• Ламцадрица

    Рада Барутска

    Нашите читатели несъмнено са забелязали две нови тенденции в най-новата ни поезия – от една страна, стремежът на поетичния живот да се извиси до чара на бюрокрацията, а от друга – да пресъздаде мощното въздействие на порнографията, което никоя морална институция откакто свят светува не е успяла да унищожи. Визираме, разбира се, развръзката на “скандала” в “Литературен вестник” (тук и тук) и появата на уж новата “нова социална поезия”, заявила присъствието си с манифест и поредица от публикации (1, 2, 3…) в духа на Карбовски и компания от преди десетина години.

    То не бяха общи събрания и полови членове, адвокатски изявления и промушвания изотзад, подписки и изпразвания от пусто в още по-пусто – бездънно, тъй да се каже… Но имайте вяра, драги читатели – всичко това ще цъфне и ще върже все някой ден – когато слънцето изгрее от запад! Дотогава, това, което ни остава, е да гледаме как историята се повтаря. И не само се повтаря, ами се върти в кръг като онези вълци и овце в “Януарско яйце” на Радичков, защото всичко тече и всичко се променя, освен човешката глупост. Ще попитате кои са вълците и кои овцете? Румен Леонидов вълк ли е или овца в тази ситуация? Ами Ани Илков? За Амелия Личева отговорът е очевиден. Миглена Николчина – тя да не би да е лисицата покрай щъкащите пиленца от редакцията на ЛВ? А Сабоурин – той ли е онова ревящо магаре в долния ъгъл на картината, до когото се е надупил неясен уродлив индивид от Йеронимус Бош? И къде в цялата работа е литературата? А! драги читатели, това последното никой не знае. Може пък и въобще тя да липсва!

    funny-owl_532_1463394a

     

    За да не остане по-назад нашата редакция също свика Общо Събрание на списанието, на което се явиха главните редактори, наша милост и де, който сварихме да минава по улицата, така добър да се отзове на поканата ни – живеем все пак в отворено общество и всеки има право на мнение! В това отношение ние просто последвахме примера на “Манифест на социалната поезия” на Владимир Сабоурин, който се е заел да събира подписи от кол и въже, защото колкото повече, толкова повече. Това всъщност е основен принцип на създаването на културно богатство в днешно време – трупат се всякакви боклуци с надеждата, че все нещо някъде – като по магия! – ще се окаже със стойност. Вероятността за това може да е колкото тази, Пеевски да се превърне в Лоренцо ди Медичи, но тук говорим за идеализъм, драги читатели! Нека злите езици плющят – идеализмът никога не умира, или “омира” както би написал някой смел последовател на Новото Течение за Социална Поезия на Сабоурин, Прасков и Компания (НТСПСПК) – напук на всички задръстеняци, които все още настояват за някакво изящество в изящните изкуства.

    children

     

    Но да се върнем към Общото Събрание.

    Там един от случайните минувачи по улицата се яви с адвокат! Което, разбира се, предизвика тревога и вълна от ахкане, кихане и вдигане на ръце към внезапно изпотени чела. За щастие, адвокатът се оказа просто кум на минувача и дори ни почерпи с бонбони.

    (В настъпилия смут забравихме да го питаме дали и той е писател.)

    След като бонбоните оказаха своя ефект и атмосферата се поуспокои, Общото Събрание пристъпи към дневния ред. Той се състоеше от една точка: обсъждане на кандидатурата на Васил Прасков да поеме от Валентин Дишев Барабалския венец за най-самозаблуден псевдо-поет, съчетаващ по ненадминат начин славолюбие и бездарност. За късмет на всички интересуващи се от нашата литература, в редакцията се намери стар магнетофон, благодарение на който читателите ни ще могат, поне виртуално, да присъстват на една (малка, уви!) част от обсъжданията.

    Транскрипция на записа от Общото Събрание с цел обсъждане на кандидатурата на Прасков за Барабалски венец.

    Откриването на събранието за съжаление мина, докато главните ни редактори се опитваха да разберат как работи изпратената ни от Музите машина (магнетофона). Ние междувременно разяснихме на присъстващите кой е Барабало и защо е толкова важен днес неговият светъл пример. Барабало – за онези, които не присъстваха на учредяването на наградата в негова чест от нашата редакция – е образ на висотата, до която може да стигне всеки кандидат-поет в стремежа си да се възкачи на слон, да надене пурпурна тога и да премине в шествие из целия град под тъй сладките за душата ръкопляскания и неконтролируеми възгласи на радост. Именно това сторил съвършено бездарният Барабало, който се мислел за по-добър от Петрарка и с когото Папа Лъв X (ди Медичи) си направил лоша шега – по стар флорентински обичай. Нашата мечта, както може би се досещате, е България да се превърне в една втора Флоренция и да прогонва със здравословен смях и подигравки всеки позьор и натрапник в изкуствата, били те художествени или държавнически.

    Това накратко бяха нашите уводни думи, посрещнати с известна доза нервност и нетърпение от многоуважаемите членове на Общото Събрание. Следва самият запис:

    СЛУЧАЕН МИНУВАЧ (СЧЕТОВОДИТЕЛ В МОН): Бихте ли ми подали, моля, бисквитките. Това сокче ли е – ако може и него? Благодаря. Благодаря. О, благодаря.

