• Изворът на трубадурите (жива ли е римата)

    Олга Николова

     

    Най-хубавото определение за римата, на което съм попадала, е на математика Гротендик:

    Не си спомням да сме се отегчавали в училище по онова време. Имаше я магията на числата и тази на думите, на знаците, на звуците. А също и магията на римата в песните или в кратките стихотворения. Струваше ми се, че в римата има някаква мистерия отвъд думите. И така я чувствах, докато един ден някой не ми обясни, че имало съвсем простичък “трик”; че рима е просто когато две последователни движения на говора завършват с една и съща сричка, която – същинско вълшебство – ги превръща в стихове. За мен това беше откровение! Вкъщи, където имаше кой да ми отговаря, в продължение на седмици, месеци дори, се забавлявах да съчинявам стихове. В един момент говорех само в рими. После ми мина, слава Богу.

     

    Две последователни движения на говора, завършващи на една и съща сричка. И тъй като говорът е външна форма на мисълта, то става дума за движения на мисълта, завършващи на една и съща сричка. Някои поети говорят за дъх, но връзката между дишането и говоренето (мисленето) в стихове е друга тема.

    Строфата е преди всичко мисловна архитектура в стихове (какъвто е и параграфът, но в проза). Може да се нарече и мисловен танц, където движенията на мисълта периодично завършват с повтарящи се срички, а стъпките са строго ритмични.

    Римата, с други думи, е и ритъм на мисълта, маркиран от акцентите на повтарящите се ударения и срички.

    Какво прави една строфа или песен в рими хубава? Какви са критериите? Или по-добре е този въпрос да се зададе така: кои са великите постижения на поезията в рими и строфи? А после можем да си зададем и другия въпрос – колко от тях са преведени или пресъздадени по някакъв начин на български?

    *

    Неотдавна си позволих публично да направя обобщение за превода на поезия на български от времето на соц-а. Твърдението ми беше, че големите класики, писани в мерена реч и рими, в превода си на български общо взето звучат еднакво и римните схеми са опростени до куплети и четиристишия. С други думи, твърдението ми беше, че римата не се познава добре в България. Е, скастриха ме и ми казаха да обърна внимание на Любен Любенов, който явно се възприема за цар на римата и римните схеми по нашите земи. Той учел стриктно да се спазват строфите и да се пресъздават в превода. Ето, обърнах внимание на Любен Любенов. И се връщам да ви кажа, че Любен Любенов не само не е цар на римата (липсва му поетически дух за това), ами е нанесъл доста сериозни щети на поезията въобще, доколкото тя се храни и вдъхновява от превода.

    Предполагам повечето от вас не са чували за ЛЛ или бегло асоциират името му с изданията “Световна класика” и разни антологии и книжки с поезия, издавани от ЦК на ДКМС. В няколко щрихи, ЛЛ се явява или като преводач, или като редактор на голяма част от преводите на поезия от периода на “Световна класика”. Този период е от 20-тина години (70-те и 80-те), през които явно са отпуснати средства по някаква специална програма за наваксване с класическата литература и явно България е трябвало да запълни големите липси в няколко петилетни плана – резултатът е, че липсите продължават да зеят. Ние все още нямаме преводи, които да си заслужават името, на Омир, Архилох, Сафо, Овидий, Есхил, Вергилий, “Мой Сид”, трубадурите, Данте и пр.  Всъщност имаме добри преводи тук-там, най-вече от руски (естествено!), английски и френски (най-вече след 80-те всъщност), и малко от испански. Но, първо, почти никои от тях не са на основополагащи поети и, второ, добрите преводи са затрупани с  купища бозави стихоплетства на щатни преводачи, заели се с превода на някой поет не защото им е по душа (това е задължително предусловие), а защото им е поръчано. Баницата е била разпределена между  близки на шефовете в СБП и  послушни преводачи, или поне аз друго обяснение нямам. Който иска може да се убеди сам – да отвори поредицата “Световна класика”: ще види как се повтарят там имената, как явно са разпределени териториите и колко посредствени са преводите в повечето случаи. Разбира се, има изключения, но тук искам само да посоча общата картина и да обясня защо конкретни текстове не стават.

    Посредственият превод е по-вреден от просто лошия такъв. Той често минава за хубав, поради липса на база за сравнение.

