• из “Кървави петна”

    Владимир Мусаков

    Владимир Мусаков (роден 1887г.) загива на 28 септември 1916г. на Добруджанския фронт. Ръкописът на недовършения роман “Кървави петна”, писан в окопите, излиза посмъртно през 1921г. и остава почти напълно пренебрегнат в продължение на вече почти век. Стилът на Мусаков е изключителен, напомнящ едновременно готическата, мрачна, злокобна естетика на По и Бодлер и бляскавата фееричност на изкуството на fin-de-siècle. Главният герой праща страници от дневника си на любимата на убит войник, явно негов съперник, като имитира почерка на убития. Може би идеята е била в края на романа двамата да се срещнат – едва ли е щяла да бъде радостна среща. Така или иначе основната фабула е само загатната в едно съвсем кратко предисловие. Следват четиринадесет глави, страници от дневник. В последната от тях, героят среща самотна, прегърбена баба, подпираща се на патерица, която върви из огромно голо поле, търсейки гроба на сина си:

    Слънцето залязваше към запад като огромен мак, навел цвят надолу, из който се сипеше златен прашец и засипваше цялото поле. 

    Аз трябваше да вървя. И подканих.

    – Да вървим, бабо. 

    Тя повдигна глава, погледна ме в недоумение и след дълго мълчание отвърна.

    – Де, синко? Никъде оттук аз няма да мръдна.

    И нея не смущаваше, че иде нощ…

    Препоръчваме ви да намерите цялата книга.

     

    Свали txt.

    5859cc3480b980dff2ea4c4485b24907

     

     

    II.

    През нощта пропълзяхме бърже напред, изкачихме се на хребета, прогърмяха няколко изстрелa и сетне всичко затихна. В тъмнината нищо не личеше. Ние затаихме дъх и слушахме дълго тaка. Отникъде нито звук. Ние се взирахме. Ни искра светлина.

    Почнахме да копаем. Лопатките се забиваха лесно в ораната нива и oтхвърляха пръстта отпред. Всички се увлякоха в работата и мълчаха. Само от време на време се чуваше някоя заповед, предадена с половин глас, или се удряше някоя лопатка в случаен камък. И пак утихваше. Ние бързахме да можем да отделим поне частица от нощта за почивка. Ние бърже изтривахме потта, копаехме без умора. И наистина скоро свършихме. Един след друг прикляквахме в издълбаните окопи и всеки се унесе в полудрямка. Някой бе опрял глава на пушката, друг се бе сгушил до своя другар, трети бе запалил папироса, като криеше горящия ѝ край в шепата си. Аз се вслушах в равномерното дишане на някого, който може би бе задрямал дълбоко, сетне се взирах в лицето на тоя, що пушеше, което биваше едва осветлявано, когато поднесеше цигарата към устата си, и сам се унасях в някакви познати и светли блянове, които ме сгряваха и галеха.

    В тия часове на отдих никой не мислеше нито за деня, що остана назад по рътлините, нито за деня, който идеше. И никой може би не спомняше за смъртта, която изсмукваше със своите устни кръвта на мнозина изостанали.

    В душата ми се носеше валс, любим, желан. Аз виждах себе си, облечен чисто, приветлив, усещах как вейнати руси палави кичури галеха лицето ми, долавях мирисът на рози и чувствах как някой дишаше близо, съвсем близо до мен. Наоколо бе светло и радостно. Всички плуваха в смях и лъчи, отвсякъде лъхаше топлота и нежност. Моите ръце държаха мека, малка ръка. Някой шепнеше на ухото ми нещо, което не си спомням сега. Аз се смея, покланям се, сетне бързо се спускам по гладкия паркет, суетя се, диря нещо и отново радостен се връщам назад с букет нарциси. Аз виждам как тоя букет поема някаква бяла, хубава ръка, сетне се притиска до бързо дишащи гърди. В светлината блясва усмивка, която разтапя нещо в мене.

