• Броене на бобчета

    Олга Николова

    Един ден седях  в някакво кафене  в градче, недалеч от столицата, и зяпах хората, които минаваха насам-натам, спираха се да поговорят, бързаха или се мотаеха, пазаруваха, пиеха кафе и пушеха, стоварваха стоки, водеха деца за ръчичка, с една дума – гледаха си хорските работи, – когато внезапно ме обхвана неприятното чувство, че се намирам в анти-утопичен свят. Аз съм част от него – това е моят свят. Сигурна съм, че не съм единствена и това се е случвало на мнозина: изведнъж всичко наоколо да се открои трагично в грозотата си, в калпавостта си, в недомислената си простоватост. Достатъчно е един елемент да отключи чувството. В случая този елемент не бяха разбитите тротоари, неудобните пластмасови столчета, монотонните бетонни сгради, нито дори занемарените градини и летящите боклуци от околните кошчета, не. Това чувство ме е спохождало и в спретната обстановка, в Швейцария например, където и зад лъскавината прозират подобни недъзи, макар и в различно съотношение и степен. В това градче – внезапно шокиращото бяха дрехите на хората. Та ние всички –  всички от Мадагаскар и Тайланд до Ню Йорк и Даскалово – носим едни и същи дрехи, едни и същи лошо скроени, калпаво ушити дрехи от несносни платове, боядисани с химически бои. Изключенията са незначителни. Дори онези, които си мислят, че излизат от калъпа, давайки 500 лева за “хубави” панталони от еко материал и т.н., дълбоко се заблуждават. Униформата е видима навсякъде. Погледнете на улицата. Обърнете внимание на хората в някой репортаж от другия край на света. Бедните по цялото земно кълбо се обличат еднакво. И богатите също. И няма връщане назад – поне в близките десетилетия, а може би никога.

    Е, не е болка за умиране? Човечеството просто губи – почти напълно е загубило вече – една от формите на своята човечност или духовност: носиите. Толкова сме свикнали да чуваме думата “носия” единствено във връзка с музеи, етнографски изследвания и “народни ансамбли”, че тя е придобила необратим “селски”, старомоден привкус. Това, естествено, улеснява налагането на униформата на съвременния човек. Той смята носията за куриоз, в най-добрия случай, тя е карнавална премяна, а собственото му облекло, което също е носия, само че на глобалното село, му се струва адекватен израз на мястото му в света. Не ме разбирайте погрешно, зная, че процесът е необратим. Копнея единствено за други жени като Фрида Кало, за други мъже като майсторите от Токуда и Омото, които да пренесат нещо със себе си – от миналото към бъдещето.

    frida-kahlo_cultura-inquieta43

    Презрението към старите занаяти и страха от “рефолклоризация” (елементи на анти-утопичния конформизъм) се явяват най-често при хора, които познават  везбата например, единствено от каретата на бабите, опитващи се да изкарат по някой лев покрай разни “туристически обекти”. За разлика от Япония, да речем, в България никога не се е налагала идеята традиционните занаяти да бъдат съхранени като ценностно постижение на българската култура. Постижение не за износ като сувенирчета (произведени в Китай!), не за туристическа емблема, както беше през соц-а и както е и сега, а постижения на духа, които да учат следващи поколения на търпение и умения, на почит към изпипаното и майсторски измисленото и изпълнено, на усет за цветове, пропорции и форми, на знания за материите – памук, лен, вълна, коприна с техните особености, тънкости, видове на обработка и т.н., на конците и инструментите, подходящи за този или онзи тип плат и т.н. и т.н. Запазени са някои от тези неща, да, колкото да не е без хич. Запазени са в опростен, загрубял вид – като каретата от канава на бабите. Сравнете канавата и дебелите бодове на тези покривки с небрежно метнатите зад витрина, покрити с воал от сивкав прах, везби на стълбището в задния вход на етнографския музей в София. Те и под праха блестят! Защото има живот в тях, има хилядолетен живот, който днес се държи на косъм. И само с везбата да беше свързано това наше плачевно състояние! Ами дърворезбата? Ами тъкачеството? Ами…

    zographensiscolour

     

    Между пренебрежението ни към тези традиционни форми на нашата човечност и разбитите ни тротоари, грозни сгради и запустели градини връзката е директна. Тя се корени в неспособността ни да различаваме доброто от несносното, и съответно неспособността ни да тачим доброто. Как ще го тачим, когато нито го познаваме, нито го разпознаваме? Единственото ни извинение е, че доголяма степен доброто не ни е достъпно. То е зарито под купища боклук, забутано по ъглите, потънало в прах. В литературата достъпът до най-доброто е основният ни проблем. И той само отчасти има връзка с липсата на борбени и сладкодумни критици (става дума за литературната ни критика въобще, не само за тъй-наречената оперативна критика). Всъщност липсата на критически дух е следствие, а не причина, на липсата на достъп до добра литература. Той няма на какво да стъпи, на какви образци да се облегне.

