• На пато (Весо чете литературен и други вестници)

    Весо Паралията

    За улеснение на читателите сме добавили кратък речник под линия. 

    maskmosaic

    Помним какво дедо четеше вес‘ник. Ойде чак до портето да го земе от пощаджията Лесе Попункьов и още додека оди къде него, се изокуе:

    – Е бре, Лесе, че те умора тия новиньи.

    Лесе подпре големата кафена чанта на дръвнико и запали цигара.

    – Море, нече да ме умора новиньите, а стариньите – рече он и двамата с дедо седна‘ на сенкя под орео.

    Между них седне и кучето Кашо като един съдя на уговорен мач. После Лесе си пооди, а дедо остая, утраян и умисльен у некакви големи работи. Тогай си мисльех, дека тека се чети вес‘ник: пръво се разговараш с некой приятел, после траеш, а вес‘нико е под камик като кисало зелье – да стасуе. И накраьо, кога кучето те лизне по челото, отвараш дуристрашните лискье и часком почнуеш да се подсминуеш. През 80-те години, кога дедо ми четеше вес‘ник, не остаяше никакво сомнение що си мисли за тия, кои го пиша.

    Не знам откога я‘ вестник не съм поглиждал, оти имам едно дип не баш любовно отношение къде них. Ама его е вчера, Надка бильотекарката я фащам да се чумери над един возманечок вес‘ник. Викам:

    – Наде, мани не чети никролози.

    – Какви никролози, бе, Весо – вика она. – Нали с Мите ме зарибихте с тия стихотворения, та сега мира не‘ам. Таман ми просветна нещо миналио пат и те сега па не мо‘ем да откинем да разберем що пиша тия ‘ора. А требе да мож‘ да се разбере, оти тука са нек‘ви награди. Глей сега тоя Валентин Славеев: пръво ми казуе дека „Пътят е околовръстен и никога няма задръстване.“

    – Е, това мож‘ и да е верно – застануем веднъг на щрек я‘. – Оно зависи кой, кога и накъде оди.

    – Ама, по-натам, Весо, вече стая тунтавежо:

    освен другото осмисляне на дните
    за което всеки забива нокти в
    ронещите скали на делника в търсене
    на половината на единственото
    за да направят следващо
    много време си представях че
    едничката цел на никаквите ние
    е да се намерят по двойки

    – Веруеш ли – кокори се Надка, – дека тука нема ни една запетайка, точка или тире? Я‘ не мо‘ем да го прочетим – ни знам кога свръшуе, ни оти свръшуе.

    – Мани ги точките, Наде. Некои па само точки турая и па нищо. Мене ми се чини, дека тука момчето го е закъсало по други причини. Тръси си половинката, ама въпросо не му се урежда и го е ударил само на мисленье.

    – Ама он като мисли без точки и запетайки, кой знае надека че отпере. Те какво пише по-натам:

    сякаш пред колата разказваща
    живота ти да виждаш табела
    с избор между любов и дума която
    мой приятел преди двеста плюс години
    каза за да знам какво ще значи
    когато съм пак без да го има него

    – Де, сопри се малку – че изпущиме нишката от пръвото стихотворение. Значи, момчето си е на коловръсното на теена и си мисли нек‘ви работи – било за жени, било за коли…

    – Ама ние не знаеме дали е у движение – подсетуе се Надка и целата е у притеснение.

    – Я мислим, дека не е у движение. Кога човек е у движение, он или се радуе, дека е жив, или е толку уморен, та нема сили да се прекръсти, камо ли да пише глупости. Тоя се е сопрел некъде, скрил се е под некоя табела и току подакнуе нещо, дека и чавките се сопиняя. А чавка се лесно не сопиня. Требе ногу да си уплел конците. Я мислим, Наде, тоя човек да го остаиме да се утаи, да се избистри, оти сега е като разбутан гьол – ни жаба, ни песок мож да видиш, сал една кал, коя се носи насам-натам като возбучала радомирска боза.

