• Ламцадрица

    Рада Барутска

     

    Тази година, както знаете, драги читатели, беше обявена за нулева година за наградата “Иван Николов”. Колко несправедливо и жестоко от страна на едноличната спонсорка на тази тъй важна – от финансова гледна точка – награда! И колко жалко за Георги Господинов! Вече всички знаем, че няма конкурсно жури, което може да устои на отвъдкалотинския му чар. Мнението си за новата поезия на Господинов ние вече сме изказали другаде. Тук само ще отбележим, че постоянното награждаване на тази стихосбирка (последно на поетичния Никулден, ако не се е състоял и друг конкурс междувременно) говори за някаква масова психоза сред нашите литератори. Може би сега е моментът да се появи някой с шарени дрехи и вълшебна флейта и докато литераторите ни бълнуват в сладки съновидения да ги изведе веднъж завинаги вън от града на българската литература. Ах, ако приказките можеха да стават реалност!

     

     

    Другият награден на поетичния Никулден е Пламен Дойнов с “Балът на тираните”. Пламен Дойнов може да пише цели изречения и то сложни! Тези, които следят съвременната ни поезия, знаят, че това е върховно постижение в днешно време. Друго върховно Дойново постижение е, че никъде не е сложил по дума на стих! Браво. И понеже Дойнов (красноречиво име! тези наши поети, все с красноречиви имена – какво чувство за хумор има Съдбата!) – та понеже като “доктор по теория и история на литературата” Дойнов пише в един типичен за доктор по теория и история на литературата стил, ще се опитаме да помогнем на нашите читатели да схванат по-добре тънките нравствени притчи в “Балът на тираните”. Да вземем, например, това стихотворение:

    ПОЛИЦАИ ПРЕБИВАТ

    ЛЕКО ПИЯНА ЖЕНА

    Да се спрем още на заглавието. Може би се чудите защо жената е “леко” пияна, а не много пияна, просто пияна или просто жена. А! В поезията всичко е въпрос на нюанси! Леко пияната жена е нещо като леко прегрешилата девойка – още може да ѝ се размине, но, уви, в този случай, обстоятелствата са по-бързи от нея. Дойнов е искал да хване онази тънка линия, на ръба на която човек все още може да се покае и да се върне в правия път. Помислете, ако беше “мъртво пияна” жената, щеше ли да бъде достойна за стихотворение? Не, разбира се.

    Но да продължим с хрониката. Пардон, с нравствената притча.

     

    Ето, сега им е паднала – и те млатят
    както се удря леконравна сърна.
    Защото така се бие жена:
    мачкаш гърдите, щипеш бедрата…

    Най-важното в това римувано (!) четиристишие е гледната точка. В началото виждаме побоя през очите на самите полицаи.  В полицейските очи, по стара европейска традиция, датираща от Средновековието, всяка жена е сърна. Някои сърни са леконравни, а други – с тежък нрав. Двата вида сърни биват удряни по различен начин, както ни подсказва втори стих. Леконравната сърна следва да бъде “млатена”, а за сърната с тежък нрав ще изчакаме Дойнов да напише нова стихосбирка и да ни каже.

    В последните два стиха, гледната точка се сменя – тук наблюдаваме сцената през очите на самия поет. С известна ирония, той отбелязва:

    Защото така се бие жена:
    мачкаш гърдите, щипеш бедрата…

    Ще рече, не бива така. Читателите усещат, че поетът е недоволен от начина, по който бият полицаите. Ако позволите да перифразираме авторовите думи, Дойнов тук казва: “защо я мачкате и щипете – не се бие така! Та това е леконравна сърна!” Поуката е: каквото и да правиш, прави го добре, дори  да е побой над полу пияно чифтокопитно.

    Да преминем нататък:

    После – цялата посиняла,
    все едно е ударила крак и таз…

    Момент. Може да не ви се вярва, но човек, когато си удари единия крак и таза, особено в частта на corpus ossis ischii ramus, посинява цял. Факт.