    Има едно поколение професори в университета сега, които с умиление си спомнят как са се учили при хора като Любен Любенов или Атанас Далчев. И има няколко поколения литературни дейци и читатели, които с умиление споменават имена като Валери Петров, Владимир Свинтила и пр. Всеки млад поет и преводач е длъжен да провери сам за себе си колко стойностни са произведенията на тези преводачи. И негов дълг е да отсява и да помага на публиката да стига до доброто. Това, че еди-кой-си ви казва, че Атанас Далчев е велик мислител и преводач, и това, че „Жанет-45“ са издали съчиненията му в няколко тома, не означава, че Атанас Далчев е велик. Той е велик, ако докато го четете умът ви ври и кипи, и се изпълвате с радост и енергия. Моето мнение е, че Любен Любенов  е средна работа (по дух подмазвач), а Атанас Далчев има проблясъци, но далеч не е от някаква невероятна величина. Вие проверете сами, сравнявайки ги с най-добрите известни ви поети. А за да не стоят думите ми по адрес на ЛЛ голи, само ще спомена, че едва ли има негов критически текст, в който да не ни се проповядва за силата поетическа и „гигантское въображение“ на братята руси. Подразбира се, че ние трябва да им се кланяме, да се учим от тях, и да си знаем мястото. Това място не е моето, а ЛЛ нека си стои там и паяк паячина да му ткае и хутове да му хукат на стрехите (както би казал Пърличев).

    Не зная доколко, също така, поколението (или две) преди моето си дава сметка, че ние вече не си затваряме очите за кухите славословия за руския народ, не пренебрегваме просването по очи пред партията в която и да било от нейните хипостази (от Енгелс до Джагаров) и не сме склонни, или поне не би трябвало да сме склонни, да приемаме средните неща за велики, само за да не разсърдим ръководството.

    *

    Римата е въведена в европейската литература от трубадурите и става толкова популярна, че в продължение на 7-8 века тя е елемент, определящ самата същина на поезията. Да повторим – 700-800 години. Изворът, който бликва чрез трубадурите, е толкова мощен, че и до днес, макар вече да изнемогва, се усеща влиянието му. И то засяга не само метрика, рими, строфи и т.н., а и теми и съдържание. 90% от съвременната българска поезия е бледа имитация на имитации на имитации на имитации на трубадурски песни. Далеч не визирам само стихотворенията в рима. Стихотворенията в свободен стих са също толкова ограничени в своята тематика и светоглед. С което не искам да кажа, че трубадурските песни са такива, а че размитите до безкрай техни имитации вече са загубили всякаква представа откъде идват и какво би трябвало да се стремят да постигнат.

    Преди трубадурите, рими има в арабската поезия. Надявам се някой, който чете арабски и разбира от поезия, един ден да ни разкаже за нея. (Ако има такъв сред читателите ни, нека да ни пише!)

    За връзката на трубадурските песни с ранните християнски песнопения, предвид очевидната обща етимология на “trobar” (окситанската дума за “съчинявам песни”) и “тропар” (песнопение в източните църкви), също оставям за някой, който знае повече от мен.

    Немалко сред вас несъмнено смятат, че римата е “мъртва”. Това е вярно единствено доколкото големите майстори на римата са вече изчезнал биологичен вид. Големите стихотворения в рими продължават да са също толкова “живи”, колкото са били при съчиняването им.

    И като сме тръгнали, нека наистина да се върнем баш до извора. Първият трубадур, от когото имаме запазени стихове, е Гийом дьо Поатие Трубадура (1071 – 1127), (дядо на Алиенор Аквитанска – виж “Два пъти кралица” в настоящия брой, а за връзката на Алиенор, една невероятна личност, чиито действия и чиято съдба имат проследимо влияние върху днешния Европейски съюз, тоест и върху нас, виж Ръскин).

    Ето как започва една от неговите песни.

    Farai un vers de dreit nien,
    Non er de mi ni d’autra gen,
    Non er d’amor ni de joven,
    Ni de ren au,
    Qu’enans fo trobatz en durmen
    Sus un chivau.

    No sai en qual hora-m fui natz,
    No soi alegres ni iratz,
    No soi estranhs ni soi privatz,
    Ni no-n puesc au,
    Qu’enaisi fui de nueitz fadatz
    Sobr’un pueg au.