    – Е, я тогай ми помогни малку и сос Стефан Радев. Он отказуе да пише за даждо, ама защо ми го казуе, не знам.

    явно дъждът
    вдъхновява много
    поети
    е
    аз пък
    не написах
    стихотворение за дъжда

    – Наде, Наде, направо си се фанала на въдицата. Напук го пра‘и, не сфащаш ли?

    – Ама я не съм чекала он да ми пише таквоа стихотворение.

    – Е, те тука па он се е фанал на куката – мисли, дека секи сичко очекуе от него.

    – Ааа, че чекам я‘ да ми каже некой си за даж, слънце и други природни работи! Оти я‘ съм кьорава.

    – Он не мисли, дека си кьорава, а дека си малку проста – че ме извиняваш, оти си библьотекарка и очила носиш.

    – Чекай, чекай – маа с ръка Надка – тука има един рапан:

    когато бях малък
    ми казваха
    че ако допра ухо
    до празната
    черупка на рапана
    ще чуя далечния
    ек на вълните
    заслушвах се
    ала черупката мълчеше

    – Тоя, Наде, от манечок си е келяв – се нещо не му уйдисуе – забелезуем я‘.

    – Келяв, не келяв – печатая го ‘ората и ние требе да разбереме оти:

    днес на бюрото ми
    лежат два рапана
    с които понякога
    запушвам ушите си
    после затварям очи
    и светът се свива
    в черупката ми
    някъде там
    сякаш чувам вълна

    – Наде, не го ли видиш, дека сичко му е на инат. Сите наопаки, он – на терсене. Таков, ако му речеш „добра среща“, че рече „ти па одека знаеш“. Я по-настрана от таквия.

    – Добре, добре – согласуе се Надка. – Ама, глей, те това стихотворение е баш за тебе. Нек‘ва мома, Ирен Петрова е написала:

    кой знае защо когато мисля за дом
    не се сещам за тебе
    тялото ми те е абортирало отдавна
    сърцето не те е зачевало
    но винаги през октомври
    намирам миризмата ти в чаршафите
    макар че не си се загръщал с тях

    – Пръво, Наде – малко се поизпех я‘, – нема да ме сватосуеш за кой ти падне. Като съм разведен, да не съм прокиснал, та гледаш да ме пробуташ, преди да съм се умерисал.

    – Те тука, Весо, убаво се изяснуе, дека стихотворението е за тебе – кикоти се Надка:

    алкохолно съм те обичала
    а после съм спряла да пия
    ако си дом – не си моят

    – Кое тука е за мене, а? Пиеньето? Ногу елементарно, Наде – че ме извиняваш, оти си библьотекарка…

    – И съм с очила, знам – допунуе ме она. – Ама тука има и други подробности: „октомври“ – чини ми се, ти тогай се разведе; а и глей що казуе: „не се сеща за тебе“. Сигурен ли си, дека тая Ирен не е жена ти?

    – Я па ти! Бившата мож‘ да е секаква, ама чак па да пише по вес‘ниците! Мани не говори глупости.

    – Одека знам – мож‘ да сака да ти навреди.

    – Е, надека повече, Наде?

    – Секогаш има надека – не се дава она. – Те:

    СЪНОВИДЕНИЕ
    той стои сам на брега
    наблюдава изтичането на Аза
    от мембраните медузи
    плаващи в морето на смъртта
    той е ням няма го

    – Те това вече е баш за мене – нема ме на морето, а ме нема и на ногу други места. Добре дека е вес‘нико, та да фанем верната посока. Айде, оти Мите че се изчека у кръчмата, а я‘ тука се шалим.

    ***

    Та седиме си ние, мезиме като що требе и мене, що ми трекна, отворих друг вес‘ник и гледам – па литература, па награди.

    „Свобода или смърт“ – почнуем отеднъж да четим я‘, ама Мите ме секнуе веднъг:

    – Де, бре, Весо, дръж се! Що изплесна?

