• Как цветята промениха света

    Лорън Айсли

    Свали txt.

    Pisanello_-_Codex_Vallardi_2544

    Ако от най-далечното кътче на слънчевата система някой е могъл да наблюдава Земята през нейните геологически епохи, той е щял да забележи в един момент едва доловима промяна в светлината на нашата планета. Подобно на червените пустини на Марс, в този прадревен свят огромните наноси от камъни и пясък, кълбата прах, понесени от вятъра, чернотата на голия базалт, жълтите вихрушки на неспирните бури са отразявали слънцето. Единствено постоянният ход на облаците и проблясващата повърхност на неспокойното море са внасяли разнообразие в картината, която, независимо от това, си е оставала картина на пустош. Постепенно, в течение на хилядолетията и със смяната на епохите, нова зеленикава светлина е започнала да трепти над безкрайните километри на земната повърхност.

    Този нов цвят е бил единствената, наглед незначителна, разлика, която онзи далечен наблюдател с фините си инструменти би могъл да забележи в цялата история на планетата Земя. Бавно нарастващата зелена светлина обаче съдържа епичния възход на живота от крайбрежните мочурища към сушата на голите континенти. От огромната химическа смес – не в дълбините на океана, а в богатите на елементи и огрени от слънчевите лъчи континентални шелфове – блуждаещите пипълца на зеленината полазили по ръбовете на криволичещите реки и обрамчили каменистите брегове на забравени езера.

    В тези ранни времена растенията по необходимост оставали покрай блатата и водните пространства. Процесите им на размножаване изисквали пряк достъп до вода. Отвъд примитивните папрати и мъхове, които давали очертания на мочурищата и потоците, скалите били все така огромни и сурови, ветровете все така завихряли прахта по пустата Земя. Тревната покривка, която задържа нашия свят в пределите му, ще се появи едва след милиони години. Пълзящата зеленина се закрепила в прогизналите покрайнини на сушата, но толкова. Тези растения не се възпроизвеждали чрез семена, а чрез микроскопични плуващи сперматозоиди, които трябвало да доплуват през водата, за да оплодят женската клетка. По-късно, в по-висшите си форми, същите растения ще развият по-хитри процеси, използвайки дъждовните капки в размножителните си фази, което ще им позволи да оцеляват все по-успешно във влажна среда. За човека днес те са най-обикновена част от неговото обкръжение. Истината обаче е, че няма нищо “обикновено”, що се отнася до природата.

    Имало едно време природа, в която нямало цветя.

    Неотдавна – преди около сто милиона години, според изчисленията на геолозите (нашата планета е на четири милиарда години) – по всичките пет континента нямало ни едно цвете. По цялата суша от полюсите до екватора се простирала студената, мрачна, монотонна светлина на един свят, в който растенията били само зелени.

    pineapple-ligozzi

    Но ето че малко преди края на епохата на влечугите, на неизвестно нам място се осъществило едно беззвучно, но разтърсващо избухване. То продължило милиони години, но все пак, от геологична гледна точка, било кратко като експлозия: появили се покритосеменните или цъфтящите растения. Дори големият еволюционист Чарлс Дарвин ги нарича “ужасна загадка”, визирайки внезапната им поява и бързото им разпространение.

    Цветята променили лика на планетата. Без тях, познатият ни днес свят – а дори и самите ние – не би съществувал. Франсис Томсън, английският поет, пише някъде, че човек не може да откъсне цвете, без да обезпокои звездите. С интуицията на природоизследовател, той е доловил огромната взаимосвързаност и сложност на живота.

    Днес знаем, че появата на цветята съдържа в себе си не по-малко загадъчната поява на човека.

    Ако можехме да се върнем в епохата на влечугите, нейните дълбоки мочурища и гори без птички биха ни открили един по-топъл, но като цяло по-сънлив свят от нашия. Тук-там, да, змийските глави на хранещи се по дъното на водните басейни динозаври биха се надигнали подозрително да огледат огромните си месоядни съжители. Тиранозаврите, тези гигантски двукраки карикатури на човека, биха се разхождали небрежно из местата, където в бъдещето ще се издигат градове, преди бавно да се отдалечат в тъмата на геологическото време.

    В този свят никоя жива твар не е могла да вижда, освен в съсредоточието на лова, нито пък да се движи, освен докато пристъпва с гибелната сомнамбулна крачка на мозъка, воден единствено от инстинкта. Спрямо нашите критерии, това е свят на забавени обороти, студенокръвен свят, чиито обитатели са дейни по пладне и съвсем летаргични през хладните нощи. Техните мозъци работят мудно, тъй като обмяната на веществата им е бавна, по-бавна от тази и на най-примитивното топлокръвно животно днес.

