• Два пъти кралица – Алиенор Аквитанска

    Жан Маркал

    из „Aliénor d’Aquitaine” (Payot-Rivages, 1979, 2000)

    Свали txt.

     

    Алиенор Аквитанска е внучка на първия трубадур Гийом дьо Поатие, майка на Ричард Лъвското сърце, баба и прабаба на редица крале и кралици на Европа – родовата връзка стига и до България и Византия (внучката на Алиенор Мари дьо Шампан е съпруга на същия Балдуин, латински император на Константинопол, на когото е именувана кулата в Търновград; братът на Балдуин, Анри или Хенри, вторият латински император на Константинопол, се жени за Мария Българска, дъщеря на Калоян). Алиенор е основна движеща сила на своята епоха, не само в политическо, но най-вече в културно отношение. Езра Паунд в “Песен втора” я сравнява с хубавата Елена, около която се заплита възелът на Троянската война. Така или иначе, епохата на трубадурите би била непонятна без образа на Алиенор.

    Ще се възползваме от случая да вметнем една бележка върху песенното изкуство в средновековна България. В предговора си към сборника “Снегът зеленина сънува”, Симеон Хаджикосев, псевдо-експертът по провансалска поезия по нашите земи, изказва съмнения, че из царските дворове на България е имало трубадури. Да си представим такова нещо, според него, би било някакъв огромен скок на въображението, едва ли не достоен за насмешка. Сега, певците в България по това време може да не са се наричали трубадури, но за тяхното съществуване и влияние можем да съдим по стигналите до нас хиляди народни песни, които упорито споменават мраморни дворци, пауни из цветни градини и златоткани дрехи и много от които са в “трубадурски” жанрове. Можем да съдим и по запазените инструменти (много от тях същите като при трубадурите – двоянка, тамбура, гайда, дори и кемене), запазени при това не просто като антики (като в западна Европа), а до преди 50-тина години като жива музикална традиция, толкова жива, че всяко село е имало музиканти и певци! Но има и друго. Читатели ще прочетат сами по-долу, че за рафинираната южнячка Алиенор Париж по това време е варварски град, но пък Константинопол е един приказен свят, където изкуствата, въпреки упадъка на империята, продължават да процъфтяват. Нима дотам бихме стигнали в себеотричането си, че да си представим, че България, която е главен съперник на Византия в този период, е някакво бяло петно в културно отношение? Можем да скърбим за затритото ни материално наследство, но по-важното е да съхраним и извадим наяве запазеното. А това значи да можем да го различим, когато го видим или чуем. 

     

     

    Алиенор Аквитанска е родена вероятно през 1122г. – историците се колебаят между 1120г. и 1122г. Дъщеря е на Гийом X Аквитански (Гийом VIII дьо Поатие) и Аенор дьо Шателро. Твърди се, че името ѝ означава “другата Аенор” (Alia-Aenor). Във всеки случай, Алиенор е окситанският вариант на името “Елеонора”, а англичаните я наричат Елеанор и Елинор. Има един брат, починал в ранна възраст, и по-малка сестра, Петронела. Като по-голямата сестра, тя е наследничка на графството на Поатие и херцогството на Аквитания, с други думи, на цяла днешна югозападна Франция.

    Дядото на Алиенор е ярка личност, живописен характер, страховит воин, хитър политик, безскрупулен, но високо образован: става дума за Гийом IX (Guilhelm на окситански), първият трубадур и един от най-оригиналните поети на своето време. Гийом IX не e от спокойните сеньори, които просто си наглеждат владенията: освен в редовни разпри със съседи и васали, скандалният му начин на живот го вкарва в конфликт и с Църквата. Той всъщност е най-големият ухажор на епохата. Съчетава в двойнствената си натура съвсем искрена мистичност с най-разюздана чувственост. Имал навика да призовава свети Юлий, винаги когато се впускал в нова, макар и рискована, галантна авантюра, молейки светеца да увенчае усилията му с успех. По време на кръстоносния поход, в който се сражава редом с Годфроа дьо Буйон, отделял време да съчинява песни, в чието непристойно съдържание никой не се съмнява. Има една случка, която чудесно разкрива неговия персонаж: в Ниор, след като изградил няколко религиозни паметници, Гийом наредил също така да бъде построен луксозен публичен дом, в който момичетата били облечени като монахини. В хрониката е записано, че той бил първият им клиент. Наистина обаче прекрачил всякакви граници, ще рече, изчерпал търпението на църковните служители, когато без никакъв свян, съвсем открито демонстрирал бурната си връзка с Данжероза, графинята на Шателро, наричана още “Ла Мобержон” – тя е майката на Аенор, която Гийом Трубадура омъжва за сина си, Гийом Х. Синът не бил никак доволен от това стечение на обстоятелствата и се скарал с баща си. Гийом IX не се поколебал просто да настани любовницата си в херцогския дворец, в новопостроената там кула, наречена “Мобержон” (откъдето идва и прякорът на графинята), след като надлежно изгонил законната си съпруга Филипа Тулузка. За този си подвиг Гийом IX бил отлъчен от Църквата, а когато епископът на Поатие дошъл, за да му го съобщи, той изпаднал в ярост и понечил да промуши прелата с меча си. Епископът посрещнал нападението му спокойно, подканяйки го да го прободе – той се осланял на Божията милост и не се страхувал да се яви пред Всевишния. Тези му думи внезапно успокоили Гийом. Той прибрал меча си и казал: “Не Ви харесвам чак толкова, че да Ви изпратя в Рая!” Въпреки всичките си провинения, буйният Трубадур се помирил с Църквата и на стари години до голяма степен дори се поправил. Всъщност, Гийом IX никога не се е отричал от вярата си в Бога. Той тълкувал свободно нравствените закони и надменно се противопоставял на всеки, който се опитвал да го подчини. Един ден епископът на Ангулем го призовал да покаже преклонението си пред Църквата, в отговор на което получил залп от обиди. Гийом му казал да разчита на него и да вземе че да се среши! Достолепният прелат бил напълно плешив.

    Синът на Трубадура, Гийом Х, не бил съвсем от същия сой, макар че и той имал разправии с Църквата, по други причини. Гийом Х признал авторитета на антипапата Анаклет, вместо този на Инокентий II, легитимният избраник, което накарало духовниците в неговите владения да възнегодуват. Когато свети Бернар от Клерво дошъл и го заклел да влезе обратно в църковното лоно, той преобърнал олтара, където монахът извършвал светата литургия. Но дори и това не уталожило гнева му. Искал да се нахвърли върху свети Бернар и за да се спаси, монахът бил принуден да си плюе на петите. Всичко това свидетелства, че невъздържаността е семейна черта на графовете на Поату. Въпреки че били образовани, спазвали благоприличие и били любители на изкуството и архитектурата, те били също така избухливи, и готови на всякакви безразсъдства. В такава атмосфера израства Алиенор Аквитанска.

    Трябва да отбележим, че никакви усилия не са били спестени за образованието на Алиенор, което трябвало да отговаря на нейния ранг и амбициите на Аквитанския род. Тя се превръща в една от най-напредничавите и изискани жени на своето време. За нея се търсят способни учители. Владее латински и френски [освен окситански], а най-вероятно и други езици. Израства в компанията на трубадури, под звуците на песните и разказите им. В двора на Поатие, който по-късно ще се прочуе с “трибуналите на любовта” (cours d’amour), се стичат артисти, философи и писатели от всички страни. В това херцогство, разположено на границата между северния и южния език, се срещат трубадури и трувери, арморикански и бретонски бардове, дори и мюсюлмански поети, дошли от Испания. Културната среда, в която израства Алиенор, развива ума ѝ и интереса ѝ към изкуството и литературата.

    Аенор, съпругата на Гийом Х, умира преждевременно и много скоро след това Гийом се оженва повторно. Отново не сполучва в брака. Новата му съпруга с лекота му изневерява. Отвратен и обхванат от мистицизъм, Гийом решава да отиде на поклонение в Сен Жак дьо Компостел, като поверява двете си дъщери на грижите на по-малкия си брат Реймон дьо Поатие. Реймон, когото ще срещнем и по-късно в живота на Алиенор, е почти на възрастта на своята племенница. По всичко личи, че двамата младежи, които се познават откакто се помнят, са влюбени един в друг. Докато Алиенор е под прякото попечителство на Реймон, двамата са неразделни. Разказват дори, че една вечер, след дълга разходка с лодка по река Гарона, Алиенор и Реймон потърсили подслон в бенедиктински манастир. Игуменът, който не дочул имената на гостите си, им предложил стая с едно легло. Реймон посрещнал предложението със смях, като казал, че сам Сатаната се е преобразил на монах, за да ги изкуши да извършат кръвосмешение.

    Каквато и да е истината, връзката между двамата става повод за много коментари. Но легендата за херцогиня Алиенор, новата Месалина, все още едва се зараждала. При все това, разказват също, че Алиенор и Реймон се обяснили в любов един на друг, но Алиенор била тази, която отказала да отиде по-далеч. Изтъкнатата причина била възможно най-простата: тъй като не би могла да се омъжи за чичо си, не можела да бъде и негова любовница. Дали Алиенор си е спомнила този свой довод по-късно, когато, като млада кралица на Франция, отново среща Реймон в Светите места?

    През април 1137г. се разнася мълвата за смъртта на Гийом Х в Компостела. Какво се случва не е съвсем ясно. Твърди се, че Гийом решил да се оттегли напълно от света и сам инсценирал смъртта си. Организирал погребението си с всички почести на светли петък и заминал за Йерусалим, където искал да получи прошка за греховете си. След това станал отшелник в една гора, близо до Кастийон.[i] Всичко това звучи твърде много като роман, но кой знае какво в действителност се е случило?

    Така или иначе, Гийом изчезва, оставяйки завещание, което на свой ред буди съмнения относно автентичността си. В това завещание пише: “Поверявам двете си дъщери на монсеньор Краля, комуто отдавам Алиенор за съпруга, ако бароните ми са съгласни, като завещавам на тази моя обична дъщеря Аквитания и Поату.” Крал на Франция по това време е Луи VI Дебелия, а синът му още не е женен. Вероятно бракът е бил замислен много по-рано и дори е представлявал обект на преговори. За Капетингите той е добра възможност да присъединят към короната територия с големината на 19 днешни френски департамента. Освен това, трябва да отбележим, че завещанието, независимо дали е автентично или не, не променя нищо, тъй като според феодалните порядки, след смъртта на васала, при липсата на мъжки наследник, кралят става попечител на най-голямата дъщеря. И така на Луи Дебелия се паднало да определи съдбата на Алиенор.

    Той не се колебае дълго. Тъй като е болен, иска възможно най-бързо да уреди положението на сина си, когото вече е помазал и присъединил към трона през 1131г., както е по традиция още от първите Капетинги.[ii] Съветникът на краля, Сюже, давайки си сметка, че тази хубава възможност не е за изпускане, ускорява нещата. С малко преговори и щедри обещания към епископите на Аквитания, на 25 юли 1137г. Алиенор и Луи сключват брак в катедралата Сен Андре в Бордо. Церемонията се извършва в присъствието на Сюже и най-високопоставените личности на кралството.

    Ненужно е дори да споменаваме, че на тази церемония двамата съпрузи се виждат за първи път. Луи е на шестнадесет, а Алиенор на петнадесет години. Въпреки ранната възраст, според съвременника на събитията Гийом дьо Ньобур, тя е вече “необуздана”. Луи, впечатлен от красотата и чара на Алиенор, се влюбва в нея и веднага проявява голяма ревност. Колкото до Алиенор, по-късно тя ще повтори многократно, че съпругът и е “същински монах”, а този факт показва, че бракът ѝ с Луи не ѝ дава възможност да се разгърне или поне не отговаря съвсем на легитимните ѝ очаквания. Във всеки случай, кралските бракове рядко опират до чувства: бракът на Луи и Алиенор е напълно политически и освен това изключително изгоден за короната, което не остава незабелязано и предизвиква роптания сред преките васали на Аквитанската херцогиня. Именно за да избегне възможни инциденти всъщност, Сюже веднага отвежда двамата младоженци от Бордо.

    Няколко дни по-късно се разнася новината за смъртта на Луи VI. Алиенор и младият крал са коронавани за херцог и херцогиня на Аквитания на 8 август в Поатие, както е по обичай. На влизане в Париж те са вече крал и кралица.

    Лесно можем да си представим първите впечатления на Алиенор от Ил дьо Франс. Тя е заобиколена от хора, които говорят груб и недодялан език. Дворцовите нрави са сурови и строги, съвсем различни от тези на Поату. В очите на една окситанка, Париж е примитивен, почти варварски град. Алиенор веднага извиква при себе си рицари и трубадури от Аквитания и Поату – нещо, което ще окаже огромно влияние върху развитието на френската мисъл. Тя налага съвсем нов начин на живот в двора, въвежда нови моди, вдъхновени от юга, най-вече в облеклото и развлеченията.

    От тогавашни свидетелства научаваме, че през дванадесетте години, които прекарва във френския двор, Алиенор насърчава лукса и известна нескрита чувственост. Появяват се смели деколтета. Женските корсажи се вталяват, обгръщайки формите на тялото. Раменете и горната част на гърдите се разкриват. Платовете се избират с грижа, а цветовете хвърлят отблясъци в най-различни нюанси – от жълтото на невена и прасковеното розово до резедавото на тревата. Мъжете се отказват от големите си бради. Самият Луи VII, след много колебание, обръснал своята, но разказват, че Алиенор много се смяла като го видяла голобрад.

    Алиенор организира нови игри. Сред тях можем да отбележим “Отчето на изповед”, игра, която била съпътствана от странни покаяния и весели изкупления; “Кралят, който не лъже”, състояща се от нетактични и, разбира се, двусмислени въпроси; “Играта на поклонника”, в която се поднасят комични дарове на свети Козма, а целта е да разсмеят госта, който е в ролята на светеца. Тази игра, междудругото, бива забранена през 1240г. от синода в Устър, тъй като в стремежа си на всяка цена да разсмеят светеца, ръцете на играчите блуждаели малко прекалено.

    От всички тези игри човек огладнявал. Алиенор обичала да участва в изискани пирове, на които се поднасяли гофрети, пълнени сладкиши, сухи плодове от бреговете на Гарона, конфитюри, захаросан джинджифил, който бил набавян от венецианците и бил много скъп. Алиенор изненадвала гостите си, които постепенно развивали вкус към тези нови моди и ги разпространявали на свой ред. Всъщност  почти е непосилно да се опише огромното влиянието, което Алиенор оказва върху Севера и неговите нрави в тази епоха – XII-ти век – когато Франция е кралство само на теория и все още търси своята идентичност. И тъй като Алиенор е изискана във всичко, не бива да забравяме удоволствията на духа: трубадурите идват и разкриват на северняците, прекарващи времето си предимно в лов и войни, удоволствията на fine amour (фината любов), или иначе казано – куртоазната любов. Това било едно бавно въвеждане в тайнствата на сдържаните желания. Труверите свирят и пеят за приключенията на герои от древни времена: но тези герои не са невзрачните и груби персонажи от жестовете на Карл Велики [шансон дьо жест – старофренски епически песни], а далеч по-фееричните герои на бретонската традиция. Крал Артур се появява в разкази и поеми, които невинаги са добре разбрани, но изпълват с блянове жадната за нови песни, за странна любов и юначни подвизи публика. Разбира се, всички тези истории са сериозни – добре, че някои трувери разказват и сорнети, забавни случки за Ренар и неговия неприятел Изенгран, по някое и друго фаблио, в което смехът е за сметка на жените и свещениците. Около Алиенор винаги се усеща лек антиклерикализъм. Все пак това е традиция сред херцозите на Аквитания!

    Алиенор също така не смятала, че е под достойнстово ѝ да участва в празненствата на простолюдието. Ставало ѝ скучно. Често ходела на събора в Ленди. При всяка възможност излизала, за да се слее с пъстрата и шумна тълпа, която живеела повече на улицата, отколкото по къщите, защото именно на улицата – както на юг в Окситания – се случвало всичко интересно. А с издигането на рицарското съсловие, не бива да пренебрегваме и турнирите, чрез които рицарите., тези нови герои, добивали слава и богатство. Алиенор обичала турнирите и оглавява не един от тях, по думите на нейните съвременници.

    На тази тема се разказват много анекдоти, които няма как да потвърдим, но независимо дали са верни, те свидетелстват за влиянието на Алиенор и за нейното превръщане в символ на чувственост и дори на поквара.

