• Френски писма от фронта (Голямата война)

    Из сборника с писма от фронта “Paroles des poilus” (Editions 84, 2013), съставил Жан-Пиер Гено. Преди 30-тина години Гено започва кампания по френското радио, призовавайки всички, които имат писма, снимки и документи от войната, да ги изпратят в националната библиотека в Париж, където той работи като директор на отдел “Културно развитие”. Издава множество сборници с писма и изнася лекции върху пропагандата и действителността на войната. Книгата “Paroles des poilus” е разделена на сезони. Тук публикуваме само няколко писма от първата година на Голямата война. 

    Свали rtf.

    1914

    През 1914г. Морис Марешал е на двадесет и две години. След войната става един от най-добрите виолончелисти в света, сравним с Казалс. Сред учителите на Ростропович. Между 1914г. и 1919г. е войник втори клас и агент за свръзка. През май 1915г. друг войник му изработва виолончело от парчета врата и  сандък за боеприпаси. Днес това виолончело, подписано от генералите Фош, Петен, Манжен и Гуро, се съхранява в „Сите дьо ла Мюзик” в Париж.

     

    Събота 1 август

    Обща мобилизация

    От ден за ден!

    french_reservists_640

     

    Неделя 2 август

    Първи ден на обща мобилизация. Вчера сутринта реших окончателно – ще се държа като истински Французин! Докато носех кашоните си да ги оставя в Музикалното, се обърнах да погледна към града, катедралата сякаш беше оживяла и говореше: „Моята красота е в моето минало. Аз съм Славата, аз съм Вярата, аз съм Франция. Моите деца ми дадоха Живот и аз ги обичам и пазя.” И кулите се извисяваха към небето, под въздействието сякаш на невидима сила. А Мейер ми казва: „Виждаш ли вече дупките от снаряди в катедралата?” Отидох в лазарета, ще бъда във военното отделение и ако посегнат на Франция, ще се бия. През цялата вечер майки, жени идваха до оградата. Горките! Много от тях плачеха, но много проявяваха сила на духа. Мама ще бъде силна, милата ми майчица, която е истинска французойка и тя! Получих писмото ѝ тази сутрин, неделя. Ще ти разкрия една тайна, моя тетрадчице, то съдържаше това писмо, писмо от младо момиче, което би могло един ден да замести Тереза. Ако замина и ако умра, моля те, майчице, да ѝ кажеш колко ме развълнува нейното писмо от Вилие, колко ме зарадва нейната честност, нейната смелост, нейната нежност; колко съм ѝ благодарен за добрите думи, които почувствах като думите на приятел. Тази сутрин излязох да си взема бельо и да оставя виолончелото си при Барет. Писах на мама. Не мога да пиша на всички, но си мисля за всички наши приятели.

    Морис Марешал

    *

    Леон Югон е от село в областта Керси. Когато, подобно на още четири милиона млади французи, е мобилизиран на 1-ви август 1914г., той е женен от пет и половина години. Това е ден след убийството на Жорес и два дни преди Франция да обяви война на Германия. Резервен пехотинец от 18-та рота, 209-ти полк.

    5 август 1914г.

    Скъпа ми Силвани,

    След малко с Бери ще отидем да изпием по една мастика в „Испанеца” до закрития пазар. Току-що се видях с Калист.

    Цари спокойствие, човек би си помислил, че отиваме на маневри. Не е истина, но все пак, още не сме на война.

    Не съм с униформа. Засега сме свободни. Тази вечер ще довършим патицата, която донесох, при брата на Бери. Изпихме половинката вино в двора на казармата на обед.

    […] Всичко върви както трябва, афишите са на път през Ажан за Берлин и един ден ще му видим сметката на Гийом. Видях всичките си стари другари, въодушевени да се бият срещу Германия.

    Няколко дни ще съм тук в Ажан. Ако получиш писмото ми преди неделя, можеш да ми пишеш обратно.

    Югон Леон

    *

    Морис Марешал

    10 август 1914г.