    No sai cora-m fui endormitz,
    Ni cora-m veill, s’om no m’o ditz!
    Per pauc no m’es lo cor partitz
    D’un dol corau,
    E no m’o pretz una fromitz,
    Per saint Marsau!

    Въпреки че не разбирате окситански (подобно на старобългарския в средновековна Източна Европа, окситанският е бил книжовният език на югозападна Европа), погледнете римната схема и структурата на строфата.

    (Пауза, докато се върнете нагоре и наистина ги погледнете.)

    Всяка от осемте строфи на песента има по две рими, като втората е една и съща за всички строфи. С други думи, втората рима –au е нишката, свързваща всички части на песента. А първата варира така: – en –atz –itz –ir –es –ort –a –uy (тоест, използва всички гласни).

    mien/gen/joven/durmen
    natz/iratz/privatz/fadatz
    endurmitz/ditz/partitz/soritz
    murir/dir/albir/guerir

    И т.н.

    Сричките са съответно 8-8-8-4-8-4.

    Този вид песен е типична за Гийом дьо Поатие. Друга типична за него форма е цяла песен в тристишия с една рима.

    Companho, tant ai agutz d’avols conres
    Qu’ieu non puesc mudar no-n chan e que no-m pes;
    Enpero no vueill c’om sapcha mon afar de maintas res.

    E dirai vos m’entendensa, de que es:
    No m’azauta cons gardatz ni gorcs ses peis,
    Ni gabars de malvatz homes com de lor faitz non agues.

    Едно от майсторствата на трубадурите е строфата само с една или две рими. Друго е втъкаването на рима през всички строфи. И двете са съвсем конкретни технически постижения. Малко по-късно Протопрезвитерът на Ита, Хуан Руис, един от добрите испански трубадури, пише много от песните си в четиристишия с една рима (и четирите стиха завършват на една ударена сричка). Няколкото негови песни, които са преведени, разбира се, са преведени в четиристишия от по два куплета – aabb. Свеждането на всякакви римни схеми до кръстосани четиристишия и куплети е повсеместно явление по времето на соц-а – отворете “Испанска поезия”, “Френска поезия” на “Световна класика” и въобще каквото ви попадне. В 4 от 5 случая римата е опростена по този начин. Погледнете, което и да е българско римувано стихотворение от последните 60 години и едва ли ще откриете друга рима, освен четиристишия и куплети. Защото самото понятие за римна схема е грубо и опростено. (Ако някой се заинати да ме опровергае, ще се радвам!)

    Но да се върнем на Гийом Трубадура. Поезията на трубадурите въобще на български е общо взето недостъпна. Има отделни стихове, включени в няколко антологии (на любовна лирика, на френска поезия), и две книги от Симеон Хаджикосев.  Последният продължават да ни го продават или най-вече той сам се продава като голям специалист по западноевропейска литература. Последното, което се опитах да чета от него, беше предговорът към поезията на Франсоа Вийон (в превод на Васил Сотиров – едно от изключенията!) и там той се разхождаше между XII-ти  и XV-ти век, сякаш триста години са три съседни села. При това положение, няма почти никакво значение, че като стил не се и чете от скука.

    Хаджикосев ни запознава с Гийом Трубадура така:

    За нищо песен днес запявам –
    ни мен, ни друг не ще възпявам,
    не ще е за любов, за слава
    или за нещо друго тя.
    Веднъж на кон я съчинявах,
    тъй както спях нощя. (!)

    Не знам в кой час съм се родил,
    не съм гневлив, нито унил,
    не съм проклет или пък мил
    и друг да съм, не зная.
    С такъв дял Бог ме е дарил
    среднощ на връх потаен.

    Кога ли съм заспал, не знам,
    будувам ли, не зная сам.
    Сърцето си спасих едвам
    в любовна изнемога
    и като мравка съм голям,
    повярвайте, за бога.

    (“И като мравка съм голям” е особено “тълкувание” на идиом със значение “хич не ме е еня”, ако се чудите.)

    Харесва ли ви това стихотворение? Не. И няма човек, на когото да му харесва.