    В тези турнири всички млади мъже се борели за честта да се сражават в името на красивата млада кралица, събирателен образ на всички добродетели и благата на съвършеното щастие. Казват, че един ден тя заявила: “Мой рицар ще бъде само онзи , който се съгласи да се сражава срещу съперник в железни доспехи облечен единствено в моята риза”. Естествено, един рицар приел предизвикателството. Името му било Салдбрьой и според легендата, той казал: “Ако се случи най-лошото, то утехата ми ще бъде, че съм умрял, облечен във Вашата риза”. Очевидно е, че този фетишизъм се простира по-далеч от обикновената сексуална възбуда. В този анекдот, независимо дали е истина или не, се открива цяла система на любовни отношения. Салдбрьой се състезавал в турнира и бил ранен. Алиенор заповядала да го пренесат в нейните покои и се погрижила за него. После, закъснявайки за вечеря, тя се явила в странно облекло: върху вечерната си рокля носела разкъсаната риза с кървави петна. Казват, че кралят бил повече от удивен.

    Във всеки случай, макар че кралят бил много влюбен в Алиенор, нейното отношение и това на свитата ѝ шокирали непрекъснато северняците. Както казва Рето Бецола, “на духовническия и ерудиран Север, чиито среди, като изключим Църквата, са доста ограничени, Югът противопоставя една светска култура, чиято екстравагантност и изнеженост шокират Севера още от времето на Луи Набожния, чийто Астроном е отвратен от ужасните нрави на Аквитания, чак до съвременниците на Робер Набожния, които се възмущавали от облеклото на кралица Констанца.” Разликата в чувствителността е фундаментална – между двете култури зее пропаст.

    Влиянието на Алиенор в никакъв случай не се ограничава до модата, нравите, литературата и развлеченията. Можем уверено да твърдим, макар че много от съвременните историци са твърде дискретни по този въпрос, че Алиенор е имала голяма власт над съпруга си. Луи VII е различен от баща си: независимо как е изглеждало отстрани, той лесно се поддавал на влияние и политиката, която следвал в началото на брака си с Алиенор, носи нейния непогрешим отпечатък. Най-напред Луи VII отстранява от управлението на кралството Сюже, който е съветник и пръв помощник на краля още при Луи VI. Кралицата-майка е пратена далеч от двора. Северната Църква обуздава реформаторските си амбиции. Естествено, за спирането на реформите е обвинена Алиенор, поради нейния антиклерикализъм и дългата традиция на враждебност към Църквата, с която се отличава аквитанската фамилия. Но Алиенор има и поддръжници сред духовенството. Това си проличава при женитбата на сестра ѝ Петронела. Петронела придружава сестра си във френския двор и всява раздор между братята на краля, които ожесточено си я оспорват. Но въпреки крехката си възраст, тя загърбва детството, поддавайки се на ухажванията и опитността на петдесетгодишен мъж – сенешал Раул дьо Вермандоа, който на всичкото отгоре е едноок и вече женен. Връзката им предизвиква голям скандал и тъй като Петронела, вероятно подкрепена от сестра си, не пожелава да се откаже от любовника си, решават да пристъпят към брак. Алиенор се споразумява с някои висши църковни сановници със слабост към материалните блага,в резултат на което предишният брак на Раул е анулиран и той се оженва за зълвата на краля.

    Още през 1141г. Алиенор, която подновява претенциите на графовете на Поату към владенията на графовете на Тулуза, успява да убеди съпруга си да предприеме поход срещу тази все още независима област в Окситания. Походът завършва с неуспех, въпреки че Луи VII го предприема с известно въодушевление: това е шанс да увеличи владенията на короната.

    Бракът на Петронела с Раул дьо Вермандоа става обаче повод за друга война – този път с Шампан. Шампанският граф, чичо на първата съпруга на Раул, сметнал отхвърлянето на племенницата си за обида. На Луи VII се налага да свика войските си. По време на кампанията през 1143г. френският крал обсажда Витри-льо-Франсоа и опожарява града, избивайки голяма част от местното население. Това събитие, което потиска ужасно духа на обзетия от угризения Луи VII, никак не допринася за подобряването на отношенията с папа Инокентий II и със свети Бернар, неговият най-важен съветник и вдъхновител. За Луи VII е много трудно да се освободи от обвиненията. Това става едва след като публично обявява, че повече няма да поддържа каузата на Раул дьо Вермандоа, и най-вече след смъртта на Инокентий II през 1144г. Отношението на Луи обаче никак не е изгодно за Алиенор. Раул дьо Вермандоа е отлъчен от църквата и Алиенор се опитва да премахне наказанието, поради което полага усилия всячески да предотврати сдобряването между съпруга ѝ и Тибо, графът на Шампан.

    През същата тази година, 1144, се провеждат тържества в Сен-Дени за откриването и осветяването на новия църковен хор на абатството. Негов игумен – да припомним мимоходом – е Сюже. Алиенор отива на празника, където се среща със свети Бернар дьо Клерво, довереник на не един папа, същински Макиавели, гениален в хитростите и интригите, и готов на всичко, за да пребъде Христовото Царство (подразбирайте преди всичко земната власт на папата). Тази среща между Бернар дьо Клерво и Алиенор, така, както е разказана във Vita Bernardi, без съмнение е от решително значение. Давайки си сметка, че държанието на Луи VII до голяма степен се определя от влиянието на смущаващата му съпруга, игуменът на Клерво, който е даровит психоаналитик (в онази епоха се казвало “наставник на съвестта”), предразположил херцогинята на Аквитания към разговор. И научил нещо много полезно: Алиенор тайно се оплаквала, че бракът ѝ с краля е безплоден. За почти седем години брак единствената ѝ надежда да стане майка приключила с помятане. Тя се тревожела дали някакво проклятие не тегне над нея. Бернар дьо Клерво се възползвал от това нейно състояние на духа: помолил я да не насърчава повече съпруга си към непокорство: в замяна, той щял да моли небесата да осъществят желанието ѝ да роди наследник. Алиенор се съгласила. Между краля и графа на Шампан бързо било постигнато споразумение. А още повече, молитвите на Бернар изглежда били на път да дадат резултат: през 1145г. Алиенор Аквитанска ражда първото си дете. Единственият проблем бил, че е момиче – Мари, която по случайност или по уговорка, не знаем, по-късно ще стане графиня на Шампан.

    Алиенор все пак доказва, че не е стерилна. А това е утешително далеч не само от политическа гледна точка. Както твърдят очевидци, тя била наистина щастлива да роди. Загърбва делата на кралството и се отдава на майчинството. Луи VII се заема лично с владенията си и с готовност започва да се вслушва в съветите на Сюже.

    През 1146г. във Везеле, където се събрал цветът на кралството за честването на Великден, неуморният Бернар дьо Клерво изнася въодушевена проповед, призовавайки към втори кръстоносен поход. Най-вероятно изобретателният монах не е срещнал особени трудности да убеди Луи VII, че избиването на неверници мюсюлмани ще му донесе прошка за тежкия грях, който е извършил, избивайки християнското население на Витри-льо-Франсоа. Кралят решава да поеме на кръстоносен поход и сред всеобщия ентусиазъм много от бароните се присъединяват. В интерес на истината, голяма част от благородниците вече с недоволство са установили, че доходите им спадат: един кръстоносен поход, при това с уверения, че греховете им ще бъдат изкупени, им дава надеждата да завладеят нови богати страни или най-малкото да донесат богата плячка. За голяма изненада на всички, кралица Алиенор ще придружи съпруга си в Светите места. Двамата с краля тържествено подновяват брака си в Сен-Дени през юни 1147г., в навечерието на потеглянето на войските.

    Това решение на Алиенор дава повод за най-различни тълкувания още тогава. Някои дори твърдят, че след като е съблазнила всички рицари на кралството, тя се насочила към онези отвъд морето. Други казват, че понеже била много влюбена в Луи, не можела да се отдели от него и за да докаже любовта си, искала да се изложи на същите опасности. Тези трогателни тълкувания на жеста на Алиенор биха били интересни, ако не беше хрониката на Гийом дьо Ньобур, който е като цяло добре информиран и може да му се вярва. Ето какво казва Гийом: “Тъкмо когато потегляха на този знаменит поход, обзет от необуздана ревност към младата си съпруга, кралят реши, че не може в никакъв случай да я остави и  подобава тя да се присъедини към него в похода. Примерът на краля бе подет от много други благородници, които доведоха съпругите си: и тъй като те не можеха без придворните си дами, много жени живееха в християнския лагер, който трябваше да бъде благочестив: така нашата войска предизвика всеобщо възмущение.”

    Ако кралят на Франция се е показал ревнив към съпругата си, явно нейното поведение е будело някакви съмнения, което обаче в никакъв случай не означава, че тя е била виновна. От този момент нататък на кралицата започват да се приписват множество фаворити, без да има никакви доказателства за това: впрочем, това показва, че Алиенор е била недолюбвана от една определена категория църковни служители, или най-малкото, че отношението ѝ е дразнело благонравните души, винаги готови да се впуснат в създаването и разпространението на слухове. Всъщност, нямаме никакви основания да подозираме Алиенор в изневяра преди похода на изток. По време на този поход и след това – вече е съвсем друга работа.

    Каквито и да са фактите, има и политически съображения за това решение, което е взето от краля, а не от Алиенор. Мишле предполага, че присъствието на Алиенор е било нужно, за да осигури лоялността и покорството на поатеванци и гасконци, не всички от които приемали, че владенията им са вече феодално зависими от френската корона, и продължавали да се смятат за васали единствено на тяхната графиня и херцогиня. Това е твърде вероятно. Също така, присъствието на съпругите на благородниците е насърчило участието им в похода заедно с краля. Каквито и да са били причините и независимо какво се разказва, за въпросните жени този поход далеч не е бил просто приятен излет.

    Първо трябвало да прекосят централна Европа. Пътят е дълъг – от Мез, където се събрала войската до Константинопол, минавайки през Ратисбон, Белград и Адрианопол. Във Византия най-накрая можели да си отдъхнат, възползвайки се от поканата на император Мануил Комнин, усърден домакин, но прекалено раболепен и със съмнителен характер. Мануил Комнин е голям любител на войната и турнирите, а също и изтънчен мъж, който обича театъра, медицината и теологията. Богатството му е значително, а нравите – далеч не безупречни: пиянството му било нищо в сравнение с оргиите, които организирал, подобни на тези във Франция по време на Регентството. А с явната си връзка с племенницата си Теодора скандализира дори собствения си антураж.

    Това е първата среща на Алиенор с Ориента, един покварен Ориент, рушаща се останка от голяма империя, но въпреки всичко притежаваща чар и несравним престиж. Да си спомним странните описания на Ориента в “Поклонението на Карл Велики”, този шансон дьо жест, който повече напомня с атмосферата си и описаните приключения на роман за крал Артур: там виждаме с удивени очи онзи друг богат свят на келтите с техните феи. Византия в очите на Алиенор, както в очите на онзи неизвестен трувер, е приличала на блян: сякаш внезапно се е материализирал светът на сънищата и желанията на едно човечество под ярема на ежедневието.

    Отпратката към “Поклонението на Карл Велики” не е случайна: знаем, че шансоните на жеста често са базират на исторически факти, върху които се инкрустират сюжети от древни митове. В основата на “Поклонението на Карл Велики” е следната история: един ден в Сен-Дени крал Карл си сложил короната и попитал съпругата си дали познава друг владетел, комуто тя повече да приляга. Кралицата, с известно лекомислие, отговорила, че всъщност знае за такъв крал. Карл страшно се разгневил и заплашил да обезглави жена си, ако не му каже името на съперника му. След много уговорки, тя му казала, че това бил крал Хуго Силния, владетел на Константинопол. Карл решил, че трябва сам да се увери, възползвайки се от случая да отиде на поклонение в Йерусалим.

    Възможно е сходството да е случайност, но е сигурно, че разединението в кралската двойка започва по време на кръстоносния поход. Какви са точно причините за засилилото се в следващите месеци разногласие между Алиенор и Луи? Никой не знае, или поне никой свидетел от онази епоха не ни дава правдоподобно обяснение. Хипотезата, според която Луи VII взел Алиенор със себе си хем от ревност, хем за да ѝ покаже, че е достоен да носи короната е напълно вероятна. А разказват също, че по време на църковния събор в Санс, който трябвало да се произнесе по доктрините на Абелар, един старец на име Жан д’Етамп се позовал на предсказанията на Мерлин и заявил, че Алиенор е големият орел, споменат от Мерлин, чиито разперени криле ще се прострат над Франция и Англия. Ако е вярна тази случка, Алиенор е могла единствено да бъде поласкана от тези думи. Но би трябвало и да си е дала сметка за очевидното: не Луи VII, добър, но иначе невзрачен и лишен от амбиции човек, е онзи, благодарение на който тя ще се сдобие с втора корона. Пък и нали точно по това време, Алиенор започва да повтаря, че се е омъжила за монах, а  не за мъж. Това са все елементи, които биха могли да обяснят нарастващото неразбирателство между Алиенор и краля на Франция. Най-вероятно престоят им в Константинопол не е допринесъл за подобряването на нещата. Алиенор се намира в изискана среда, по-близка ѝ по дух от тази на френския двор. Вероятно в този Ориент тя припознава онази идеална страна, описвана от трубадурите, в която собствените ѝ въжделения и чувственост могат да се разгърнат. Личността на Мануил Комнин е завладяваща и макар че в никакъв случай не е имало интрига между нея и императора на Византия, можем все пак да предположим, че той е накарал хубавата и загадъчна херцогиня на Аквитания да се замисли и дори неволно да го сравни със своя съпруг-монах.

    Мануил Комним обаче не създава Златен век за Византия. Той е прекалено здраво стъпил на земята и оцеляването на империята му до голяма степен се дължи на тайните му договорки с турците. Съветниците на Луи VII предупреждават краля, че тайно се готви нещо и настояват за незабавното потегляне на войските. Докато се сбогува със своя домакин, Луи VII научава, че германският император Конрад, зет на Мануил, който се е придвижил напред към Светите места, е спечелил голяма победа над турците.

    Това се оказва лъжа. Не след дълго войската на френския крал среща по пътя си остатъците от войската на Конрад. Изоставена от византийските си водачи насред пустинята в Анатолия, тя се загубила и турците без проблем победили вече омаломощените рицари, останали без припаси и непривикнали на тежкия климат. Вече имало доказателство, че Мануил Комнин е предал западните владетели в името на онзи modus vivendi, който позволявал оцеляването на империята му. За да избегне участта на Конрад, Луи VII решава да поеме по по-дългия, но по-сигурен път. За действията на Алиенор по време на този дълъг поход не знаем нищо. Именно затова много автори на хроники от епохата в последствие се опитват да запълнят празнината, развивайки темата за “кралицата амазонка”. Един автор дори я описва яхнала кон, облечена в доспехи, начело на жени воини, участващи в битки! Всъщност, ако се е движела на кон въобще, то със сигурност е пътувала отделно от самите войски, в компанията на другите съпруги и придворни. Тази кохорта от жени несъмнено е била плътно заобиколена и охранявана от рицари.

    И така стигаме до Пафлагония, недалеч от връх Кадмос. Тук се развихря битка срещу турците, която се превръща в почти пълен разгром: войската на Луи VII дава многобройни жертви, а самият крал едвам спасява кожата си и за малко не попада в плен. Жофроа дьо Ранкон, който командва авангарда, се отдалечава прекалено рано от основната част на войската, позволявайки на турците да се възползват от по-доброто си стратегическо разположение и да атакуват. Жофроа дьо Ранкон е рицар от областта Сант, васал на Алиенор. Това се оказва достатъчна причина злите езици веднага да обвинят кралицата за неговата грешка. Някои разказват, че тя самата дала заповед на Жофроа да се отдалечи. Други дори твърдят, че Жофроа бил любимец на кралицата, следвал я неотлъчно и ѝ бил изцяло предан. В действителност, според очевидци, никой не разбрал точно какво се случило по време на битката. Но в тълкуванията личи злонамереност спрямо Алиенор, като в някои случаи тя е обрисувана като една нова Месалина, неспособна да взема правилните решения.

     

    Загубата край Кадмос кара Луи VII да премисли нещата. Явно на византийците не може да се разчита – те са готови да предадат кръстоносците по всяко време. Пътят по суша е осеян с опасности. Луи решава да поеме с войската си към Антиохия по море. И така на 19 март 1148г. Алиенор и Луи VII пристигат на пристанището на Свети Симеон, малката Пирея на Антиохия по онова време.

    Там ги посреща един стар познат на Алиенор – нейният чичо Реймон дьо Поатие, който след доста фантастични приключения и благодарение на стратегически брак, е станал владетел на княжеството на Антиохия.

