• Един убит и смъртта на Дебелянов

    Димчо Дебелянов

    Той не ни е вече враг –
    живите от враговете
    бурна ги вълна помете
    нейде към отсрещний бряг.

    Ето, в хлътналия слог
    легнал е спокойно бледен
    с примирена скръб загледан
    в свода ясен и дълбок.

    И по сивата земя,
    топлена от ласки южни,
    трепкат плахи и ненужни
    с кръв напръскани писма.

    Кой е той и де е бил?
    Чий го зов при нас доведе,
    в ден на вихрени победи
    да умре непобедил?

    Клета майчина ръка,
    ти ли го в неволя черна
    с думи на любов безмерна
    утеши и приласка?

    Смешна жал, нелепа жал,
    в грохотно, жестоко време!
    Не живот ли да отнеме
    той живота свой е дал?

    И нима под вражи стяг
    готвил е за нас пощада? –
    Не, той взе, що му се пада,
    мъртвият не ни е враг!

     

    pismo-2

    Писмо, което Димчо Дебелянов намира у загинал френски войник през 1916г. Правописът е запазен както е в оригинала. Това писмо е поводът Дебелянов да напише “Един убит”.

    Cher Gustave

    Paris le 1 Aout 1915

    Je viens de recevoir des nouvelles de Jules Marcquet, il croit Mimile a Angoulème, son Père est a son idée rester a Lille. J’espère que le metier va toujours bien. J’avais envoyer la lettre au Lt Efin, quand j’ai reçu la tienne. Espérons que ça se finira pour l’hiver et que nous aurons le bonheur de se retrouver tous. Au revoir mon cher Gustave.

    Ton parrain qui pense à toi

    (нечетлив подпис)

     

    Разказва Мария Дебелянова-Григорова:

    Целият Самоков знаел вече за смъртта на брат ми Димчо, в училище колегите ми също научили – обаче никой не се решавал да ми съобщи толкова печална вест… Научих я едва на 17 октомври – 15 дни след смъртта на Димчо. Този ден сутринта се приготвяхме с Марийка да отидем на училище. Пощенският раздавач почука на вратата и ми подаде телеграма. Наплашена в миналото от подобни телеграми, аз тутакси запитах раздавача за съдържанието ѝ. Нямах смелост да я разпечатам. Всякога весел и шеговит, той ми се стори тогаз бледен и даже сърдит. – “Не зная, госпожа… Аз не пиша телеграмите…” С разтреперени ръце я разтворих, дори я поскъсах. И първата дума, която се мярна пред очите ми, беше – “злокобната…” Телеграмата беше от брат ми Иван:

    До днес се надявах дано злокобната вест излезе невярна. Сега няма съмнение – Димчо вече е между героите, загинали за великия български идеал. Нека това да бъде утехата ни.

    Брат ти Иван

    Бързо се насъбраха наоколо ми колеги, близки съседи. Марийка пищеше. После, после… всеки знае, който е преживял такива тежки минути. И сега не искам да ги спомням…

    Ужасен ден преживях, когато после донесоха вкъщи багажа на Димчо от фронта. То беше същинска втора смърт на Димчо!… Войникът, който го донесе, получи разписка от мене. Помолих го да отнесе нещата в другата стая. Заключих я и нямах сърце, нямах сили да я отворя после – да гледам скъпи спомени… Едва подир няколко дни, придружена от близки хора, една вечер влязох в стаята. Сърцето ми се късаше. Дрехи, книжа, писма, неизвестни дотогава портрети, еделвайси… Сякаш гледах безжизненото тяло на Димчо, озареното от ледена усмивка лице…

    Илия ми писа от фронта: “Не бях в неговата част. Отидох вечерта там при него да се видим. Нищо не знаех. Седнах да вечерям. Един ми каза направо: “Брат ти е убит.” Държех лъжицата с войнишката чорба и усетих как ръката ми се вдърви. Тръгнах из прострените по земята трупове. Ад! Един ординарец пази един труп до нозете си. – “Момче, отмести малко по-настрана трупа от пътя, ще го сгазят при пренасяне на ранените.” Вгледах се в ординареца. Същият; той – на Димча! Тогава се наведох над трупа. Видях го – хубав, усмихнат, като че ще ми продума. Облях хубавото му лице с горещи сълзи. Не можах да отида на погребението му. Научих, че е погребан в Демир-Хисар…”

    (Мария Дебелянова-Григорова, “Димчо Дебелянов: спомени, писма, документи”, 1956г.)

     

    Прочети “Френски писма от фронта”.

    Прочети откъс от “Писма от Одрин” на Генчо Стайнов.

    Обратно към съдържанието на броя.