    СЛУЧАЕН МИНУВАЧ (МОНТЬОР):  Сека гайка да си знае болта!

    (Сепнат поглед от страна на Счетоводителя, който се пита дали казаното от Монтьора се отнася за Барабало, България или самия него.)

    СЛУЧАЕН МИНУВАЧ (АСИСТЕНТ ПО ФИЛОСОФИЯ В СУ): Ако може да се включа с един коментар, който съм подготвил. (Не изчаква покана да продължи.) Трансцендирането на майката е редуцирането на бащата. Женското начало е мъжкият край в неговата екзистенциалност. Свободата! Ключът в неговата обвързаност с ключалката!

    (Покашляне, шумолене на листа.)

    СЛУЧАЕН МИНУВАЧ (АВТОР НА ПОЕТИЧНИ КНИГИ, ПИЕСИ ЗА ДЕЦА И ВЪЗРАСТНИ, РЕДАКТОР В СПИСАНИЕ ЗА ТЕАТЪР): Не знам за вас, но АЗ ДОЖИВЯХ ДА ЧЕТА БЪЛГАРСКИ МАНИФЕСТ. Вече мога да умра – благодарение на Прасков!

    (Чува се спонтанно единично ръкопляскане (Асистентът?), което спира почти веднага, явно смутено от синхронното обръщане на въпросителни погледи в негова посока.)

    ПРИДРУЖИТЕЛ (АДВОКАТ) НА СЛУЧАЕН МИНУВАЧ: Тук на поканата пише, че ще има сандвичи и напитки, но виждам само бисквити и сок мултивитамин. Предлагам да гласуваме дали събранието е въобще легитимно!

    За съжаление, драги читатели, точно в този момент лентата ни свърши!

    Събранието все пак бе прието за легитимно – след увещания от страна на редакторите, че сандвичи действително ще има за всички. Последва оживена дискусия, която завърши с второ гласуване: с дванадесет гласа ЗА и три ПРОТИВ бе решено Барабалският венец да бъде преместен от празната глава на Валентин Дишев на още по-празната глава на Васил Прасков. А за допълнително поощрение на същия да му се връчи статуетка “Петел ми пее на кура”, която той от днес нататък може да използва за всякакви себепоощрения в рамките, предвидени от закона на Република България (добавено по настояване на адвоката, предвид предишни изяви на лауреата).

    venec-tikva-petel-web

    Честито, Прасков! Рядко името на един драскач тъй пасва на същността му! Продължавай да праскаш “стихове” и да пляскаш немощно сред морето от пошлост, в което си решил да се давиш, убеждавайки глупците и невиделите птица, че това е последна мода в летенето! О, свобода, твоето име не е “гъз”!

    Като стана дума за немощно пляскане, редно е да обърнем внимание и на самия “Манифест”, родил се на стената на Владимир Сабоурин във Фейсбук, вследствие на публикация в “Жената днес” с автор Силвия Недкова. В тази статия Силвия Недкова критикува нещо, което тя нарича “постмодерна” поезия. И като пример дава текста на някакъв младеж, когото ще наречем за по-кратко Пожарогасителя, тъй като заявката му за поетична слава в момента се състои в това:

    ***

    да ти размажа главата с пожарогасител
    да те бутна през прозореца
    или да обеся децата ти
    ще е само доказателство
    колко много значиш за мен

    Читателите могат и без наша помощ да преценят дали този текст е някакво постижение, макар и малко, на българската словесност, или е просто Бийбъризъм, ще рече: позата на човек, който на всяка цена иска да бъде видян, застанал в тази поза пред огледалото, където му се привижда широка и въодушевена публика от припадащи фенове и най-вече фенки – досущ като на концерт на Джъстин Бийбър.

    Не щеш ли сред припадащите фенки внезапно се озовали Прасков и Сабоурин! Достопочтено заприпадали и те и заговорили в несвяст – друго обяснение не намираме за изказвания като това:

    ПРАСКОВ: Въпросното стихотворение на Кристиан Илиев е обективно много добро и не заслужава подобни аматьорски прочити – то е, освен всичко останало – концептуално и със солиден субтилен втори план, в същото има препратки към “Необратимо” на Гаспар Ное, “Антихрист” на фон Триер, както и към традицията свързана с “Медея” и неслучайно, както посочва и Жената днес, има “много фенове”, което доказва и че е достатъчно силно и въздействащо дори на “първо четене”. (sic)

    (Забележете как самото изречение в постройката си имитира виене на свят, или поне известно нервно разстройство на път да завърши с припадък!)

    Прасков и Сабоурин съвсем естествено пожелали да издерат очите на “жената днес”, осмелила се да развенчава  Кристиан Илиев–Пожарогасителя, когото те явно подкокоросват да се излага с глупости. От дума на дума в истерията се включили и други фенове на бутането, бесенето и тем подобни любовни игри, и хоп! – родил се “Манифест” за чудо и приказ!