    Защото в оригинал то е една игрословица с рими, съчинена за удоволствие и с голяма доза чувство за хумор, а на Хаджикосевия български е една мъка, съчинена, защото някой е сметнал, че трябва да се изяви. Лекотата и игривостта на римите я няма. Формата на песента е опростена до а-а-а-б-а-б, без “б” да е една и съща рима във всички строфи. Чисто семантичното значение е запазено в най-груби щрихи, само че на окситански, когато дойде момента да се появи, например, римата в шести стих на първата строфа:

    (няма да пея) за нищо друго (ni de ren au)
    защото по-скоро я (песента) съчиних, докато спях…

    (забележете ироничното самохвалство, че такива рими той съчинява, спейки; и тук иде шести стих:)

    Sus un chivau! (На кон!)

    Окситанската публика в този момент избухва в смях, защото и римата е комична, и образът е комичен (рицар на кон, който спи и бълнува рими!). Това значение, всъщност водещото в подобни песни, е напълно загубено в превода. Другото загубено нещо са симетричните изрази, които присъстват във всички строфи – нито за мен, нито за друг ще пея, нито за любов, нито за младост. Нито стар съм, нито млад, нито весел, нито тъжен. Нито спя, нито съм буден и т.н.

    За Хаджикосев няма защо повече да хабим мастило, или по-скоро електричество и течни кристали.

    Още сега нека да подчертая (и това важи за всички периоди и области на поезията): ако искате да научите нещо за трубадурите, отидете и прочетете, ако ще и десетина стихотворения, внимателно. Ще знаете повече, или поне по-важни неща, отколкото ако прочетете и двете книги на Хаджикосев. Ако владеете латински, испански, италиански или френски, провансалският, с малко усилие, ще ви бъде достъпен.

    Същото това стихотворение на Гийом Трубадура е включено във “Френска поезия” на “Световна класика”, в превод на Пенчо Симов.

    За самото нищо песен ще създам –
    себе си не ще възпея в нея сам,
    нито други, нито чист любовен плам, (!)
    нито радост, нито стон;
    как я съчиних, самият аз не знам,
    дремейки на моя кон.

    Аз не знам часа, във който съм роден,
    нито съм безгрижен, нито разгневен,
    чужд ли, свой ли съм, не знам до тоя ден.
    Зная истина една:
    че така било орисано за мен
    във среднощна тъмнина.

    Сън кога сънувам, сам не знам почти –
    буден ли съм, трябва да ми кажеш ти.
    И защо ли тъй сърцето ми трепти
    в най-жестоката печал?
    Пет пари не давам – ще ме защити
    сам светецът Марсиал!

    И т.н.

    Не ви ли звучи познато този език? Как до втръсване сме го слушали с всичките “Аз” и “ти” и “мен” и “трепти” (!), тези абсолютно излишни думи в името на стъпката и римата? Почти всеки ред тук е изкуствено опоетизиран. Думите на Гийом звучат просто, ежедневно, прямо, а на Симов звучат “поетично”, тоест, фалшиво. Пробвайте небрежно, но все пак със сериозен тон, да споделите на някоя вечеря с приятели, че “сърцето ви трепти в най-жестоката печал”! Или че нещо така ви е било орисано “в среднощна тъмнина”! Най-вероятно думите ви биха предизвикали точно такъв смях, какъвто би трябвало да предизвикват и тези тук, ако преодолеете вменената ви почит към мними авторитети!

    Този смях е различен от окситанския, споменат по-горе. Едно е поетът да ви разсмива с нарочни шеги, друго е той или преводачът му да ви разсмиват с некадърността си, тоест, с неволни шеги – с леко трагичен оттенък.

    Защото именно на Пенчо Симов и подобните нему духом ние сме наследници сега.  От 1968 до 1980г. Пенчо Симов е редактор на отдел “Поезия” в издателство “Народна култура”, същото, което издава поредицата “Световна класика”. Сега може би стават малко по-ясни нещата? Не ми се вярва да не е имало добри преводачи и да не е имало желание у не един поет да преведе нечии стихове. Но както и сега, вместо добри, са се предпочитали свои хора.

    Излишно е да споменаваме, че при Пенчо Симов римната схема е опростена и е сведена до елементарни рими.

    Единственият, който наистина се е опитал  да пресъздаде звуковата постройка на песните на Гийом дьо Поатие е Кирил Кадийски. Той е превел една от най-важните песни: Ab la douzor del temps novel (В мекотата/сладостта/ведрината на новото време/пролетта). Но дори и той е опростил архитектурата на песента, което нямаше да е голям проблем, ако беше запазил духа.