    Аз гледам осветеното лице от цигарата на тоя, който пуши, взирам се в бръчките на неговото лице, оплескано с кал и кръв, и нищо не разбирам, не се сепвам, не виждам. Може би това е само картина в салона. Аз слушам неприятното хъркане на някой спящ до мене и сякаш не чувам, не се пробуждам. Може би това е спомен далечен някакъв… Някой, на когото съм притиснал крака до изтръпване, ме тласна, аз се отмествам. Дори може би казвам също такава грубост, с каквато той се обърна към мене. Може би с лакът го блъскам също така, както той. Но в душата ми дълбоко не угасва светлината, нито заглъхва валсът. Там е все тъй топло и приятно. Кой би могъл да заглуши валса? Кой би имал сили да изгаси светлината? И нека умира там някой. Нека стене по-далече друг. Нека самата нощ да мирише на леш и кръв. Моята полудрямка никой не ще прокуди, защото тя е жадувана и чакана дълги часове и мъчителен ден. В тая полудрямка е унесена всяка моя мисъл, блян, мечта, всяка моя капка кръв, всяка клетка.

    Знаете ли що значи умора? …

    Нощта бавно се топи, като пролетен сняг. Далече татък се оголва линия някаква, неясно тъмна, а тук по-близо, из дрезгавината никнат едно след друг дървета, храсти, къщичка някаква. Повява хладен вятър и става изведнъж свежо и студено. Някой опъва ръце нагоре. Друг се гуши по-близо до другаря си, трети вдига яка на шинелата и скрива глава в нея, като само отпред остава да стърчи неговия посинял нос. През нас прегазва някакъв офицер и отминава нататък по продължението на дългия окоп. Някой отчаяно се прозява шумно, грубо, друг дъвче със своите обрасли в косми уста нещо и се трие с ръка.

    И сякаш това не е около мен, а далече някъде. Аз чувам как замират звуковете на валса и се губят в нещо чуждо, неприятно. Някой си отива и отнася със себе букета от белите нарциси. В денят бледнее светлината на свещите и става студено, странно, неприветно.

    Аз отварям очи, трия ги, изненадан и сепнат. И изведнъж ме обзема шумът на деня, еднообразен, познат. Като че това бе същият вчерашен ден, който не е изоставал назад. Наоколо е мокро, мръсно. Двама там се ругаят. Друг чеше своя врат, извил лице настрана, изкривено, загоряло, космато. Някой поправя своите цървули. А зад нас гората шумеше своята стара песен. Из клоните й се гонеха птичета, пееха, цвъркаха и на ята прелитаха над главите ни, нататък, към ония шубраци, където може би бяха залегнали те, другите, които дебнехме ние. Навярно и там щяха пак тъй да цвъртят и се гонят птичета, за да литнат отново другаде, където поискат.

    Аз повдигнах глава, поизпънах ръце, взрях се и станах. Тук, съвсем близо пред мен, в ораната нива лежеше труп. Аз погледнах младото лице, обърнато към мен, и нехайно погледът ми се хлъзна нататък. Изреждаха се ред хълмове неми, пусти, по които нищо не личеше, но които навярно криеха в своите гънки много изненади за нас и много олово щеше да се изсипе по тях. В далечината, татък, вече ясно личеше хребетът, към който се стремяхме. Радостна надежда цъфна в мен, че може би скоро ще бъдем там и сетне ще свърши всичко това и ще отдъхнем. Колко? Може би само два, три дни. Що са за нас толкова дни?! Те ще минат като много други и там изведнъж ще стане леко и радостно.

    Аз бях припрял глава ниско, до бруствера, и мислено отмерих де биха ни застигнали нощите и едва можех да наброя две или три. Сякаш просто щяхме да тръгнем оттук, да вървим, да почиваме и пак да вървим. Срещу нас никой нямаше да се бори. Нямаше да пищят куршуми над нас, гранати, шрапнели. Нямаше да стенат около нас, да ридаят, нямаше да изостанат мнозина завинаги по тия голи хълмове.

    Отнякъде литнаха гарвани, заграчиха със своя дрезгав и отвратителен глас, извиха пред мен и кацнаха до самия труп, що лежеше ето тук. Аз ги загледах съвсем безучастно. Те подскачаха някак неловко и смешно, като изпъваха напред шия, сякаш политаха да паднат. Един или два от тях отлетяха, сетне дойдоха други повече, започнаха да грачат и стават по-смели. Някои кацнаха върху самия труп. Други дори клъвнаха и дръпнаха дрехата.

