• из “Взаимодействието на цветовете”

    Йозеф Алберс

    vladimir_dimitrov_1-detail
    Детайл от картина Владимир Димитров – Майстора, добавена от ред. Освен следващата снимка, всички други илюстрации са на Алберс.

    Увод

    Книгата “Взаимодействия на цветовете” всъщност са записките от един експериментален начин да се изучават и преподават цветовете.

    Окото почти никога не вижда цвета такъв, какъвто той е в действителност
    – такъв, какъвто той е физически.
    Поради този факт, цветът е най-относителното средство в изкуството.

    За да можем да използваме цветовете добре, първо трябва да си дадем сметка,
    че цветовете постоянно ни заблуждават.
    Затова и не можем да изучаваме цветовете на базата на цветови системи.

    Най-напред трябва да разберем, че един и същи цвят може
    да се тълкува по безкрайно много начини.
    Вместо механически да прилагаме или просто да предполагаме закони и правила
    за хармоничното съчетаване на цветовете, съвсем видими цветни ефекти могат да се получат
    – когато осъзнаем, че цветовете си взаимодействат –
    като, например, така да разположим 2 много различни цвята,
    че те да изглеждат като един и същ или почти един и същ цвят.

    Целта на това обучение е да развие – чрез директно наблюдение,
    чрез опити и грешки – усет за цветовете.
    Това означава, по-конкретно, да се научим да виждаме действието на даден цвят
    и да усещаме връзката между цветовете.

    Най-общо, това означава развиване на способността за наблюдение и ясен изказ.

    Ето защо тази книга не следва академичните представи
    за “теория и практика”.
    Тя преобръща реда им и полага практиката преди теорията,
    която, в крайна сметка, представлява заключения, основани на практиката.

    Също така, тази книга не започва с оптика и физиология на зрението,
    нито пък с изложение върху физиката на светлината и дължината на вълните.

    Както знанията по акустика никого не са направили музикален
    – нито като композитор, нито като слушател –
    така никоя система на цветовете сама по себе си не може да развие усета за цвят.
    Осъзнаването на този факт е аналогично на това, да разбереш, че никоя теория на композирането сама по себе си
    не е довела до композирането на музика, или до някакво изкуство въобще.

    Практическите упражнения показват чрез цветни илюзии
    относителността и нестабилността на цветовете.
    А опитът ни учи, че при зрителните възприятия има разминаване
    между физическия факт и психическия ефект.

    Важното тук – на първо и последно място – не е тъй-нареченото знание
    за тъй-наречени факти, а зрението – способността да виждаш.
    Да виждаш тук предполага Schauen (като в Weltanschauung) и се съчетава
    с фантазията, с въображението.

    Това търсене ще доведе до зрителното осъзнаване
    на взаимодействието между цвят и цвят, а оттам и
    до съзнанието за взаимовръзката между цвят и форма и разположение в пространството;
    между цвят и количество (измеримо количество като площ
    и/или като число, включително повторяемост);
    между цвят и качество (наситеност на светлина и/или оттенък);
    както и между цвят и подчертаност (чрез разделящи или свързващи граници).

    Съдържанието на книгата показва реда,
    който упражненията следват в нашето търсене.

    Всяко упражнение е съпроводено от обяснения и илюстрации –
    чиято цел не е да даде конкретен отговор,
    а да предложи начин на изучаване.

     

    I. Помненето на цвят – зрителната памет

    Ако някой каже “Червен” (името на цвета)
    и го слушат 50 души,
    може да се очаква, че в умовете на тези 50 души ще се появят 50 различни червени цвята.
    И можем да бъдем сигурни, че те ще са много различни един от друг.

    Дори ако се спомене с точност конкретен цвят, който слушателите са виждали
    многократно – като например червеното на Кока-кола, което е
    едно и също из цялата страна – хората пак ще си помислят
    за много различни цветове червено.