    Ще ви дам два примера, които са емблематични. Потърсете нещо на Раковски и на Овидий на български. Единственото, което можете да намерите от Раковски, е изданието от “Библиотека за ученика” от преди 30 и повече години и няколко негови текста, препубликувани от някой с вкус към конспиративни теории. Значи Раковски в тази ситуация се явява или франкмасон конспиратор, или “закърмен” с хайдушки идеали протопартизанин, какъвто е описан в предговора към ученическото издание. Това ученическо издание, освен всичко друго (като непоносимо грозното си оформление), предлага една абсолютно неадекватна извадка от съчиненията на Раковски, започвайки с невзрачна бойна песен (нали е протопартизанин, нищо че е бил и дипломат!), която може да убеди ученика единствено в това, че го занимават с глупости. Събраните съчинения на Раковски не се намират дори и при антикварите – тези неволни стожери на съвременната българска култура. Потърсете и други – потърсете Бозвели, Ботев, Каравелов… Опитайте се да намерите четивна книга за старата българска литература (ще рече, да не е писана с цел академична титла, а с цел да каже нещо за тази литература). Минете и към по-новата ни литература. Как е положението там? Колко книги има, които биха могли да зарадват един що-годе интелигентен, любознателен човек, без да му се налага да се абстрахира от глупости и клишета?

    13423990_10209556582410610_8387165425919586190_n

    А какво е положението с Овидий и въобще с цялата антична поезия? Тук и антикварите няма да ви помогнат, защото цялата антична поезия (с изключение на опитите на Яна Букова да преведе Катул, Сафо и Пиндар) са в превод на двама от най-некадърните преводачи, някога публикувани в България – Александър Ничев и Георги Батаклиев, несъмнено галени деца на комунистическия режим, пазили си територията със зъби и нокти (друго обяснение нямам). Издателство “Изток-запад” миналата година се опита да хвърли прах в очите на читателите с “луксозно” издание на “Метаморфозите” на Овидий в превода на Батаклиев, което би могло да задоволи само някой с фетиш към подвързии от изкуствена кожа:

    Знаеше първо сина на Европа, водача,
    повече даже от нужно. По нейното мнение Минос
    беше пленителен в шлема, когато му шлемът качулест
    скрива с перата главата, когато си дигнеше щита,
    който блестеше от мед, бе прекрасен в ръцете му щитът,
    колчем ръцете извие и гъвкото копие дигне,
    хвали похвата му тя и с похвата му силата хвали,
    или опъне широкия лък и постави на него тръстичка –
    тя се кълне, че така Аполон със стрелите изстъпва,
    снеме ли шлема си той от главата, лице ли оголи
    и върху снежния кон, с покривалото шарено блеснал,
    седне на пурпурен чул и насочи бегача разпенен,
    вече загубва ума дъщерята на Низ, не владее
    себе си вече, нарича щастливо туй копие, дето
    стиска в ръката си той, и нарича щастливи юздите….

    И тъй нататък! Някой въобще може ли да разбере това изречение?!

    Колко нагъл трябва да е човек, за да претендира, че този превод пресъздава на български Овидий – най-големият майстор сред римските поети? И колко глупав или заблуден онзи, който продължава да го разпространява?

    Проблемът с най-буквалния достъп до доброто не се отнася само за поезията. Ние нямаме един хубав албум на шевици и носии, публикуван след 1913г., една хубава книга за дърворезбата, за старата архитектура, за мостовете, чешмите и баните, за римските паметници, за тракийските находки, за историята на българския език, които да са в обращение. Когато такива се появят, обикновено недоизпипани, поради липса на пари за изследвания, оформление, печат и пр., те потъват незабелязани, докато нашите професори пишат теории и манифести. Преди месец-два Миглена Николчина проплака с една типична статия – “кому пречи теорията?” Ето аз казвам ясно и открито: не просто ми пречи (да не би да става дума за лични работи?!), а я смятам за вредна – в тази ѝ форма, с размитите до абсурд клишета, и заела умовете (то пък едни умове!) на цялата академична прослойка. Къде са българските филолози, които не пишат за абектното, а довършват и преработват тълковния и етимологичния речник на българския език? И двата са недовършени, а тълковният има нужда от основна преработка. Къде са филолозите, които не обсъждат какво е казал Х за казаното от У върху казаното от Z, ами преиздават Раковски и Каравелов? Само като пример го давам – имам предвид, филолозите, които се чувстват задължени да поддържат езика във форма и добрата литература в обращение – защото ги обичат и вярват, че са важни. Къде са етнолозите, които не развиват еди-какви-си прочити според последната мода, ами създават албуми и изваждат на показ събраното из разните хранилища? Е, ще ми кажат – това не е актуално, друго се прави в развитите страни сега. Друго се прави – така е. Но във Франция съчиненията на Бодлер се продават дори в супермаркетите, а ние нямаме една книжарница извън градовете. И не се сещам за ни един от големите френски теоретици, който да не е допринесъл за разпространението на авторите, на които се базира – които обикновено са писали на родния им език (Барт за Мишле, Фуко за Фурие и пр.). Това, което се получава у нас, без базата на широка в буквалния смисъл, широко разпространена и достъпна, култура, е просто безсмислена игра. Ще се въздържа от по-сериозните обвинения в безотговорност и глупост, защото е чиста глупост да се опитваш да надграждаш в друга култура, която ти е полупонятна, но пък е “престижна”, видяна отдалече (през крив макарон), когато собствената ти гние под краката ти. Обичайното оправдание на нашите теоретици и академици е, че подобни обвинения са “популистки” и че те се занимават с по-висши, по-трудни неща. В тази връзка ще цитирам един от любимите автори на нашето списание, квантовия физик Ричард Файнман.