    Бих искала да подчертая, че трубадурските песни, които са едни сложни, старинни везби от звуци, са почти напълно непреводими (нещо като нашите народни песни). Всяка песен, която е стигнала до някакво формално и смислово съвършенство в своя език, е почти непреводима на друг език. Трябват или векове натрупване и опити, или някаква щастлива случайност, за да бъдат пресъздадени вярно. Това не означава, че не трябва да имаме достъп до тях – чрез подсрочници, свободни преводи или вариации, и чрез малко или повече успешни опити. Преводите на Хаджикосев и Симов не влизат в тази последна графа. Човек нищо не научава от тях, дори обратното – има вероятност да си помисли, че това с трубадурите е преувеличена работа, или пък че добрата римувана поезия звучи точно така. Какво да кажем за Кадийски?

    Лесът е в пролетна премяна
    и всяка птичка чурулика
    на свой латински – мил език,
    и пръска песента омая
    и пита всеки: в тоя миг
    какво най-много ти се иска?

    Сърцето чака вест желана,
    но ни усмивка ведролика,
    ни сън за него…  Мъченик,
    как сам да тръгна, без да зная
    дали в живота – миг велик –
    и мойта цел е вече близка.

    И любовта ни изтерзана
    е като глог, от скреж попарен,
    търпял и мраз, и дъжд студен
    край някой ствол на завет в мрака.
    Но грейне ведър слънчев ден,
    и цъфне шипката радушна.

    Ах, и за мен така настана
    чудесен празник тая заран,
    по своя път към сладък плен
    успях в последната атака:
    с любов и пръстен бях дарен –
    дай Бог и пръста си да мушна.

     

    Римната схема тук е : abcdce/ abcdce/afghgi/ afghgi

    Ако ви изглежда малко объркано, така е. Кадийски що-годе се е справил с първите две строфи и за повече не са му стигнали силите – това се вижда и в смислово отношение. Последната строфа е измислена от Кадийски, за да си напасне римите и да сложи край на мъката с проклетата схема. Използваните рими са осем.

    В оригинала използваните рими са три и нещата са много по-стройни: aabcbc /aabcbc / bbcaca / bbcaca / bbcaca

    Спомнете си, че стиховете в рими са движения на мисълта, завършващи на една и съща сричка, и си представете това хоро на мисълта, което е тази песен –  какво е мисълта ви да играе ганкиното. Трубадурите биха казали, че музиката на този танц е Любовта.

    Защо тази песен е една от важните, освен че тя дава нежната скала на Гийом дьо Поатие (има и шегаджийска, има и вулгарна, и то само в 11 запазени песни), ще трябва да остане за някое друго есе. Тук искам да се спрем на третата строфа, тази за вейката глог.

    La nostr’amor va enaissi
    Com la brancha de l’albespi
    Qu’estai sobre l’arbre tremblan,
    La noig, ab la ploi’ e al gel,
    Tro l’endeman, qe-l sols s’espan
    Per la fueilla vert el ramel.

    Буквално:

    Нашата любов така е
    Като клонка глог
    Която трепери на дървото
    В нощта, във дъжд и мраз,
    До следващия ден, когато слънцето се разнесе/ разцъфне
    През зелените листа и вейки.

    Скролнете нагоре и вижте превода на Кадийски.

    (Пауза, докато се върнете нагоре и прочетете после пак буквалния превод.)

    Няма нужда от коментар.

    В четвъртата строфа в оригинала Гийом си спомня една сутрин, когато, след като са се скарали и са се сдобрили, любимата му дава подарък: любовта си и пръстен. “Дано доживея да сложа ръце под плаща ѝ” е последният стих. Което е много различно от мушкане на пръст в пръстен, както си го е измислил Кадийски, с всичките еротични конотации. Не че в други песни Гийом не е и по-открито еротичен и съвсем прям, но точно в тази песен не е. Нейната тоналност е съвсем друга (сладостна, нежна като идващата пролет). А последната строфа, напълно пренебрегната от Кадийски, ви оставям да откриете сами, ако ви е достатъчно интересно.