    Дори ако слушателите имат пред себе си стотици видове червено,
    сред които да посочат червеното на Кока-кола, те пак ще изберат
    съвсем различни цветове. И никой не може да бъде сигурен, че е намерил
    именно търсеното червено.

    И дори
    ако онзи кръгъл знак на Кока-кола с белите букви в средата
    е пред очите на всички, така че те да са съсредоточени върху едно и също червено,
    всеки ще получи същата проекция в ретината си,
    но не можем да бъдем сигурни, че всички имат едно и също възприятие за червеното.

    Като вземем предвид и асоциациите и реакциите,
    които възникват във връзка с цвета и името,
    вероятно разминаванията отново ще бъдат в много различни посоки.

    Какво показва това?

    Първо, че е трудно, а може би и невъзможно, да се помнят отчетливо цветове.
    Това подчертава важен факт – че зрителната памет е много слаба
    в сравнение със слуховата памет. Често по слух можем
    да повторим мелодия, която сме чули само веднъж или два пъти.

    Второ, че наименованията на цветовете са неадекватни.
    Въпреки че има безброй цветове – отсенки и тонове –
    в ежедневния ни език има само около 30 названия на цветовете.

     

    II. Разчитане на цвят и тъканта на контекста

    Идеята, че “колкото по-проста е формата на буквата, толкова по-лесно се чете”
    беше мания на начеващия конструктивизъм. Превърна се в нещо
    като догма и все още се следва от типографи “модернисти”.

    Тази представа се оказа грешна, защото когато четем, ние не четем
    букви, а думи, думите като цяло, като “думи картинки”.
    Това бе открито от психологията, и по-специално гещалт психологията.
    Офталмологията ни учи, че колкото повече буквите се различават
    помежду си, толкова по-лесно се четат.

    Без да навлизаме в сравнения и детайли, ясно е, че думите,
    които се състоят само от главни букви са най-трудни за четене –
    поради еднаквата им големина, еднаквия им обем и, при повечето, еднаквата им ширина.
    Сравнявайки серифните с безсерифните букви, вторите се оказват по-трудни за четене.
    Модата да се използват безсерифни шрифтове за текст показва липса на компетентност,
    както по отношение на историята, така и по отношение на практиката.

    Първо, безсерифните шрифтове бяха създадени не за текстове, а за надписи,
    когато картинните репродукции бяха въведени с каменната литография.
    Второ, те предлагат лоши “думи картинки”.

    01-albers

    Това илюстрира, че ясното разчитане зависи от разпознаването на контекста.

    В една музикална композиция,
    ако чуваме само отделни звуци, ние не чуваме музика въобще.
    Да чуем музиката зависи от разпознаването на онова, което е между тоновете,
    на тяхното разположение и отдалеченост един от друг.

    При писането, да знаеш правопис въобще не означава, че можеш да разбираш
    поезията.

    По същия начин, да можеш фактически да идентифицираш цветовете в дадена картина
    въобще не означава, че може да я видиш с нужната чувствителност,
    нито пък че можеш да разбереш как цветовете си взаимодействат в нея.

    Начинът, по който изучаваме цветовете тук, няма нищо общо с онзи тип обучение,
    при който анатомично се дисектират оцветителите (пигментите) и физическите им качества (дължина на вълната).

    Ние се интересуваме от взаимодействието на цветовете; тоест, как да видим
    какво се случва между цветовете.

    Човек може да чуе отделни тонове.
    Но почти никога (ще рече, без някакво специално устройство) не може да види отделен цвят,
    който не е свързан и не си взаимодейства с други цветове.
    Цветовете ни се представят като един непрестанен поток, който постоянно се мени
    според менящите се съседни цветове и условия.

    Това доказва, че при разчитането на даден цвят,
    както Кандински казва за разчитането на изкуството въобще:
    от значение е не какво, а как.

    04-albers

    III. Защо цветна хартия –
    вместо пигменти и бои

    Когато преди повече от 20 години това систематично изучаване на цветовете започна,
    се случи почти от само себе си етюдите да се правят
    с цветна хартия. По онова време сред учителите имаше притеснения,
    че студентите може би няма да искат да заменят боите с хартия.
    Оттогава, очевидно, отношението на учениците – и на учителите –
    се е променило.