    В малкото училище на Солс-Монклен, където съм на разположение на полковника на 274-ти. Чувствам се изнемощял; имам нужда да хапна и да поспя, но тъй като ротата ми, 22-ра, е на ред днес, съм принуден да стоя тук, за да предавам заповеди. Но вчера тръгнахме в седем сутринта от Руан. Карахме 18 часа без прекъсване (Мант – Крьой – Соасон – Лаон – Ретел – Пюисьо) с почивка за кафе, а после ходихме пеш от един през нощта до шест сутринта; […] Колко впечатления от тези два дни, но най-напред, мила ми майчице, благодаря за твоята огромна храброст събота вечер. Гордея се, че съм твой син. Вчера през целия път по железопътните прелези и по гарите се стичаха хора да ни приветстват, жените ни пращаха целувки, мъжете пееха с нас „Марсилезата” и „Le chant du départ” (особено в Компиен). Но защо ли някаква глуха тревожност ми присвива сърцето? Ако бяха просто маневри, щеше да е много забавно; но ето, другиден, след три дни, куршумите ще завалят и кой знае? А ако не се върна, ако убия собствената си майка, доброволно. О, какъв ли ще е моят жребий? Прощавай, мамо! Трябваше да остана, да продължа да се уча да свиря, за Вас, която толкова сте пожертвала за мен, за Вас, милата ми майчица, която е вече болна! Господи, дано отчаянието не я покоси! О! Колко съм виновен и колко празноглав! Ще направя всичко възможно да се преместя от тази рота, тук като колоездач съм наистина прекалено уязвим! Ако бях към Червения кръст, щях поне повече да се надявам да се върна. Не съм и не искам да бъда страхливец, но самата мисъл, че заради някакъв идиотски куршум, който нищо не би доказал, нито за Справедливостта, нито за ничия Мощ, ще прахосам бъдещето си и най-вече ще унищожа построеното с толкова мъки, с толкова жертви, от милата ми майчица, ме изпълва с такова трескаво, мъчително, душащо ме безпокойство! Но няма как, трябва да продължа. Е, толкоз по-зле, тръгнал съм, няма връщане назад!  А колко ми искаше сега, в този момент, само един час покой, вкъщи, вкъщи с най-скъпите ми същества… Напред, да не губим дух! По дяволите! Един Французин не може да унива!! Какво биха казали нашите благородни дами, които за едно ветрило са карали да се бият двамата най-горди и смели сред красивите си придворни рицари! Напред, да бъдем весели, сърцати, уверени!

    *

    Анри Еме Готе, син на кафеджия от Шато-Шинон, е обикновен войник втори клас, който служи първо като агент за свръзка, а после – като телефонист. Вероятно е писал дневника си на самото бойно поле и пръстите му прекалено често са били мръсни, ноктите му изпочупени като на всеки пехотинец… След войната, Анри поема фамилния бизнес вместо по-големия си брат, който е убит в първите месеци на войната.

    fww0115

    Минахме през Комерси с равномерна стъпка, пушки на рамо. Било важно да не сме за сеир като безразборно стадо. Да демонстрираме на населението външните признаци на организирана и дисциплинирана група. Боже! Колко дълъг беше този град! Ако имах на пояса си сабя с пискюл от конски косми, сигурно друго щях да мисля! Но щикът непрекъснато се завираше между краката ми; яката ми се свличаше назад и ме душеше… раз – два! Давай – за красивата гледка! Вижте, драги буржоа, как нашата отмерена стъпка позволява на пилето във вашата фурна да се пече.

    Случайно вдигайки поглед, забелязах едно красиво момиченце, малко болнаво на вид… В изпълнените ѝ с вълнение и възхищение очи видях, че наистина бяхме красиви… и достойни. Ние отивахме там, където се умира, където те обезобразяват, кълцат, разкъсват… и още вървим… в крак, под звуците на медни инструменти… В патрондаша носим смърт. Пушките ни убиват. Ние сме силни, и нежни може би… Ние сме страховитият звяр, който би могъл да помете това дете, без да го забележи, без да чуе писъците и молбите му. Неговото възхищение е вълна на ужас и благоговение. Ние сме огромно стадо страховити болки… Ние сме крепост за радостите на любовта, на щастието. Без да сме приели тази задача, ще умрем за нея… Може би това невежо, наивно, кокетно дете не го разбира. Но го усеща… погледът му ми стопля душата, възхищението му ми подкосява краката, усмивката му ми вдъхва смелост… А може би беше просто красиво момиче! Под погледа му другарите до мен също изпънаха гърди… може би хиляди блянове нахлуха в мислите им… Може би ги докосна нейният чар и техните погледи станаха по-ведри и по-ясни, стъпката им по-решителна, челото им по-борбено, защото едно малко момиче ги гледаше. […] Липсва ми вяра; моята вяра е стерилна и куха. Тя не може да даде форма на живота ми. Не придава духовност на действията ми. Предизвиква единствено покорност у мен от време на време.

    Нервите ми се опъват, плющят и се късат, когато си представям някои неща, и в този мой вътрешен хаос, не намирам други причини и оправдания за страданията си, освен нуждата на онези хиляда души, които никак не са в беда, а искат да се ползват от благата си и да се показват. Ами ако откажа да се мъча в името на техните почести и радости, на техните богатства и красиви, напарфюмирани млади любовници – не съм такъв аскет, че да угодя на техните очаквания, а и стомахът ми е празен. Мръсен съм и имам въшки. Не вярвам, че в тор никне розата – и че нашето разложение в лагери и окопи, че нашият бунт, нашето страдание ще донесат справедливост и щастие. Какъв егоизъм е да кажеш на брат си: ти ще умреш, за да бъда аз щастлив! Нима не е именно това войната и нима не е това ужасният скелет, който крием под бляскавите думи за чест, военен дълг, жертва?

    Всяка шибана война се състои от хилядите страдания на онези, които я носят на плещите си, хилядите трупове на покосените в битка, и хилядите доволни кореми на онези отзад. Ето какъв е писъкът на тази шибана война: онзи, който се бие за мен е наивник, ако вярва, че в думите се крият идеи и че идеите ще донесат благоденствие; той не е видял бесните оргии, които неговата всеотдайност подхранва зад отвратителния параван на речите, прокламациите, комплиментите и цензурата. […]

    Външният белег на военното отличие са белите ръце. Мъча се да се грижа за моите: изпитвам го като нужда, особено когато умът ми е ясен, дотам, че гледайки ръцете си, виждам чистотата на моя дух. А има дни, в които ръцете ми са толкова мръсни! В други ги съзерцавам и им се радвам. Сякаш имат свой собствен нематериален живот. Когато ги гледам, мога да видя всички неща, с които бих могъл да се захвана, както други виждат какво биха могли да ограбят. Ръката не носи само белезите на професионални изкривявания; тя разкрива твоя манталитет.

    *

    Морис Марешал

    сряда 12 август

    Пюисьо – Моя тетрадчице, мила моя тетрадчице, най-близкото ми нещо тук! Колко се радвам да те отворя, да си поговоря с теб! Господи, какъв ден! Гроги съм. За щастие, добрият ни сержант ми предложи да сподели с мен леглото си, което успя да намери у една мила жена в околността. Тази сутрин бяхме на упражнения с ротата, насред полето. Много ми е интересен този напълно нов за мен живот, а пък и хубавото време продължава, слънцето грее, чистият въздух ме кара да забравя напълно защо сме тук сред красивите хълмове на Ардените. Наистина ли ще се бием? Наистина ли ще се избиваме? Скачахме като сенегалци от стрелковите пехотински части в една долинка. Аз следвах капитана, но оставайки по-назад в началото, в един момент пред мен се откри гледката на всичките върволици войници, които се бяха пръснали сред зрялото жито и залягаха и скачаха на крака отново, като виещи се дълги змии или като релси сред житата! Следобеда беше пълна лудост: извървях трийсетина километра пеша да търся 74-та рота, без да ги намеря. Стигнах на десет километра от Мезиер! На връщане имах чувството, че ще припадна по пътя! Но тази сутрин заедно със сержанта бяхме пребогато възнаградени! При нашата услужлива хазяйка: беше много приятно и се наядохме хубаво с най-вкусните филийки! Супата на огън, който импровизирахме пред плевнята, баня на открито, с кофа: няколко прекрасни часа!

    italyБритански войници в Италия подготвят коледна трапеза.

    *

    Девет дни след написването на това писмо Алфонс Х загива, убит от шрапнел.

    сряда 5 май 1915г.

    Мила моя,

    Ето че настъпи кръщението с огън, напълно приятно изживяване, повярвай, но бих предпочел да съм далеч оттук, от този оглушителен шум. Същински ад е. Въздухът е на решето от шрапнелите, но нас не ни е страх: пристигнахме в малко селце, където има провизии; в бункери издълбани в земята има тежки гаубици с калибър 155 мм; ако можеше да ги чуеш как храчат огън; на пет километра са от фронтовата линия, стрелят на 115 срещу немската артилерия.

    Тръгваме от селото, прикрити в подножието на един хребет, там започват подземните черва за връзка – големи изкопи един метър широки на два дълбоки; три километра вървим в тези изкопи, след което пристигаме в окопите, които са доста удобни. От време на време изсвистяват куршуми, немците ни пращат по някоя безобидна бомба; на двеста метра сме от тях, не са много опасни. Разходих се по един път в продължение на осемстотин метра, даже и двама-трима не знам дали чух да стрелят; срещу нас имаме баварци, на които сигурно им е писнало от войната, до няколко дни ще се променят нещата.

    Подготовките ни за предстоящите атаки са невероятни. Какво точно ще се случи, не знам, но ще бъде страховито, защото това, което се предвижда, не е шега работа, като гледам всички приготовления. Тежко ми е на сърцето, но чакам без да губя увереност; планираната атака е предвидена за неделя. Ако след неделя нямаш вести от мен, значи ми се е случило нещо, а и някой от другарите ми ще те извести. Не бива да се правим, че опасността я няма и че гибелта не е зад ъгъла; не губи вяра, защото не всички оставят живота си тук.

    Алфонс

    *

    Родом от Марсилия, Морис Антоан Мартен-Лавал е едно от шестте деца на местния арматьор (човек, който съоръжава и снабдява кораби на свои разноски). Когато пише това писмо до сестра си Мари, е на двадесет и три години. Помощник-лекар в 58-и пехотински полк. Заедно с носачите прибира ранените от бойните полета. Морис и двамата му братя Андре и Фернан имат шанса да оцелеят през войната.

    22 февруари 1915г.

    Мила моя Мари,

    Няма да повярваш колко голяма е храбростта и героичността на нашите смели войници; когато казвам „храброст и героичност”, нямам предвид нещо мъгляво и общо, някакви клишета, които автоматично се прилагат към нашите войски, както тези думи се употребяват във вестниците, а точно обратното – искам да ти опиша какво точно означават.  Вчера в два часа следобед три взвода от нашия полк трябваше да атакуват немски окоп, който те бяха оградили с фантастична отбранителна преграда: десетина метра широка, състояща се от преплетена като паяжина във всички посоки дебела бодлива тел, свързваща огромни колове метър и седемдесет и пет високи, направени от греди за железопътни линии.

    wire-fence

    Та в два часа следобед трябваше да се състои интензивна артилерийска атака: щурм със щикове от страна на нашата артилерия, който да накара немците да се оттеглят, докато ужасната телена преграда е бомбардирана.

    В два и половина, артилерията спира, щурм със щикове, победа: както виждаш, на хартия всичко изглежда много просто, но, уви, колко различна е действителността.

    Значи в два часа, жестока канонада. Всичко се тресе, в два и половина командирът хвърля ракета, за да даде сигнал артилерията да спре обстрела и да позволи на пехотинците ни да се придвижат.

    Само за момент се постави на мястото на офицерите и войниците, които трябва да се впуснат напред.

    До два часа мъжете спаха спокойно, легнали по корем в окопите, изтощени от няколко нощи непрестанна работа; не подозираха нищо. Един от капитаните каза: „Жал ми е за тях, не смея да ги събудя.”

    Но тримата лейтенанти, командващи трите взвода, разположени през двеста метра, знаят от десет часа сутринта какво ще се случи и обикалят умислени из окопите. Каква ще е ползата от тази атака? – си казват. Да стигнем до целта е невъзможно, защото мрежата от бодлива тел ще ни спре, и после всички ще бъдем избити на място… Но какво можем да направим? Заповедта за атака е вече дадена, трябва да я изпълним. Един от тях, като забеляза телефониста на неговата част, го спря и му каза: „Дай ми пушката си и екипировката – искам да се бия редом с моите войници.” А после: „Ето ти четири писма, които, ако се измъкнеш жив, прати тази вечер на семейството ми.”

    В два часа, тримата държат кратки речи пред войниците си, за да ги насърчат да се впуснат решително и право напред и да пожертват живота си за бъдещето на Франция.

    Тъй като обаче могат да видят по-ясно положението от войниците, с ужас забелязват, че в два и половина, въпреки прецизния обстрел на нашата артилерия,  бодливата тел е все още там на същата ширина от десет метра.

    В този момент командирът на атаката изстрелва сигналната ракета. И мигом от трите местоположения, всеки начело на взвода си, лейтенантите – единият с револвер в ръка, другият с щик като обикновен войник, изскачат от окопите с викове: „Напред!”; „В атака!”; „За Франция!”; и един от тях запява „Марсилезата”, а войниците му се присъединяват… От трите позиции малките групи тръгват напред с викове и с песен на уста, пристъпвайки като гимнастици към немските окопи, където би трябвало да се срещнат. Всяка група се състои от един лейтенант, зад него шестима сапьори от инженерните части, без пушки, въоръжени само с щит в едната ръка и с огромни ножици в другата (за да режат телта). Зад тях е целият взвод, а накрая – още шестима сапьори с лопати и кирки, които, веднага като стигнат там, да започнат укреплението на немския окоп.

    Невероятно е, „възвишено” е да видиш този въодушевен порив на тези доста възрастни мъже, които от месеци вече са на поход и които отиват да загинат доброволно (защото такава е заповедта) в капаните, така добре познати, където вече са загубили толкова много другари.

    Един след друг тримата лейтенанти падат, простреляни в главата: войниците като кула от кибритени клечки започват да се свличат покрай тях; но продължават: някои дори стигат до телената преграда: но бодливата тел е прекалено дебела, уви! Сержантът им пада, след него друг. Какво да правят?… Да продължат? Невъзможно! Да се оттеглят? Също… и докато под прикритието на окопите си германците хладнокръвно се целят и свалят една след друга живите си мишени, мъжете се просват на земята, опитвайки се да копаят с ръце, за да направят малка купчина пред главите си, така че да се скрият от куршумите.

    След като се е убедил, че напредването е невъзможно, командващият им праща човек, агент за свръзка, който да им каже да отстъпят назад към нашите окопи: той изпълзява по корем и успява да им предаде заповедта: „Ако е възможно, върнете се назад!” Уви! не, нито могат да се придвижат напред, нито да се върнат назад. Трябва да изчакат нощта.

    През нощта, отидох в Б., за да помогна на колегите – ранените пристигат един след друг, четиридесет и четирима общо. Тримата лейтенанти са мъртви; сред тях е околийският управител на Оранж, който е прострелян в челото.

    С възхитителен стоицизъм нито един от ранените не се оплаква нито от съдбата си, нито от безсмислието на тази атака, в която е бил така ужасно осакатен. А какви кошмарни рани: на един белият му дроб виси навън и не се оплаква, на другия част от мозъка се е разляла по врата и раменете му, а той иска да продължи похода: „Искам да ме носят,” казва. Друг войник, ранен на три места и ранен отново при пренасянето му, се обръща към мен, докато му връзвам счупения крак с каквото имам подръка, и просто ми казва: „Какви мъки трябва да изстрадаме за нашата родина.” Не можах да сдържа сълзите си…

    Не мислиш ли, мила ми Мари, че всички тези загинали войници, каквито и да са те, за тяхното геройство заслужават да отидат направо в рая, и не мислиш ли, че е срамно, възмутително, отвратително, че Господата народни представители искат да откажат награждаването им с „Военен кръст”, на тези мъже, които всички са герои, под претекст, че трябвало да бъдат отличени в ордена на армията… За тях отличието на Дивизията не е достатъчно. О, на каква неблагодарност и несправедливост е способен човек! Докато вие се разхождате из улиците и парковете на Париж, докато апатично си седите в меки кадифени кресла до камината, защитени от дъжда, и се възмущавате, ако някоя прашинка или капчица случайно падне по излъсканите ви ботуши, докато обсъждате дали абсента е отрова и дали думата „бар” е по-подходяща от „продажба на напитки” или „заведение”, докато далеч от всякаква опасност се питате с раздразнение и известно презрение: „Ама какво правят още? Защо не напредват? Ако аз бях на предна линия, щях да…”, през цялото това време, Господа Депутати, вашите френски съграждани, вашите събратя, пехотинците – а дори самото име буди у вас най-голямо отвращение, знаем защо – всички войници въобще са готови да предадат Богу дух, да останат в сянка без нищо да очакват в замяна от поколенията, давайки най-голямата жертва – собствения си живот… А вие сте готови едни на други да си раздавате отличия, въобразявайки си че ви се полагат заради  някоя хубава реч или зарад  подкрепата на някоя влиятелна личност – та вие, значи, отказвате да удостоите нашите войници с „Военен кръст”, който тетака неоспоримо са заслужили със свойта всеотдайност; отказвате им и тази малка награда, толкова несъизмерима спрямо цената ѝ  – един крак или ръка по-малко, някое парче метал, заклещено в дроба, които след няколко години единствени ще напомнят за възвишената храброст на тези бедни осакатени мъже, на които светът гледа с такава надменност.

    А на всичкото отгоре, би било толкова просто и би донесло такава  радост на тези смелчаци, толкова други би насърчило да бъдат силни… Разбира се, не за това те се бият, но би било справедливо възнаграждение.

    Докато враговете ни раздават наляво и надясно железни, медени и бронзови кръстове, ние сме така пестеливи! Извинявай, че толкова говоря, мила ми Мари, но съм просто отвратен от всичките тези обсъждания в Парламента.

    А какво да кажем (е, нека ме цензурират и ми конфискуват писмото), не споменавам имена впрочем, какво да кажем за онези командващи армията, които хвърлят войниците ни срещу непреодолими препятствия, обричайки ги на почти сигурна смърт, които сякаш си играят с тях, като на шахматна дъска, а наградата за победителя е една нашивка повече на униформата .

    Недей да се отчайваш, мила Мари, все още ме държи от вчера и от тази нощ, и макар да не участвах в боя, бях много разстроен, като всички офицери тук междувпрочем; един от тях днес плачеше от гняв и мъка.

    Недей да се притесняваш също така, че духът ми е сломен, не е ни най-малко…

    Морис

    *

    voorpagina95

    *

    Дезире Едмон Рено е роден на 12 май 1891г. в Есман, кантон Монтро, департамент Сен е Марн, син на перачка и на надничар. Преди да бъде мобилизиран в края на военната си служба, която е траяла три години, Дезире е сладкар. Войник в 10-та рота на 77-ми пехотински полк. Сериозно ранен на 22 август 1914г., той прекарва следващите четири години в плен. Поради нараняванията си след войната е неспособен да упражнява професията си. Не намира и годеницата си, за която седемте години чакане се оказали непосилни. Работи като полски пъдар и търговец на семена.

    22 август 1914г.