    Аз гледах и се захласнах в тоя своеобразен пир, към който пристъпваха с такъв крясък и такава боязън тия черни и от всекиго ненавиждани птици. Дори сякаш някаква непонятна и страшна приятност ме сгря, че те най-сетне ще могат да клъвнат тук поне, след като цяла зима са зъзнали гладни, мразени и гонени отвсякъде. Може би моят куршум бе повалил тоя труп и навярно само заради тях. Пирувайте, нещастници! Във вашата съдба има нещо все пак, което ми харесва. Вашата орисия ме трогва. И изведнъж аз трепнах. Една от тия птици кацна върху обърнатото към мен лице и със своята твърда човка започна да дълбае отворените застинали мътни очи на покойника. Нещо бликна в мен и ме задуши. Стана ми болно и страшно. В жилите ми пропълзя запалена искра и изгоря в някакъв трепет. Аз се почувствах вцепенен, така отвърнал настрана глава, затулих с ръка очи. А когато отново погледнах нататък, птицата все тъй настойчиво удряше и кълвеше. Аз вдигнах пушката и бях готов да спусна ударника. Някой ме дръпна за ръката, изтегли назад пушката.

    – Има заповед никой да на стреля.

    Тогава аз сграбих пръст и започнах да хвърлям безспир и умора нататък: черните птици подскачаха, грачеха, отместяха се, но тая, що бе забила нокти в страните на мъртвешкото лице и кълвеше ония мътни очи, не трепна.

    Аз прилегнах безпомощно в окопа, широко разтворил очи, задъхан, изтерзан, а до мен долиташе тяхното грачене и сякаш в него ясно долавях клъвката в очите.

    И що можех? Пръстите на ръцете ми бяха кървави. Наоколо бе тихо, сякаш всички бяха смутени от това – никой не надничаше нагоре. Само оня, който цяла нощ не изгаси цигарата, продължаваше да пуши, ням, спокоен, захласнат кой знае де. Неговите пръсти бяха жълти, както и нависналите му дълги мустаци там, дето минаваше цигарата. Фуражката му бе смачкана и козирката похлупваше очите съвсем ниско. Навярно той не бе ставал още и може би неговата дрямка продължаваше. Аз гледах бръчките, които разделяха лицето му на осем, сетне се захласвах в кълбетата дим, които се топяха тук, над самия него, отворих затвора на пушката и ядосано го затраках, набивах с приклада в земята някакво камъче и все пак чувах съвсем ясно как се забиваше оная твърда, голяма клъвка.

    Минутите се точеха съвсем бавно, станали безкрайно дълги. Отгоре слънцето вече припичаше твърде много и стопляше измръзналите и вкочанели мускули.

    Защо стоим още? Защо не тръгваме? Защо не откриваме огън? Де са тия, които разпореждат? Ние не можем повече тук.

    В далечината ясно, отчетливо се чу команда. Тук, до нас, я повториха. Навсякъде се раздвижиха, станаха и грабнаха пушките. Отвсякъде изпълзяха отгоре стотици хора и се понесохме напред като вълна. На мен ми стана леко, радостно. Аз тръгнах, повдигнал малко пушката. Пред нас литнаха гарваните и се изгубиха. И когато стигнах до трупа, вместо очи, зееха две ями, кървави и пусти. Аз неволно вдигнах приклада и го сложих с някаква неудържима ярост върху черепа.

    Когато се обърнах, някой викаше след мен.

    – Не тичай! Дочакай всички и пази равнение.

     

    III.

    Едни се бият, без да влагат нито много страст, ни злоба. Те просто стрелят без викове, без жестове, напредват, залягат, хвърлят се в атака и когато свърши боят, запушват цигара полулегнали и мълчат. Неприятелят чувства тяхната стрелба, защото куршумите им го намират всякога. Други тъкмо наопаки, при първия изстрел биват обзети от някаква злост. Те се бият с остървение. Разтварят широко очи, стискат челюсти и през зъби ръмжат. Стрелят много повече, нервно, бързо, прибежките им са също такива. А когато се хвърлят в атака, горят цели от страст и възбуда. Свърши ли боя, те разказват дълго едно и също, повтарят го, докато съседът им заспи, та стане нужда да го дърпат за яката. Неприятелят чувства тяхното остървение и се бои.