    Бързата обмяна на веществата и поддържането на постоянна телесна температура са висши постижения на еволюцията на живота. Благодарение на тях, животното може да преодолее – в доста широки граници – прегряването или изстиването на околната среда, същевременно поддържайки висока умствена ефективност. Съществата с бавна обмяна на веществата са роби на външните условия. При първия скреж на есента насекомите спират, като малки часовници. Но ако вземете някое в ръката си и го стоплите с дъх, то отново ще се размърда.

    durer-stag-beetle-g

    Тези същества могат да проспят зимата в своите скривалища, но с цената на пълна неподвижност. Въпреки че някои топлокръвни бозайници като северноамериканския мармот могат да забавят метаболизма си, за да прекарат студените месеци в сън, този механизъм за оцеляване има своите недостатъци, защото оставя животното беззащитно в случай, че бъде открито от враговете му. Така и мечката и мармотът, и голямото и малкото животно, започне ли да се спуска зимният сън над клепачите, трябва да потърсят безопасно скривалище в някоя хралупа или дупка. Затова и сънят е спасение предимно за дребни животни, които могат лесно да се скрият.

    Бързата обмяна на веществата обаче означава по-висок прием на енергия, чиято задача е да поддържа топлината на тялото и неговата работоспособност. Именно затова някои от топлокръвните бозайници, съществуващи днес, са се научили да преминават в състояние на забавено съществуване през зимните месеци, когато трудно се намира храна. Те следват, на малко по-високо ниво, метода на студенокръвната жаба, която спи в тинята на дъното на замръзналото езеро.

    Бързият мозък на топлокръвните  птици и бозайници изисква, освен големи количества кислород, и поемането на храна в концентриран вид. В противен случай, тези същества не биха могли да поддържат тялото си за дълго време. Цъфтящите растения именно осигуряват такъв източник на енергия, променяйки завинаги живия свят. По един изненадващ начин тяхната поява съпътства развитието на птиците и бозайниците.

    Съвсем бавно, в зората на ерата на влечугите, някъде преди двеста и петдесет милиона години, малките голи сперматозоиди, шаващи в росните и дъждовни капки, отстъпили място на прашеца, носен от вятъра. Днешните борови гори представляват растения от този вид, които се размножават чрез прашец. С освобождаването на оплождането от неговата зависимост от водата походът към по-сухите земи е могъл да започне. Вместо спори, се развили прости примитивни семена, носещи хранителни вещества за младото растение, но истинските цветя били все още на милиони години в бъдещето. След дълъг период на еволюционно опипване, цветята избухнали в света с мощния замах на същинска революция. Това се случва през периода Креда, в края на ерата на влечугите. Преди да се появят цъфтящите растения, нашите собствени предшественици, топлокръвните бозайници, представлявали няколко вида мишеподобни малки твари, криещи се из дърветата и храсталаците. Няколко влечугоподобни птици с месоядни зъби тромаво пляскали с крила, докато се хвърляли в нещо като полет между архаичните храсти. Никое от тези животни не проявявало особено значим талант. Бозайниците вече съществували от няколко милиона години, но оставали изгубени в сянката на мощните влечуги. Ако трябва да си кажем честно, човекът, точно като духа в лампата, бил затворен в тялото на същество с размера на плъх.

    what-good-is-wallaby

    Колкото до птиците, техните влечугоподобни братовчеди, птеродактилите, летели все по-добре и на все по-дълги разстояния. Физиологично погледнато, само в едно отношение птиците били сходни с бозайниците – и те били развили топла кръв, в едно със съпътстващия я механизъм за поддържане на температурата. Но лишено от перата си, едно такова същество било все така, леко обезпокоително на вид, грозничко влечуго.

    И птиците, и бозайниците всъщност вече криели една тайна. Те очаквали да настъпи ерата на Цветята. Очаквали онова, което цветята и напълно покритите семена ще донесат. Рибоядни влечуги с огромни кожени крила, над осем метра в размах, кръжали край морските брегове, където един ден ще се вият чайки. Навътре в континента монотонната зеленина на боровете и смърчовете, с примитивните им дървени шишарки, се простирала навсякъде. Нямало трева, която да спира падането на голите семена по земята. Гигантските секвои се издигали в небето. Светът на онова време имал своя чар, но това бил свят на гиганти, свят, който се движел бавно, като влечугите, крачещи величествено сред едрите стволове.