    след пиянско падане във несвяст.
    И виж – като мъртва си е заспала.

    В това четиристишие блясва с цялата си мощ поетовото съчувствие към вече падналата жена! Цялото стихотворение всъщност е написано сякаш от случаен минувач, който става свидетел на боя и констатира тъжната ситуация – жена лежи и “като мъртва СИ спи”. Ако ви се струва нелепо като констатация и някак безучастно или дори безчувствено, то спомнете си, че това е притча – не за сърната и полицаите, а за наблюдаващия поет.

    От виадукта на спукана вена
    руква кръв – черен дъжд, черен дъжд.
    И добре че вкъщи не я чака мъж –
    така поне болката не е удвоена.

    Има две възможни тълкувания на този неочакван завършек, в който се появява мъжът и изведнъж ни олеква, че поне той не страда. Едното е, че Дойнов е абсолютно безгръбначен поет, лишен от всякаква морална жилка – защото именно моралната жилка е гръбнакът на духа. Другото е това наистина да е много дълбока сатира, както ни убеждава Миглена Николчина в една рецензия, и тази сатира да е написана в код, който само докторите по теория и история на литературата разбират. Предвид че в нашата редакция има няколко такива титли и дипломите висят по стените (за мишени за стрелички ги използваме – познайте кой е най-добър!), и всички допитвания до редакторите дадоха в резултат едно и също изражение на омерзение, ние силно клоним към първото тълкувание. Но вие преценете сами (ето тук има още няколко Дойнови стихотворения). Нищо чудно “мъж” да се явява тук именно защото се римува с “дъжд”, а от това по-дълбока сатира (за сметка на самия поет), здраве му кажете!

    Ето такава поезия получава награди у нас сега.

     

    Сред десетките новоизлезли стихосбирки мислехме да отминем последната на Владислав Христов, тъй като вече сме писали достатъчно за него. Мислехме, също така, да подминем и най-новата книжка на бившия носител на нашия Барабалски венец, Валентин Дишев. Но ако самата имитация на поезия лесно се пренебрегва, то как да отминем кратките славословия на задните корици? Чуйте това:

    Зарадва ме – очаквано – новата книга на Владислав Христов „Обратно броене”. Беше ме зарадвала и „Германии”, но тогава в удоволствието се намеси и неудовлетворението от себе си: отдавна познавах и харесвах Влади, а ето че не бях очаквала чистата сила на онези кратки стихотворения. Сега на новите се оставих със спокойно доверие. Те водят по път лъкатушещ, едновременно обратен и днешен, тръгващ от дивото на зрелостта към миговете, които са го създавали. Създали са поезия.

    Екатерина Йосифова

    В превод на езика на истината, това значи:

    “Влади” отново поиска да сложи името ми на корицата си и се съгласих. Но какво да кажа? Ще кажа, че ми харесва, естествено. Предишната му стихосбирка въобще не ми хареса, но реших, че няма начин. Вече се познаваме, значи е хубава. Момчето е напористо. “Зарадва ме” звучи малко по-поетично. Да, това ще напиша. Стиховете му водят по път лъкатушен. Не. Лъкатушещ (страхотна съм!). Нещо за дивото и зрялото. Тръгващ от дивото на зрелостта към миговете, които са го създавали. Го? Ох, тези местоимения. Го, я. Създали са поезия. Готово. Хонорар ще има ли? Правя го от добро сърце, но все пак…

     

    За Валентин Дишев пък Йосифова е написала следното:

    Поезия. Навсякъде между пластовете разпръснати знаци [букви?]… Писането му е наситена със смисли сдържаност. Без нищо излишно – изцяло чистота. Да, това е точната дума – чистота. Но днес това звучи като „бяла врана”. Може би той наистина е бялата врана в съвременната поезия. Много ми е трудно да го определя. Усещам го толкова близък, че не мога да направя дистанцията, за да говоря. А „Покрив (и други основания)” е най-прекрасната му книга…

     

    А в превод:

    Поезия. Вальо е толкова мил. Толкова е мил. Той толкова иска нещо да направи, но като не го бива… Но как да му откажа. Веднъж като тръгне да пише рекламни лозунги човек не го оставят на мира. Толкова съм уморена. Вальо е мил. Не мога нищо лошо да кажа за никого. Ние всички сме дружки. Поезия.