    От тия последните бойци е моят съсед.

    И ето, еднъж и нам се падна не само да се хвърлим на нож, но и да го употребим. Това бива много рядко.Случи се неочаквано. Понесохме се в атака като винаги и бяхме вече съвсем близо до неприятелските окопи. Ние бяхме навикнали да ни обстрелват, но никога не бяхме наближавали така много, без да видим вече бягащия противник. Ние тичахме, изгубили мисъл в собствения си вик, забравили в тоя миг всичко, дори и трепета пред смъртта. Ние само чувствахме до себе си, през своя съсед пулса на цялата верига и ако в едного само нещо трепнеше и нещо се пробудеше, в нас щеше да прелети като искра. Никога няма такава близост никъде. Никога така бързо не се предават минутните настроения с техните най-тънки нюанси от един на друг.

    Ние бяхме вече съвсем близо. Насреща освен ония черни кръгчета, из които излизаха пламъчета и дим, лъщяха ножове. Изведнъж се размърдаха глави в окопа, заблестяха тия ножове и на бруствера се наредиха бързо, една до друга десетки човешки фигури. Понесе се безумен вик и като вълна се смеси с тоя, в който плувахме и ние. Някой сепна. Ние почувствахме как сепна някой. Някой трепна. Ние усетихме. Някой пребледня. Веригата пронизваха искри една след друга и сякаш вече още миг и всички щяхме да хукнем назад.

    И ето моят съсед диво зарева нещо. В него пламна с небивала сила злост и остървение. Той се откъсна за миг крачка напред, аз го догоних и залепих до него, цялата верига се залюля и ножовете се затракаха…

    Видите ли, когато се забие ножа в човешкото тяло, на теб ти се струва, че той още не е пробил, та тласкаш, докато забиеш и края на цевта. Много е неприятно сетне да намериш парчета месо по винтовете към върха на пушката. Когато удариш с приклада, сетне стоиш секунда така в недоумение и гледаш дали ще падне назад тялото. И в повече случаи посягаш втори път с приклада, но последния само може вече да прилепи по-плътно до земята трупа. И странно мълчание настава. Само глухо охкане, тежко като кълбо се откъсне и изгуби.

    Ние отпуснахме пушки и застанахме така един до друг. Вече никакъв противник нямаше. В нас се връщаше бавно мисъл след мисъл, сякаш те всички бяха изметени някъде далече. В душата почваше да просветва едва-едва, като че в нея е било изгаснало всичко. Някаква оловна тежест се стопи и падна дълбоко. И нам стана леко и радостно. Но у никого не грейна усмивка. От никого не се откъсна нито дума. Може би никой не бе намерил още своите слова. Може би у всички смехът бе изгубен някъде.

    И в това мълчание аз извиднъж чух някакви удари зад себе си, но не смеех да се обърна. И все пак, бе ми чудно, що ставаше там. Аз поисках да погледна за своя съсед и не го намерих до себе си. Подирих го по-далече – също липсваше. Огнена мисъл ме стрелна, обърнах се назад и аз видях. Той все още вдигаше злобно пушката и я забиваше там някъде. Очите му бяха кървави, устните бледи. Той цял трепереше и все забиваше с диво остървение ножа някъде в кръстосаните трупове.

    Аз извиках. Извикаха и други. Той не сепна. Аз се спуснах към него. Спуснаха се и други. Той не спря. Трябваше насила да го отвлечем със себе си и да го накараме да седне. Той гледаше странно с пламнал поглед. И бавно, едва доловимо се връщаше неговата мисъл. Устните му бяха сини. Той почна да зъзне. А от ножа се стичаше кръв, пълзеше по пушката и багреше ръката му.

    Аз легнах до него, запуших цигара и се загледах в далечината. Няма нищо по-приятно от това да се вслушваш в себе си, как бавно се връща това, което незнайно кога и как си изгубил. Ненадейно някак, като пъстра пеперуда, прехвръкна в душата ми обична мечта и аз се унесох в нея. Забравих моя съсед.