    Луи VII и Алиенор остават само десет дни в Антиохия, но те се оказват едни от най-решителните за съдбата на двамата и носят неочаквани последствия за политическия живот на цяла Европа. В Антиохия именно кралицата окончателно затвърждава лошата си слава. Но събитията от тези десет дни са обвити в мистерия: разполагаме само с намеци, с непотвърдени слухове и много легенди, които, въпреки по-късната им поява, все пак ни дават някои детайли.

    Нека да си припомним, че Реймон дьо Поатие и Алиенор са силно привлечени един към друг още от детинство. За никого не е трудно да си представи, че тази нова среща между тях е била по-интимна, отколкото е позволено, макар че не разполагаме с доказателства за това. Далеч не всичко обаче от случилото се в Антиохия е ясно. И най-вече от политическа и стратегическа гледна точка.

    Заявеното намерение на Луи VII е да отиде на поклонение в Йерусалим – това е причината, поради която той тръгва на кръстоносен поход. Но целите на Раймон са други. Още от първите разговори с краля на Франция, в желанието си да се възползва от подкрепленията, които би му осигурила френската войска, той се опитва да убеди краля да отложи пътуването в Йерусалим и да съсредоточи всичката си военна мощ срещу Алеп и Хама. Аргументите му, видени през критическата призма на историята, не са лишени от мъдрост. Алеп и Хама, турски крепости на стратегически позиции в Светите места, представляват реална опасност, не само за княжеството на Антиохия, но и за всички християнски кралства. Превземането на Алеп и Хама би консолидирало франкската сила в Средния Изток и несъмнено би осигурило дълготраен мир. Но Луи VII не иска и да чуе, а също и съветниците му . Той иска да отиде в Йерусалим колкото е възможно по-скоро. Вероятно избиването на жителите на Витри наистина е тежало много на съвестта на френския крал.

    След като не успява да вразуми Луи VII, Реймон се обръща към Алиенор, която със сигурност вижда, че планът му е благоразумен. Именно по това време започва да се говори за интрига между чичото и племенницата. Каквото и друго да се е случило, Алиенор веднага се заема да убеди съпруга си да приеме предложението на Реймон. Луи VII не само се заинатява, но и се  ядосва. Трябва да отбележим, че той се вслушва в съветите на един от своите секретари – Тиери Галеран, който бил съветник и на баща му, Луи VI. Алиенор ненавижда Тиери Галеран. Често му  подмятала злобни и не дотам тактични забележки, тъй като Галеран бил евнух. Той никак не ѝ оставал длъжен. Каквото и да предложела Алиенор той веднага се противопоставял. От този момент започва истинската свада между Луи VII и Алиенор, независимо какви са били по-интимните причини за нея. Алиенор, бясна, че Луи не иска да я послуша, заявява, че ще остане в Антиохия със своите васали и че няма да придружи съпруга си до Йерусалим, преди да бъде изпълнен плана на Реймон. Тонът несъмнено е започнал да се повишава. Луи ѝ отвръща, че неин дълг като негова съпруга е да го следва навсякъде, където отиде. Тогава кралят на Франция получава безцеремонен отговор от Алиенор: по отношение на правата на съпрузите трябвало хубаво да си помисли : те двамата не можели повече да живеят заедно, защото роднинската връзка помежду им била с едно коляно по-близка, отколкото позволявали каноничните закони; следователно бракът им бил опорочен и невалиден.

    Това било абсолютно вярно, поне ако каноничните закони се приложат буквално, което обикновено се правело единствено когато трябвало някой брак да бъде разтрогнат. Църквата се показвала услужлива в такива случаи и не било трудно даден брак да бъде обявен за невалиден. Още повече, Алиенор и Луи били девети братовчеди, което не било непреодолима пречка. Но защо в гнева си, останала без други аргументи, Алиенор отправя тази заплаха към краля? Нима не го е знаела преди това? И най-вече, наистина ли го е мислела?

    На този последен въпрос, по всичко личи, отговорът е бил положителен. Авторите пък ще добавят легенди за любовта, която Алиенор изпитвала към султана Саладин – когото никога не е виждала! – заради неговата огромна храброст и големи добродетели. Тук можем да разпознаем една от най-популярните теми на трубадурската поезия, тази на далечната любов, която Жофре Рудел и други поети така хубаво са възпели. Казват дори, че Алиенор си уговорила среща със Саладин. Той трябвало да я отвлече, но Луи VII бил известен навреме и изпреварил съперника си, отвличайки сам своята съпруга.

    Всичко това е неправдоподобно и смешно. По това време Саладин е едва на десет години. Не би могло да става дума за друг, освен за султана Нур-ед-Дин, а дори и този избор е съвсем неправдоподобен, още повече, че противоречи на предполагаемата връзка на Алиенор с Реймон дьо Поатие. Всъщност, това са опити да бъде всячески опетнена кралицата на Франция. Но щом има дим, има и огън. Трябва да отбележим, че въпросът за развода е бил поставен точно и ясно именно в Антиохия, по време на престоя там на кралската двойка. Със сигурност нещо се е случило. Ревността на Луи VII и желанието му веднага да напусне Антиохия го потвърждават. А легендите за Алиенор не са се появили случайно. Следователно можем да заключим, че Луи и Алиенор се скарват в Антиохия през юни 1148г. (кралят в един момент иска да се раздели със съпругата си и Тиери Галеран го възспира, напомняйки му, че ще последва огромен скандал) – от една страна поради различия във възгледите им относно политиката и военните действия, а от друга заради евентуалната изневяра на кралицата, но с кого – не знаем; вероятно с чичо ѝ Реймон дьо Поатие, княз на Антиохия.

    Страница от историята се обръща, макар че скандалът все още не е избухнал. Луи повежда съпругата си Алиенор към Йерусалим. Франкско-окситанската войска, лошо организирана, слабо ръководена и най-вече започнала да губи вяра в успеха на начинанието, се изтощава в безплодни битки срещу дамаскинците, които при други обстоятелства биха могли да бъдат съюзници на латинците. Последвалите събития ще потвърдят, че Раймон дьо Поатие е бил прав: мюсюлманската опасност е по-голяма от всякога. Конрад, германският император, потегля обратно още на 8 септември 1148г., без да е постигнал нищо. Луи се заинатява, тъй като не иска да си признае, че стратегията му е непоследователна. Разбрал, че не може да разчита на византийците, които вместо да предоставят останалата си флота на кръстоносците, чисто и просто ги предават на турците, той се съюзява с краля на Сицилия, Роже, който впрочем е най-върлият враг на Реймон дьо Поатие. Резултатите са плачевни: вторият кръстоносен поход завършва с неуспех, въпреки че експедицията струва немалко човешки жертви.

    Кралят на Франция потегля обратно на Великден 1149г. Но с Алиенор пътуват на отделни кораби, което означава много. Пътуването е изпълнено с премеждия, тъй като френската флота се оказва в центъра на конфликта между Роже Сицилийски и Мануел Комнин. Византийците пленяват кораба на кралицата, и предоволни от плячката си, потеглят към Константинопол с идеята да използват Алиенор като заложница. Но сицилианските нормандци освобождават кралицата и я завеждат в Палермо. Колкото до краля, той спира в Калабрия. Двамата съпрузи се събират в Сицилия, където са посрещнати с много почести от нормандския крал. Там научават за смъртта на Реймон дьо Поатие, който е убит на 29 юни в Маарата, в битка с Нур-ед-Дин. След това кралската двойка потегля на път през Италия.

    Алиенор обаче се разболява по време на пътуването и се налага да спрат в Монте-Касино. Чак към средата на октомври кралската двойка е приета от Папа Евгений III, който свиква тържествен двор в Тускулум. Папата е вече информиран от Сюже за съпружеските разногласия на Луи и Алиенор и прави всичко по силите си да ги сдобри, като им казва, че кръвната им връзка е твърде далечна и че Църквата е съвсем благосклонна в това отношение. Папата сякаш успял, поне временно, да възстанови мира и разбирателството между Луи и неговата буйна съпруга. Песента „Girart de Roussillon пресъздава сцената на сдобряването. Анонимният автор произхожда от Ангумоа и е бил в антуража на Алиенор. Почти сигурно е, че първообраз на съпругата на Карл Велики в неговата песен е кралицата-херцогиня. Карл иска да я изгони, но папата го възспира. Приликата е прекалено явна, за да става дума за просто съвпадение. А и при всички случаи, малко след завръщането им във Франция през 1150г. Алиенор ражда втората си дъщеря, която ще носи името Аелис.[iii]

    Нещата обаче се променят коренно за Алиенор. Тя вече не е младата, триумфираща и дейна кралица от преди похода. Вероятно Луи я държи настрана от управлението на кралството. Всъщност кралят отново е изцяло под влиянието на абат Сюже, като по този начин оправдава упрека на съпругата си: “Омъжих се за монах!” Също така, шокът несъмнено е голям. Ако кралската двойка е видимо помирена, раните не са зараснали, нито от едната, нито от другата страна. Алиенор има достатъчно време да премисли положението си: бреговете на Сена не са бреговете на Оронт и суровите условия в двора на Франция не могат да се сравняват с великолепието на Ориента в Константинопол или Антиохия. Но ето че Реймон дьо Поатие е мъртъв. Мечтите на кралицата се разминават с действителността. Какво ли си е мислела тогава Алиенор? Трудно е да предположим, но едно е сигурно: кралицата в този момент е една разочарована от живота жена.

    През януари 1151г. Луи VII загубва своя съветник, абат Сюже. Историята е признала значимостта на неговата личност и забележителната роля, която той изиграва в управлението на Луи VI и Луи VII. Сюже работи неуморно за величието на Капетингите, посвещавайки им живота си, както го посвещава на Бог. Със своята доблест и ум той защитава безкомпромисно интересите на кралството. След смъртта на Сюже, Луи VII е принуден да се справя сам. Всъщност, кралят на Франция е нищо без своя абат от Сен-Дени, както показват последвалите събития.

    През лятото на 1151г. във френския двор се състои процес, в който обвиняем е Жофроа Плантагенет, херцог на Анжу, сдобил се с херцогската корона на Нормандия през 1144г. Докато кралят е още на кръстоносен поход, Жофроа затворил кралския чиновник Жиро Бьорле и отказал да го освободи, дори когато църквата заплашила да го отлъчи за тежко прегрешение спрямо неговия сюзерен, кралят на Франция. Жофроа Анжуйски дошъл в кралския двор през 1151г., придружен от сина си Хенри, тогава на 18 години. Херцогът впечатлил всички със своята красота – наричали го Жофроа Красивия, – но бил също така известен със своята упоритост и жестокост. Бернар дьо Клерво посредничи в конфликта и успява да помири Луи VII с непокорния му васал. Жиро Бьорле е освободен и Хенри се покланя на краля като негов васал и нов херцог на Нормандия. Алиенор присъства на тези забележителни събития и така вижда за първи път бъдещия крал на Англия – Хенри II. Жофроа тя вече познава, тъй като той участва в кръстоносния поход. Злите езици твърдят, че дори го познавала прекалено добре. Вярно е, че Жофроа Красивия отговаря на мъжкия идеал на Алиенор: той е непоправим авантюрист и опортюнист; още в юношеските си години се оженва за дъщерята на английския крал, Матилда, която все още наричат Императрицата, защото е вдовица на германския император Хенри V. Матилда е петнадесет години по-възрастна от Жофроа. Тя има ярък и силен характер и продължава да претендира за английския трон, превзет от братовчед ѝ Етиен, граф на Блоа и внук на Уилям Завоевателя. Спорът за престола създава размирици в Англия и защитниците на Матилда и на Етиен са в същинска гражданска война, която подклажда и френският крал – след период на твърд неутралитет, кралят взима страната на Етиен дьо Блоа, когото смята за по-покорен и управляем.

    Идването на двамата Плантагенети в Париж е важно политическо събитие, защото то спомага да се разреши един труден проблем. Коленичейки пред краля на Франция, графът на Анжу вече има свобода на действие в Англия. Съюзничеството между Луи VII и Етиен дьо Блоа става неморално, тъй като Луи вече не може да упрекне своя покаял се васал. Но това събитие изиграва още по-важна роля в живота на Алиенор, както и в живота на кралствата на Англия и Франция. Множество свидетелства приписват на Алиенор пресметливост в избора на нейния бъдещ съпруг Хенри Плантагенет. И същите тези свидетелства ни дават да разберем, че срещата между Алиенор и младия Хенри оставя силно впечатление у нея. Това не пречи на Алиенор да потегли с краля на дълга обиколка из техните владения. Но историците настоятелно твърдят, че отношенията между двамата са напрегнати и отново споменават ревността на краля.

    В началото на есента на същата година умира Жофроа Красивият. Един много горещ ден той се изкъпал в Лоара и в последствие се разболял смъртоносно. Хенри наследява Анжу и херцогството на Нормандия, както и претенциите към английската корона. Продължавайки своята обиколка, Луи и Алиенор свикват тържествения двор за Коледа през 1151г. в Лимож. Честванията за Сретение господне през 1152г. пък се състоят в Сен-Жан-д’Анжели, на територията на Аквитанското херцогство. Свидетелствата от епохата създават впечатлението, че се е състояло нещо като пълна ликвидация. В интерес на истината, кралят оттегля всичките си войски от Аквитания, сякаш за да освободи мястото за войските на херцогинята. И по-малко от месец след завръщането им в Париж новината вече обикаля цялото кралство: в Божанси близо до Орлеан набързо е свикан църковен събор, който да се произнесе върху невалидността на брака между краля и кралицата на Франция.

    По всичко личи, че Алиенор и Луи VII отдавна са решили да се разделят. Много е вероятно дори Алиенор да е предприела инициативата по разтрогването на брака. Сюже вече го няма, за да пледира за помирението на съпрузите и да убеждава краля, че последствията ще бъдат пагубни. От друга страна, антуражът на краля винаги е мразел Алиенор, набеждавайки я дори открито, че води развратен живот; това със сигурност е повлияло на слабохарактерния Луи VII, който е дълбоко обиден от случилото се и със суеверен страх възприема факта, че Алиенор не му е родила мъжки наследник. Освен това, въпреки забраната на папа Евгений III да се използва като причина кръвната връзка между двамата, предвид характера на Алиенор, притеснението от възможен скандал е налице, така че кралят явно се оставя лесно да бъде убеден. Бракът трябва да бъде обявен за недействителен – по това време няма друг законен начин той да бъде разтрогнат.

    Съборът се състои на 21 март 1152г. На него присъстват множество висши духовници и то не кои да са – сред тях са архиепископите на Руан, Санс и Бордо, придружени от своите заместници и множество барони. Любопитен детайл е, че именно архиепископът на Бордо, Жофроа дю Лару, същият, който преди петнадесет години благославя брака на двамата, сега го обявява за невалиден. Церемонията се провежда според правилата, но, разбира се, свидетелите, които потвърждават под клетва недопустимото кръвно родство са твърде услужливи. Дори и да има такова родство, тази проява на откровеност се явява удивително късно и е твърде добре оркестрирана. Никой не се съобразява с думите, произнесени през 1149г. от папа Евгений III. Казват дори, че именно Бернар дьо Клерво, който се ползвал с доверието на папата, в така създадената безизходица разрешил на краля да поиска официално анулирането на брака. Обсъждането е кратко и бракът е отменен, с една специална уговорка – двете дъщери на Алиенор да бъдат признати за законни.

    Алиенор не си губи времето. Веднага след обявяването и подписването на официалния акт, тя съвсем коравосърдечно, поне на пръв поглед, изоставя двете си дъщери, едната на седем години, а другата на 18 месеца, и напуска двора, отправяйки се към аквитанските си владения, изцяло върнати под нейна власт, понеже бракът ѝ е обявен за невалиден. Най-накрая желанието ѝ се изпълва: тя е свободна, но за колко дълго?

    Всъщност, пътуването, което Алиенор предприема от Божанси до Поатие съвсем не минава без произшествия. Придружавана само от малко на брой доверени хора, Алиенор решава да спре да си почине в Блоа. Това се случва в навечерието на Цветница. Но ето че тя дава заповед за незабавното тайно потегляне на свитата. Всъщност Алиенор току-що е научила, че графът на Блоа, Тибо V, по-известен като Тибо Измамникът, възнамерява да я отвлече и да се ожени за нея насила. Ненужно е да споменаваме, че планът на Тибо не е мотивиран от любов към херцогинята на Аквитания, а от амбиции да се сдобие с огромните ѝ владения: Алиенор сега представлява апетитна плячка.