    Дърветата на този свят били  древни, бавнорастящи и огромни, като червените секвои, които са оцелели и до днес по калифорнийските брегове. Всичко е сковано, тържествено, вертикално и зелено, монотонно едноцветно. Няма още трева; няма вълнисти долини, разстилащи се под слънцето, няма дребни маргаритки, които да обсипят поляните под краката на животните. В този свят разнообразието е бедно. Той е наистина свят на гиганти.

    Преди няколко вечери по много ярък начин си дадох сметка, че светът в действителност се е променил от времето на онази далечна епоха. Докато спях в стаята си, посред нощ внезапно ме събуди непознат звук. Не беше лекичък шум, проскърцване на дъска или драскане на миши лапи, а остър, стряскащ звук, сякаш невнимателен крак бе стъпил върху стъклена чаша. Събудих се моментално и застинах в напрегнато очакване, но шумът не се повтори.

    Не можах да издържа на напрежението и запалих лампата. Обиколих стаите една по една, предпазливо надничайки зад столовете и в килера и гардероба. Нямаше и следа от нещо необичайно. Спрях се озадачен по средата на хола. Тогава малък предмет с големината на копче на килима привлече вниманието ми. Беше твърд и лъскав. Из целия под се бяха пръснали и други като него, проблясващи като подозрителни малки очи. Една шишарка от купата на масата беше отлетяла на другия край. Едва ли самата купа беше причинила малкия взрив. До нея намерих две лентички в меко като кадифе зелено. Опитах се да ги съединя обратно. Огъваха се в противоположни посоки и вече не можеха да се напаснат.

    Отпуснах се на един стол, облекчен, че съм намерил решението на среднощната загадка. Извитите лентички бяха шушулките на глициния, които бях донесъл вкъщи преди ден-два и бях оставил в купата на масата.  Те си бяха избрали среднощния час, за да се отворят с гръм и трясък и да пръснат своя размножителен запас живот из цялата стая. Растението, това вкоренено на едно място, неподвижно същество, беше измислило начин да изстрелва на разстояние своето потомство. За миг пред очите ми прелетяха милионите въздушни десантчици на млечката и търсещите кукички на треви с лепкави плодчета. Семена по опашката на койота, семена по якето на ловеца, пухчета на магарешки бодил, литнали с вятъра – всички те бяха победили ограниченията на живота. Но те не са имали тази способност още от самото начало. Тя е резултат на безкрайни усилия и експерименти.

    rubus-ischam

    Семената по килима нямаше да останат да лежат там, където бяха паднали, като архаичните си братовчеди, голите семена от люспите на шишарката. Те бяха пътешественици. Подтикнат от тази удивителна мисъл, на следващия ден отидох да събера и други видове. Сега съм ги подредил на бюрото си – толкова много малки капсули живот, с крилца, с кукички и бодлички. Всяка от тях е покрито семе, плод на истинско цъфтящо растение. В тези малки кутийки се крие тайната на онова далечно избухване на цветята през Креда, преди сто милиона години, което е променило лика на нашата планета. И някъде тук, мисля си, докато побутвам една особено издръжлива семенна кутийка на дива трева, е бил самият човек.

    Когато първото простичко цвете е цъфнало на някое брулено възвишение в края на ерата на динозаврите, то се е опрашвало с помощта на вятъра, като старите си роднини шишаркови. Било е невзрачно цвете, защото още не му е било хрумнало за по-сигурно да използва птиците и насекомите за разпространението на прашеца си. Сяло е собствения си прашец и е получавало прашеца на други цветя според приумиците на вятъра. Много растения в региони с малко насекоми все още следват този принцип. Но все пак, истинското цвете – и семето, което то създава – е изключително нововъведение в живия свят.

    В известен смисъл, това събитие в растителния свят има паралел в животинския. Помислете, каква е вероятността на оставеното навън яйце на рибата да оцелее в сравнение с оплоденото яйце на бозайника, което майката пази в тялото си, докато бебето се развие достатъчно, за да може да оцелее. Биологичното разхищение е по-малко – и така е и с цветята. Примитивната спора, една единствена клетка, оплодена от плуващ сперматозоид, не води към бързо разпространение; на всичкото отгоре, младото растение трябвало да се бори да оцелее от самото начало. Никой не му е оставял запаси храна, то е разчитало само на собствените си усилия.

    Истинските цъфтящи растения, от друга страна, покритосеменните, както ги наричаме, раждат семето в самата сърцевина на цветето. Развитието на това семе започва с оплождащия прашец, без да зависи от наличието на влага навън. Семето, за разлика от развиващата се спора, е вече напълно екипирано зародишно растение, прибрано в своята затворена, пълна с храна кутийка.  Като глухарчетата и млечката, с помощта на мъхестите си придатъци то може да се издига с вятъра и да се носи с него на километри. С помощта на кукички то може да се закачи за козината на мечка или заек, или пък, като при малините, може да бъде покрито с вкусен, сочен плод, който да привлича птичките, и минавайки през храносмилателната им система, да излезе отново на някое отдалечено място.