    Запад догаряше и около силуетите на дърветата отсреща се чертаеше контур от кървавочервен пламък. Сетне по далечните облаци се разля оранжева боя, за да се стече по краищата им и сгъсти почти в киновар. Тънка, синкава мъгла, сякаш последна въздишка на деня се издигна нагоре, плъзна към синевата, след нея нова вълна се понесе и се сгъсти сама, за да затули целия запад.

    Може би някъде плува сега лодка и в нея някой седи и пее тиха песен. Наоколо е тихо и радостно… той се захласва. Настава нощ. Сетне някой спира лодката до брега, завързва я и си тръгва. Той върви край брега, не бърза. Така приятно е да развява вятърът косите му.

    Може би някъде на хубав чардак някой чете книга. Страниците са големи, хубави и буквите красиви. Сетне затваря корите и влиза в стаята си. Спуска завесите и похлупва лице върху леглото си. В тъмнината се разнасят вопли. Навън угасна запад. Нощта настъпва и воплите все още се чуват.

    Може би някъде някой чука на прозореца съвсем тихо. Вслушва се и отново чука. Прозорецът се отваря, чува се шепот. Подават се бели, хубави ръце. Той целува тия ръце, сетне моли за нещо упорито, врича се, но някой му отказва. Той улавя железата на прозореца и ги изкривява. А когато се помъчва да влезе, отвътре две бели ръце му помагат.

    Може би…

    В небето заблестяват звезди. Една се откъсва и пада. Настава нощ. Наоколо е тихо. До мен лежи моят съсед и пуши мълчалив и аз си спомням, че за него имаше писмо. Подирих го в ръкава и го намерих. То бе измачкано, мокро. Бях го намерил в един мой плик, а той бе за хляб в това време. Сетне почна боят и така го забравих. Аз му предадох писмото. То бе от жена му.

    Той го зачете, като поднасяше запаления край на цигарата при всяка буква. Дълго и трудно не можеше да разбере цели думи. Повдигаше до самите си очи писмото и смучеше цигарата да се разгори. По едва осветените му сини още устни се рисуваше усмивка и радост – нежни, сърдечни. В тъмните му очи можеше да се доловят искрите на онова добродушие, което рисуваше пред мен всякога мила картина. И аз спомних пак.

    Седи тоя едър човек с нависнали мустаци и в неговите колене са седнали две палави дечурлига с руси, рунтави глави и зачервени страни. До него се валят други две и се борят. А трети две се мъчат да се покатерят на неговия здрав и широк гръб. И той се смее до захлас. Разказва забавни приказки за птиците, като гали поред русите главички със своите големи ръце. Сетне целува поред розовите странички и тръгва, гонен от тях до пътната врата.

    Той палеше вече трета цигара и все още не беше успял да прочете краткото писмо. На него вече личаха две малки черни дупчици, които бе успял да прогори, захласнат в някоя зле написана буква, но продължаваше да срича с удивително търпение и упоритост.

    Бе вече късна нощ, когато той вдигна глава и прибра в ръкава писмото. Навсякъде бе тихо. Почиваха всички. Само тук, пред нас, личеше ясно до едно дърво силуета на часовоя. Високо над нас бе плувнала луната, а в далечината се откъсваха една след друга десетки звезди, падаха и чезнеха. Бе прохладно и весело. Ние лежахме опрели глави на лактите си и губехме поглед в синината. Ние дишахме леко и с пълни гърди. В душата бе гладко и спокойно, никъде гънка, никъде облак, само дълбоко нейде се набира неусетно сълза, която натежава да падне.

    Може би някъде цъфтяха рози и бели ръце ги късат да китят китки и вият венци. Може би някъде музика свири и се развяват знамена. Може би някъде има улица, постлана със зеленина, отрупана с народ.

    Може би.

    И тук, зад нас, на петдесетина крачки не лежат никакви трупове и не мирише на кръв нощта. Навярно денят е бил горещ и слънчев и сега букакът диша тежко и задушва.

    Моят съсед бе все тъй загледан нататък, като че виждаше миражът на своя дом. Сетне се усмихна и пошепна:

    – Децата целуват десницата ти.

