• Ум царува, ум робува

    Олга Николова

    Свали txt.

    BERLIN_DB_2

    Що ми е мило и драго…
    (начало на стара българска песен)

     

    *

    От доста време насам един рефрен звучи из медиите, повтарян папагалски от всички страни – в училище трябва да учим децата да мислят! Този рефрен неизменно е съпровождан с траурни нотки, пророкуващи пълния провал на нашето образование. Каква е обаче тази способност да мислят, на която трябва да научим децата? Как да си купят билетче за метрото ли, както ни подсказва онзи тест за грамотност на PISA? А някой дали се замисля за какво падение, културно и всяческо, говорим, ако дотам сме снишили критерия, че способността за мислене се измерва с разчитането на карта на метрото? Може би самият въпрос в онзи тест подсказва една от причините за неуспеха – всеобщият неуспех, а не само на явилите се деца.

    Че в нашето образование цари хаос, в който глупостта е взела връх, няма никакво съмнение. Бъркотията е присъща на глупостта – едно от нейните проявления е именно неспособността да свързва елементите в порядък. Няма съмнение, също така, че за всеки що-годе нормален човек, МОН в момента олицетворява порочното съюзяване между раболепни чиновници и алчни издатели и писачи, чиято главна цел, след печалбата, е да мислят „по европейски”, ще рече, да се стараят да мислят по някакъв смътно понятен им тертип. А че в самото европейско разбиране за образованието има огромен проблем (виж теста PISA и подобните нему), те не биха си позволили дори да допуснат. Кои сме ние, че да критикуваме по-големите от нас? Да “подгънем разтреперани колене”, както би се изразил един от нашите тъй патетични литератори!

    Разбирането на способността за съждение, критическото мислене, аргументирането – познати са ни вече тези фрази от разните експертни изказвания, доклади, проекти и прочие – е едностранчиво и криво. То се основава на опростеното разбиране за логиката като ядро или същност на анализа. Да, без логика не може да има анализ. Но има и нещо друго, без което не може да има анализ. (Какво точно? – Виж по-долу.) Чистата логика е безсилна пред действителността. Тя е неспособна на откривателство. Тя, сама по себе си, въобще е неспособна на познание.

    Та докато някои са се проснали и бият чело о земи, аз ви каня на разходка.

    Мисълта за нея е отмора…
    (казва един от трубадурите за любимата  и за всичко истински обичано).

    *

    Представете си, че вървим сред прекрасна горска поляна в това ранно лято. Поляната искри под слънцето с паяжините си. Из нея се носи жужене и пърхане на всякакви живинки. До носа ви стигат благоухания, отдавна забравени в големия град.

    На тази поляна, с малкото, което поназнайвате по биология, бихте ли могли да опишете разнообразието от флора и фауна и да анализирате видимото, жужащо и уханно, движение на всички тези форми на живот? А невидимото с просто око? Бихте ли могли? Ще знаете ли откъде да започнете, за да го обясните или разкажете на детето до вас? Когато откъснете някой див божур, ще знаете ли на какво да обърнете внимание? В какво ще се загледате? Ще ви хрумне ли да се запитате какво е миризмата всъщност? Свойство на атомите някакво? А как стига до носа и после до ума ви, и, дай боже, – до сърцето, или където там е паметта? А има ли общо с формата на венчелистчетата? Има ли общо с прозирната им, копринена сякаш, тъкан? Ще ви хрумне ли да се запитате защо в тази част на поляната има горски ягоди и дива мента, а в онзи – не? Защо въобще сред цялата гора именно тук има поляна, тоест, няма дървета? Иначе казано, колцина от нас биха били способни да преоткрият ботаниката в нейното великолепие, което единствено би ни накарало, прибирайки се вкъщи, да се впуснем в търсене на нещо повече по въпроса.

    Всички знаем, че това няма да е учебникът. От него навява непоносима досада. Ще бъде по-скоро друго, писано в стила на Ричард Файнман, на Гротендик, Агаси и Пастьор, което да ни напомни, че за да можеш да мислиш, трябва да можеш да наблюдаваш (пряко, сам за себе си!), а за да можеш да наблюдаваш, трябва да имаш характер.

    мъдрецът
    се радва на водата
    човечният е побратим с планината
    (Езра Паунд, Песен 83)

    duccio angel in chapel detail torso2

    Характерът не е нещо от бога дадено и непроменимо. Той се изгражда – и без него, при всичките компютри, енциклопедии и книги на света, никой на нищо не може да се научи. Без характер човек може единствено да заучава и да възпроизвежда заученото малко или повече удачно.