    – Не съм изплеснал я‘, а вие сте се отпущили. Я остайте малку тая пукница и си отворете ушите:

    СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ
    Шие Райна княгиня
    знамето
    и изведнъж се убожда.

    – E па, убожда се, нема да се уапе. Шие жената – свива уста Мите.

    – Мите, човеко е длъжен да уточни – одека знае ти що знаеш. Его е, по-натам казуе и други работи:

    Пада капка кръв
    като бомба,
    пада Райна княгиня
    заспива.

    – Ей, че ни изтепа тоя – дръпа се нанадзад Мите, – ели че земе да ни успи.

    – Ааа, нема да спиш – предупредуем го я‘, – требе да издръжиш. Още малко остана:

    Ще минат най-малко
    100 години
    докато дойде
    на бял кон принцът.

    – Ама що е това, що четиш? Да не е нек‘ва приказка?

    – Стихотворение от Петър Чухов ти четим – собщавам му и го гледам малко тека отгоре, като как се гледа убав, ама прос‘ човек.

    – Те ти го и крайо:

    Ще вдигне знамето
    ще го развее
    и ще забрави
    да я целуне.

    – Оно, товайте стихотворение – леко подокнуем я‘ като на глуар – е спечалило една ногу голема и важна награда.

    – Сос що? С коньо?

    – Абе, коньо! Ти си конь.

    – И каков е тоя принц „100 години“ след Райна княгиня? – не мирясуе Мите. – Това требе да е некъде илядо деветстотин седамдесе и шеста. Сигур Тодор Живков е принцо.

    – Ааа, мож‘ да е Пенчо Кубадински. Он на конь трудно че се качи, ама на некой вепър – изневиделица излази сос бележка кръчмаро Боре.

    – Верно, Весо, тоя човек да не е спечелил некоя кушия?

    – А бре, тука си пише цръно на бело – „Национален конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови под патронажа на президента“. Най-легално ти изчетох целото стихотворение от пръвата награда.

    – Ама, що ми четиш ти, бре! Ти мене за що ме имаш? Я‘ не знам що е стихотворение, та че ме заблуждаваш! Това е кръчма, ей, не ти е съдо, та да разпраяш врели-некипели. Райна княгиня шила била знамето и се убола. След сто години дошел Тодор Живков и земал знамето, ама немало цаливанье, оти он се цаливаше сал с Брежнев. Ако това е стихотворение, я‘ съм Христо Ботев, барабар с корабо „Радецки“.

    – Оно, ти си си баш кораб, Мите – изокнуе се Боре откъде тезгяо. – Сал нема кой да ти връти рульо.

    – Ти мойо не го грижай – яди се Мите. – Я‘ – и така, и вака – ама ти комай пеша през морето си пошел. А, Боре, като си толку отворен, кажи що знаеш за Княгинята.

    – Райна княгиня – серьозно и даже тръжествено почнуе Боре – е млада, убава даскалица от Панагюрище, коя ушила байряко на востаниците през турско по велико поръчение на Бенковски. Ама ногу убава и ногу сербез била! Кога я фанали и мачили у зандано, окото не ю мигнало. Стои пред пашата, като самодива – ако сака, че литне и никой не мож‘ да я стигне. Ама она, не – стои и гледа право напред, като ка не на байряко, а на челото си била написала „Свобода или смърт“.

    Боре се отрая и зема да си брише чаши. А ние двайцата с Мите се укаменьиме. Пръв се созема Мите и вика:

    – Боре, сипи си една ракия, ти си мойо пръвенец за наградата. А ти, Весо, земи им пиши на тия от вес‘нико да си давая награди колку си сакая, сал да не ни занимавая с нините глупотевини.

    И наводи глава Мите, като ка чети некаков негов си вес‘ник.

     

     


    *тунтавеж – пълна бъркотия
    *на теена – на спокойствие
    *шалим се – шегувам се
    *пукница – силна ракия
    *кушия – надбягване с коне

     

    Прочети “Ламцадрица” на Рада Барутска. 

    Обратно към съдържанието на броя.