    Пътуването към Поатие се превръща в бягство. Нащрек след разкритията в Блоа, Алиенор изпраща напред разузнавачи. Това се оказва добро решение: така тя научава, че ѝ се готви истинска засада близо до Пор-дьо-Пил, на мястото, където трябвало да прекосят реката Крьоз. Този път зад засадата стои Жофроа Анжуйски, вторият син на Жофроа Красивия и брат на Хенри Плантагенет, един амбициозен и буен младеж на шестнадесет години, който, в разочарованието си, че не е наследил титлата на баща си, се надява да стане граф на Поатие и херцог на Аквитания. Алиенор осуетява плана му като преминава брода на реката Виен, малко след вливането на Крьоз в нея, и не спира никъде по пътя си, за да стигне колкото е възможно по-бързо в Поатие. Там, в обкръжението на верните си васали, тя е защитена срещу евентуалните си ухажори.

    Може да се очаква, че Алиенор ще се възползва от свободата си и ще управлява огромните си територии както сметне за добре, използвайки опита си на кралица. В интерес на истината, тя точно това и прави. Интересува се от всичко, което се случва в Аквитания и Поату, и дава съвсем конкретни задачи на своите васали. Но в същото време, тя бързо изпраща вестоносци в незнайна посока и посреща пратеници от някъде – никой не знае откъде. Тайната на всички тези интриги във всеки случай се пази добре. Тя бива разбулена чак на 18 май 1152г. в Поатие: по-малко от два месеца след разтрогването на брака ѝ с краля на Франция, Алиенор, графиня на Поатие и херцогиня на Аквитания, тържествено се омъжва за единадесет години по-младия от нея Хенри, граф на Анжу и херцог на Нормандия.

    Алиенор предвидливо пропуска да поиска разрешение за този брак от своя сюзерен, както би изискал законът. Бившият ѝ съпруг вероятно е щял яростно да му се противопостави. И когато Луи VII научава новината, той разбира и причините за отношението на Алиенор, осъзнавайки, че е допуснал ужасна грешка, давайки ѝ обратно нейната свобода. Аквитания и Поату, до неотдавна обединени под френската корона, се изплъзват завинаги от феодалната власт на Капетингите. Сюже вероятно се е въртял в гроба.

    Бързината, с която Алиенор се омъжва повторно, изненадва и до днес. Всъщност, сега ни е известно от официални свидетелства, че именно това е причината Алиенор да поиска анулирането на първия си брак. Повече от вероятно е, че тя вече е познавала Хенри Плантагенет още от Париж, където той идва предходната година с баща си Жофроа Красивия. Всичко е планувано от нея с тази цел. Алиенор несъмнено е влюбена в Хенри, един красив и силен мъж, напълно вписващ се в нейния идеал за мъжественост. Няма спор, че за Алиенор това е едновременно брак по любов и добре пресметнат ход: тя се надява да играе важна роля, рамо до рамо с този по-млад от нея мъж. Нейните лични амбиции се съчетават с тези на Хенри, който е готов на всичко, за да разшири владенията си. Колкото до самия Хенри, макар че не можем да кажем дали за него това е брак по любов, той несъмнено не е безразличен към обаятелната херцогиня, чиято красота възхваляват всички нейни съвременници. И дори и да не е влюбен, то най-малкото Плантагенет се сдобива с много красива съпруга, която му носи в зестра цялата югозападна част на кралството, а тя, съчетана със собствените му владения, представлява една четвърт от сегашна Франция.

    Не трябва да пренебрегваме факта, че въпреки младостта си, Хенри Плантагенет е един изключителен мъж. На външен вид груб и мъжествен, неуморен, ловък в боя и в лова, той е всичко, което Луи VII, този крехък човек, предразположен по-скоро към монашески, отколкото към кралски живот, не е. Хенри обаче е и изключително образован. Той е начетен книжовник. Знае латински и още няколко други езици, включително окситански. Меценат на изкуствата и на литературата, през целия си живот Хенри е заобиколен от големи поети и писатели. Обича поезията на трубадурите и няма никакво съмнение, че до него Алиенор се чувства на мястото си, в едно по-рафинирано и интелектуално общество, отколкото това на френския двор. Още повече, че след брака ѝ с Хенри, виждаме как окситанската литература покорява Анжу, Нормандия и Англия, където ще окаже благотворно влияние върху местната поезия. Във всички тези отношения двамата млади съпрузи са в пълна хармония. Колкото до темперамента им, ако Алиенор е амбициозна, умна, обиграна в политиката, отличаваща се с постоянство и упоритост, то Хенри не пада по-долу от нея. В същото време, той има авторитарен характер, който може да стигне до насилие и безумен гняв. По-късно този негов характер има много възможности да се прояви. С две думи, можем да кажем, че в лицето на Хенри Плантагенет Алиенор намира партньор по нейна мярка. И в последствие, животът на двойката ще бъде разтърсван от кризи, отговарящи по величината си на силния характер и на двамата.

    Алиенор раздава почести на всички, които са ѝ останали верни, докато е била кралица на Франция – в това число са чичо ѝ Раул дьо Фе, брат на вицеграфа на Шателро, и Салдбрьой дьо Санксе (когото злите езици причисляват към нейните любовници), конетабл на Аквитания, назначен от нея за сенешал. Алиенор потвърждава и всички дарения на абатствата, които е направила като кралица на Франция. Осем дни след сключването на брака си с Хенри тя посещава абатството в Монтиерньоф, на следващия ден – това в Сен-Максан, където подписва акт на дарение, започващ със следните слова: “Аз, Алиенор, по волята Божия херцогиня на Аквитания и Нормандия, бракосъчетана с херцога на Нормандия, Хенри, граф на Анжу”. Няколко дни по-късно, тя се спира в абатството на Фонтевро, което остава завинаги любимото ѝ убежище и в което ще бъде погребана накрая.

    Абатството на Фонтевро, основано от бретонския отшелник Робер д’Арбисел, е двоен манастир за мъже и жени, създаден по модела на онези ирландски обители, като манастира в Килдеър, разнесли духовната и интелектуална слава на келтското монашество. Още по-интересното е, че Фонтевро е под ръководството на игуменка, която управлява и мъжете и жените в него. Това със сигурност не е неприятно на Алиенор, чието държание винаги е, така да се каже, феминистко avant la lettre. Когато Алиенор посещава Фонтевро, игуменката, по традиция вдовица, е Матилда Анжуйска, чийто съпруг, Гийом Аделан, син и наследник на краля на Англия Хенри Боклерк (Учения), загива трагично при потъването на “Бланш неф” през 1120г. Матилда посреща радушно новата съпруга на херцога на Нормандия, която потвърждава с харта всички дарения, направени на абатството от баща ѝ, херцогът Гийом X, и от първия ѝ съпруг.

    След тези посещения в различните абатства, Алиенор отива при Хенри Плантагенет и двамата прекарват няколко седмици заедно в Аквитания. Според документите, с които разполагаме, изглежда, че Алиенор си дава сметка за очевидното: тя се е надявала лесно да доминира над младия си съпруг, но той се държи както му скимне; във всеки случай, вместо да играе ролята на принц консорт, той се държи като херцог на Аквитания, решен да наложи личната си власт над владенията на жена си. Но понеже Алиенор е влюбена, всичко минава без стълкновения. В крайна сметка, Алиенор сега е омъжена за истински мъж, както сама е пожелала, и видимо не може да бъде недоволна. През това време Луи VII бързо свиква съвет, който установява, че Алиенор е извършила тежко прегрешение: омъжила се е без да поиска разрешението на своя сюзерен. Алиенор и Хенри са извикани да се явят пред краля на Франция. Съмняваме се, че призовката е получила какъвто и да било отговор. Луи VII започва да плете интриги, доколкото е по силите му, и успява да замеси брата на Хенри, младия Жофроа Измамника, който претендира за графството на Анжу и обвинява по-големия си брат, че си е присвоил всички владения на Плантагенетите. Така войските на френския крал нахлуват в Нормандия, докато Жофроа организира бунтове в Анжу.

    Хенри не се помайва. Заедно с верните си нормандски барони, отговаря на удара с удар и през лятото на 1152г. успява да си отвоюва обратно стратегическите крепости в Нормандия, след което се насочва срещу брат си, разгромявайки го в битката при Монсоро, въпреки опитите на графа на Дрьо, брат на краля и наследник на кралството, да отвлече вниманието му с нападения в околностите на Верньой-сюр-Авр. Луи VII отстъпва и сключва мир със своя васал. Сега ръцете на Хенри са отвързани и той може да съсредоточи усилията си в превземането на английския трон, към който баща му напразно се беше стремил.

    Така през януари 1153г. Хенри потегля за Англия, като оставя бременната Алиенор в Нормандия. Изглежда, че още в този момент той е искал да отдалечи съпругата си от Аквитания и да я задължи да живее във владенията на Плантагенетите. Със сигурност това е стратегически ход, чиято цел е не само да даде на Алиенор да разбере, че тя е преди всичко херцогиня на Нормандия и графиня на Анжу, но и да покаже властта си над нея.

    В Англия гражданската война между защитниците на застаряващия и неспособен вече да управлява Етиен дьо Блоа и благородниците поддръжници на императрица Матилда, сред които е и Хенри, продължава. Нещата се проточват. В този момент Хенри научава, че на 17 август 1153г. Алиенор е родила първия си син. Херцогът на Нормандия – на двадесет години – вече има мъжки наследник. Можем да си представим, че Луи VII е чул новината с известна меланхолия – за петнадесет години брак той има само две дъщери от Алиенор.

    Алиенор нарича сина си Гийом, като така подема традицията на Поату и означава желанието си да продължи делото на Гийом Х и Гийом Трубадура. Но името вероятно се е харесало и на Хенри Плантагенет, тъй като то е, също така, името на завоевателя на Англия. Във всеки случай, раждането на Гийом е добро знамение. В края на октомври на следващата година, 1154г., Етиен дьо Блоа умира, като определя Хенри Плантагенет за свой приемник.

    Хенри и Алиенор се отправят незабавно към Барфльор, откъдето ще поемат с кораб към Англия. Лошото време обаче не им позволява да потеглят. Принудени са да чакат цял месец, преди да успеят да стигнат до тъй-желания от Хенри остров. В началото на декември 1154г., вече опознала Ориента по време на втория кръстоносен поход, Алиенор стъпва за първи път на мъгливия остров, на който скоро ще стане кралица. Малко след пристигането им, двамата с Хенри са короновани с тържествена церемония под все още романските сводове на Уестминстърското абатство, построено от Едуард Изповедник век по-рано. Това става на 19 декември 1154г. Ако въобще е достоверен онзи анекдот за събора в Санс, където присъства и Алиенор, то предсказанието на Жан д’Етамп, направено тогава, се оказва вярно: Алиенор разперва крила над континента и над острова на Великобритания.

    Придружен от Алиенор, Хенри Плантагенет предприема поредица пътешествия из Англия и на континента. Въвежда ред в опустошения от продължителната гражданска война остров, в който бароните прекалено често се държат като местни тирани. Хенри възстановява съдебната система и въвежда нормандски стил администрация, превръщайки Англия в много по-централизирана държава, отколкото е Франция по това време. Той възнаграждава добрите и лоялни поданици, като им поверява важни мисии и нови задачи. Проверява лично как изпълняват съдебните си задължения шерифите, които е назначил във всяко графство, и, най-важното, подчинява феодалните владетели на короната: всички тези владетели всъщност имат територии не само на острова, но и на континента, а именно в Нормандия. Там императрица Матилда ревностно се грижи всички заповеди да се изпълняват. Тя е готова да конфискува земите на бароните, които демонстрират стремеж към независимост.

    Но всичката тази работа не е по силите на един човек. Хенри решава да изпрати Алиенор във владенията, в които той самият не може да отиде. Така, докато Хенри е в Англия, Алиенор се грижи за Нормандия и Анжу, наред със своите владения в Аквитания. Когато пък кралят е на континента, кралицата отива в Англия, където по време на политическите размирици взема решения от името на своя съпруг. Едва ли можем да си представим по-добре съчетана двойка, в която нито един от двамата не отстъпва на другия по отношение на политическата си изобретателност и амбиция. Но, несъмнено, по време на тези безкрайни пътувания Алиенор съжалява за изгубеното спокойствие и изисканост на двора, който тъкмо е била започнала да създава в Поатие, събирайки най-великите умове на епохата.

    На 28 февруари 1155г. кралската двойка се сдобива с второ дете – отново момче. В чест на баща си, той е кръстен Хенри. Кръщенето се състои в Уестминстърското абатство. Дават му титлата граф на Анжу и много скоро започват да го наричат “Младия крал”. Това не пречи на Алиенор да продължава скиталчествата си из цялата империя на Плантагенетите. И петнадесет месеца по-късно, тя отново ражда, този път момиченце, кръстено Матилда в чест на кралицата-майка. Бракът на Алиенор и Хенри сякаш е благословен от небето. И все пак, през юни 1156г., най-голямото от децата, младият Гийом, за когото Алиенор планува да стане граф на Поатие, умира, едва навършил три години. На следващата година обаче, на 8 септември 1157г., в Оксфорд се ражда третият ѝ син, Ричард, а след още една година, на 23 септември 1158г., и четвъртият – Жофроа. Във всеки случай, бъдещото потомство на Плантагенетите е осигурено. А Хенри продължавал да пътува надлъж и нашир от двете страни на Ламанша.

    Към края на 1158г. Алиенор придружава съпруга си при обсадата на Туар. Целта е да бъде вразумен Ги дьо Туар, който е въстанал срещу Плантагенетите. Присъствието на Алиенор, сюзерен на Ги, е необходимо. Малко по-късно Хенри и Алиенор свикват тържествен двор в Шербур, а веднага след това отново правят обиколка на южните си владения, стигайки чак до Бле, където в началото на 1159г. се състои важна среща между Хенри II и Реймон Беранже IV, граф на Барселона. Кралската двойка се връща в Поатие, където свиква огромна войска с цел да нападне и завладее графството на Тулуза. Знаем, че Алиенор не се е отказала от правата си над тази територия. Осемнадесет години по-рано тя беше успяла да убеди краля на Франция да предприеме провалилия се поход срещу Тулуза. Има някаква ирония в това, че сега Луи VII се явява защитник на Тулуза срещу претенциите на херцогинята на Аквитания. Англо-аквитанската кампания завършва с неуспех.

    Хенри и Алиенор свикват тържествен двор за Коледа във Фалез през 1159г. И тъй като Хенри все още се бори с неколцина разбунтували се английски васали, изпраща кралицата на острова с пълни правомощия. Алиенор не успява да въведе ред. На следващата есен положението е вече тревожно и Хенри я връща в Руан, придружена от принца престолонаследник, вече на пет години. Той самият заминава за Англия, където успява да подчини васалите си. Алиенор остава в Манс и Домфрон и през септември 1161г. ражда още едно момиченце, на което дава своето име и което ще бъде кръстено в присъствието на Робер дьо Торини, игумен на Мон-Сен-Мишел и един от най-ценните хроникьори на епохата. Херцогинята-кралица е на 39 години. Очевидци твърдят, че не е изгубила нищо от красотата си, която така очарова въображението на нейните съвременници.

    Алиенор моли съпруга си да нареди изграждането на великолепна катедрала в Поатие. Хенри се съгласява и строежът започва веднага. Видимо Алиенор има силно предпочитание към Поатие, нейната лична столица: тя иска да разкраси града, да го направи престижен и да събере там най-добрите художници и поети на своето време. Но заета със задълженията си на кралица, а и подчинена на волята на взискателния Хенри Плантагенет, тя успява да прекара там много малко време. Коледа на 1162г. кралицата е в Шербур, след което заминава за Англия. През 1163 и 1164г. остава в Хампшър, Уилтшър, а после в Марборо, Уинчестър, на остров Уайт и в Дорсет. Навсякъде я придружават петте ѝ деца, но със съпруга си тя вече почти не се вижда.

    Всъщност Хенри Плантагенет не се влюбва в Алиенор. Тя си дава сметка, с известна горчивина, че оженвайки се за нея, той се е оженил за владенията ѝ. И макар че я уважава, тя вече не е нищо повече от майката на законните му деца. Хенри има множество извънбрачни връзки, все кратки и общо взето достатъчно дискретни. Алиенор знае и страда дълбоко. Тя винаги е обичала този брутален и едновременно с това изтънчен принц, на когото дава всичко от себе си. Освен това, злите езици, които ѝ приписват цяла галерия от любовници, докато е кралица на Франция, не споменават нищо, откакто е станала кралица на Англия – с малки изключения, най-вече се споменава трубадура Бернар дьо Вентадур, когото Хенри II, впрочем, изпраща далеч от двора.