    И навярно дълги часове минаха още след това, когато той изведнъж си спомни нещо, задири навсякъде по себе си, рови в джобовете, във фуражката, в ръкавите. Отвсякъде вадеше писма, вестници, обръщаше ги, взираше се в тях и пак прибираше. Едва сетне намери къс чиста книга, запали цигарата и на нейната светлина почна да пише своя отговор. Нощта бе дълга като самата вечност и дрямка нямаше. Аз се наведох през неговото рамо и почнах да следя големите разкривени букви, които едва рисуваше. А когато се отмести неговата замърсена ръка, върху бялата книга остана червена следа, върху която се нижеха словата:

    “Мили деца, вашият баща ви целува по невинните и хубави устица.”

     

    john-bauer-litografi-lille-putte-rider

    IV.

    Ние бяхме трима назначени в секретен пост.

    Нощта бе тъмна и непрогледна. Дъждът все валеше тихо, бавно, като че никога нямаше да престане.

    Ние тръгнахме и скоро се изгубихме в оня еднообразен шум на падащите капки, който всякога навява у мен тъпо безразличие. Под краката ни се бе размекнала земята и големи късове кал се лепяха по ботушите. Ние вървяхме бавно, хлъзгахме се, блъскахме се често и падахме. Всеки от нас бе мушнал ръцете си кръстосани в ръкавите, вдигнал яка нагоре и нахлупил ниско до самия нос фуражката си. По козирката се стичаше вода и мокреше лицето, но кожата като че нищо не чувстваше, защото бе отдавна изгорена от слънцето и изсушена от ветровете. И очите, колкото и да се разтваряха и мъчеха да доловят някъде искра светлина или силует на близко дърво, или поне на този, който вървеше до мен, не можеха и остра болка ги бодеше.

    Ние не знаехме добре мястото, къде отиваме, а само се грижехме, доколкото е възможно, да запазим посоката – и там някъде на толкова и толкова крачки трябваше да се скрием в потаен шубрак и да следим всичко, що става пред нас, да се вслушваме във всеки шум, да надзъртаме и никога да не бъдем забелязани.

    Вече бяхме изминали толкова, колкото бе нужно и повече дори, когато се спряхме. Дали бяхме запазили посоката – никой не знаеше. Далече зад нас останаха нашите, а тук, може би по-близо, може би до самите нас, бяха те. Ние се сгушихме един до друг и вслушахме. Фуражките почти се допираха и все пак никой никому не виждаше лицето. Ние затаихме дъх в дълго мълчание. Дъждът все тъй тихо шумолеше в листата на дърветата. Толкова по-добре. Трябваше да дирим подходно място, дето да се подслоним, затаим и чакаме. Пипнешката се отбихме вдясно, блъснахме се няколко пъти в стволите на букаците и под един от тях, където ни се стори по-сухо и по-затулено, прилегнахме.

    Падна се на моя добър другар да излезе няколко крачки напред и да следи, като ни съобщава за всичко, което би могъл да забележи чрез условни знакове. В никой случай обаче той не трябваше да гърми. Можеха да минават неприятелски патрули, можеха да пълзят около нас – той само трябва да ги следи и в краен случай, когато вече се натъкне някой на него, да си послужи с ножа.

    Той тръгна полека. Под краката му зашумоляха листа, по-нататък се счупи някакво настъпено сухо клонче и отново всичко затихна. Ние полулегнахме и подпряхме глави на пушките. Високо над нас лек вятър бе почнал да люлее върховете на дърветата и се чуваше едно глухо бучение, което се носеше нататък и замираше. И само понякога, когато се посъбереха повече дъждовни капки върху някой лист и натежнееха, та той увисваше, потичаха надолу с шумът на малко поточе и пак всичко заглъхваше в еднообразния ромон на дъжда.