    Това биологично изобретение имало безкрайни последици. Растенията вече пътували както никога преди. Разпространили се до местности, до които спорите и семената на шишарките никога не били стигали. Добре хранените, внимателно обгрижени малки зародиши започнали да надигат глави навсякъде. Много от старите растения с по-примитивни размножителни механизми започнали да изчезват в неравната борба или стеснили ареала си до закътани места. Някои, като гигантските секвои, оживели като реликви от онази епоха. Много изчезнали завинаги.

    Светът на гигантите е бил умиращ свят. Тези фантастични малки семена, скачащи, прелитащи, носещи се из горите и долините носели със себе си невероятна приспособимост.  Ако не прекарвахме целия си живот с тях, те биха ни удивлявали безмерно. Старият скован, извисен към небето дървесен свят се е преобразил в нещо, което грее в различни цветове тук и там, от което излизат странни, невиждани плодове и фино изваяни семенни кутийки. Най-важното тези растения произвеждат храна в концентриран вид по съвсем нов начин, за който в рибоядните и листохрупни дни на динозаврите никой не е могъл и да мечтае.

    valentine-buds

    Тази храна идва от три източника, преобразувани чрез размножителната система на цъфтящите растения. Първо това са апетитният нектар и прашец, чиято цел е да привлича насекомите за опрашването. На нектара и прашеца дължим това прекрасно създание, същинско бижу –  колибрито. После идват сочните и съблазнителни плодове, като доматите, които привличат по-големите животни и в които са скрити семена с яки обвивки. И сякаш това не е достатъчно, имаме и запасите от вещества в самото семе, които трябва да хранят зародиша. Тези изключителни изобретения на цъфтящите растения, подобно на пуканки във фурна, започнали да избухват по целия свят. С едно сякаш светкавично (от геологична гледна точка) движение покритосеменните растения превзели планетата. Тревата покрила голата повърхност на земята и не след дълго наброявала вече над шест хиляди вида. Най-различни лози и храсти се заувивали и пълзели под новите дървета с летящи семена.

    Внезапната промяна оказала влияние и върху животинското царство. Появили се специализирани групи насекоми, които се хранели с новите източници на храна и така, случайно и несъзнателно, опрашвали растенията. Цветята се отваряли във все по-големи и по-великолепни цветове. Някои били бледи неземни създания, които привличали нощните пеперуди във вечерния здрач; други, като някои видове орхидеи, дори започнали да наподобяват формата на женски паяци, за да съблазнят странстващите мъжки; трети избухвали като пламъци под лъчите на високото слънце или пък трепкали скромно сред тревата на поляните. Сложни механизми пръскали прашец по гърдите на колибритата или го посипвали по коремчетата на черни, жужащи пчели, които кръжели прилежно от цвят на цвят. Потекъл медът, намножили се насекомите и дори потомците на онези древни зъбати влечугоподобни птици претърпели странни метаморфози. Сдобили се със заострени човки на мястото на хапещите зъби, те кълвяли семената и улавяли насекомите, които всъщност не са нищо друго, освен преображения на нектара.

    По цялата планета се ширнали ливади. Бавното издигане на континентите, което започнало още в ранната епоха на цветята, охладило световния климат. Дебнещите влечуги и черните немирници с ципести крила по крайбрежните скали изчезнали. Само птици, топлокръвни машини с бърза обмяна на веществата, летели из въздуха вече.

    Бозайниците също оцелели и се отправили към нови места, може би немалко озадачени от внезапното си господство след изчезването на гръмовните влечуги. Много от онези, които предимно ровели в шумата и хрупали листата в гората, се осмелили да се покажат на откритите слънчеви поляни. Тревата има високо съдържание на силициев двуокис и изисква нов тип здрав и устойчив емайл на зъбите, но семената поглъщани със снопчетата трева били много хранителни. Един нов свят се открил за топлокръвните бозайници. Появили се големи тревопасни животни като мамута, конете и бизоните. Дебнещи приземи около тях се нароили месоядни зверове като вече изчезналия свиреп вълк и саблезъб тигър. Въпреки че тези същества се хранели с месо, техният живот също бил поддържан от тревата, която хранела техните плячки. Свирепата им енергия могла да се задържа на високо ниво както в горещите дни, така и в мразовитите нощи, благодарение на концентрираната енергия на покритосеменните растения. Тази енергия, с тридесет процента по-голяма от тежеста на цялото растение при някои от житните треви, се натрупвала в хранителни протеини и мазнини в огромните дивечови стада по ливадите.