    Да имаш характер означава да отстояваш определена ценностна система. Без доблест и смелост не можеш да отстояваш това, в което вярваш, а ценностите, зад които не стоиш, не са никакви ценности. Ако постоянно се гърчиш от страх и си кривиш душата пред това или онова, единственото, което защитаваш са добродетелите на фурнаджийската лопата.

    С думи като “ценностна система” и “ценности” в днешно време се злоупотребява непрекъснато, като в най-добрия случай с тях се обозначават правни принципи (на равнопоставеност пред закона, свобода на изразяването и т.н.). Аз имам друго предвид. За да бъде една ценност – истината, свободата на мисълта, красотата, здравия дух – наистина нещо мило и драго, за да бъде благо и крайъгълен камък на духа, то трябва да бъде разбрано в същината си. Трябва да бъде разбрано и във взаимоотношенията си с други ценности в живота; с една дума – да бъде част от йерархия, като по-важно или по-маловажно в сравнение с други неща.

    Ако някой проповядва, че българската литература е най-голямото благо за всички, говорещи български език, и то е благо по-висше от личната му кариера на университетски преподавател или издател – ако проповядва тази йерархия на ценностите, а в същото време, правейки кариера, пълни литературатурознанието и литературата ни с глупости, не само скучни, но и лъжливи и вредни, то той е не само лицемер, а и човек без характер; тоест, той не е изградил в себе си онзи храм на ценностите (олицетворявани като богове в древния свят), който да му позволи да си стои здраво на краката (да бъде “побратим с планината”), вместо да пада ничком пред въображаеми авторитети.

    В лекцията “Какво е науката?” Файнман говори за това, което стои преди наблюдението. Критикувайки учебниците по физика, които по инерция и до днес възпроизвеждат “някакъв изкривен сбит преразказ и размити, безразборно нахвърляни думи на Франсис Бейкън от преди няколко века”, Файнман цитира Уилям Харви, “един от най-великите експериментални учени”, който казва, че науката на Бейкън е “занимание, подобаващо за един лорд-канцлер.” “Бейкън говори за наблюдението” – добавя Файнман, – “но изпуска жизненоважния фактор на преценката, чрез която решаваш какво да наблюдаваш, къде да съсредоточиш вниманието си.”

    Преценка, разбира се, не може да има, без да има мяра, и то не една, а цяла “система”, по която да се оценяват нещата.

    Нещо много подобно описва и Гротендик в един от най-красивите пасажи на книгата си “Жътви и сеитби”:

    “Строгостта се изразява в постоянния стремеж да различаваме с помощта на езика, по възможно най-финия и верен начин, мислите, чувствата, възприятията, образите, интуициите… които искаме да изразим, като не се задоволяваме нито с мъглява или приблизителна дума, когато искаме да изразим нещо с пределно ясни очертания, нито с дума, престорено точна (тоест, също толкова деформираща), за да изразим нещо, все още едвам прозиращо в мъглявината на предусетеното. Когато се опитаме да го схванем такова, каквото то е в настоящия момент, тогава и само тогава, непознатото открива пред нас своята истинска природа, и дори става ясно като бял ден, ако е нещо, принадлежащо на деня и ако нашето желание го кара да разбули сенчестата дрезгавина, която го обвива. Нашата роля не е да се преструваме, че описваме и улавяме чрез думи това, което не познаваме и ни убягва, а без претенция, но със страст да опознаем непознатото и да навлезем в тайнството, което ни заобикаля от всички страни.”

    Непознатото за Гротендик е самият свят във видимите му и невидими измерения, но то може да бъде и поема, може да бъде простичко чувство, сцена, персонаж, драматична ситуация. Може да бъде и див божур.

    И така на онази поляна, някъде под върха на планината, човек би могъл да загърби позата на туриста, на образа от рекламите на наслаждаващия се на природата човек ( сякаш тя затова съществува, за да го забавлява!), и да погледне невероятната картина на живота в цялата ѝ сложност – като за първи път. Защото истината (липсата на превземки) е винаги като за първи път. Тя никога не губи свежестта си, защото е – също така – свобода! Това имат предвид и Файнман, и Гротендик, говорейки за наблюдението и за “разбулването на сенчестата дрезгавина”. Това удивление пред света е именно отхвърлилия заученото поглед, готов да се впусне в непознатото, в знанието.

    Как да научим децата да се впускат в него? Да мислят? Единственият начин е като им помогнем да изградят своя характер.

    Ясно е, че като казвам характер, имам предвид нещо хем абсолютно индивидуално, хем принадлежащо на средата, на духа на времето.