    Под нас бе сухо, но все пак остра влага ни пронизваше. Шинелите ни бяха мокри и тежки. От фуражката често се откъсваше някоя капка, падаше във врата и пълзеше надолу. Ние лежахме и все пак се заморявахме от своето неравномерно и задушено дишане. Едва тук ни обхвана страшен трепет и в тъмнината пред очите почнаха да се рисуват чудновати очертания. Някакъв страшен силует се мяркаше между дърветата, дебнеше, вслушваше се, доближаваше, вдигаше нещо прилично на пушка и когато отварях клепки по-широко, изчезваше. Веднага след това от другата страна на тъмнината съвсем ясно се открояваха нови, много, обикаляха един след други, губеха се, пак идеха. Като че цялата тъмнина се движеше, губеше, сгъстяваше наново и душеше. Това не бе нито страх, ни безпокойствие. Това бе умора на зрението от напразна мъка да проникне в тъмнината. Обилни сълзи напълниха очните ями и в нощта заблещукаха искри разноцветни и красиви, които се движеха, гонеха и отново блясваха. И изведнъж стана леко и приятно. Напразно бършех тия сълзи, идеха нови и никъде не капеха, а се набираха и блестяха може би само с дивен блясък. Аз не помня де и кога е било така светло в душата ми. Може би никога, а може би отдавна, когато мисълта е спяла в мен. Като че нощта бе окичена с милиони кандила, пръснати тук около мен, до мен, над мен, на всяка вейка, на всяко листче, на всеки клон. Като че ли всяка капка от тоя дъжд, що валеше, криеше в себе си пламъче. Може би самата нощ гореше. Мен ме обзе безумна радост, каквато никога преди не познавах. Аз повдигнах глава, сякаш пробуден от кошмарен сън. Триех очи, гледах и не разбирах де бях. Наоколо все така блестеше всичко. Бях готов да скоча и се радвам, да ходя по светлината и викам по име всички, които би трябвало да са тук, близки, домашни, обичани, лелеяни.

    Изведнъж тоя, що лежеше до мен, ме дръпна за ръкава и аз похлупих лице.

    – Тихо.

    Сепнах се. В очите ми нахлу оная непрогледна нощ и гласът на тоя, що бе до мен, заглъхна в шума на капките, които падаха вече съвсем рядко едри и тежки.

    В тишината се чу тракането на паласката. Този, който бе напред, ни викаше при себе си. Тоя, що лежеше до мен, пропълзя напред. Минута мълчание. След това той пак се върна.

    – Какво?

    – Нищо.

    Ние отново наведохме глави и се загледахме в нощта. Пред мен се открои контура на стъблото, зад което бях. Високо някъде се показа едва доловимо светло петно, навярно между листака. Един след друг се обрисуваха дънерите на дърветата. Някъде се яви още едно светло петно. До него друго. Пропъстри се целият шумак и някъде в тия прозирки пламнаха звезди. Край нас, рядко макар, все още падаха едри капки с шум, отмерено, бавно.

    Сега вече бе ясно за нас де сме. Ние не бяхме сбъркали. Ето тук, пред нас, недалеч, зад долчинката, бяха те. В тишината можеше да се долови шуртенето на близък ручей. А далече между стволите блестеше съвършено тънка ивица от луната. В гората ставаше все по-светло. Поличаха вече шубраците и между тях, недалече, се виждаше фуражката на тоя, който бе пред нас. Ние слушахме и затайвахме дъх. Отникъде – нищо. Мълчеше всичко, смутено може би от упорития бой на прежния ден, а може би от ужас пред новия.

    И ето този, който лежеше до мен, приближи лице до самото ми ухо.

    – Видиш ли?

    – Не, нищо не виждам. Де и що?

    – Тихо. Гледай вляво, спуска се към рекичката.

    Аз повдигнах глава, взрях се и видях. Там дебнеше някакъв силует, пресякъл по небрежност една поляна, по която луната бе разляла своята свелина. Ножът му блесна за миг и пак угасна.

    – Видя, нали? Бъди готов.

    И този, който лежеше до мен, похлопа три пъти на паласката. Фуражката на тоя, който бе пред нас, се надигна над храсталака, постоя минута така, наведе вляво и пак потъна в него. В тъмнината оттам се дочу същото хлопане. Разбрахме се.

    Сърцето заби, вълни кръв нахлуха в мозъка и удавиха моите мисли. Ръцете неволно стиснаха пушката и в тях сякаш хрускаше цевта и прикладът. Без шум и звук скочихме двама и се затаихме зад ствола, долепени плътно до него. Сетне този, който бе до мен, се наведе и пропълзя вляво и там затаи зад друг дъб.

