• Който и да си и откъдето и да идваш

    Михаела Постолова

    Откога искахме да си купим къща в провинцията. Цялото семейство – деца, кучета и рибата Йон – мечтаехме за онзи момент, в който ще плуваме в свои води и ще лежим сред свои треви. И ето, този ден дойде. Къщата, разбира се, беше най-красивата на света – широка, светла, с веранда като палуба на презокеански лайнер, с дълбоки, потайни мазета и два декара дива градина. Цената беше неестествено ниска. Не един и двама купувачи се били отказали от нея, след като прекарали по няколко часа там. Предупредиха ни и нас. Собственикът изчезнал безследно преди десетина години и оттогава наследниците му напразно се опитвали да се отърват от къщата. Дори циганите се отказали да я ограбват, след като един от тях се удавил в близката река, дълбока точно петдесет сантиметра, а друг се прекатурил през перилата на чардака и си счупил и двата крака.

    – Дух ли е, прокоба ли е, не знам – вдигна като че ли зиморничаво рамене чичо Вальо и отключи входната врата.

    Ние се спогледахме развеселени и прекрачихме смело в сумрака. Всички бяхме чели О’Хенри и  тая закалка ни караше да се чувстваме неуязвими. Нашият гид остана отвън и даже се отдалечи от вратата, сякаш имаше опасност тя да го придърпа насила.

    Разбира се, в къщата не открихме нищо необичайно, освен застрашително количество паяжини и купища излишни стари мебели, които трябваше да се изхвърлят, за да се отвори място за нас. Чичо Вальо пое този ангажимент. Имал под ръка група смелчаци, които щели да я направят „кутиче“ само за две седмици. Не целяхме точно „кутиче“, но не влязохме в спорове, касаещи геометрията.

    Тъкмо да призова семейството да отплава към двора и с крайчеца на окото си видях как малкият Добрин  тихо се шмугна в един от стенните долапи. Оставих мъжа ми Венци и дъщеря ми Неда да продължат ахканията си на верандата, а аз със зле прикрито отегчение се приготвих да вляза в ролята на Следотърсача. За своите шест години, синът ни беше твърде напреднал в изкуството на изчезването. Правеше го по всяко време и без много-много  да се стреми към правдоподобност. В сравнение с обичайните му похвати, като  шмугването под някоя хавлия, ловкото му вмъкване в долапа беше истински шедьовър и трябваше да притежаваш особена безчувственост, за да се провикнеш нервно „Излез от шкафа!“. Никой труд не бива да отива напразно. Така че веднага започнах търсенето и, разбира се, напразно. Виках, вайках се, почуквах и подрънквах с каквото ми попадне, а откъм долапа се чуваше приглушено хихикане. Когато хихикането премина в хълцукане, реших че е дошъл моментът да сложа край на удоволствието и заявих високо:

    – Проверявам и тези шкафове и отивам да го търся на двора.

    Мигом настъпи тишина. Отворих една-две от съседните врати и накрая застанах пред същинското скривалище.

    – Само да те открия, детенце! – заканих се аз и рязко дръпнах вратичката.

    Ясно видях как светът, сякаш внезапно преобразен в котка, ме прескочи и аз се озовах очи в очи с нищото. В долапа нямаше никого. За части от секундата през ума ми преминаха хиляда предположения – от това, че детето ми е пропаднало на долния етаж, през смътната идея, че сънувам – до теорията за изкривяване на времето и пространството. Със всичките тези хипотези в главата, аз трескаво опипвах дъното и стените на шкафа, сякаш търсех не тридесеткилограмово дете, а изпосталяла мравка. Мозъкът ми работеше на бесни обороти, но драматично изоставаше от сърцето. Гласът ми, като восъчна фигура стоеше в музея на неосъществимото ми желание да извикам. И над всичко това извисяваше ръст чудовищно недоумение – знаех, че не е възможно и въпреки това виждах, че е възможно. Детето влезе в този долап, а сега го нямаше. Или полудявах, или бях попаднала в черна дупка, което също никак не беше в нормата. Точно на прага на пълното ми абдикиране от всяка разумност, до кънтящите ми от тишината уши достигна познатото хихикане. Никой звук никога не е бил възлюбван така, както този детски гласец. Бях готова да заменя за него не царство, а Вселена.

    – Предавам се – изрекох, не, изграчих аз.

    Вътрешната стена някак хлътна и пред очите ми грейна най-прекрасното личице. Протегнах ръце и издърпах навън, в безопасното познато, своето съкровище.

    – Вътре има съкровище – прошепна щастливото дете.

    – Добре, добре, – повтарях като латерна и го люшках на коленете си, приседнала направо на пода до страшния долап.

    Не знам колко време щеше да ми е нужно, за да пропътувам обратно разстоянието от черната дупка до онзи проблематичен страничен ръкав на Млечния път, в който нищо не е както трябва, даже старите къщи в провинцията, ако Добрин не беше се изскубнал от прегръдките ми и не беше се втурнал с викове към дебатиращата двойка на чардака.

    После какво? После разследването установи, че зад долапа има скрита ниша, пълна с неподозирани съкровища, както гласеше и съобщението на първия изследовател. Точно тази ниша стана причина да се откажем от услугите на чичо Вальо, което пък ни струваше неуточнен брой бутилки алкохол, с който да лекува наранената си услужлива душа.

    Двамата с Венци се захванахме сами да почистим къщата и започнахме от долапа, разбира се. Освен стари пишещи машини, газени лампи, географски карти и десетки странни и направо чудати предмети, там имаше и един доста големичък и невероятно красив сандък с пиринчени обкови, пълен с ръкописи. С голям труд го извлякохме от нишата и го качихме в единствената почистена и годна за обитаване стая. Вечер, след изнурителния ден, сядахме на чардака, наливахме си  по чаша вино и се редувахме да четем на глас. Нямаше нито име, нито каквато и да е подсказка за автора. И никаква ясно различима тема или поне, никакъв ред – просто хвърчащи листа,  безредно смесени с причудливи сухи клони и графични портретни скици.

    – Мъжкият еквивалент на Емили Дикинсън – отбеляза още първата вечер Венци.

    – Откъде знаеш, че е мъж? – попитах.

    – Не знам, надявам се – засмя се той и вечерта грейна.

    – И на какво толкова се надяваш? – полюбопитствах.

    – Да има някакъв ред, все пак – рече Венци, без да му мигне окото.

    – Ще загърбя темата, – вдигнах гордо глава аз – само защото имам много за четене.

    Грабнах най-горния лист и започнах да чета с надеждата текстът да ме разсмее. Заглавието беше обещаващо.

    *

    ОПИСАНИ И НЕОПИСАНИ СТРАТЕГИИ
         или колко са страшни буквите

     

    “Най-древната история на всеки народ е скрита в неговия език. Затова, дори да са изчезнали всички реликви от древното минало, винаги остава един вечен и безсмъртен негов свидетел и този свидетел е езикът на народа.” – А. Френ (1)

    Да помислим какво знаем за изнамирането на писмеността. Твърде малко, струва ми се. Като изключим Улфила, Тонми-Самбхот и много по-късният Секвоя (2), този акт винаги е бил свързван с боговете.

    Единствено делото на светите братя Кирил и Методий е проучено в задоволителна степен, не само поради това, че е в пряка връзка с развитието на културата в Европа, но и защото са запазени достатъчно писмени свидетелства за тяхната дейност. В онзи ІХ век след кризата с иконоборството и постоянната арабска заплаха, когато Иберийският полуостров е бил вече в арабски ръце и християнството се е свило почти до границите на Източната и Западната римска империя – и константинополският патриарх, и римският папа са си давали ясно сметка, че пред Църквата стои един основен въпрос, въпросът за спасяването на вярата. Ислямът настъпвал по всички фронтове и заплашвал самото съществуване на европейската цивилизация, веднъж вече спасена през 717г. от българския владетел Тервел. Църковните водители разбират, че християнството, освен от канонично уточняване и теологично избистряне, за което неуморно са се трудели векове наред най-чистите и предани умове, се нуждае и от жива сила, която да противостои на ислямизираните огромни тълпи от изток. През 717г. е станало ясно, че в чисто военно отношение Византия не е в състояние да се противопостави на набиращия все по-голяма мощ халифат. И само благодарение на изумителните тактически умения на кан Тервел и високия боен дух на българите, „несвикнали на поражения” (Йордан, “Гетика”), опасността е отблъсната. През ІХ век, обаче, Европа отново е застрашена и ислямизирането й е въпрос на време, ако не се изгради стена, по-висока и по-непристъпна от Анастасиевата; стена от вяра. До такъв извод стигат следовниците на Светите отци и учените от Магнаурската школа. Такъв е и примерът, оставен от Константин Велики, победил враговете си със силата на кръста.

    През същия този ІХ век България почти е завършила обединението на разпръснатите от аварите Кубратови наследници. Границите ѝ се простират от Днепър до Албанските планини и от Карпатите до Бяло море. Военните конфликти вече са предимно на икономическа основа (солниците в Трансилвания, тържището в Солун и пр.). Междувременно, обаче, от политеистичен, светът постепенно се е поляризирал. По това време религията не е само светогледна особеност, а в пълна мяра политическа позиция. Дори на народите, следващи бащината си вяра, постоянно им се налагало да правят избор между двете доминанти – християнство и ислям. За съседстващата от векове с Византия българска държава изборът сякаш е бил предрешен. Вероятно покръстеният още през 640г. Кубрат е начертал посоката, следвана с по-малки или по-големи криволичения от следващите български владетели. Защо, все пак, Борис е първият, който дръзва да се заеме с делото на покръстването? Защо не го е направил още Тервел (3), той, който в голяма степен влияе върху делата на Източната римска империя; владетелят, с чиято помощ „Юстиниан си възвърнал властта…Той отрупал с всякакви почести и щедрост повикания в града Тервел, нарекъл го кесар и го поканил да заседава в съвета… Там Тервел седял заедно с императора и бил почетен заедно с него, и дори държал пред народа реч.” (4) И за когото се казва: „При император Юстиниан Безносия, предводителят на българите Тервел бил на върха на благополучието. И самият Юстиниан и Константин, синът на Ираклий, били негови данъкоплатци.” (5) И за когото Мавро Орбини директно пише: „Арабите нападнали Константинопол… Тогава Тервел, царят на българите, подтикнат от християнски чувства и от любов към отечеството, грабнал оръжие и нападнал врага и избил толкова много, че само във вътрешността на България паднали 32 хиляди араби, както пише Йоан Куспиниан”. (6)

    Защо святото дело не е извършено от непознаващия поражение Крум? