• Любезно писмо до Владимир Сабоурин с последващи коментарни бележки

    Вавилония Полиглотова

    konttinen

    *

    Мило дете на българо-кубинската дружба,

    от много време наблюдавам как се пънете и пъчите като въшка на яка, само и само да фокусирате някакво внимание върху себе си. Личен стил и личен проблем е, че го правите с една, присъща по-скоро на женственото или на хомосексуалното, истеричност, при която, разбира се, липсва най-вече мяра и хладнокръвие. Обаче това някак си не се връзва със самополагането (заедно с А. Илков и К. Василев) в онази епико-поетическа линия, минаваща през Михайловски и Коста Павлов. Тя предполага далеч повече мъжественост и мяра, не само текстуални, но и поведенчески. И ако Василев (великолепен поет впрочем) и Илков някак удържат тази самоположеност, вие я проблематизирате в един лош смисъл. Оказвате се дупката на отбора. При това положение гръмогласието ви не е учудващо, но влече след себе си усъмнявания, които надхвърлят личните ви проблеми и ориентации. Например усъмняване в антиакадемичния ви бунт. Тази трескава и суетна забързаност към центъра на вниманието мигновено ви произвежда като СДС (стани да седна), където действителните бунтари биват изтласкани от напористи номенклатурчици от “втория ешелон”, самообявили се за дисиденти. (Така навремето Иван Костов се оказа едва ли не повече дисидент от Илия Минев). Та и вие с Прасков – играете го “копелдаците” на академизма и нищо лошо ако бяхте такива наистина , ама уви, само поза е. Втори ешелон, мразещ само персонално тези от първия, но въжделеещ позициите им. Инак – едно и също капсулиране, едно и също презрение към чуждото мнение, една и съща нетърпимост към критика. Изобщо – ВС като разновидност на ГГ, а ВП – на ЙЕ. Умилявате ме как самоотвержено заставате с гърди на амбразурата да браните Илков срещу текст, който не казва за него повече от това, че предпочита младия пред стария Илков. Дори не ви хрумва, че Илков е достатъчно голям на години и достатъчно добър като поет, за да има нужда от адвокатстване; че това адвокатстване всъщност го принизява. Ама не. Възможността да се изявите и да раздрънкате кухненските тенджери около себе си ви действа като плащ на бик и хуквате напред с рогата. Няма аргументация, няма мисловен процес. Животинска реактивност под професорска одежда. Истеричност на стара мома под привидно мъжка външност. Хероическа стойка на бранител, не отиваща по-далеч от раболепност. Де, де! Илков е добър, но не е Добромир Тонев или Георги Рупчев (все родени пред петдесетте), та чак да бъде канонизиран. А дори и да бъде, съмнявам се жрецът на въпросната светиня да се казва Сабоурин.

    *

    Написването на този текст контекстуално беше провокирано донякъде от натрапчивите, агресивни и доста едностранчиви изяви на г-на Сабоурина, белязани от сходен с онзи на “великата четворка” нарцисизъм, само че по-директно заявен. А конкретният повод беше напълно неадекватното му нападение срещу списание “Жената днес”, което си бе позволило – при това с право – да изтъкне като слаб поетическия текст на един млад автор, очевидно гравитиращ към групичката на Сабоурин, както и да изкаже нелишеното от основание мнение, че творбите на късния Ани Илков не са за предпочитане пред тези на ранния. Реакцията беше необосновано яростна, изпълнена с подигравки и обиди, характерни повече за нивото на предучилищната възраст. “Жената днес”, ни в клин, ни в ръкав, беше нарочена за сторонник на някакъв мирен преход в българската литература. Докато публиката се чудеше какво става или просто се забавляваше с поредния сеир, нещата се развиха стремглаво. В ефир (разбирай – фейсбук) пред очите й изведнъж се появи “Манифест на новата социална поезия”. Казано с други думи, една доста имагинерна до този момент групичка избра да се легитимира чрез революционен подход и патетика спрямо настоящото литературно статукво и недвусмислено заяви претенцията си за литературна власт – понеже революционното, за разлика от еволюционното, неизбежно има като своя цел овладяването на властта. Възможното преобразувание, промяната на дискурс и ценности са хипотетични вторичности от изпълнението на тази цел. Революционното елиминира фактора време, изнасилва темпоралното като условие за съзряване, растеж, развитие, усъвършенстване – нещо, което не се случва при еволюционността. Революционното е нетърпеливо по един детински и в същото време хищнически начин. Оттук и вечната амбивалентност при усещането ни за него. То е винаги симпатично – до нивото си на жертва и на бунт към дадено статукво, и е почти без изключение отвратително, поеме ли толкова въжделения контрол.