    И все пак, през октомври 1165г. Алиенор ражда още една дъщеря, Жана. Тя прекарва зимата в Анже. Хенри идва за Великден, а шест месеца по-късно Алиенор заминава за Англия. Там, в Оксфорд на 27 декември 1166г. тя ражда десетото си дете, Жан, осмото ѝ с Хенри, седем от които са все още живи. Алиенор вече не владее нито сърцето, нито ума на краля Плантагенет и изглежда, че по това време съпругът ѝ прави всичко възможно да я отстрани от управлението. Кралицата вече има насреща си и властта на един изключително интелигентен мъж – Томас Бекет, когото Хенри избира за пазител на кралския печат. Сблъсъците между Алиенор и Томас Бекет са постоянни, точно както бяха навремето със Сюже. И подобно на Сюже, Томас Бекет, също висш духовник, не ѝ се дава.

    През 1168г. обаче, след като потушава редица въстания на континента и след като е унищожил замъка на Лузинян, Хенри се вижда принуден да потърси помощта на Алиенор, за да успокои аквитанските благородници. Той заминава за Англия, оставяйки на Алиенор свобода на действие да се справи със собствените си васали. Несъмнено Хенри се е надявал, че те ще се подчинят по-лесно на нея, отколкото на него.

    Алиенор тръгва за Аквитания. По време на пътуването, графът на Солсбъри, който придружава кралицата, е смъртно ранен в засада, устроена от упорито непокорните лузинянци. Въпреки трудностите, Алиенор успява да въдвори малко ред в размирните графства, където васалите действат на своя глава и не искат и да чуят за Хенри II. Постигнатият мир е нестабилен, но е дело лично на Алиенор, тъй като в Аквитания легитимността на нейната власт не се поставя под въпрос. Но също така, благодарение на силния си характер, познаването на окситанските нрави и приятелствата си с местните владетели, благодарение дори на легендарността си, Алиенор успява да постигне с думи това, което съпругът ѝ би могъл единствено да наложи със сила.

    Хенри Плантагенет разбира ситуацията много добре. Той решава да поведе преговори с краля на Франция. Първо във френския двор изпраща Томас Бекет, който трябва да убеди Луи VII да подпише харта за ненападение. После Хенри сам се среща с Луи VII и двамата подписват мир в Монмирай. След това Хенри се заема да осъществи всичките структурни реформи, които са необходими, за да запазят властта на династията на Плантагенетите над тази огромна империя, тъй богата, но и така разнолика. Ричард, вторият син на суверените, и отвъд всякакво съмнение любимият син на Алиенор, е провъзгласен за херцог на Аквитания и поставен под прякото попечителство на майка си. Алиенор и Ричард се установяват в Поату. За Великден на 1170г. те организират пищно дворцово празненство в Ниор, силно укрепен и въоръжен от Хенри град, който трябва да осигурява контрола над южната част на Поату. В същото време, най-големият син, Хенри, е коронован и приобщен към трона според традицията на Капетингите. Това става по настояване на Алиенор, чиято амбиция е да направи династията Плантагенет равна на тази на Капет. Хенри Младия е на петнадесет години. Церемонията се състои на 14 юни 1170г., но Алиенор не присъства, защото в този момент е в Кан в Нормандия, където се грижи за младата Маргарита Французка, дъщеря на Луи VII от втората му съпруга. Още от рождението си почти Маргарита е сгодена за Хенри Младия. Твърди се, че на Алиенор ѝ харесвала тази роля на пазител, макар че със сигурност е щяло да ѝ достави голяма радост да присъства на короноването на най-големия си син.

    Въпреки всичко, този период не е от най-щастливите за Хенри II. Вече във вражда с отколешния си приятел Томас Бекет, архиепископ на Кентърбъри, Хенри поръчва убийството му, което е извършено в църквата, на стъпалото на олтара. Този жест събужда огромна ненавист към краля Плантагенет. Старите саксонци в Англия въстават срещу него, наричайки го узурпатор. Църквата не може да си затвори очите за убийството и оттегля подкрепата си. Хенри е отлъчен и трябва да се бие сам, изоставен или презрян, както от едните, така и от другите. По всичко личи, че в същото време Алиенор се радва на пълна свобода. Тя обикаля тържествено цяла Аквитания със сина си Ричард, когото запознава с трубадурите, изиграли толкова важна роля в нейния живот. Ричард на свой ред става поет, страстен последовател на тези необикновени мъже, които преобръщат средновековна Европа. Нима не е той внук на Гийом IX Трубадура? Алиенор живее и действа като кралица. Построява великолепни сгради – манастири, разбира се, като този на Августинците в Лимож, но също така и кралски резиденции. В Поатие, градът, който повече от всякога е нейната истинска столица, тя събира в двора си художници, поети и музиканти от всички страни, което на свой ред ще преобрази цялата европейска литература.

    Алиенор е почти на петдесет години, но е запазила своя чар, възторжено възпят от съвременниците ѝ. Дъщеря ѝ Матилда е напуснала дома, за да се омъжи за буйния Хайнрих Лъв, с двадесет и седем години по-възрастен от нея. Втората ѝ дъщеря, Алиенор, е вече кралица на Кастилия, а пък нейната дъщеря, Бланш, по-късно баба ѝ ще омъжи за престолонаследника на Франция, така превръщайки се от отхвърлената съпруга на Луи VII в прабабата на Луи IX. После, благодарение на своите интриги, съобразени и с целите на Хенри II, тя сгодява Жофроа с наследничката на херцогството на Бретан, Констанс, дъщеря на Конан IV, който иска да се оттегли в графството си Ричмонд в Англия. Алиенор се грижи за благополучието на децата си със същата страстна амбиция, с която е изградила и своя живот.

    Колкото до взаимоотношенията ѝ с Хенри II, можем да кажем най-малкото, че двамата се виждат рядко и са хладни един към друг. Докато кралят поддържа разни краткотрайни връзки, Алиенор си затваря очите, или поне се показва доста толерантна. Но около 1166г., малко след раждането на Жан, Хенри II загубва ума си по едно младо момиче, хубавата Розамунд, която веднага, подобно на Алиенор, става предмет на най-различни легенди. Първоначално тя е просто забавление за краля, но в последствие той страстно се влюбва в младото момиче и вместо да остане деликатно затулена, връзката им бива явно афиширана. Алиенор ревнува и от този момент отношенията ѝ с Хенри стават обтегнати. Историята ни дава много малко информация за Розамунд: тя е дъщеря на нормандски рицар, Готие дьо Клифорд, чиито владения са в Бредле, на границата с Уелс. Хрониките споменават, че Розамунд е много красива. Легендите ни дават повече детайли, обрисувайки Хенри II като един много ревнив и предпазлив любовник: казват, че за да я откъсне от всякакви съперници и за да смекчи гнева на Алиенор, той построил същински лабиринт в замъка си в Удсток и там, в една великолепна стая, до която само той знаел как да стигне, Хенри затворил Розамунд. Твърди се, че Алиенор подкупила стражите, влязла в замъка и най-хладнокръвно убила своята съперница. В действителност, знаем, че Плантаженет се уморява от своята любовница. Розамунд умира през 1177г. в Годстоу, в манастир за монахини, по един съвсем набожен начин, като повечето кралски фаворитки във всички времена.

    Каквото и да се е случило, Алиенор ревнува от Розамунд – в това няма абсолютно никакво съмнение. Тя не прощава на Хенри II за тази връзка и прави всичко възможно, за да му отмъсти. Но ако в легендата тя си отмъщава, убивайки Розамунд, историята ни разкрива съвсем друго: тя напада Хенри II по един макиавелски начин, като настройва синовете си срещу баща им. Тук невероятният ум и находчивост на Алиенор се разгръщат с пълна сила.

    Начинанието, в което тя се впуска, изисква търпение. То се осъществява тайно, с пълно лицемерие и безскрупулност от нейна страна. В интерес на истината, самите синове на Хенри II, по стара анжуйска семейна традиция, са лишени от скрупули, а привързаността им към семейството се изразява най-вече в грижата им за собственото им наследство. Единствено Алиенор има някакво влияние върхутях . Тя се възползва от него, убеждавайки най-големия си син, че няма нужда да чака баща си да умре, за да поеме властта (нима не е вече коронован и приобщен към трона?). В същото време, подсказва на Ричард, че е време да докаже – под нейното ръководство – че той е истинският, официално признат от бароните херцог на Аквитания, а на Жофроа – че като бъдещ херцог на Бретан не дължи нищо на баща си. В цялата тази работа, най-малкият син, Жан, бидейки твърде млад, остава настрана. Но съдейки по сведенията, които имаме за неговия темперамент, и от по-нататъшното му държание, можем да заключим, че ако беше включен в заговора, щеше да се отличи. Алиенор всъщност показва на синовете си колко е неустойчива империята на Плантагенетите, която е с единия крак на континента, а с другия на острова, на Великобритания (и дори Ирландия, тъй като Хенри II тъкмо е “избран” за Върховен крал на Ирландия). Държавата е разкъсана между два правни статуса: от една страна, кралството на Англия по принцип не зависи от друг светски сюзерен; от друга страна, територията на континента се състои от феодални владения и подвладения на Капетинската монархия. И ето, че Алиенор съветва синовете си да отидат да потърсят съвет от бившия ѝ съпруг Луи VII.

    Междувременно, Хенри II се е помирил с Църквата. След скандала, последвал смъртта на архиепископа на Кентърбъри, Англия е под забрана и Хенри няма право да влиза в никакви църкви и манастири. Поклонници се стичат непрекъснато на гроба на Томас Бекет и в катедралата, където е убит, и където в продължение на цяла година не се извършват никакви служби. Разказва се, че чудеса ставали на неговата гробница. Много скоро злощастният архиепископ ще бъде канонизиран. Хенри II, който вероятно не е искал нещата да стигнат толкова далеч, е искрено разтърсен и публично декларира  невинността си, но никой не му вярва. На 21 май 1172г., придружен от най-големия си син, пред събрание от висши духовници и барони в Авранш, той се заклева върху Евангелието, че нито е поръчвал, нито е желал смъртта на Томас Бекет. После оголва гърба си и се подлага на бичуване от монасите. “Разкаянието в Авранш” заличава един от най-драматичните моменти в живота на Хенри Плантагенет.

    И така кралят, който свиква тържествен двор за Коледа през същата година в Шинон, е един нов човек. Поканил е кралицата да присъства, но не нейното присъствие само по себе си е важно: той иска да разбере дали през последните три години повереното ѝ управление на Аквитания и Поату е изпълнило задачата си. Алиенор му се отчита подробно и Хенри е напълно успокоен. Два месеца по-късно той свиква друго събрание в Лимож, в което участват Хенри Младия и Ричард. Именно тогава шпионите на английския крал – шпионската му служба е изключително добре организирана, което му позволява много бързо да парира ударите на враговете си – му съобщава, че нещо необичайно се готви и че са забелязани съмнителни размени на кореспонденция между френския двор и синовете му.

    Хенри II, подозрителен както винаги, иска да се увери в истинността на сведенията. Доказателства обаче няма. Кралят решава да се преструва, че нищо не знае. Подготвя събранието до най-малкия детайл с намерението да възтържествува. Нима не е уредил дори брака на най-малкия си син Жан с наследницата на Мориен? И нима няма да съобщи новината на своите барони, като в същото време обяви цяла серия дарения в полза на същия този син, по всички признаци негов любимец, но който като най-малък все още е, както го наричат, “Безземния”? Нима няма да получи също така най-тържествено клетва за вярност от Реймон V, граф на Тулуза, с когото, подбуден от Алиенор, се е бил напразно до преди няколко години, но който сега, обръщайки се срещу краля на Франция, е пожелал да се присъедини към Плантагенетите? И нима не е сега моментът да съобщи за брака на най-малката си дъщеря Жана за краля на Сицилия? Хенри Плантагенет е на върха на славата си. Пристигатриумфално , за да обяви на всеослушание, че е най-могъщият владетел в западна Европа.

    Съборът в Лимож е повратна точка в историята на Хенри и Алиенор. След като е получил клетвата на Реймон V, кралят съобщава намерението си да извърши серия дарения в полза на Жан Безземния. В този момент пред него се изправя Хенри Младия, който яростно се противопоставя. И още повече, напомняйки на всички, че е бил коронован и че носи титлата крал, той изисква да бъде суверен, в противен случай короноването явно е било просто една театрална комедия.

    Събранието завършва в смут. Триумфът на Хенри II е опорочен от неочаквания удар. Кралят предполага, че синът му е проявил такова отношение, поради лошото си настроение. Но ето че графът на Тулуза го моли да поговорят насаме и му разкрива всичко, което знае за заговора на тримата му сина, като не забравя да спомене, че Алиенор е в дъното на цялата работа. Хенри II е объркан. Няма доверие на Реймон V, за когото знае, че е способен на всякакви предателства и лъжи. И все пак на 8 март 1173г. Хенри Младия отива в двора на Луи VII, а няколко дни по-късно, по заповед на майка им, там пристигат и Ричард и Жофроа. Можем лесно да си представим какво удоволствие е изпитал френският крал да види при себе си тримата разбунтували се синове на своя съперник. Какъв реванш! Но можем също така да си представим разочарованието и гнева на Хенри Плантагенет, още повече, че това далеч не е краят на мъките му: тъкмо е научил, че аквитанските му васали, и най-вече роднините на Алиенор – Раул дю Фе, Лузинянци, Ранконци, бароните на Сен-Мор – вземат страната на тримата бегълци и открито обявяват своя бунт. Хенри II вече не се съмнява в думите на Реймон V: Алиенор е в центъра на заговора срещу него.

    Както винаги в подобни случаи, Хенри се готви да отвърне на удара. Искат да му отнемат Аквитания? Той пак ще я покори със сила. Знае, че може да разчита на нормандските барони и на някои от английските сеньори. Хенри ги свиква и през ноември 1173г., след като вече е отблъснал френска атака в Нормандия, преминава в офанзива. Набира наемници, което е необичайно за времето, и тъй като няма с какво да им плати, залага всичките си притежания. С удивителна бързина и с находчивостта на опитен генерал, той повежда войската от Нормандия към Поату. Обсажда замъка на Раул дю Фе, когото подозира – и с право, впрочем – че е най-верният поддръжник на кралицата. Крепостта е бързо превзета, но Раул е вече на път за Париж. Хенри решава да превземе Поатие, където се намира Алиенор.

    Кралицата си дава ясно сметка, че битката е загубена. Тъй като няма желание да попадне в ръцете на съпруга си, тя се опитва да избяга. Може би се примирява с идеята да потърси убежище при краля на Франция. Това би било същинско възмездие за Луи. Във всеки случай, на север от Поатие по посока Шартър, тоест, на път към владенията на Капетингите, група Брабансонци, наети от Плантагенет, нападат малка група рицари. Убиват няколко от тях и пленяват останалите. Сред пленниците откриват и кралицата-херцогиня Алиенор, облечена като мъж.

    Войната, предприета от Хенри, за да си възвърне владенията, е в своя край. Владетелите на Поату и Аквитания се подчиняват, или поне временно си дават този вид. Колкото до Алиенор, като затворничка на Хенри, тя е в Шинон, заключена в крепостта.

    До смъртта на Хенри II през 1189г. кралицата ще остане затворничка, препращана от замък в замък с подобаващо за ранга ѝ внимание, но под постоянното наблюдение на довереници на съпруга ѝ. Повече от шестнадесет години тя ще остане в сянка, лишена от всякаква власт, изоставена от синовете си, които не се опитват да я освободят.

    След като малко или повече въвежда ред в Поату, притеснен от събитията на границата с Шотландия, на 8 юли 1174г.кралят потегля от Барфльор за острова, вземайки Алиенор със себе си. Кралицата не е сама: има и други грижливо пазени пленници. Най-важната сред тях е младата съпруга на най-големия му син, Маргарита Французка. Хенри иска да я използва, за да вразуми разбунтувалия се Хенри Младия. Сред пленниците са и някои васали, които плащат за своето непокорство – графовете на Честър и Лестър. Хенри Плантагенет затваря жена си в кула в Солсбъри.

    Там тя научава, че синовете ѝ, победени в битките, въпреки помощта на Луи VII, са дошли да коленичат пред баща си. Алиенор разбира, че никога повече няма да бъде кралицата, която е била. Хенри II прощава – поне на теория – на синовете си, но не прави нищо, с което да покаже някакво благоволение към съпругата си. По всичко личи, че иска да се отърве от нея, или защото вече не му е нужна във водената от него политика, или защото иска да бъде свободен, за да продължи да води разгулния живот, на който всъщност се е отдал отдавна.

    През октомври 1175г. папата изпраща в Англия един свой легат – Угучоне, кардинал на Сен-Анж. Хенри го приема с много почести и любезности, и ако вярваме на хрониките, двамата обсъждат възможността бракът на Хенри с Алиенор да бъде анулиран. Отново причината е кръвно родство. Но или папският легат е отказал да приеме тази възможност, или Хенри е размислил, осъзнавайки, че разтурянето на брака ще доведе до много проблеми, най-вече с аквитанските владения, които ще се върнат под властта на Алиенор. Така или иначе, за тази идея повече не се споменава.

