметка, съвременната ни поезия е повод за голяма веселба и много позитивни емоции. С голямо удоволствие забелязахме, например, че сред “най-четените млади поети” има толкова хубавци и хубавици! И с такива благозвучни имена! Славеев, Карамфилов, Трендафилов, Лазарова, Веселин и Пея Дроздови, Валентин Еротиков, Балсам Розова…  В рекламата за едно четене в Пловдив издателство “Жанет 45” дори предлагаше на своите клиенти “лично” да се запознаят със звездите! За по-нататък нищо не обещаваха, уви – ние бяхме готови да се впуснем във вечерни приключения срещу скромната сума за една стихосбирка.

    Това ново течение в поезията черпи своето вдъхновение най-вече от рекламата и сайтовете за запознанства. Темата, както не един от тези млади поети е споменавал из медиите, е “любовта”. В тази връзка имаме няколко предложения за Августин Трендафилов Карабаш Петрова Дацева Карамфилов Славеев (със сигурност имената са поне колкото в името на Пикасо, но паметта ни изневерява).

    1.Тъй като от стихосбирки не се печелят много пари, препоръчваме да диверсифицират продуктите като започнат да издават, например, календар на поетите (по модела на Пирели или календарите на пожарникари в Щатите).

    2. Да превъзмогнат тази досадна свенливост и да пристъпят директно към писането, от което соковете потичат. В крайна сметка, още Катул навремето пише на своята Ипситила (Песен 32), чародейка, палавница, да не го чака на двора или на вратата, а в леглото, и да се приготви за девет поредни оргазма, че сега както добре си е похапнал и се е излегнал на дивана, така е напращял, че туниката му ще се пръсне.

    Може би наистина има хора, които се възбуждат от такива неща (Константин Трендафилов):

    Небето ми напомня за снега, а
    снегът ми напомняше за теб, а
    ти ми напомняше за мен.

    Но едва ли! Вяла и мекушава работа. Небето, снега – дотук добре. После обаче какви са тези сантименталности? “Ти ми напомняше за мен”? Поласкан ли трябва да се чувства човек? Тук трябва камина с огън, тигрова кожа, шампанско, нежна музика, ягоди и лубрикант. Евентуално револвер.

    3. Третото ни предложение е въпросните поети да се сплотят още повече и да поработят върху общия рекламен пакет. Да се реши за сезона какъв ще бъде общият външен вид – папионка или карирана ризка? Брадичката и мустаците могат да са веднъж с шапка, на следващия сезон – без, за разнообразие. За женската половина – също, има много неща да се доизкусурят. Ирен Петрова и Ирена Иванова могат да редуват руси с тъмни коси и мъжки костюмчета с рокли на цветчета. И т.н. И т.н. Веднъж постигнали унисон, покритието в пресата и из медиите може да се превърне в нещо много по-мащабно, в едно постоянно присъствие, така да се каже, защото бидейки уж много поети, но един и същ продукт, те ще могат да бъдат навсякъде и по всяко време.

    4. Предпоследната ни препоръка е да загърбят окончателно гилдията на поетите лузъри, на които все още се опитват да се подмазват (защо? те нямат ни пари, ни влияние) с изказвания като “покрай нас, читателите ще обърнат внимание и на по-грозните и по-скучните” или “важното е, че някакви хора започват да четат литература” (демек, “ще ви четат и вас покрай нас!”). Вече се доказа по неоспорим начин, че старите тертипи на създаване на псевдо-величия в поезията, базирани на взаимни услуги и зависимости, вече не работят. До скоро те гарантираха, че само незастрашаващата общите интереси посредственост ще се лансира. Сега има и други начини. Достатъчно е човек да се сдобие с малко връзки в медиите, да има нюх в рекламата и напористо самомнение. Новите млади поети могат да си създадат собствена организация-рекламен пакет (виж третата ни препоръка) и да оставят псевдо-поетичните врели-некипели за снега, дъжда, клоните, самотата и т.н. на баш псевдо-поетите.

    5. Не на последно място ни се ще да напомним неприятната истина, че публиката е непостоянна като капризно момиче или незряло момче. Затова препоръчваме на младите поети да се ориентират, докато е време, към натрупването на по-солиден капитал, който да им осигури популярност за цял живот. А пропо, СБП разполага с немалко средства от комунистическо време и със солидна мрежа в сферата на най-продаваната музика у нас, чалгата. Евентуалното партньорство с тях би било от полза и за двете страни. На едните то би дало възможност да бетонират позициите си, а за другите би означавало прилив на млада кръв в едно безвъзвратно остаряло тяло. В крайна сметка, “темата е любовта” – защо не и между стари и млади?

    Напред, поети, към пълното брандиране на духа!

    admission-free

    Читателите ни несъмнено очакват да се произнесем за поетичните награди от последните няколко месеца, но за тях ние можем да кажем само едно: ако има някой, на когото все още не му е ясно доколко е деградирало литературното ни общество, то този някой може да бъде единствено “поет” от кръга “Коматозни”!  Тях ние оставяме да спят с надеждата, че неусетно ще се пренесат в елисейските полета на бленуваното им мълчание. Тръгнат ли натам, с кошници с рози и диви танци, тъпани и зурни, ще ги изпроводим!

     

    *

    П.П. Докато подготвяхме настоящата “Ламцадрица” за публикация, по интернет тръгна петиция “Петър Чухов да върне Славейковата награда за поезия 2016г.” Доколкото успяхме да разберем, петицията ще бъде връчена на Васил Божков-Черепа и на президента Плевневлиев, които по този начин ще бъдат призовани от широката общественост да се произнесат по въпроса за литературната стойност на стихотворението на Чухов, спечелило Славейковата награда. Дочухме, че от страна на СБП ще има организиран протест с карамфили и портрети на Петко и Пенчо Славейкови, които по този повод ще продължат да се въртят в гроба. От Сдружението на българските писатели и от кръга “Коматозни” пък ще организират хорово четене на похвално слово за Петър Чухов. Редакцията на “Пеат некогаш” имаше шанса да хвърли едно око на въпросното слово преди неговото произнасяне. В словото се обяснява, че поезията на Чухов “прекрачва отвъд поетичното” и нейната сила била в премълчаното и ненаписаното. С други думи, по това, което е написал поетът Чухов, за стихотворението не може да се съди, а останалото е отворено за безкрайни интерпретации. Накрая на словото, хорът възпевачи обещава на публиката, че с производството на тълкования веднага ще се заемат професорите от НБУ и катедра “Литературна теория” на СУ, подпомагани от колегите си от Шуменския и Търновския университет. Веднъж след като се натрупа критична тълкователна маса, хората най-накрая ще могат да разберат защо лош виц, който дори не е смешен, минава въобще за стихотворение и на чий гръб е шегата в цялата тая работа!

    jester

     

    Прочети “Ум царува, ум робува” на Олга Николова.

    Обратно към съдържанието на броя.