• Три стихотворения

    Невена Стоянова

     

    Неовладяно

    Този дом, с разкривени стени,
    с подменени ъгли, с натежали греди,
    с прегорели прозорци…
    Този дом няма как да е моят.
    Нито кривите ядни лъчи, нито черните клони
    от огън,
    нито свитата в гърч светлина.

    Няма как тази есенна болка,
    няма как (няма как)
    да е моята …

    Този двор разграден, с умъртвени листа,
    с подивели лехи, с разпилени следи,
    с прекатурени спомени…
    няма как да е моят.
    През нощта сляпа вещица тук е превърнала всичко във кал.

    И дърветата,
    сведени в края, тревожно превити,
    съборени,
    със пресъхващи сокове, раждали само ръждива печал…
    и дърветата,
    моя небрежна съдба,
    моя липса на обич,
    и дърветата там
    не приличат
    (по нищо съвсем),
    не приличат
    (повярвай)
    на моите.

    Пожали тази къща отмираща, с мирис на кестен и орехи,
    тази скърцаща зад таласъмени стъпки безплътна врата,
    от духа пакостлив на неживото лято отворена
    пожали ги и тях, пожали,
    но не викай сега,
    че са мои.

    Този свят с подкъсени жестоко крила,
    с вкоравено небе,
    с изсушени слънца
    и със ялови корени
    не е моят.
    Тази глуха трева, тази мътна роса,
    този призрачен цвят
    (мога дълго така…).
    Сякаш някой безумен магьосник довлякъл е друга вселена,
    и смачкал е моята.

    Не съм аз този образ от бяла тъга,
    сиво-синкави вени, безизразен поглед,
    (о, моля те),
    няма как да твърдиш,
    (тази стенеща есен сред лятото)
    няма как да твърдиш,
    че са моите,

    ти върви си
    и тук остави,
    остави ми единствено, в спомени,
    тази сбита на края на стих,
    и нестихваща,
    (нежна)
    отдавна открадната,
    (глупаво влюбена)
    собствена,
    (Моята!)
    пролет.

    0_d7083_7fb0dd0c_orig

    И се събуждам

    И се събуждам понякога, знаеш ли…
    и се събуждам друга.
    Лека, копринена, тиха, сияеща,
    главозамайващо влюбена.

    Стъпвам на слънце по плочките в кухнята
    смигвам през смях на небето,
    в синята утрин бляскави пухчета
    падат на лодки в кафето ми

    и се събуждам, за бога, невярваща,
    някой нашепва в косите ми;
    вазите, вместо с цветята увяхващи
    са се покрили с изгреви

    даже часовникът се е преместил
    в светло неслучено минало…,
    а огледалните рамки насреща ми
    сребърно са се размили

    някой е хванал лицето ми в шепи,
    някой така ме обича.
    После загубвам земя под нозете си…
    После загубвам всичко.

     

    Днес е красиво

    Днес е красиво (знаеш ли, че…)
    в мен се надига зората
    (някак разцъфвам) Или пък не.
    (Някак съм светла и вятърна.)
    Само да можеше (трябва поне)
    всичко това да опиша
    (сили да имах) само че днес
    просто без думи въздишам.
    Виждаш ли (как се усмихвам до теб)
    слънцето трепка щастливо,
    розови дрехи, смях на дете,
    (захарно-закачливо).
    Може ли, само че (мисля си аз)
    даже съвсем да не бива,
    да не говорим (високо на глас)
    светлото как ми отива.
    Днес е кр(ас)иво (знаеш ли как)
    режат изкусно лъчите.
    Тънко вибрира светлият смях
    (И се строшава) в очите ми.

     

    Прочети “Как цветята промениха света” на Лорън Айсли. 

    Обратно към съдържанието на броя.