    Манифестът, който можете да прочетете тук, ако търпението ви е голямо, е написан, по собствените му думи, срещу лайфстайл литературата и академичния постмодернизъм. И как иначе би могло да бъде, при положение, че неговите подписвачи и списвачи са или кандидат лайфстайл икони (немалка част Бийбъристи!) или академици-постмодернисти?! Ха! Добре, че някои от нас си отварят очите на четири и забелязват тънките разлики. Защото има инфратънка разлика между преподавател в университет, който се възползва от положението си на преподавател, и преподавател в университет, който уж не се възползва от положението си – и тази разлика е Георги Господинов! Господинов е един вид лакмус тест за “новата социална поезия”. Ако при допира си с езика на кандидата за “нов соц поет” лакмус тестът се оцвети в розово – значи е вътре! Ако се оцвети в синьо – значи ще има много грозде тази година! И по силата на това съвсем простичко разделение на розови и сини, тоест, на врагове на Георги Господинов и хората, които обичат грозде, в българската литература ще настъпи такъв разцвет, че господ да ни е на помощ.

    И за да не си помислят нашите читатели, че от чисто увлечение по сарказма не искаме да отдадем дължимото на този документ на тоталната несвяст в съвременната ни литература, ще оставим Манифеста сам да коментира своите поети.

    Въпреки че съпоставките говорят сами за себе си, ние, естествено, не се сдържахме да не добавим тук-там по някое разяснение.

    Бери къпини из гънките
    на планината
    с ожулени ръце и пръсти.
    В краката змии,
    и в кофата оси.
    Любимите компоти,
    кой ще ти свари
    и кой с лъжица
    ще джурка миризмите.

    Марио Коев – Нов Соц. Поет (НСП)

     

    Релевантен коментар на Манифеста: “Естетиката на възвишеното е секуларен застъпник на теологията в ситуация на социалноисторически (информационнотехнологически, биотехнологически и т.н.) оттегляща се трансценденция и фундаментална и неподлежаща на предоговаряне в рамките на западната цивилизация диференциация на ценностните сфери.”

    Както читателите сами виждат, ситуацията на биотехнологически оттеглящата се трансценденция тук е представена чрез семплата метафора на чезнещия компот. Кой ще вари компот? Някой робот. Но дали ще е така възвишен компота на робота? Това се пита от НСП Марио Коев.

    [В оригиналната статия тук следваше стихотворение на Александър Христов, който се оказа друг Александър Христов, нямащ нищо общо с Манифеста. Уважихме желанието на автора да не бъде представен в тази компания. – бел. ред.]

     

    ДОН ЖУАН

    Предизвиква на дуел Казанова –
    негов плагиат във любовта,
    като му хвърля жартиерата
    на последната си любовница.

    Георги Николов – НСП

    Опосредяващ коментар на Манифеста: “Поезията, която правим, е политическа в пределно конкретния смисъл на недвусмислено разграничаваща между приятел и враг.”

    Аслъ като Дон Жуан и Казанова!

     

    И не на последно място, въпреки че спада към по-дългите творби, ще си позволим да цитираме стихотворение от Donatella Schiffer (подписала Манифеста на латиница):

    – Видях една!
    – Какво видя, мило?
    – Рибка-бананка.

    Дж. Селинджър

     

    защо не ми остави маркировка
    по повърхността на океана
    къде са пасажите за богат улов
    напразно си влачих надуваемия дюшек
    насам натам
    лесно би било да провеждам
    телефонни разговори със съдбата
    докато си гримирам миглите в черно
    ако има поне една Гладис на
    отсрещния прозорец с цигара между пръстите
    бих и се усмихнала
    но само задавам въпроси
    без да дочакам отговор
    и после се фръцкам с лилавата си рокля
    по стъпалата към светлото утре
    а чаша самотно уиски ми е
    най-добрата компания
    като изтръскам пясъка от бялата си хавлия
    и натисна няколко пъти безцелно
    клавишите на несъществуващата
    пишеща машина
    мога да намеря все пак точния номер
    на къщата на щастието
    а дотогава ще се взирам в слънцето
    през черните си очила
    знаеш ли, Дж.
    всички куршуми отпред са целунати в червено

    Екзистенциално трансформативен коментар на Манифеста: “Авторите на настоящия Манифест ще продължават и занапред да гледат на тези мрежи (Фейсбук, форуми и т.н. – бел. ред.) като на основна зона на креативност, свобода и реална алтернативна политическа медия от решаваща важност в стратегията за борба с лайфстайл академизма.”

    Е, в горното стихотворение, публикувано в една от споменатите мрежи, лайфстайл академизмът е просто разбит отвсякъде! “Стратегията за борба” с него (и Местан би завидял на ловкото вмъкване на този израз) е проработила до съвършенство. С други думи, “не ме гледай каква поезия ти пробутвам, гледай ме какви теории срещу теорията ти развивам!”

    Продължавайте напред, Креатури! Или “Креатори” беше?

    rops3-1

     

    Прочети “На пато (Вара на джаде у дол)” на Весо Паралията. 

    Прочети “Любезно писмо до Владимир Сабоурин…” на Вавилония Полиглотова.

    Обратно към съдържанието на броя.