    *

    Най-добрият римувач сред трубадурите е Арнаут Даниел, според Данте „il miglior fabbro del parlar materno” –”най-добрият майстор на майчиния език на поезията” (майчиният език на поезията е окситанският или старият провансалски). За него се разказва една апокрифна история. Оказал се веднъж в двора на крал Ричард Лъвското сърце (виж Ръскин), и “докато бил там, друг жонгльор му хвърлил предизвикателство, твърдейки, че може да съчинява с по-богати рими от него. За Арнаут това било подигравка и се обзаложили, като всеки заложил коня си, че другият не може да го бие; кралят щял да бъде свидетел. И кралят затворил и двамата в отделни стаи. Арнаут, понеже бил много  раздразнен, не можел и две думи да върже. Имали само десет дни на разположение, а вече оставали пет дни, когато кралят щял да отсъди (чия работа е по-добра). Жонгльорът попитал Арнаут дали вече е съчинил песента си и Арнаут казал, да, още преди три дни. Дори не бил сядал да помисли върху нея. И жонгльорът пял своята песен цяла нощ, за да я разучи добре. А Арнаут решил да си направи шега с него; дошъл до вратата на жонгльора, докато той пеел, и научил песента му, заедно с мелодията. Когато дошли пред краля, Арнаут казал, че иска да изрецитира своята песен и започнал да рецитира много добре песента, която съчинил жонгльора. А жонгльорът, като я чул, го погледнал в очите и казал, че това е неговата песен. Кралят попитал как е възможно; и жонгльорът го умолявал да разбере каква е истината; и кралят попитал Арнаут как така се е получило. Арнаут му казал какво е направил и кралят много се смял и решил, че цялата работа е една хубава шега; залогът отпаднал и кралят дарил и двамата с богати дарове” (Songs of the Troubadours and Trouveres, 1998).

    Ето една от най-тънко изпипаните песни на Арнаут  (“Ab gai so cundet e leri” – “Макар че мелодията сладка и стройна”) е със следната архитектура:

    ABCDEF/ ABCDEF/ ABCDEF…

    Или:

    eri – oli – ert – ima – aura – eu – erna / eri – oli – ert – ima – aura – eu – erna …

     

    Ab gai so cundet e leri
    fas motz e capus e doli,
    que seran verai e sert
    quan n’aurai passat la lima,
    qu’Amor marves plan e daura
    mon chantar que de lieis mueu
    cui Pretz manten e governa.

    Tot jorn melhur e esmeri
    quar la gensor am e coli
    del mon, so’us dic en apert:
    sieu so del pe tro qu’al cima
    e si tot venta’ill freg’aura,
    l’amor qu’ins el cor mi pleu
    mi ten caut on plus iverna.

    Ieu sui Arnautz qu’amas l’aura
    e cas la lebre ab lo bueu
    e nadi contra suberna.

    (Аз съм Арнаут, който вятъра събира
    с кола зайци лови
    и плува срещу течението.)

     

    Това, което прави Арнаут велик римувач не са просто римните схеми, а естествеността на изказа, пълната липса на глупости от сорта на: “в любовна изнемога” , “като мравка съм голям”,  “трябва да ми кажеш ти” , ” сърцето ми трепти”, и  “цъфне шипката радушна”!  Защото това е магията на поезията – мисълта тече естествено, заемайки формата на песента, точно както на добрия танцьор  краката естествено се движат в едно с музиката.

     

    И като стана дума отново за музика…

     

    Тази песен, позната като „Lo ferm voler qu’el cor m’intra”, е сестина, стихотворна форма – изобретена от Арнаут, – славеща се като най-трудната в европейската поезия. Тя се състои от шест строфи, в които шест думи се редуват като последни в стиха (идентични рими). Седмата заключителна строфа използва три от римите в края на стиховете, а другите три – в самите стихове. Всяка строфа започва с последната рима от предишната. Всяка втора рима става четвърта, всяка трета – шеста и т. н. Схемата изглежда така (в скоби са дадени позициите на римите от предишната строфа; с g, f, c са обозначени кадансите):

    Или така:

     

    Сега може би е вече ясно защо трубадурите са се наричали и „жонгльори” и защо изкуството на римата, като всяко истинско изкуство, не може „да умре”. То може да изчезне от живота ни, както са изчезнали дърворезбата, мозайката, фреската… От това губим само ние.

     

     

    Обратно към съдържанието на броя.

    Прочети “Ges pel temps fer e brau (Дори лошото и мрачно време)” на Пейре Видал.