    Затворничеството на кралицата продължава. Тя е местена от крепост в крепост под надзора на Ралф Фиц-Стивън и Раул дьо Гланвил, потомствени нормандци, верни до смърт на Хенри II. Това не пречи на Алиенор да бъде в течение на случващото се в империята на Плантагенетите, да приема вестоносци от този или онзи неин васал, да разменя писма. Въпреки че е изгубила всяка надежда да възвърне властта си на кралица и въпреки хладните си отношения с Ричард, когото тя обвинява, че се е проявил като страхливец и я е изоставил, тя знае, че все още може да разчита на подкрепата на немалко от своите васали в Поату и Аквитания. Разполагаме с едно почти лирично свидетелство в Хрониката на Ричард от Поату, в което авторът се обръща директно към Алиенор, напомняйки ѝ, че тя е орелът от предсказанието на Мерлин и успокоявайки я, че един ден тя ще бъде освободена и ще се върне в родината си – подразбира се, в Аквитания. Но обстоятелствата все още не са на нейна страна, макар че тримата по-големи сина на Хенри II продължават подмолната си битка срещу него – както и помежду си.

    През 1177г. Алиенор научава, че съперницата ѝ Розамунд е мъртва, но тъй като вече е напълно откъсната от онзи, когото страстно е обичала, можем да си представим, че новината не я е развълнувала особено. Още повече, че Хенри II продължава да води бурен любовен живот. Знаем, че в този момент негова любовница е младата Аелис Французка, дъщеря на Луи VII, която е сгодена за Ричард. Това по-късно ще бъде изтъкнато от Ричард в отказа му да се ожени за нея. Някъде по същото време най-малката от дъщерите на Алиенор, Жана, заминава за Сицилия, където на единадесетгодишна възраст се омъжва за Гийом, крал на Сицилия, високообразован мъж и истински рицар. През 1179г. Алиенор научава, че бившият ѝ съпруг Луи VII е дошъл на поклонение на гроба на Томас Бекет в Кентърбъри, и то в компанията на Хенри II. Това поклонение се случва непосредствено след едно произшествие, сполетяло наследника на Луи, наречен от него Диьодоне [Божи-дар], когото ние познаваме като Филип-Огюст. По време пътуването френският и английският крал преговарят за бъдещо помирение. Впрочем, когато Луи VII коронова своя син на 1 ноември следващата година, на Хенри Младия, престолонаследник на Англия, дошъл във френския двор по поръчение на баща си, се пада честта да носи короната на възглавница по време на кортежа. На следващата година, на 18 септември, Луи VII умира в цистерцианското абатство в Сен-Пор. В негово лице Хенри Плантагенет е имал един достоен и честен, макар и не особено политически талантлив противник. С възкачването на неговия наследник Филип, нещата коренно се променят.

    Междувременно затворничеството на Алиенор се проточва, а действията на Хенри II  продължават да будят удивление. Той пътува из цялата империя, предприемайки дълги и уморителни походи. Грижи се за финансите, отсъжда спорове и дела, води битки срещу непокорни барони, като убива някои от тях за пример, събаря крепости. Следва го разнородна група от комедианти, жонгльори и проститутки. А под влиянието на Филип-Огюст синовете му отново нарамват оръжия срещу него.

    Така, по време на една военна кампания в Керси през юни 1183г. умира Хенри Младия, от болест, с която лекарите не успяват да се справят. Преди да умре, той праща вестоносец до баща си, за да му поиска прошка. Пратеникът се връща с пръстен, с който Хенри II прощава на разбунтувалия се негов син. Хенри Младия приема последно причастие и умира, молейки баща си да възвърне свободата на кралицата.

    Всъщност, след 1184г., след трагичната смърт на сина им, Хенри II се съгласява да облекчи затворническия режим на Алиенор. Но не бива да се заблуждаваме: не чувствата водят Плантагенет в това негово решение – то е стратегически ход. Смъртта на Хенри Младия променя всичко. Сега престолонаследникът е Ричард, но той е вече херцог на Аквитания и Хенри II му има още по-малко доверие, отколкото на останалите, защото е любимецът на Алиенор. От друга страна, Хенри знае много добре, че Ричард е хомосексуалист и вероятно няма да има наследник, дори и да се съгласи да се ожени. Това означава, че трябва да се предприемат мерки, а за това Хенри II има нужда от Алиенор.

    На Великден 1185г. той довежда съпругата си на континента, но не за да я освободи. Всъщност възнамерява по най-вулгарен начин да си послужи с нея, за да изнудва Ричард, който отново е въстанал срещу него. Ако Ричард не се яви в Поату веднага и не се преклони пред майка си, която е законната владетелка на графството – лицемерно заявява Хенри, – тя ще настъпи срещу него с армията си и ще го унищожи. За да не влоши допълнително нещата, Ричард отстъпва. Но веднага след поне привидното подчинение на въстаника, Хенри II изпраща Алиенор обратно в Англия, където тя е затворена отново, вероятно под още по-строго наблюдение. През 1186г. Алиенор е в Уинчестър. И там, през август същата година, научава, че синът ѝ Жофроа е мъртъв, убит при злополука по време на турнир във френския двор. Жофроа, херцог на Бретан, оставя жена си бременна. На следващата година Констанс ражда син, когото Хенри II, по различни съображения, нарича Артур, надявайки се вероятно един ден Артур да може да обедини Великата и Малката Британия [Бретан е френското произношение на Британия] в границите на империята на Плантагенетите, следвайки примера на легендарния крал Артур, чиито митични приключения в литературни, а и не само, произведения Хенри насърчава.

    Хенри II обаче е все по-открито ненавиждан от своите васали. През август 1188г., се среща с краля на Франция в Жизор, с идеята да сключи с него траен мир. Не само, че двамата с Филип не успяват да се договорят, но Хенри, с неприятна изненада, вижда рамо до рамо с френския крал собствения си син Ричард, който, явно подкрепян от Филип, настоява да си получи наследството. За Хенри II се повтаря историята от Лимож с публичното искане на Хенри Младия да получи властта и той отново не е склонен да отстъпи. В интерес на истината, Хенри вероятно ненавижда Ричард. А и Ричард му отвръща със същото. По време на срещата Ричард пада на колене пред краля на Франция и произнася клетва за вярност за всички свои владения на континента, като го моли, като негов законен сюзерен, за помощ и защита. Когато всички се разотиват, Ричард се оттегля заедно с Филип, оставяйки Хенри II, смъртно обиден, да стиска зъби от ярост. Отсега нататък Хенри може да разчита само на най-малкия си син, Жан, за да си отмъсти и той залага всичките си надежди на него.

    Хенри II вече не е на върха на силите си. Той е измъчван от болести, преждевременно е остарял и е разяждан духом от предателствата в семейството. Тържествения двор за Коледа през 1188г. се състои в Сомюр, където присъства и Жан Безземния. Повечето васали на Хенри обаче не идват. Един след друг дори и най-върлите му поддръжници го изоставят. Хенри обмисля възможността да лиши Ричард напълно от наследство и да даде всичките си владения на Жан. Но все пак се колебае: в Жан той вижда себе си. Обича го много. Жан е смел, деен, безскрупулен, лицемерен, амбициозен – все качества типични за Плантагенетите и свидни на Хенри, но за съжаление, Жан често действа необмислено, способен е от инат да върши безразсъдства и се отличава с жестокост, която може да му създаде много врагове. Бащината обич на Хенри не е сляпа и Ричард остава престолонаследник.

    Това не попречва войната между Хенри и Ричард да се възобнови, като кралят на Франция се намесва активно. Двамата крале правят опит да стигнат до примирие при срещата си в Азе-льо-Ридо. Кралят на Англия е в толкова окаяно състояние, че Филип изпитва съжаление към него. Примирието е подписано. Хенри се връща в Шинон и ляга на смъртно легло. Умира през юли 1189г. на петдесет и шест години. В последните му дни до него остават няколко доверени благородници, сред които Марешал Гийом. Преди да умре му прочитат списъка на предалите го васали: на първо място в този списък е името на Жан Безземния.

    Кралят е мъртъв, да живее кралят! Когато Алиенор научава новината, макар че е в траур заради смъртта на дъщеря си Матилда, отишла си на 13 юли, тя може единствено да се радва. Вече отдавна не обича Хенри. Знае, че отново ще бъде свободна и ще си възвърне частично властта. Всъщност, в момента, в който е признат за крал, Ричард изпраща нареждания веднага да освободят Алиенор. Няма време за губене: връзката между Ричард и Алиенор, която е едновременно и емоционална, и политическа, е възобновена, сякаш никога не е била прекъсвана. Въпреки своите шестдесет и седем години, Алиенор е енергична и изпълнена с готовност за действие. Започва кампания за укрепването на властта на любимия си син, като се надява по този начин да стигне до властта, която винаги е искала, но никога всъщност не е успявала да придобие напълно. Пътува от град на град и от графство в графство из цяла Англия. Освобождава всички затворници, с които Хенри II е напълнил тъмниците, изисква клетви за вярност към крал Ричард, търси и наема хора, които са му верни или притежават по нейна преценка големи качества като политици, за да подготви бъдещото управление на сина си.

    В продължение на една година Алиенор е истинската владетелка на Англия. Ричард се появява само за кратко за своето короноване на 3 септември 1189г. Възползва се от случая, за да се помири с васалите, които вярно са служили на баща му, най-вече с Марешал Гийом. Възнаграждава богато всички свои поддръжници, като не забравя и по-малкия си брат Жан, на когото дава графството Мортен в Нормандия, замъците Марлборо, Нотингам, Ланкастър и Уолингфорд и го оженва за Хавиз дьо Глостър, наследничка на едно от най-богатите херцогства на острова. Що се отнася до двамата незаконни сина на Хенри, Жофроа, който е духовник, е назначен за архиепископ на Йорк, а другият, чрез брак, става граф на Солсбъри. Видимо, Ричард I иска да заличи миналото, белязано от бунтове и омраза: щедростта е в природата му и тя може да се равнява единствено на храбростта и доблестта му. Неслучайно прякорът му е Лъвското сърце. Ричард притежава всички качества на Плантагенетите, но не и недостатъците. Той е не само Плантагенет, но и аквитанец – изискан, образован и щедър като своя пра-дядо Гийом IX, като дядо си Гийом Х и като майка си, сега вече истинска кралица-майка и херцогиня.

    Но като един типичен поатеванец и аквитанец Ричард не обича Англия. Там се чувства зле. Всъщност, никой друг крал на Англия не е бил толкова французин. На 11 декември 1189г. той напуска Англия и се връща на континента, за да подготви онова, което му е присърце – един нов кръстоносен поход, трети подред, чиято цел е да бъде превзет отново Йерусалим, попаднал в ръцете на турците. С безскрупулност, достойна за баща му, Ричард намира средства за да екипира войската си колкото може. Продава замъци и земя. Вярва непоколебимо в своята мисия.

    Алиенор се присъединява към сина си на 2 февруари 1190г. Много неща трябва да се уредят преди заминаването на Ричард за Светите места. Най-напред Жан трябва да бъде неутрализиран. И двамата го подозират, – и с право – че крои нещо. Ето защо Ричард и Алиенор предлагат голям апанаж на Жан дьо Мортен: графствата на Корнуол, Девън, Дорсет и Съмърсет. Но в никакъв случай не му поверяват каквито и да било отговорности в управлението на империята. Нямат му достатъчно доверие. Държавните дела ще бъдат в ръцете на Гийом Лонгшан, който е пазител на кралския печат още при Хенри II и от чиито огромни способности империята на Плантаженетите не може да се лиши. Но всъщност, без да носи титлата на регент, същинската господарка на владенията на Ричард ще бъде Алиенор. Младият крал има пълно доверие на майка си и знае, че тя няма да отстъпи и на йота, в случай, че някой се опита да наруши целостта на империята.

    Ричард не може да поеме третия кръстоносен поход сам: има нужда от активната помощ на френския крал. Да, поне за момента Филип е съюзник на Ричард, който, както знаем, го е признал за свой сюзерен по отношение на всичките си континентални владения. Но между двамата трябва да се разреши един спор: съдбата на Алаис [Аелис] Французка, сестра на Филип и годеница на Ричард. От една страна, кралят на Англия няма никакво желание да се жени, а от друга, принцесата е била любовница на баща му, Хенри II. Ричард се среща с Филип в Жизор и успява да отложи брака. След това двамата с Алиенор правят поредица от дарения на различни абатства, сред които и Фонтевро. На 24 юни Ричард се разделя с майка си в Шинон и се присъединява към войската на Кръстоносците, събрала се във Везле.

    Но кръстоносният поход се бави. Ричард и Филип се срещат в Месин, където прекарват зимата на 1190-1191г. Там най-накрая те постигат съгласие по въпроса с Алаис. Ричард няма да се ожени за нея. След множество бурни дискусии, Филип Огюст приема решението му. Трябва да отбележим, че Алиенор е твърдо против този брак, който, тя знае, е обречен на провал. Целта на Алиенор е да намери за Ричард съпруга, която може да му даде наследник. Станало е вече ясно, че Ричард може да иманаследници : има незаконно дете в младежките си години, вероятно плод на някакво моментно увлечение, тъй като хомосексуалността определено доминира в него. Алиенор вярва, че ако намери принцеса, която да успее – не да изцери Ричард от наклонностите му, от това тя вече отдавна се е отказала, – а да го привлече за няколко дни или нощи, има шанс да се сдобие със законно внуче. Повече от това не иска. И Алиенор се захваща да търси тази рядка личност под дърво и камък. И така един ден я виждаме на път за Месин, в компанията на младо момиче на име Беранжер, дъщеря на Санчо, краля на Навара. Хрониките я описват като “умно девойче, благородно, храбро и красиво”.

    В момента, в който Алиенор пристига в Месин с кандидатката за годеница на Ричард, кралят на Франция си тръгва оттам, вероятно ядосан, не можейки да преглътне отхвърлянето на Алаис. Колкото до Ричард, той е омаян от чара на Беранжер и обещава на майка си, че ще се ожени за избраничката ѝ. И в действителност, Ричард и Беранжер се бракосъчетават след шест седмици в Кипър. Алиенор не присъства, тъй като вече е на път обратно за Англия. Каквато и да е била причината за това, от този брак не се раждат деца и Алиенор не познава радостта да види любимия си син с наследник. И все пак, Ричард на няколко пъти се покайва публично и изповядва пред всички своите “противоестествени грехове”, обещавайки да не ги извършва повторно.

    Завръщането на Алиенор в Англия може да се обясни и с притеснението ѝ, че, останал там сам, Жан има възможност да сплетничи зад гърба на по-големия си брат. И в действителност, Жан дьо Мортен обикаля Англия, – предпочитаната от него страна, – повтаряйки наляво и надясно, че Ричард няма да се върне от кръстоносния поход, че предпочитал да владее кралство в Светите места, а не огромното наследство, получено от баща му. Жан успява дори да отнеме титлата на пазител на кралския печат на Гийом Лонгшан, който е принуден да потърси убежище във Франция. Положението не е никак спокойно. Алиенор свиква двора за Коледа 1191г. в Нормандия, в Бонвил-сюр-Ток, а шест седмици по-късно неочаквано се завръща в Англия. Всъщност, до нея е стигнала една твърде неприятна вест, която не предвещава нищо добро: френският крал Филип Огюст тайно е напуснал Светите места и се е завърнал във Франция. Оставил е английският крал сам, а разказва за славните си битки срещу “Сарацините” на Саладин. Това потайно завръщане на Филип със сигурност крие нещо друго; още повече, че между него и Жан дьо Мортен наново се води кореспонденция. Алиенор се безпокои и се готви да отвърне на евентуалния удар.

    Съвсем сигурно е, че кралят на Франция не би оставил току така Ричард да се прославя сам в кръстоносния поход. Като застава на страната на Жан срещу Ричард, точно както преди бе застанал на страната на Ричард срещу Хенри II, хитрият Капет се надява да придобие Нормандия, която е изключително важен елемент в защитата на кралските му владения. Освен това, веднъж в ръцете му, тя би разделила на две империята на Плантагенетите.