    Така или иначе, след  манифеста, литературното българско пространство се сдоби с радикално-революционна, поне на думи, групировка. Сега вече стана ясно и защо е била неестествено бурната реакция към “Жената днес”. Тя ни подсеща за онзи момент на Оборище, когато Бенковски нарежда на делегатите щом пукне първата пушка, да хванат пъдарите и горските и да ги разстрелят, като остава глух за възраженията им, че това са хора от тяхната черга, които по-често им помагат, отколкото да ги възпират. Но на недоумяващия Волов Бенковски дава обяснение: “Трябва да се накървавят, за да няма връщане назад.” Така списание “Жената днес” символически се оказа в положението на невинния горски, изпречил се удобно пред целите на една доста съмнителна литературна проектореволюция. И беше отстреляно.

    Тази безогледност в преследването на крайната цел, която може би е оправдана при реални военни действия, оставя доста лош привкус, когато става дума за противопоставяния в полето на литературното. Защото на окупираното от лайф стайла и академичния постмодернизъм (напълно вярна и смислена диагностика) литературно пространство, се предлага на практика пак окупация, само че от новата социална поезия. Нито думичка за необходимостта от отваряне и разнообразяване на това пространство, с изтласкани стилистики и автори, освен принадлежащи на групата на “нашите”. Цялата тази свръхсъсредоточеност върху важността на “врага” и това да го “победим” (впрочем още първото изречение в манифеста постулира разграничението на наши и ваши) изначално деформира идеята за литературно пространство, превръща го в бойно поле, на което не съществува друго, освен доминиращото статукво и ние. А дори и да бъде заявено като цел отварянето и разнообразяването, то е практически невъзможно да се състои при тази военна разположеност. Всички тези очевадни разминавания между съдържание и форма, между претенция и технология, все по-определено навеждат на мисълта, че вторият ешелон се стреми да измести първия. И защо не? Та милиционерите и пожарникарите не иззеха ли отдавна властта от тайните служби? Под лютата революционна реторика май иде реч за преврат…

     

    Манифест… Истината е, че няма литературен манифест, който някога някъде реално нещо да е променил. Манифестите осигуряват само петнайсетте минути видимост под прожектора на създателите си, легитимират някаква група. Според едно определение на Едвин Сугарев “всеки манифест по условие представлява акт на насилие върху т.нар. “естествен ход” на културното развитие; епатира създаденото досега и поставя ново начало в контрастна, спрямо традицията, насока – и в този смисъл е едновременно и терорист, и законодател в литературата. ”

    Историята на литературата, впрочем, е пълна с такива нови начала, останали си само начала.