    Битката започна призори. Бих се целия ден, първо бях ранен леко, куршумът мина през чантата отпреде ми и ме рани в ръката, проби шинела и одраска гръдния ми кош. Взех куршума и го показах на моя другар Лоазо Марсел, а после го прибрах в портмонето си. Продължавам да се бия. Лоазо е ранен в крака. Виждам как лейтенантът ни пада, ударен от куршум.

    Битката продължава, голяма част от другарите ми са на земята около мен, мъртви или ранени. Към три часа следобед, докато стрелям към вражеските окопи на около двеста метра от мен, втори куршум ме удря отляво на гръдния кош, изпитвам адска болка, сякаш някой ми чупи костите. Куршумът пронизва цялото ми тяло на дължина, минава през таза и засяда някъде над коляното. Ужасната болка е съчетана с пареща треска. Куршумите продължават да валят около мен, има риск отново да бъда улучен; затова напъвам всички сили да се довлека до една яма, където с голяма трудност залягам на земята.

    Боят свършва, другарите ми се оттеглят, а ние, ранените, сме изоставени на бойното поле, без никой да се погрижи за нас, умиращи от жажда.

    Каква кошмарна нощ!

    Само картечният огън! защото при всеки шум, който някой ранен издаде, започват да стрелят, в тъмнината, картечницата помита целия терен, куршумите прелитат над главата ми, но не могат да ме улучат, защото съм се скрил в ямата; жаждата ме мъчи все повече и повече, късам снопчета овес и ги дъвча.

    Топовете не спират да гърмят – немците бомбардират градчето Лонгви.

    Нощта напредва, страдам от неимоверни болки, мисля си за нашите, най-вече за мама, за това как като малък съм бил болен, и не съм единственият, който мисли за майка си, защото около мен чувам как ранените и умиращите викат своите майки.

    Най-накрая нощта е към своя край, зазорява се, изведнъж чувам стъпки на коне, и не след дълго виждам двама немски кавалеристи. На четиристотин метра са от мен; ранените по земята ги викат и ги молят за малко вода; изведнъж те се спират и скачат от конете. Не смея да мръдна, сутринта ми се струва безкрайно дълга, жаждата продължава да ме измъчва… Често надигам малко глава от дупката, за да видя дали някой няма да дойде да ни прибере, но никой не идва да ни помогне; ново страдание се прибавя към другите: откакто слънцето се е появило, мухите, привлечени от миризмата на кръв, настървено ме хапят, не мога да се оттърва от тях, толкова са зли.

    Към два часа следобед дочувам шум недалеч от мен, струва ми се, че някой се опитва да лази, искам да се надигна да погледна, но не мога, прекалено съм отпаднал, шумът се приближава и стига съвсем близо до мен.

    Оказва се друг ранен войник, който лази по цялото бойно поле и проверява труповете, търсейки вода в манерките им, защото умира от жажда; разпознах го, пехотинец от 11-та рота, ранен е в крака, ляга до мен, радвам се да си имам другар, от цяла вечност съм сам.

    Казва ми, че е участвал в обстрела рано сутринта. Все още е уплашен. Прекарваме заедно часове. Изведнъж ми казва, че вижда да се приближават хора. Вдига се на колене и вика с всички сили; те го чуват и идват към нас. Оказват се млади жени от Червения кръст и две медицински сестри откарват другаря ми; девойките ме хващат под мишница и за краката и тръгват да ме носят, но внезапно се разнасят изстрели, защото онези не искат медицинските сестри да ме откарат; тъй като ме е страх да не ги ранят, ги моля да ме оставят, но те отказват; успяват да ме домъкнат и след няколко минути вече съм на сигурно място, малко преди Лонгви ме качват в автомобил, който ме откарва в убежището в Марлам, сиропиталище, в което няколко стаи са превърнати в лазарет за ранените; една монахиня много грижовно ме превързва. Тъй като болките са ужасни, докторът ми дава морфин.

    Един свещеник също идва да ми вдъхне кураж.

    Нощта беше мъчителна, топовете не спират да гърмят и шрапнелите, избухващи съвсем наблизо, не ме оставят на мира. Медицинските сестри, санитарите и монахините се грижат за нас с голяма всеотдайност през цялото време.

    На 25 август по обед, един шрапнел пада в стаята, неочаквано за всички, жертвите са много, гледката ужасяваща.

    Игуменката е ударена право в гърдите, двама санитари, двама от пациентите и няколко медицински сестри са убити на място. Много от другарите ми са ранени наново в леглата си; шрапнелите продължават да  гърмят, паниката е страшна, санитарите, медицинските сестри и по-леко ранените успяват да се скрият в едно мазе.

    Само една храбра монахиня остава с нас. Снарядите се сипят по сградата. Храбрата монахиня самичка не може да ни пренесе, отива в мазето да повика санитарите, но не успява да ги убеди да ни се притекат на помощ, единствено старият градинар и една дребничка медицинска сестра се връщат с нея; един по един ни свалят долу в мазето.