    В момента, в който стъпва в Англия, Алиенор се опитва да потуши заговора на най-малкия си син още в зародиш. С помощта на архиепископа на Руан, временно успява да ограничи щетите. Разполага с едно ефикасно средство: заплашва Жан, че ще конфискува владенията му. Като представител на законния сюзерен на всички феодални владения в империята, Алиенор може да конфискува всичките земи на Жан, ако бъде доказано от общо събрание, че последният е извършил вероломство спрямо господаря си. Така Алиенор заплашва графа на Мортен, който е наясно, че тя разполага с достатъчно верни барони, които да го осъдят. Още повече, че Жан не е сигурен в собствените си поддръжници и не разполага с достатъчна подкрепа от страна на Филип Огюст, който не е имал време за предприемането на  някакви действия. Жан се подчинява и отстъпва пред ултиматума на майка си. Но тайно, естествено, продължава да плете интриги. Алиенор, която си дава сметка, че в един момент употребата на сила ще стане неизбежна, праща едно след друго писма до Ричард, умолявайки го да се върне незабавно.

    Ричард няма никакво желание да се върне в Англия. Кръстоносният поход му допада. Славата му на безстрашен и благороден рицар непрекъснато расте. Вероятно той дори възнамерява да създаде кралство в Светите земи. В крайна сметка, обаче, не успява да освободи Йерусалим. И тъй, на 29 септември 1192г. Ричард качва на кораба Беранжер и сестра си Жана, вдовица на Сицилианския крал, и ги праща обратно към Европа, а самият той възнамерява да потегли няколко дни по-късно. Ричард потегля на 9 октомври. Спира да си почине в Корфу. Флотата му е забелязана в морето край Бриндизи, да търси убежище от връхлитаща буря. След това – ни вест, ни кост.

    Алиенор се тревожи. Праща доверени хора да разучат какво е станало, но те се връщат с празни ръце. Коледа тази година преминава в тъга. Няколко дни след празника, Алиенор получава странно писмо: то е копие на писмо, което кралят на Франция е получил от германския император и което, по незнайни пътища, е стигнало до архиепископа на Руан. Там пише следното: “Държим да уведомим Ваше Благородие с настоящето писмо, че докато врагът на нашата империя и създателят на толкова грижи във Вашето кралство, Ричард, крал на Англия, прекосяваше морето, за да се завърне в своите владения, след като корабът му потъна при буря, бе докаран от ветровете на брега на Истрия. Тъй като пътищата са под постоянно наблюдение и пазени от стража, нашият скъп и любим братовчед Леополд, херцог на Австрия, залови същия този гореспоменат крал…”

    Ричард е пленен и хвърлен в затвора от херцога на Австрия, с когото се скарали по Светите места. От незабавно изпратените от Алиенор писма научаваме, че след няколко премествания от един затвор в друг, Ричард най-накрая е предаден на Хенри VI, императорът на Германия, който го държи в Шпайер и иска за освобождаването му баснословния откуп от петдесет хиляди сребърни марки. Не разполагаме с документи за това, какво се е случило в действителност между залавянето на Ричард от Леополд и решението на императора да го задържи, но лесно можем да си представим, че Филип Огюст има пръст в тази интрига. Френският крал се е погрижил Ричард да остане извън играта, обещавайки нещо в замяна на германския император, който от своя страна е доволен от ситуацията и вижда възможност да отмъсти за въставането на зет си Хенри Лъв, херцог на Сакс. Положението е от ясно по-ясно. Филип, крал на Франция и поддръжник на Жан Плантагенет Безземния, се изправя срещу Алиенор, седемдесетгодишната кралица-херцогиня. Жан, без никакво притеснение, започва да преговаря директно с краля на Франция, като му отстъпва чрез договор част от Нормандия.

    Въпреки възрастта си, Алиенор не е изгубила силата и издръжливостта си. Знае, че именно тя представлява законността и се възползва от този факт. Знае, също така, че бароните на Поату и Аквитания са на нейна страна, както и че много от анжуйските, нормандски и английски рицари са готови, от почит към крал Ричард, да се сражават под нейно командване. Тя използва цялата тежест на политическия си опит и връзките си в европейските дворове. Подкрепена от архиепископа на Кентърбъри, Хюбърт Уолтър, който е също висш съдия на кралството, тя успява, ако не да обърне ситуацията, то поне да я задържи. Жан Безземния е принуден да се оттегли със своите поддръжници в Уиндзор, където е обсаден от английските барони под предводителството на същия онзи Марешал Гийом, който навремето подкрепя Хенри II и сега е на страната на законните владетели Ричард и Алиенор. Френският крал заплашва да нападне острова. Алиенор извиква всички свои васали, като отново иска от тях да се закълнат във вярност на Ричард.

    Цяла Европа следи това странно развитие на нещата, но никой не посмява да се намеси. Съдбата на Ричард е един вид обявена на търг от Хенри VI Германски. Кой ще даде повече? Алиенор или Жан, тоест Филип Огюст? На всичкото отгоре, Ричард е принц-кръстоносец, на теория поне той е под защитата на Църквата, а ето че друг християнски принц го е пленил, потъпквайки всички мирски и църковни закони. Какво прави Църквата? Нищо. Най-вероятно след като е подкрепила Хенри II в неговите начинания, и най-вече в Ирландия като поддръжник на реда, сега папската власт, много по-добра във всякаквите политически combinazione, отколкото в спазване на догмите, залага на Филип Огюст и мощта на Капетингите. Каквато и да е била причината, папа Целестин III не се намесва в конфликта. Впрочем той търси да угоди на германския император, който е титулован за крал на Сицилия и само чака сгоден случай, за да нападне Италия.

    Алиенор написва три писма, най-вероятно с помощта на секретаря си Пиер дьо Блоа. Те са адресирани до папата и започват така: “Аз, Алиенор, с гнева Божий кралица на Англия, херцогиня на Нормандия, графиня на Анжу, нещастна майка.” Тези писма никак не щадят папата. Можете да прецените сами: “Бях решила да мълча. Моята невъздържаност, силата на моята болка могат да ме накарат да прекрача границите на разума със своите думи, защото мъката, която прелива, лесно се превръща в безразсъдство и не знае господар. Не можете да се преструвате, че не сте запознат с нашите беди, които от ден на ден се увеличават, защото инак вие сте престъпник и подлец, вие, който сте наместник на Разпнатия, наследник на Петър, служител на Христос, помазан от Бога!” И тук Пиер дьо Блоа съвсем се вживява и вдига тона: “Аз, Алиенор, с гнева Божий кралица на Англия, съм вече съсухрена от болка. Плътта ми е проядена от мъка. Кожата на лицето очертава костите ми. Господ е пожелал всичката моя кръв и мозък да се превърнат в сълзи. Вътрешностите ми се раздират. Загубих онзи, който бе подпора в старините ми и светлина за очите ми.” И тук се отдава случай да бъдат отправени критики към административната машина на римската курия: “Често по съвсем безполезни поводи вашите кардинали, богато облечени, пътуват из варварските страни като легати. Но при този случай, тъй достоен за вашата съпричастност и милост, не сте изпратили и един дякон, и един прислужник. Днес само печалбата кара легатите ви да тръгнат на път, а не любовта към Исус, честта на Църквата, мирът между кралствата. А какво по-голямо благо би имало за вас от това, да освободите този крал?” Стига се дори и до заплахи. Не се ли увлича Алиенор, напомняйки на папата, че нейният покоен съпруг е сложил край на една схизма, като е подкрепил Александър в онзи момент, когато германският император е защитил анти-папата? Още повече, че споменава възможността за нова схизма: “Мирските принцове са обединени срещу моя син. Единият го стриже, другият го скубе. Единият му дърпа крака, другият го одира. Папата вижда и мълчи. Казвам ви: не е далеч онзи ден, предречен от Апостола! Наближава съдбовният момент, в който ризата Христова ще бъде съдрана, мрежите на Петър ще бъдат разкъсани, католическото единство ще бъде загубено.” […]

    Папата остава глух за молбите и укорите, в които се чете страстното възмущение на Алиенор. Да, той отлъчва от църквата херцога на Австрия и заплашва със запрещение краля на Франция, в случай, че последният посмее да сложи ръка на владенията на своя съперник. Но това са само думи без особено покритие. Налага се кралицата-херцогиня да се справи сама, без помощта на Църквата. Чрез посредничеството на Гийом Лонгшан, който е изпратен с мисия в Германия, Алиенор получава писмо от сина си, в което той моли да бъдат събрани парите за откупа и да бъдат предадени на майка му. С тази почти непосилна задача се заема Алиенор. Кампанията е подета и в Англия и на континента, където тя напомня на васалите си, че клетвата им изисква от тях да участват в откупването на своя сюзерен.

    Всички верни на Ричард барони дават каквото могат. Но тъй като исканата сума е огромна, Алиенор е принудена да наложи данък на манастирите, най-вече на тези, в които богатствата изобилстват. Но събирането на такъв откуп – възлизащ на около четири тона фино сребро – изисква време, особено като се има предвид, че поддръжниците на Жан Безземния често организират грабежи на събраните средства, най-вече в Англия. През цялото това време Ричард Лъвското сърце чака и мръзне в германската тъмница, питайки се дали приятелите му не са го изоставили.

    Най-накрая, през зимата на 1193-1194г., кралицата заминава за Германия, като иска лично да предаде парите за откупа. Придружена е от множество доверени рицари. Пристига в Кьолн за празниците на Коледа, а за Сретение Господне е в Майнц. На 4 февруари 1194г., най-после синът ѝ е предаден в нейни ръце, след като, вероятно по съвет на кралицата, се е заклел във вярност на германския император като крал на Англия. Тази клетва няма особено значение: тя е пълна формалност. Важното, поне в очите на Алиенор, е, че синът ѝ е избавен от тъмницата и ще се върне да въведе ред в огромните си владения.

    Пет седмици по-късно, Алиенор и Ричард слизат на английския бряг в Сандвич. Тържествено приветстван от своите поданици, Ричард е коронован за втори път в катедралата на Уинчестър през април. Алиенор се справя блестящо с предизвикателството, хвърлено от краля на Франция и най-малкия ѝ син. И побеждава. Тази жена, вече на седемдесет и две години, кралица на две страни, все още удивлява света. Ще се отдаде ли на почивка някога? Ще осъществи ли своя план да се оттегли в манастира на Фонтевро, за да изживее последните си години в мир и молитва?

    Но тя трябваше да защити Ричард. Не можеше да изостави обичния си син, не от притеснение, че не е добър крал, а напротив, защото трябваше да му създаде възможно най-добрите условия, за да запази наследството на Плантагенет. С това се захваща Алиенор. Придружава Ричард, докато той приема една след друга клетвите на своите васали, както и поклонението на онези, които са били изкушени от обещанията на Жан Безземния.

    Всичко това никак не се харесва на Филип Огюст и Жан, които наблюдават с тревога, как с всеки изминат ден Ричард възстановява своята империя. Филип решава да опита нещо дръзко: нахлува в Нормандия, която от самото начало е предмет на стремежите му. Жан му е отстъпил нормандската област Вексен. Целта е да бъде превзета цяла Нормандия, една жизненоважна провинция за равновесието на френското кралство. Филип си дава сметка, че, ако успее, останалите владения на Плантагенетите ще започнат да падат като презрели плодове. Научавайки за подновените военни действия, Алиенор и Ричард пристигат на континента. Подобно на баща си, Ричард събира наемници. С тяхна помощ, следвайки тактиката на Хенри II, който винаги се е придвижвал с изненадваща бързина, той успява да отстрани заплахата чрез поредица от малки победи, принуждавайки френския крал да се оттегли.

    В същото време, Алиенор иска да осъществи плана, който ѝ е присърце: да помири двамата си сина. Тя праща вестоносци тайно от Ричард, който за момента мисли единствено как да отмъсти на брат си. През пролетта на 1194г., докато Алиенор и Ричард са в Лизьо, кралицата-майка, възползвайки се от ситуацията, поканва Жан, който се хвърля в краката на Ричард и го моли за прошка. Великодушен, както обикновено, но не чак дотам, че да му повярва, Лъвското сърце прощава на разбунтувалия се негов брат и двамата тържествено се помиряват. Нито кралят, разбира се, нито майка му, имат доверие на Жан: те знаят, че внезапният завой е продиктуван от непосредствените му интереси, но и това е важно, защото докато Жан вижда предимства в съюзяването си с Ричард, няма да бъде изкушен да подкрепя интригантската политика на Филип Огюст. Алиенор, доволна от постигнатото и като кралица, и като майка, заминава за Фонтевро, където възнамерява да води полу-монашески живот, далеч от вълненията на този объркан свят, в който тя самата толкова време е внасяла смут.

    Не бива обаче да си мислим, че Алиенор се оттегля напълно. Грижите продължават да я преследват и тя не успява да се държи настрана от събитията. Притеснява я факта, че бракът на Ричард и Беранжер е безплоден. Ричард отново се е върнал към предишните си порочни навици, а Беранжер вече не живее с него. Притеснява я и отношението на Жан, който продължава маниакално да крои тайни заговори. Притеснява се и за дъщеря си Жана, вдовицата на краля на Сицилия, омъжена повторно от Ричард, единствено по политически причини, за графа на Тулуза Реймон VI. Реймон е най-долен развратник и това е четвъртият му брак. Една от предишните му съпруги умира, друга той затваря в катарски манастир, а третата, Бургин дьо Лузинян, изгонва по циничен начин. Жана му ражда син, бъдещият Реймон VII. Малко по-късно, отново бременна и болна, тя търси убежище във Фонтевро, където скоро умира в прегръдките на майка си.

    Ричард, в същото време, е вече велик крал. Предлагат му дори имперската корона на Германия. Тази идея за миг го изкушава: естествено, би било истински триумф за Плантагенетите и пълен разгром за Капетингите. Но Германия никак не му допада, а и има лоши спомени от там. Урежда да бъде избран неговият племенник, синът на Матилда и Хенри Лъв, който се превръща в славния император Отон. Ричард си осигурява съюзничество с Балдуин IX, граф на Фландрия и Ено, и с Рено дьо Дамартан, граф на Булон. Така той обгражда капетинските владения с хитро изтъкана мрежа от съюзничества, която може да му послужи в постоянната борба с Филип Огюст. Френският крал усеща, че капанът се затваря. Двамата с Ричард Лъвското сърце се срещат и преговарят под крепостта на Шато-Гайар. Споразумяват се за пет-годишно примирие.

    Разбира се, в момента, в който примирието изтича, войната започва отново. Френският крал се опитва да подкупи някои от васалите на Ричард, и по-специално графа на Лимож. През това време Жан Безземния крои тайни планове в подчинения на Плантагенетите Бретан. Филип Огюст е отгледал в Париж сина на Жофроа и Констанс дьо Бретан, младият Артур, и, естествено, се е погрижил да му осигури едно много франкофилско образование, давайки му, също така, причини да се надява един ден да обедини короната на Англия с тази на херцогството на Бретан. Нима не е най-близкият наследник на чичо си Ричард?

    За да вразуми графа на Лимож, Ричард обсажда замъка Шалю. По време на оглед на обсадата, вечерта на 25 март 1199г., кралят е ранен със стрела в рамото. Раната се възпалява. Ричард вече няма никакви илюзии какво го очаква и извиква майка си при себе си.

    Алиенор получава писмото във Фонтевро. Без да губи и минута, двойно съкрушена и като майка, и като кралица, тя веднага потегля за Шалю. Пристига на сутринта на 6 април. Ричард се е изповядал, простил е на убиеца си, на краля на Франция и на всичките си врагове. Дава на майка си последни напътствия и ѝ споделя своите желания. Угасва същата вечер в ръцете на тази, която го е родила. Поискал е сърцето му да бъде поставено в катедралата в Руан, а тялото му във Фонтевро. Алиенор присъства на смъртта на най-обичния си син, който е само на петдесет и една години и в разцвета на силите и славата си.

    Последните мигове на Ричард Лъвското сърце са обвити в мистерия. Продиктувал ли е той своето завещание? Кого е посочил като свой наследник? Не разполагаме с абсолютно нищо. Но дали той се е изказал в полза на Жан Безземния или не, това не променя факта, че сега решението принадлежи на самата Алиенор и на главните барони на кралството.

    Според англо-анжуйските обичаи, Ричард има двама наследника. Тъй като Ричард е заместил Хенри Младия, поемайки трона, по традиция е ред на Жофроа да наследи кралството. Тъй като Жофроа умира през 1186г., короната се пада на неговия син Артур. Но от друга страна, може да се твърди, че последният жив син на Хенри II има право да поеме трона. Положението е в безизходица, още повече, че преди смъртта си Ричард е посочил Артур като свой приемник и е заклел васалите си да се подчинят на племенника му.

    Погребението на Ричард се състои във Фонтевро на 11 април 1199г. Службата изпълнява епископът на Линкълн, акомпаниран от епископите на Поатие и Анже. На същия този ден Алиенор прави ново дарение на манастира “за душата на своя прескъп господар, крал Ричард.” В следващите дни други манастири също получават дарения. Във Фонтевро потокът от хора не секва: всички големи личности на епохата идват да изкажат съболезнованията си на кралицата-херцогиня; други идват да обсъдят наследяването на короната.