    Pisanello_-_Codex_Vallardi_2492-00

    В покрайнините на горите, едно странно, старомодно животно все още се колебаело. Тялото му било тяло на катерач по дърветата, и въпреки че било яко и възлесто по нашите човешки стандарти, то било в този свят, открил се внезапно пред погледа му, едно слабо мъниче. Зъбите му, макар и достатъчно твърди, за да дъвчат жилавите плодове на гората, не били острите като саби зъбци на големите котки. Това същество било обладано от една страст – да се катери и да оглежда света с блуждаещо любопитство. Тичало малко сковано и несигурно може би на задните си крака, но само в онези редки мигове, когато се осмелявало да слезе на земята. Това било наследството от предишния му живот на катерач: имало ръце с подвижни пръсти, а не фини копита, с които да препуска в надпревара с вятъра.

    Ако му е хрумвало да се състезава в този нов свят, нямало е почти никакъв шанс. Бивници, копита… и за двете се е появило твърде късно. Това животно било един вид непрокопсаник, преходен тип. Природата не се справила блестящо в неговия случай, сякаш се е поколебала и така и не могла да реши какво да прави с него. Може би именно затова в окото му проблясвала злобна искра, присъща на пария, комуто нищо не са дали и трябва да разчита на това, което може сам да вземе. Един ден банда човекоподобни маймуни от този вид – да, за човекоподобните маймуни говорим – се спуснали на ливадата. Така започнала историята на човека.

    По неведомите мъдри пътища на природата тези маймуни ще се превърнат в човеци благодарение на цветята, които започнали да произвеждат семена и плодове в такива количества, че осигурили един нов, напълно различен запас от енергия, достъпен в концентриран вид. Колкото и впечатляващ да е бил бавнокрачещият, летаргичен свят на динозаврите, той едва ли би могъл да поддържа новата разнообразност на живота, която избуяла по цялата планета и проблясвала в своите експлозии сред дърветата. Долу на ливадата край потока, една от онези маймуни с любознателни пръсти обърнала с ръка камък и го вдигнала разсеяно. Групата се събрала с гърлени звуци и се запътила през високата трева да събира семена и насекоми. А онази маймуна все така държала камъка, помирисвала го и го подхвърляла. Харесвало ѝ да го държи. Нападението срещу животинския свят скоро щяло да започне.

    Ако завъртим като филм на бързи обороти историята на тази първа човекоподобна група през първите един милион години, ще видим камъка в ръката да се превръща в кремъчна брадва и факла. Ливадите, гъмжащи от гигантски бизони и ревящи мамути, ще се превърнат в руините на един свят, изчезнал, за да нахрани ненаситните, множащи се, месоядни хора, които, точно като големите котки преди тях, непряко извличали енергията си от тревата. По-късно те ще открият огъня, а той ще промени жилавите меса и ще извлича енергията им дори по-бързо за човешкия стомах, лошо пригоден за свирепите нови навици на човека.

    Крайниците на този нов вид ще се удължат и човекът ще закрачи по-решително сред тревата. Откраднатата енергия, която ще му позволи да се разпростре на всички континенти, в един момент ще секне. На големите стада от ледената епоха им било писано да изчезнат. Когато това се случило, друга ръка, подобна на онази, сграбчила преди много време камъка край реката, забрала шепа тревни семена, разглеждайки ги съзерцателно.

    В този момент, златните кули на човека, роящите се множества на потомството му, неговите въртящи се колела, огромните знания, съхранени в библиотеките му, просветнали бегло в онова растение предшественик на пшеницата – няколко семена в кална шепа. Без дара на цветята и безкрайното разнообразие на техните плодове, човекът и птицата, ако биха оцелели въобще, биха били неразпознаваеми. Археоптериксът, влечугото-птица, все още би ловил бръмбари по ствола на секвоята. Човекът би бил все още нощно насекомоядно, захапало буболечка в мрака.

    Тежеста на едно венчелистче е променила света в това, което е днес нашият свят.

    WA_RS_WS_II_29-a-LКаменоломка, цветето, пробиващо си път през скалите. 

     

    Сред илюстрациите към този текст са рисунки на Пизанело, Дюрер, Якопо Лигоци и Джон Ръскин. 

    Превод от английски Олга Николова.

     

    Прочети “Доброто оползотворяване на дърветата” на Фредерик Жоано. 

    Обратно към съдържанието на броя.