     

    Преди да тръгнете да пишете възмутени коментари и писма до редакцията, че сме посегнали на светинята Екатерина Йосифова, която бе издигната в нещо като култ, едва когато започна да се явява като редактор на разни стихосбирки от “Жанет-45”, тоест, след като се появи някаква полза от нея, бихме искали да си плюете в пазвата и само истината да казвате. Ако само истината казвате, се възмущавайте колкото искате и дори полза от възмущението ви ще има.

     

    Това явление с фалшивите похвали в псевдо-поетичен или псевдо-академичен стил по кориците, които да послужат за патерица на някой куц поет, тръгнал да танцува балет, явно е старо. Още в далечната 2012г. един друг известен литератор, Бойко Ламбовски, така е подал помощно рекламно средство на току-що издалия нова стихосбирка Лъчезар Лозанов. В него Ламбовски пише:

    Лъчо Лозанов, без да е сред медийно най-утвърдените имена, е достатъчно познат на ценителите на изящната словесност у нас. [Ако не е, ще стане!] Книгата му, както и търсенията му през последните години, е сложна смес от сарказъм и патетика като похвати на авторовата реторика, обслужващи идеите му за търсене на нова идентичност – както своя собствена, така и идентичност на ставащото с езика и страната ни тук и сега. Моите симпатии са на страната на определено оригиналните историко-хипарски меланжи, създаващи нови топоси в нашата собствена митология. [Ако не сте разбрали:]Става дума за любов, история, личен крах и вселенска неудовлетвореност [ни повече, ни по-малко!], но [!] това е поднесено с горделивата енигматика на изстраданата ерудиция. [Брей.]

    В превод:

    Лъчо ми е познат. Останалото няма значение.

     

    Тук нещата са преобърнати с главата надолу – защото единственото в случая, което не би трябвало да има значение, е, че “Лъчо” е познат на г-н Ламбовски.

    Е, ние потърсихме – по препоръка на г-н Ламбовски – “изящна словесност”, “историко-хипарски меланж” и “изстрадана ерудиция”. И намерихме това (даваме тук цялото стихотворение с вметнати коментари):

    МАСЛОВИДНИЯТ МЕТАЧ

    Това ли е “историко-хипарски меланж”? Какво значи един метач да е “масловиден”?

    Как от [?] весел човек, шофьор или чичо
    някой ме дърпа насред улицата,
    насред изхвърчащите павета…

    Доколкото разбираме, тук хвърчат павета и поетът е в опасност. Съспенс. Но не е ясно дали човекът, който е или весел, или шофьор, или чичо – все взаимоизключващи се неща – го дърпа, за да го спаси или за да го нападне…

    Не съм земетръс,

    Рядко нещо е било казвано с такава прецизност и яснота!

    вътрешната ми меланхолия удавя
    каверните отвътре.

    Бихме обърнали внимание на давещите се каверни, ако следващите редове не бяха толкова вълнуващи:

    Стоножка съм – с 40 пазарски чанти в ръце [!]
    с очи и отзад [на всекиго го пожелаваме!]
    за магазини и хубави жени.

    Хубавите жени от памтивека са били извор на поетическо вдъхновение, но тук Лозанов задава нова мярка за … как го беше казал Ламбовски? Патетика!

    Нещо ни заобикаля и клокочи –
    раздават резени от луната.