    Идва мой ред, но пренасянето никак не е лесно; на храбрата монахиня и на градинаря им трябва много сила; слагат ме на един стол, и стъпвайки между труповете по пода, между срутените стени и всякакви изпочупени останки, тръгват да ме носят.

    Смелата монахиня, която ме е спасила, иска да се върне: останал е един ранен на легло и всеки момент ще бъде затиснат под рушащата се сграда; жените и децата не искат да я пуснат обратно, защото смъртта ѝ е сигурна, а освен това, казват, той е немец. „Той е човек,” отвръща им храбрата монахиня и тръгва, последвана от стария градинар. Няколко минути по-късно, тя се задава надолу по стълбите, заедно с градинаря носят смело тежкия товар, нещастникът е спасен – и то в последния миг, защото цялата сграда рухва над главите ни. Ако се бяха забавили и една минута, храбрата монахиня и градинарят щяха да станат жертва на своята всеотдайност.

    Оставаме в мазето в продължение на часове, които ни се струват векове. За щастие, мазето е солидно. Чуват се молитви, в тази същинска гробница всички се молят.

    Раните ме болят, от пренасянето още повече; виждам как всичките ми другари също страдат; кълба дим и барут от време на време нахлуват в помещението и ни душат. […] Вечерта научаваме ужасната новина: сградата над нас е в пламъци; шрапнелите са я запалили, превърнала се е в същинска жарава; пламъците прокапват през прозорчетата на мазето и подпалват сламата, върху която лежим. Настъпва бъркотия, всеки се опитва да се спаси, жените, децата, старците и леко ранените бягат навън, а аз, който не мога да мръдна дори, оставам с много други, също неподвижни; огънят се приближава към нас. Тогава успявам да пропълзя до стълбището, но с цената на какви болки! Плюя кръв с пълна уста. Най-накрая пристигат няколко мъже и войници, един младеж ме взима на гръб и ме вади от жаравата с големи усилия, входът е наполовина зарит от пламтящи развалини; ето ни накрая навън, на сто метра сме от горящото сиропиталище, когато един шрапнел изсвирва над главите ни. Разбива се точно пред сградата, експлозията блъсва спасителят ми на земята, той става и въпреки молбите ми да не ме оставя, хуква да бяга без да ме чуе, бяга с всички сили, оставам проснат в една вада.

    Навсякъде около мен виждам къщи в пламъци; шрапнели избухват на пресекулки в жаравите и хвърлят топки огън на разстояние.

    Не оставам дълго време, петнайсетина минути; виждам един човек да тича, викам след него, той идва, мята ме на раменете си и ме носи. […]

    Хотелът, в който ме донася храбрецът, е хотел с минерални бани, превърнат в болница на Червения кръст; и там са паднали шрапнели, тъй че всички ранени са преместени в мазетата; слагат ме в удобно легло, в една огромна зала, където виждам дузина от старите ми другари – няма място за нас в мазетата. Бомбардировките продължават до два следобед на следващия ден; старите укрепления на града са напълно разрушени, местната болница също, гарнизонът вече не може да удържа натиска, бил се е докрай с всички сили, бомбардировките са продължили шест дена и пет нощи без прекъсване. Комендантът вдига бялото знаме. Със сълзи на очи предава града, който е вече просто едни развалини, няма нито една оцеляла къща – там, където до преди няколко дни се издигаше красивият Лонгви.

    За нас бедните ранени е облекчение, храбрите монахини, санитарите и медицинските сестри качват обратно ранените от мазетата и ги настаняват в залите на великолепния хотел. Докторите ни правят превръзки. А имаме нужда, защото няколко дни всякакви грижи са били невъзможни; […]

    Когато немците ни откарват към затворническите лагери, всички тези храбри хора плачат. Сърцето ми е свито от мъка, че напускам Франция.

    Немците ни отвеждат на гарата. Множество мили хора ни носят последните им останали вкусотии, за да ни окуражат. Настанен съм във вагон за добитък, върху малка купчина слама, и влакът потегля сред тълпата плачещи хора.

    […]

     

    *

    Ранен на 9 септември 1914г. от парче шрапнел по време на първата битка при Марн, Леон Югон е изпратен в болницата на Тюл, където умира от тетанус на 22 септември 1914г., двадесет и петия рожден ден на съпругата му Силвани, която остава вдовица с момченце на две и половина години. На същия ден, Алан-Фурие е убит по време на засада в горичката на Сан-Реми-ла-Калон.

    Тюл, 18 септември 1914г.

    Моя скъпа Силвани,

    Не мога да скрия от теб факта, че съм в много лошо състояние, страдам като грешен дявол, мисля, че имах право, когато ти казах, преди да замина, че е по-добре да умреш, отколкото да бъдеш ранен, или поне ранен като мен сега.

    Целият ми крак е осеян със шрапнели и парченца натрошени кости.

    Всеки ден, когато ми сменят компресите, страдам ужасно, докато с пинсети ми махат парчетата кост и желязо. Боже Господи, как боли! Когато свършат, ми дават да пия малко малага, но бих предпочел да не пия.

    Не зная кога ще ме оперират.

    Нямам търпение да се свърши всичко това, по един или друг начин.

    На всичкото отгоре съм и болен; вчера ми дадоха очистително, нямаше никакъв ефект, наложи се да ми направят клизма. Тази вечер трябва да ми правят още една, но може и да забравят, което вероятно би ми се отразило добре.

    Във всеки случай съм много зле, не мога да се движа, едвам успявам да ям и този бульон на масичката до леглото.

    Уверявам те, че в стаята ми е страшно тъжно, има двадесет и девет човека и никой от тях не може да се движи, счупени ръце и крака или тежки рани, всички са от запаса като мен. Ще ти призная, че нощите са тежки, ако ме бяха евакуирали в Ажан, ти щеше да дойдеш да се грижиш за мен и щях да бъда доволен да бъда до теб. А ти също, мила моя Силвани, щеше да се радваш да ме видиш, щеше да бъде радостно и тъжно едновременно, защото съм ранен. Засега съм в това положение и не зная как бих могъл да се измъкна.. Мила моя Силвани, казвам ти всичко сега, не исках да ти го съобщавам веднага, за да не се разстроиш, но сега вече не мога да не ти опиша какво е състоянието ми.

    Не тъжи, аз не се притеснявам, защото не съм сам, имам все още надежда и ако един ден се върна, ще мога да видя как расте нашият син и ще мога да го науча да работи на имотите на Вансо, а пък аз – аз ще имам пенсия.

    Мисля, че съм я заслужил, при положение, че няма много да мога да работя, ще ни помогне да свързваме двата края.

    Ще се справяме, а и Гастон ще започне да работи. Има даже хора с един крак, които успяват да работят.

    Трябва да се надяваме, че всичко ще се случи така. Моли се Бог да ме избави от тези ужасни мъки.

    Целувам те силно по двете бузи и малкия ми скъп Гастон.

    Твой Леон

     

    *

    Мартен Вайлагу е роден на 28 юли 1875г. в Керси. Жени се за съпругата си Южени през 1900г. Скоро след сватбата двойката се премества да търси работа в Париж. Заедно създават строително предприятие, което просперира; междувременно им се раждат две деца – Морис и Реймон.

    Мартен се възхищава на Жорес и пише стихове. Разпределен в 247-ми пехотински полк, загива на 25 август 1915г.

    Морис, по-големият му син, който го е помолил да му донесе вражески куршуми и каска на прусак, след смъртта на баща си е принуден да работи в химическо предприятие. Умира от внезапна левкемия през януари 1918г., на четиринадесет години, три години след смъртта на баща си.

    flowers-3

    Това е за Морис.

    Ще изпълня желанието на Морис, доколкото е по силите ми. Първо, що се отнася до бойните линии – ще нарисувам карта на гърба на този лист, която можеш да проследиш и да разясниш на Мама, освен ако Мама не я разчита по-добре от Морис. За немските куршуми – мога да събера. Ще ти донеса, когато се прибера. А за каската на прусак, не съм сигурен. Сега не е най-удачният момент човек да им сваля шапките от главите. Прекалено е студено и току-виж хванали настинка. Освен това, бедни ми мъничък Морис, трябва да знаеш, че прусаците са като нас. Я си представи само, че ако някое пруско момче беше поискало от баща си същото нещо и го беше помолило да му донесе кепи на французин, и ако неговият татко му беше намерил кепи на французин, а пък този французин се е оказал твоят татко? Как мислиш? Запази писмото ми и го прочети отново, когато пораснеш. Тогава ще ме разбереш по-добре. Вместо каска на прусак, ще ти пратя, на теб и на Реймон, а и за Мама ще има, малки цветенца иглики, които децата (момчета и момичета) в тази страна, където се намирам, събирали преди за своя най-голяма радост и които аз, голямото дете, набрах тази година в тяхната градина, за да мога да ти ги изпратя. (Не съм ги откраднал, ако не ги бях откъснал, щяха да увехнат.) Пращам ви ги, за да си мислите за тези деца, на които им е мъчно, че не са си вкъщи… Има двечки сред тях – всеки пък, когато ги видя, се сещам за вас и сълзите напират в очите ми, докато си мисля, че все пак вие сте щастливи в сравнение с много други…

    *

    Превод от френски Олга Николова.

    Прочети “Един убит” и разказ за смъртта на Димчо Дебелянов. 

    Прочети откъс от “Писма от Одрин” на Генчо Стайнов. 

    Обратно към съдържанието на броя.