    В една лекция върху квантовата електродинамика, Файнман казва:

    “Как да ви обясня неща, които на собствените ми студенти не обяснявам, преди да са минали тригодишен курс на обучение? Ще използвам една аналогия. Маите се интересували от изгряването и залязването на Венера, която наричали утринна звезда, денница, и вечерница – живо се интересували кога ще се появи на небето. След години наблюдения, забелязали, че пет цикъла на Венера се равнявали почти точно на осем от техните “номинални години” от 365 дни (знаели са и че истинската година на сезоните е различна и това са изчислявали). За да направят нужните изчисления, маите измислили една система от черти и точки, които представлявали числа (вкл. нулата), и създали правила, с които да изчисляват и да предричат не само изгрева и залеза на Венера, но и други небесни феномени, като например лунните затъмнения.

    В онази епоха само немногобройните жреци на маите могли да извършват сложните изчисления. Сега, представете си, че попитате някой от тези жреци как извършва една единствена стъпка в този процес, чрез който предрича кога отново Венера ще изгрее сутринта – изваждане на две числа. И нека да приемем, че, за разлика от сега, не сме ходили на училище и не знаем как се изваждат числа. Как ще ни го обясни жрецът?

    Той може или да ни научи числата, които са означени с черти и точки, и правилата за “изваждане”, или може да ни каже директно какво прави, когато изважда: “Представете си, че искаме да извадим 236 от 584. Първо, трябва да преброим 584 бобчета и да ги сложим в една купа. После ще извадим 236 бобчета от купата и ще ги отделим настрана. Накрая ще преброим колко бобчета са останали в купата. Техният брой е резултатът от изваждането на 236 от 584.

    Може би ще възкликнете “О, свети Кетцалко́атле! Колко скучно – да броим бобчета, да ги слагаме от едно място на друго! Колко много работа!”

    На което жрецът би отвърнал: “Затова сме изобретили правилата с чертичките и точките. Правилата са трудни, но са много по-ефикасни, отколкото броенето на бобчета. Важното е, че това не се отразява на отговора. Той е същият: можем да предвидим появята на Венера като броим бобчета (бавно е, но пък лесно за разбиране) или като използваме по-сложните правила (с които е много по-бързо, но пък се изискват години в училище, за да ги усвоиш).”

    Файнман след това казва, че ще говори именно за броенето на бобчетата в квантовата електродинамика, тъй като това е публична лекция. За Файнман очакването да образова широката аудитория не само не е “популистко”, както не е “популистко” да се очаква от него да разказва за физиката и да въвежда новодошлите в нея въобще (виж многобройните му лекции и книги за неспециалисти), то идва от само себе си – от самата любов към науката. Но има и друго: Файнман знае как да брои бобчета. А има такива жреци, които от много писане на черти и точки, често само имитация на изчисления, защото появата на Венера вече въобще не ги интересува, не си спомнят дори какво всъщност правят. Именно такива жреци най-вече обитават нашата академия. Те не само дават вид, че вече не разбират какво вършат, ами и явно не виждат никаква връзка между техните занимания и общото умствено състояние на “нацията”. И дано не се събудят прекалено късно, когато мудните и объркани малограмотни умове, на които са обърнали гръб, докато се кланят на библиографията и автобиографията, най-висшите божества на днешната академия – вече са започнали да привиждат чудовища сред грубите очертания на видимия за тях свят и са нарамили оръжия в името на някое друго, по-кърваво божество.

    14359088_1443632552320103_6284710025922325877_n

     

    Прочети “Четири стихотворения” на Димитър Гачев.

    Прочети откъс от “Взаимодействието на цветовете” на Йозеф Алберс.

    Обратно към съдържанието на броя.