    Проблемът е сериозен. Ако изберат графа на Мортен, това означава премеждия и неизвестности. Жан е буен, циничен, безскрупулен, често непоследователен, дори луд. Старейшините на кралството знаят много добре, че той не е скроен да бъде крал. Самата Алиенор няма доверие на сина си. Тогава какво да правят? Да изберат херцога на Бретан обаче, означава да дадат империята на Плантагенетите на доверено лице на Филип Огюст, да предадат кралството на френската алчност. На всичкото отгоре, Артур е прекалено млад, тъй че регент ще бъде майка му, Констанс дьо Бретан, която е заклет враг на Алиенор и мрази Плантагенетите. И все пак, изглежда, че и Хенри II и Ричард са избрали Артур. Алиенор и бароните на кралството избират – макар и против волята си – Жан дьо Мортен, защото само един мъж, а не дете, може да преодолее натиска на краля на Франция и да запази целостта на империята. Това е единственото логично обяснение за тяхното решение, което превръща Жан Безземния в най-пагубния крал на Англия за всички времена.

    Дали това не е най-голямата политическа грешка на Алиенор? По всичко личи, че Жан дьо Мортен е неспособен да бъде крал. Подкрепяйки го, докато Ричард е още жив, Филип Огюст пределно добре е знаел какво върши: целта му е да елиминира интелигентния и способен Ричард Лъвското сърце, замествайки го със зловещия Жан Безземния: така той би могъл непрекъснато да се меси в делата на Англия в своя полза. В същото време, с удивително лицемерие, той убеждава Артур дьо Бретан, че той е законният наследник. Анализирайки фактите, без претенцията да пренаписваме Историята, можем със сигурност да заявим, че Артур дьо Бретан, колкото и да е верен на френския крал, не би изгубил по толкова глупав начин владенията на Плантагенетите, наследени от чичо му. В защита на Алиенор, трябва да споменем, че с характерната си енергичност, тя е възнамерявала да използва всичката си власт и престиж, както и авторитета си на майка, за да превърне Жан, ако не в добър крал, поне в здрав защитник на империята на Плантаженетите.

    Алиенор демонстрира това си намерение веднага. Яхва коня си и, придружена от елитния корпус рицари на Ричард, кръстосва всичките си владения. Води поход срещу Анжу, който се е обявил в подкрепа на Артур. Обикаля Аквитания, за да убеди бароните да дадат същата клетва за вярност, която и преди е изискала при качването на Ричард на трона. През това време Жан се заема с Нормандия и Англия, където васалите са също толкова силно резервирани. В края на май Жан е коронован в Лондон.

    Но това е само символичен жест: и на континента, и в Англия, нищо още не е сигурно. Алиенор продължава да обикаля Аквитания в опит едновременно да сплаши и да убеди поданиците си. Впуска се в това си начинание направо с ярост. Тя усеща, всъщност, че Филип Огюст дебне плячката си и че тази плячка е готова да падне в лапите на врага. Нима изтръгна Аквитания и Поату от Луи VII, само за да паднат те сега в ръцете на наследника му? Това, което мотивира кралицата-херцогиня, е яростта на една същинска безнадеждност. Заплашва бароните, осуетява перфидните кроежи на лузинянци, винаги готови да предадат Плантагенетите (в края на 1199г. дори попада в засада, организирана от Хюг дьо Лузинян, който я освобождава едва след като е измъкнал от нея графство дьо ла Марш). И най-вече, печели градовете на своя страна, като раздава харти за независимост.

    Тези харти са очевидни примамки. Давайки ги, Алиенор не само демонстрира либерализъм, но поставя клопка на буржоата от градовете. Тя знае, че буржоазната класа е във възход и държи финансовите средства, без които нищо не може да бъде предприето. Колкото до благородниците, те са обеднели от непрестанните войни и не могат да предоставят нужните войски. Няма страшно! Хартите са написани така, че градските буржоа придобиват ранг, равен на този на най-големите васали. Поласкани да бъдат на равна нога с благородниците на кралството, те не обръщат внимание на останалия текст. Но тъкмо като равнопоставени васали, от тях се изисква service d’ost. С други думи, в случай на война, те са длъжни да поемат разноските по военната екипировка и да осигурят достатъчно войници. Тъй като суетата се продава най-добре, със своя майсторски ход Алиенор успява да присъедини към каузата на короната градове, които иначе не биха имали никакво отношение към съперничеството между Капетинги и Плантагенети.

    По този начин Алиенор успява да овладее Аквитания и Поату. С вицеграфа на Туар обаче няма късмет. Той остава непоколебимо на страната на Артур, а брат му Ги много скоро ще стане трети съпруг на Констанс дьо Бретан, майката на Артур: от този брак, впрочем, ще се роди Аликс, наследничка на херцогството след смъртта на Артур, която Филип Огюст ще ожени за Пиер дьо Дрьо, полагайки началото на династията Монфор. Алиенор опитва ход, който на всеки друг би се сторил невъзможен: среща се с Филип Огюст в Тур между 15 и 20 юли 1199г. и му дава клетва за вярност за всичките континентални владения на Плантагенетите. Най-вероятно кралят на Франция не се е подвел от този трик на първата съпруга на баща му, но приема клетвата, казвайки си, че Алиенор няма да живее вечно.

    Всъщност, чрез този жест Алиенор се надява да предпази своя най-малък син, а по този начин и наследството на Хенри II. Тъй като тя самата се заклева, тя се заявява лично като васал на френския крал, но също така утвърждава титлата си на херцогиня на Нормандия, Анжу, Поату и Аквитания. Жан тогава е просто неин васал и не е подчинен директно на Филип. По този начин континенталните владения на Плантагенетите са само второстепенно подчинени на короната. Ако възникне конфликт, Алиенор, а не Жан, трябва да отговаря пред краля на Франция. В действителност, тя поема отговорността за своя син и се превръща в буфер между него и Филип. Това показва какво е било нейното мнение за политическите способности на Жан, защото с тези си действия  тя го изважда от играта, предпочитайки сама да се справя с проблемите, преди формално коронования Жан да е извършил непоправими грешки.

    Малко след срещата в Тур, Алиенор пристига в Руан, където се намира и Жан. Двамата обсъждат положението и тя му дава насоки. Изглежда, че Жан следва съветите ѝ, поне за известно време.

    Поуспокоена, възрастната кралица-херцогиня предприема дълго пътуваме през зимата на 1199-1200г. Отива в Испания при дъщеря си Алиенор, вече от тридесет години кралица на Кастилия, която е родила множество деца на съпруга си Алфонс VIII. По време на престоя си в Кастилския двор, тя избира внучката си, която трябва да се ожени за престолонаследника на Франция. И тук отново съдбата си противоречи: тази, която вече не е кралица на Франция, ще стане, благодарение на внучката си Бланш дьо Кастил, прабаба на един от най-великите крале на Капетингите. Алиенор се връща, придружена от внучката си и прекарва Великденските празници в Бордо. Там тя предава Бланш на архиепископа на града, който тържествено я препредава на пратениците на френския крал.

    Както казва Роджър от Ховден в своята хроника, “изтощена от това дълго пътуване и от възрастта, кралицата се отправи към манастира във Фонтевро, за да се отдаде на почивка.” Но това оттегляне е само привидно: Алиенор продължава да помага на своя син в дипломацията. Не би било преувеличено да кажем, че през последните години на Алиенор, мисловната столица на империята на Плантагенетите е Фонтевро.

    Жан от своя страна, както може да се очаква, върши безразсъдства. Най-сериозната си грешка допуска в края на август 1200г., когато отвлича Изабел Ангулемска, официалната годеница на граф дьо ла Марш, Хюг дьо Лузинян, и се оженва за нея. Постъпката е съдбоносна. У Лузинянци се надига дълго таената омраза към Плантагенетите и те се обръщат към сюзерена си, с други думи, пренебрегват Алиенор, търсейки директната намеса на Филип Огюст. Френският крал не пропуска тази възможност и заставя Жан, който не може да върне Изабел, вече негова съпруга, да плати компенсация на Хюг дьо Лузинян. Равновесието, което старата кралица-херцогиня се опитва да задържи във владенията на Плантагенетите, е разрушено.

    Жан коронова младата си съпруга в Уестминстър на 8 октомври 1200г. и малко след това, за най-голяма изненада на всички, кралят и кралицата на Англия са приети радушно от Филип Огюст в Ил дьо ла Сите. Трябва да отбележим, че в този момент Филип има много неприятности и не може да предприеме нищо срещу своя васал. Той е отлъчен от Църквата, защото е изгонил съпругата си Ингеборг и се е оженил за Аньес дьо Мерани. Кралството дори е сложено под забрана и в него не се извършват никакви религиозни служби. През това време Алиенор не бездейства: успява да се помири с Емеру дьо Туар, чичото по сватовство на младия Артур, който винаги е отхвърлял властта на Плантагенетите. Емери идва да види Алиенор във Фонтевро и си тръгва оттам, след като ѝ е обещал да се заеме с възстановяването на мира между бароните на Поату.

    В края на лятото, на 4 септември 1201г., майката на Артур дьо Бретан, Констанс, умира. Малко преди това е починала и Аньес дьо Мерани, причината за конфликта и скандала, в който се беше замесил френският крал. Забраната на религиозни служби вече няма смисъл и Филип Огюст отново е в позиция да действа.

    През пролетта на 1202г. делегация от барони на Поату, начело с Лузинян, идва да се оплаче на френския крал от машинациите на Жан Безземния. Трябва да споменем, че Жан по никакъв начин не се стреми да се помири с буйните си васали. Дори напротив, отнася се с тях с презрение и арогантност, стигащи до насилие. Филип веднага се възползва от случая, като въвлича в проблема и Алиенор, която, да не забравяме, е сюзерен на Жан. Филип извиква краля на Англия да се яви в двора и да отговори на обвиненията срещу него. Разбира се, Жан си прави оглушки и дворът, който заседава в Париж на 28 април, го обявява за изменник, а всички феодални връзки между него и Филип Огюст – за невалидни. От този момент нататък, френският крал има всяко право да се разпорежда с владенията на Плантагенетите. Той събира войските и въоръжава Артур дьо Бретан, който тържествено му се заклева във вярност, не само за Бретан, но и за Анжу, льо Мен, Турен и Поату. Войната започва.

    Филип Огюст превзема множество крепости по границата между Нормандия и френското кралство. Окрилен от успеха си, решава да настъпи: изпраща Артур, придружен от Хюг дьо Шателро, начело на елитен отряд, да превземат Поату. Артур, едва на петнадесет години, се изправя срещу баба си, на осемдесет и четири.

    Във Фонтевро Алиенор научава за събитията и за приготовленията на Артур в Тур. Тя не се чувства на сигурно място в манастира и не иска да остави Поату без отбрана. Решава да отиде в Поатие, където има много поддръжници и може да организира защитата на владенията си. Но Артур е по-бърз от нея: войската му препречва пътя ѝ при Лудан и Алиенор няма избор, освен да потърси убежище в крепостта Мирабо.

    Артур и Хюг дьо Шателро се втурват и обсаждат града, който пада почти веднага. Но Алиенор не се предава, оттегляйки се с шепа рицари в кулата на замъка. Вече е средата на юли. Алиенор е успяла да изпрати писмо на Жан, който е в Мен. За разлика от друг път, кралят на Англия не губи време. Притичва се на помощ на майка си и на 1 август, в същия ден, в който Артур е решил да атакува крепостта, Жан напада Мирабо, спасява Алиенор и пленява голяма част от войската на Артур. Сред пленниците е и младият херцог на Бретан.

    Положението е напрегнато, но ударът срещу краля на Франция е значителен. Това е единствената голяма победа на Жан Безземния. Английският крал е пленил своя съперник, който е също така негов племенник и наследник. Той предава Артур на един от доверениците си, Юбер дьо Бург, заповядвайки му да скопи и да ослепи младия херцог. Юбер дьо Бург държи Артур затворен в кулата на Руан, но не изпълнява зловещите заповеди на господаря си. За да се свърши веднъж завинаги с тази история, Жан решава да изпълни наказанието сам. На 3 април 1203г. – Велики четвъртък – придружен от един единствен доверен човек, Гийом дьо Бриуз, Жан се промъква в кулата на Руан, извежда затворника в лодка, удушава го с голи ръце и хвърля трупа му в Сена.

    Междувременно, след кратък престой в Шинон, Алиенор се връща обратно във Фонтевро. През април 1203г. получава писмо от сина си, изпратено от Фалез и датирано 16 април. Съобщението съдържа следната мистериозна фраза: “Благодаря на Бога, нещата се развиват по-добре за нас, отколкото този пратеник може да ви разкрие.” Тези няколко думи загатват за ужасяващата случка от Руан на 3 април. Няма съмнение, че смъртта на Артур е някакво решение на проблемите на Жан. На първо място, той се е отървал от един съперник, насъскван срещу него от краля на Франция. Също така, сложен е край на споровете за наследството: сега Жан е единственият наследник на Хенри II. Но всъщност, престъпното деяние му струва всичките континентални владения. Това е златен шанс за Филип Огюст, който пролива малко крокодилски сълзи за нещастния Артур, след което атакува с всички сили убиеца му, разрушавайки по този начин и империята на Плантагенетите.

    При всички случаи, Алиенор очевидно не разбира цялата истина. Несъмнено тя подозира сина си в убийството на внука си. Познава Жан прекалено добре, за да си прави илюзии. И макар че никога не е показвала симпатии към Артур, син на омразната ѝ Констанс, тя не би одобрила подобно престъпление. Можем да укоряваме Алиенор и Ричард Лъвското сърце за много неща, но нито единият, нито другият са извършвали някога престъпления, което, да подчертаем, в онази епоха е абсолютно изключение за един крал или барон. Алиенор умира без да разбере истината. Но до ушите ѝ стигат страшни предсказания, които вече се разпространяват из англо-анжуйската империя. Те говорят за големи беди, за проклятие, тегнещо над целия род. Предричат, че никога повече Плантагенетите няма да владеят нито един трон.

    Войната в същото време продължава. Жан изпада в един от периодите си на пълна апатия и не предприема нищо, дори когато врагът достига до портите на собствения му дворец. Французите превземат Нормандия. Шато-Гайар, крепостта, която Ричард построява през 1196г., за да осигури защита срещу настъпленията към Руан, пада във френски ръце на 6 март 1204г. Руан е в опасност. Алиенор, преживяла триумфа на англо-анжуйската империя при Хенри II и Ричард, наблюдава катастрофата от своя манастир. Мъката ѝ вероятно е ускорила нейния край. Тя умира на 31 март (или на 1 април, не знаем с точност) 1204г. в абатството на Фонтевро, където е решила да прекара последните си дни. Кралицата-херцогиня спи вечния си сън до своя съпруг Хенри II Плантагенет и до своя любим син Ричард Лъвското сърце. Така, на осемдесет и две години, изчезва от този свят тази невероятна жена, кралица на Франция, а после кралица на Англия, но винаги херцогиня на Аквитания и графиня на Поату. Двама от нейните синове са крале. Един от внуците ѝ е за кратко време херцог на Бретан. Друг внук, Отон, е император на Германия. Тя е родоначалничка на една от кралските династии на Англия и на една от кралските династии на Франция. ” Елеонор дьо Гюйен – истинска Мелюзина, изтъкана от противоречия,” казва Мишле. И е прав. Кой познава истинското лице на Алиенор, което се крие зад нейната бурна история и невероятно разнообразните легенди за нея?

     


    Гробницата на Алиенор във Фонтевро.

     

    [i] До XVI в. той е честван като Свети Гийом в „Молитвеника от Бордо”.

    [ii] В началото, както при Каролингите, така и при Капентингите, монархическата власт не е наследствена: кралят, който е единствено граф на Париж и сеньор на Ил дьо Франс, наследява само тези владения, но като крал, тоест, като сюзерен на другите благородници, на теория той е избран от васалите си. Оттам и обичаят кралете да короноват синовете си, докато са още живи.

    [iii] Хрониките не споменават точната дата на раждане на Аелис. Някои автори изказват предположението, че детето е плод на изневярата на Алиенор, но тази хипотеза е неправдоподобна: папата не би сдобрил Луи с една бременна от незаконна връзка Алиенор. По-скоро можем да предположим, че Аелис е зачената в Тускулум при благословеното от Евгений III сдобряване на кралската двойка, което, както знаем, не е продължило дълго.

     

    Превод от френски Олга Николова.

     

    Обратно към съдържанието на броя. 

    Прочети “Лабиринтът, Тезей и една новогодишна гощавка (из “Форс клавигера”)” на Джон Ръскин.