    Луната тук е въобразена като диня. Сред хвърчащите павета. Сред които върви стоножката с 40 пазарски чанти…

    Парцели, превозни средства гласят [? Затрудняваме се в тълкуванието.]
    но все още съм долу с 40 чанти,
    ръцете все по липсват
    обувките не са толкова много
    очите спускат кепенци едно по едно.

    Сигурни сме, че всеки от вас в един или друг момент от живота си е носил между 4 и 40 пазарски чанти, пъхтейки към дома, преплитайки крака от умора. И както една друга списувателка на най-искрени славословия е казала за един друг кандидат-поет: “силно експресивните стихове” на автора предизвикат у вас “реакция на болезнено удивление”, защото в тях откривате “собствените си състояния, неуспехи и провали, облечени [!] от някой друг в неговите страдания“… Но да не се отклоняваме – нашият поет беше напът да “спусне кепенци”…

    Но съм аргус –
    съпротивлявам се на съня,
    месото [?] увито в унеса
    зад рафтове, лозунги, знамена, етикети.
    [В пазарските чанти е имало месо?]
    Как ще ме дръпнете по средата на улицата.
    [Не бихме посмели!]
    Пия кафе с жената, с децата,
    със съседката или масловидния метач.
    [Отново мистериозният масловиден метач, но поне в добра компания.]
    Не с марсилези, коктейли молотов
    галя бакърения корем на казана,
    докато
    юзчетата очи звънят.
    И се съпротивлявам
    докато ръцете ми от 40 стават 2,
    многото метални крака – протези.

    Ако се чудите как и откъде се появи казанът за ракия, това не е просто метафора – стоножката има много крака/ръце, тъй че дори 40 да са заети, остават 60 свободни, които да галят въпросния казан.

    Фасетите гаснат. Накаляват острие срещу мен
    до червено.
    Все още съм неподвижен, с побелели скули.
    Не злоупотребявайте… [Не.]
    Търпението се напои с масловидни значения.
    Не този огън, не този огън…

    След кратко обсъждане в редакцията на образа на огъня в края на стихотворението, стигнахме до единодушното решение, че става дума за огъня под казана за ракия, а поетът-стоножка с 40 пазарски чанти е носел мезетата за мероприятието, като междувременно се е оглеждал за хубави жени, които да покани (не се споменава дали е намерил). На път за тържественото варене, поетът преминава през големи препятствия (хвърчащи павета, дърпане от непознати, коктейли молотов, нажежени остриета и т.н. – с други думи, “изстрадва” ерудицията си). Когато пристига на уреченото място, обаче, огънят не е както трябва!  Какво не е наред с огъня, поетът премълчава с “горделива енигматика”, както красноречиво отбелязва Бойко Ламбовски. Това стихотворение несъмнено принадлежи на “изящната словесност”. То ни представя по изключително драматичен начин поетовата “любов, история, личен крах и вселенска неудовлетвореност”! Амин.

    За нас е загадка какво точно трябва да се случва в ума на човек, за да пише стихотворения като горното или като това (от най-новата стихосбирка на не съвсем поета Лозанов):

    НЕБЕТА

    Стояли. Гледали самолет
    в безоблачното слънчево небе.
    Усещане за полет
    за щастие и въздух.
    Любопитство. Огромно предусещане
    за бъдещите варианти на живота.
    Внезапно – Хирошима.

    Разбира се, по време на война, всички гледат с “любопитство” небето и понякога “любопитството” им бива задоволено.

    По-интересното, обаче, е какво се случва в главите на хора като Бойко Ламбовски, Екатерина Йосифова и всички други, които през последните години се надпреварват да пишат глупости по кориците на новоизлизащи стихосбирки. Толкова евтино си продават думите, че те наистина вече пукната пара не струват. Лошото е, че веднъж написани и напечатани, всички могат да ги видят, и ги виждат – какъв искрящ паметник на тяхната съвест!

     

     

    Обратно към съдържанието на броя.

    Прочети “На пато (От кокошка нога)” на Весо Паралията.

    Прочети “Край Лета” на Вавилония Полиглотова.