    В тези часове цветната хартия е за предпочитане пред боите
    поради няколко практични съображения. Хартията предоставя безброй цветове
    в широка гама отсенки и оттенъци, готови за употреба.
    Въпреки че е необходима голяма колекция от хартии, тя не е скъпа за събиране,
    стига човек да не разчита на готови хартиени каталози,
    представляващи определени цветни системи, като например тези на Мънсел или Освалд
    (най-малко желателни са “хармонизираните” гами, които уж нямат грешка).

    Източници за най-различни видове цветна хартия са отпадъчните изрезки
    в печатници и ателиета за подвързване на книги; колекции от мостри за амбалажна хартия,
    от опаковки и хартия за пликове, за корици или за украса. Също така, вместо
    цели листа от хартия, просто изрезки от списания, реклами
    и илюстрации, от плакати, тапети, мостри на бои,
    и каталози с цветни репродукции на различни продукти са достатъчни.
    Често обединените усилия в събирането на хартии и размяна на материали
    сред учениците в класа ще набави богата и евтина “палитра” от цветни хартии.

    Какви са предимствата на работата с цветна хартия?
    Първо, цветната хартия ни спестява ненужното смесване на бои, което често е трудно,
    уморително и отнема време. Това не важи само за начинаещите.

    Второ, избягвайки обезсърчаващите опити със смесването на бои
    и несъвършеното съчетаване на несполучливи бои и хартии, не само спестяваме
    време и материали, ами, което е по-важното, печелим дейния и постоянен интерес на учениците.

    Трето, цветната хартия позволява повторната употреба на точно същия цвят
    без ни най-малка промяна в тона, отсенката или типа повърхност. Тя позволява
    повторение без да налага смущаващи промени с различното нанасяне на боята
    (по-тънък или по-дебел слой – равномерен или не); без да има следи от ръката или от инструмента,
    които да водят до различна наситеност или гъстота.

    Четвърто, работата с цветна хартия рядко изисква нещо повече от лепило
    (тежките каучукови лепила са най-добри) и бръснарско ножче с едно острие, вместо
    ножица. Това отменя нуждата от инструменти и оборудване за работа с бои, и поради това
    е по-лесно, по-евтино и по-чисто.

    Пето, цветната хартия също предпазва от нежелано и ненужно вкарване
    на тъй-наречената текстура (следи и движения на четката, необозримите промени
    при сухо и мокро, плътно и свободно нанасяне на боята, твърди и меки очертания и т.н.),
    които твърде често просто прикриват лошо разбиране и приложение на цветовете, или пък – още по-лошо –
    боравене с цветовете, лишено от усет.

    Има още едно важно преимущество на работата с цветна хартия,
    вместо бои: решавайки задачата отново и отново,
    ние трябва да намерим точния цвят, който показва желания ефект.
    Можем да избираме от голям брой тоналности, които са пред очите ни,
    и така можем да ги сравняваме непрекъснато със съседни или контрастни цветове.
    Този тип тренинг не може да ни набави никоя палитра.

     

    IV. Цветът е многолик – относителността на цветовете

    Представете си, че пред нас има 3 кани с вода, в които водата е, отляво надясно:

    …..топла ………….. хладка …………… студена

    Ако си потопим ръцете първо в двете кани от двата края,
    ще усетим – ще имаме възприятието или чувството за – 2 различни температури:

    ……топло (вляво) …………….. (вдясно) студено

    …………… Ако после потопим и двете ръце
    …………….в каната в средата,
    ……………отново ще имаме възприятието
    ……………за 2 различни температури,
    ……………този път обаче
    ……………в обратния ред

    ….(вляво) студено –– топло (вдясно)

    въпреки че там водата не е нито едното, нито другото, а е

    ……………………….хладка.