    Характерът е съдба. (Хераклит)

    duccio-botany-detail-feetКаква е ползата да знаеш, че има еди-колко-си вида листа, ако не знаеш, че в науката истината е най-висшата ценност? Един учен не може да фалшифицира резултатите от работата си, защото науката стои по-високо от кариерата му, и той е длъжен да я подпомага. Ако това не беше така, то на учения, който твърди, че има еди-колко си вида листа, не би могло да се вярва. (И това е най-големият проблем с нашите учебници: те са писани от хора, на които никой не вярва.)

    Този принцип е първото, което детето трябва да научи. После каква е целта на науката или литературата и т.н., докато се стигне до началата или конкретните първи стъпки в самото знание.

    Застаналият сред онази горска поляна, който може да е всеки един от нас, лице в лице с непознатото, трябва да изчака, докато светът не му проговори сам. И той съвсем естествено ще започне тогава да вижда връзките, които оформят тъканта на знанието, или поне ще поиска друг да му ги посочи. Но маската трябва да е свалена, заученото да е вече отхвърлено. Отворете който и да е учебник по зоология и ще видите веднага какво имам предвид. Там ще пише нещо от сорта, че има еди-колко-си вида животни, сред тях еди-колко-си подвида с еди-какви-си характеристики. Нима това не е убийствено за ума начало? Тук имплицираната система от ценности гласи следното: науката е установила (ти няма какво да се мъчиш), че, примерно, водата замръзва при 0 градуса, организмите се състоят от клетки, има еди-колко-си вида листа и т.н. и т.н.; това следва да бъде заучено, за да знаеш нещо повече. Каква лъжа! Да можеш да възпроизведеш тези твърдения не е никакво знание и не е основа за нищо!

    Вземете един бръмбар в ръка и след като сте се зарадвали на преливащите се цветове по бронята му, забележете, че и той като вас има глава и крайници – това е основа, за да научиш нещо повече. Морската звезда, например, няма нито едно от двете. (Много добре е разказано в лекциите на Агаси.) Втората основа би била разграничаването на вътрешна и външна структура – вътрешната, анатомичната, е определяща за вида, а външната отделя организма от околната среда (и го свързва с нея, естествено – как е на допир бръмбарът?). Дотук с него сме много сходни. А с божура? Разбирате накъде бия. Аз си мечтая за такива учебници по биология. Мечтая си за учебници по литература на същия принцип. Учебници, които презират клишетата и не предлагат ерзац мислене, “факти” събрани в подобия на постройки на мисълта (толкова са постройки, колкото са и простите редици от тухли).

    Non multa sed multum.

    145_Konstantin Shtarkelov

    Мечтая си за онова дете, което ще попита учителката си дали и цветето има горна или предна част (глава) и долна (торсо), а после хванало божура в ръка – защото как иначе ще го изучава, по картинки и снимки ли? – за миг през ума му, като възалена сянка по бял камък, ще премине предусещането за общия им произход, за връзката му с всяка форма на живот назад във времето и сега.

    Мечтая си за учебник по литература, който няма да съдържа ни една разработка на тема, ни една псевдо-научна статия на академик, ни грам литературна теория, а само малко на брой образци на най-доброто. В литературата усетът се развива единствено в досег със самата нея, точно както ритъмът не се учи по описание, а само чрез самия ритъм, чрез движение.

    “Литературата е радостна работа”, пише Паунд в увода към “Романският дух.”

    Защо така се напъваме да я рамкираме в убийствено скучни “съждения”, за които, както Нешо Бончев би казал (какъв характер!) – търпение не стига?!

    Римляните почитали Hilaritas – богинята на веселието като добродетел; тя е също богиня на леконогата мисъл и онова, което доброто изкуство предизвиква у нас, и за което сме запазили спомен в изрази като “да ми олекне на душата” или “сърце да ми дойде на место”, или още “напълни ми душата”. Хем е пълна, хем е лека душата – това е чистосърдечната радост от истината и красотата!

    Хиларитас, като характера, е брънка между индивидуалния дух и духа на времето, между индивида и общността. Неин най-прост израз е доброто настроение в отношението към другите и духовитостта, а най-ярък и сложен – самото изкуство.

    Та, о, неразумний юроде, поради що се вечно преструваш, и убиваш веселието в себе си, началото на всяко знание и най-сладък плод на мисълта?

    Pisanello,_disegni

    Илюстрациите към това есе са: римско копие на статуя на Афродита от Праксител, детайл от “Ангел” на Агостино ди Дучо, детайл от “Ботаника” на Дучо, акварел на Константин Щъркелов, рисунка на Пизанело.

     

    Прочети “За веселието” (откъс от “Игра на стъклени перли”) на Херман Хесе.

    Обратно към съдържанието на броя.