    В началото на седемдесетте, след световното първенство по футбол в Мексико и относителния провал на отбора ни спрямо очакванията, на страниците на “Работническо дело” излиза една програмна и същевременно критична статия, озаглавена “Докога ще търпим недъзите в българския футбол”. Струва ми се, излизат и едно-две постановления, имащи за цел нещо да регулират и да променят във въпросната област. Как мислите, дали нещо се променя в българския футбол през следващите години? Отговорът е не. Защото футбол не се прави с постановления и програмни статии. Както литература не се прави с манифести. Симптоматично е, че групата долавя, било рационално, било интуитивно някакви свои недостатъчности и трескаво търси авторитети, които да окръглят легитимацията й. (За справка – един сравнително скорошен манифест на група “Хаос” се въздържа от търсенето на авторитети.) Обръщането към Златомир Златанов, Ани Илков, Милен Русков (последният заяви симпатии, но с индивидуалистки авторски инстинкт отказа подпис под манифеста), демонстрира наличието на някаква позиционна или личностна несигурност, показва колебливост и то в условия, в които никой не рискува нищо – не сме тоталитаризъм и диктатура все пак и никой няма да се озове в лагер. При това положение, единственото логично, но много решаващо основание и обяснение за подобна колебливост остава деиндивидуализиращия рефлекс на човека-маса, инстинктът да се скриеш в тълпата или да манифестираш чрез нея (или чрез портрети на авторитети) силата си. Между другото, амплитудните жестове на групата, люшкащи се от необоснована агресия до рационални проницания, от театралност до аналитичност, са показател за все същия рефлекс. В този смисъл манифестациите и манифестите са различни видове, но принадлежат към един род. Жалко би било, след като преживяхме епохата на манифестациите и походихме двайсетина години из пустинята, да хлътнем накрая в епохата на манифестите.

    Достойнството на този манифест е диагностиката. И ако изтъкването на монополистите в полето на литературата – лайф стайла, реализиращ се предимно чрез електронните медии и дивотии като “бърза литература” и академичния постмодернизъм, ползващ структурите на университетите и издания като ЛВ – станаха повече или по-малко очевидни за публиката през годините, концепцията за необходимостта от реабилитация на автора, завръщането към истината (макар в случая “истина” да остава доста неясно понятие – истина по кореспондентност, истина по кохерентност, метафизична истина, социална истина?) и трансценденцията, автономията на поетическото спрямо пазарното, призмирането през естетиката на възвишеното, изискват интелектуално усилие. И то се е случило. Плодотворна, размисляща и внимателна е бележката, добавена от К. Василев. Няма да крия, симпатизирам и на диагностиката, и на посоките. И също така няма да крия – дълбоко се съмнявам в мотивите и висотата на изпълнението. Някак си не ми се връзва реабилитирането на индивидуалистката фигура на автора с революционно-репресивния плам. Още по-малко пък с груповщината. Изкуството не е зона на колективно действие и всеки опит в тази посока е или властово заинтересован жест, или откровена недомислица. През груповщината е абсурдно да се провижда и реконструира индивидуалистично авторското, неадекватно е, деформиращо е и, в известен смисъл, е духовно самоубийствено. Затова обикновено под знамената на подобни манифести се струпват хора, усещащи собствената си творческа недостатъчност, или в най-добрия случай – хора, изтласкани от литературното поле по извънлитературни причини, хора с желание за реванш.

    Революцията, разбира се, няма да се състои. Дори само защото липсва необходимата критична маса от революционери и революционни настроения. Това е добрата новина. Добра не за статуквото – то трябва да се промени и иска или не иска ще се променя, защото хипертрофията на академизма и лайф стайла, премина връхната си точка, пренасити пространството със себе си и сега всички го повръщат. А повръщайки, оказват естествен натиск обратно, завръщат го в реалните му граници. Добра новина е, защото ни трябва еволюция, не революция. По ред причини, било исторически, било народопсихологически, ние сме все революционери, или съучастници в революции, или жертви на революции. Липсва ни еволюционният прочит. Липсва ни фазата на методичното усилие, като в “Японският филм” на Валери Петров. Както отбелязваше един философ навремето – “българинът е или героичен, или нищожен, но никога в мярата на нормалността”. Липсва ни мярата на нормалността. Ето един от корените, чрез които произвеждаме и възпроизвеждаме хипертрофични образувания, от рода на тези, които съставляват сегашното литературно статукво. Революция? Не. Тя просто ще възпроизведе друг вид хипертрофия. Ако не се лъжа, преди двайсетина години и ГГ и компания минаваха за своеобразни революционери. Но революциите са само увлекателни шарлатании. За някакъв действителен резултат е нужен бавния реализъм на едно ежедневно, последователно, неотстъпно противопоставяне на всичко, проявяващо признаци и нагони към културен монопол в областта на литературата. На отваряне пред рецепцията на много и различни възможности – тематични и стилови, съотнесени към ясно изразен ценностен модел. Лошата новина е, че може би като страна със застаряващо население и куп задушаващи битови проблеми, сме твърде уморени и с една закърняла и досъсипана през образованието сетивност. И може би е късно за всичко това. Тогава иронично ще се окаже, че една от решаващите причини, поради, които няма да се състои революцията, е и причина да не се състои и еволюцията.