    …………..Това, което се получава е
    разминаване между физическия факт и психическия ефект, наричано,
    в този конкретен случай, хаптична илюзия – “хаптична” означава свързана с чувството за
    допир – хаптичното ни сетиво.

    Точно както хаптичните усещания ни заблуждават, така и
    оптичните илюзии ни подвеждат. Те ни карат да “виждаме” и да “разчитаме”
    цветове, различни от цветовете, които физически са пред очите ни.

    За да разберем начините, по които цветовете ни подвеждат, и да се научим да си служим с тях,
    най-напред нека да направим следното упражнение:
    да накараме един и същи цвят да изглежда различно.

    На дъската и в тетрадките си записваме:
    Цветът е най-относителното средство в изкуството.

    Показваме примери на изненадващи промени в цветове.
    После, учениците сами се опитват да възпроизведат такива ефекти,
    без да им се дават причини за това или да им се създават предразполагащи условия.
    Обучението започва с опити и грешки.

    Така, продължителното сравнение – наблюдението – “мисленето чрез ситуации” –
    се насърчава, а учениците осъзнават, че откритието и изобретателността
    са критерии за творчество.

    Като практическа задача, учениците слагат 2 малки правоъгълника от един и същи цвят
    и с еднаква големина на фона на два много различни други цвята.

    Бързо след това, тези първи опити биват събрани и разделени на групи
    с повече или по-малко обещаващи резултати.
    Учениците разбират, че промяната в цвета е следствие на влиянието.
    Влияещият цвят се разграничава от повлияния цвят.

    Така откриваме, че определени цветове трудно се променят, а
    други се поддават по-лесно на влияние.

    Опитваме се да намерим онези цветове, които влияят повече
    и да ги различим от цветовете, които се поддават на влияние.

    След втора изложба на класа с по-напреднали резултати вече би трябвало да стане ясно,
    че има 2 вида променящо влияние, работещо в 2 посоки –
    по отношение на отсенката (светъл-тъмен) и на оттенъка (разлика в баграта). И двете се случват едновременно –
    макар и в различна степен.

    Тъй като 2-те късчета от една и съща хартия, а следователно един и същи цвят,
    трябва да изглеждат различно – и, ако е възможно, изумително различно –
    трябва да ги сравним при еднакви условия.
    Единствените цветове, които се различават, са големите хартии, използвани за фон,
    макар че са с еднаква големина и форма.

    Поради лабораторния характер на тези опити,
    няма възможност за декорация, илюстрации или пресъздаване на нещо
    или изразяване на нещо – или себеизразяване.

    Ако упражнението е успешно, то ни предоставя демонстрация. Тъй като няма начин
    да бъде погрешно тълкувано или неразбрано, то води до усвояването
    на принципа на влияние, както и на материалите, с които се работи.

    IV – 1

    albers1-1

    Трябва да бъде ясно, че при тези упражнения, както и при всички следващи,
    няма никакво значение
    дали ще намерим приятни или хармонични комбинации на цветове или не.

    IV – 3

    albers4

    Прецизно, прилежно и чисто изпълнение се изисква за всички упражнения.
    За да не загубим ефекта, за малки парчета хартия
    не бива да използваме малки парчета хартия за фон.
    Поставяне на хартиите по начина , показан на рисунката долу, замъглява желания ефект
    и води до объркване:

    02-albers
    Такива етюди, наредени поотделно по двойки ясно показват
    желаните ефекти. Но ако са разположени като плочки, като на рисунката по-горе,
    илюзорните им ефекти взаимно се отменят, поради:
    а) Едновременното влияние от прекалено много посоки –
    отляво и отдясно, отгоре и отдолу:
    б) Неподходящото разпределение на пространството между влияещия цвят
    и повлияния цвят.
    Следователно, такова представяне е лишено както от усета на окото, така от проникновението на ума.

    03-albers

     

    Прочети “Броене на бобчета” на Олга Николова.

    Обратно към съдържанието на броя.