    Сега вече виждах ясно. В светлите междини съвсем близо и бавно дебнеше силует тъкмо срещу нас. Недалече едва се долавяше друг и пак се губеше зад стволите. Може би зад него имаше още. И всеки път, когато нагазваха неизмокрена шума, стъпките ясно се долавяха. Бавно, много бавно идваха те. Този, който бе по-вляво, почти се изгуби, може би пое още встрани, но този, който идеше към нас, не изгуби посоката. Той вървеше право и сигурно. Аз можех да различа шапката му, ножа. Той бе близо, съвсем близо и вървеше бавно. Ето го вече до самия наш, който бе напред. Под краката му зашумоляват сухите вейки, той се отбива крачка встрани и пак нагазва. Очите му блестят със странен блясък. Той е едър, млад и жилест. Ето, повдига крак да стъпи още напред, когато ненадейно се дръпна малко вдясно. Може би долови дъх или съзря блясък, а може би почувства само, че тук около него бяха неприятели. Но над него се издигна пушка, блесна нож; той посегна с ръце, улови го, от тях потече кръв и нещо се заби в ребрата му. Аз видях разрязаните длани. Неговата пушка иззвънтя на земята. Глуха въздишка се откърти и трупът му падна. Ние се затаихме. В този миг в тъмнината се дочу леко подсвиркване. Между стволите се мярна другият, спря, вслуша се. Сетне повтори това подсвиркване и потрети. Отникъде отговор. Той пристъпи крачка напред, вслуша се пак, сетне се върна назад, далече премина към другата страна и пак спря. Дочу се отново свиркане. Отнякъде се обади друг, този тръгна нататък и се изгуби.

    Ние залегнахме.

    Страшно мълчание отново надвисна в нощта. Нито лист прошумоляваше, ни поточето се чуеше. Навярно водата отдавна се бе отцедила. В гората бе станало много светло, като че самият ден се бе разтопил. Над нас, като тъмна огромна тантелена покривка, в която бяха вплетени блестящи мъниста, се простираше шумака и навсякъде наоколо се кръстосваха сенки, а по самите стволове на дърветата трепкаха многобройни светли петна. Бе свежо и приятно. Аз дишах свободно и ненаситно прохладата. В ушите ми зашумя мелодия, странна, нова, красива. Мен се поиска да запея високо, гласно и да тръгна тъй сам, замечтан, волен. Може би бих разбудил птиците и те биха също запели. Нима веднъж съм вършил това? Аз отлично знам де можех да намеря славеите. Те обичат дъба. Нощем, след задушен ден, дъбът мирише чудно хубаво. Аз обичам да стоя под него и чувствам как диша. Съвсем друг е мирисът му след дъждовен ден. В него обича да се захласва косът и често забравя своето гнездо, за да нощува на някоя вейка. Това не е мирис нито на нарцис, нито на роза. Той е съвсем друг, но опива като техния. Но аз повече обичам дъба след задушен ден. В дишането на големите и хубави листа се чувства дивна мощ и сила. Аз бих искал да скоча и пробудя славеите сега. Навярно подплашените косове с ужас ще разберат, че са се захласнали далеч от гнездата си. Аз дори се смеех в себе си на захласнатите косове.

    Ненадейно остър вик процепи гората.

    – Лъжа!

    Аз вдигнах очи. Пред мен на няколко крачки се изправи силуета на тоя, чийто труп видях сам как падна. Ръцете му бяха разперени нагоре, очите широко разтворени в уплаха.

    – Лъжа!

    Повториха сега устните му с невероятно мек и благ глас, сякаш се молеха някому да повярва. Дясната ръка се сви надолу и притисна мястото, отдето се струеше кръв.

    Ние скочихме.

    – Лъжа!… Елена, ето аз ида. При теб ида.

    И сякаш той пристъпи, като че тръгна вече, залюля се, наклони напред, полетя и падна.

    Моят другар се усмихна с болезнена усмивка, откъсна дъбово клонче и го сложи върху лицето му.

     

     

    Прочети “4 септември” на Дани Радичков.

    Прочети откъс от “Писма от Одрин” на Генчо Стайнов.

    Обратно към съдържанието на броя.