    И накрая един довод, сходен с казаното дотук, но да речем от по-абстрактен и панорамен порядък.

    Литературата и изобщо изкуството са преимуществено феномени, произтичащи и свързани с човешката духовност. С духовността, не толкова с интелекта и рационалността. Ако изкуството като дейност изобщо притежава някакъв онтологичен смисъл, то този смисъл е в удържането и усъвършенстването на човешката природа. В този смисъл, духовните ни проявления и надграждания, в това число и изкуството, винаги имат в корена си трудно забележимата през модерната многотия, но жива връзка с органическото. Затова духовността обикновено не е в драматично напрежение нито с телесното, нито с интелекта. Те са само нейни средства, подпомагащи целостта и синкретичността й. Затова старецът Сантяго, да речем, от “Старецът и морето”, ще остане непобеден тъкмо в своята човешкост, дори да търпи поражение на равнището на телесното или на равнището на надхитрянето. Затова той е духовен, тоя старец, съществуващ сред живото си усещане (усещане, не осъзнаване), че е само една от модалностите на безкрайното битие – морето, рибата, далечният бляскав свят на бейзболните герои, и онзи, близкият, отричащ го поради липсата му на ловен късмет – една модалност, която не е с нищо повече, но и с нищо по-малко от другите модалности, но с ясния усет, че първата му и може би единствено важна задача е да удържи, да отстои спецификата си, да не отстъпи от човека в себе си.

    Изсуши ли се този корен, прекъсне ли се ли тази животворна връзка с органическото, на мястото на духовността се настаняват най-често нагонът към рационалност и интелектът. От средства на духовността те поемат ролята на фетиши, на цели сами по себе си. Тази подмяна дава преимущество на машиналното у човека, превес на механическото над духовното. Просвещенската епоха има не малък дял в утвърждаването на този наглед. Индустриалното, а в днешни дни виртуалното общество сборичкват в най-добрия случай някакви пристъпи на рационално и ирационално, но и в двата случая остават в рамките на механическото. Съвременното изкуство твори или някакви сложни концептуални машинарии, или ги разбива с гръм и трясък и се втренчва фрагментарно в отделните им чаркове, опитвайки или невъзможна интимност през цялото с частта, или провиждане през частта на цялото, но доминиращата нагласа неизменно си остава механическа, пренаситена откъм самонаслаждаващ се интелектуализъм, но напълно лишена от виталност и дух. Духовността не е на дневен ред, а собствено човешкото е изпратено по дяволите и е налично само в някои достатъчно скални и непристъпни индивиди и творби, за сметка на безкрайната манифестация на аз-овете, на егото, което кой знае защо е решило, че така противостои на системите и системното. Нищо подобно, препотвърждава го. Ако ще говорим за подмяна и хипертрофия, ето това е голямата подмяна и тя не е от вчера или от онзи ден. Системността не е основният ни проблем. Основният проблем е ценностен. А ценностните проблеми, за добро или зло, се решават единствено по еволюционен път и, разбира се, просветителски път, с бавно натрупване на осмисляния и постепенно достигане на онази критична маса, която е необходима за промяна на ракурса. Ако искаме да променим едно литературно статукво, както е в дадения случай, литература се променя само с литература, контрирането на манипулативните фокуси – с постоянно, търпеливо, аналитично обговаряне на механизма на фокусничество. Революционния подход не ни върши работа, тъкмо защото всяка революция е опит за рационализация. А това е все същата механическа мисловност, принципно незаинтересована от човешкото, принципно противоположна на духовното. Каква полза да заменим една механика с друга?

     

    Прочети “Ламцадрица” на Рада Барутска.

    Прочети “На пато (Весо чете Надежда Радулова)” на Весо Паралията.

    Обратно към съдържанието на броя.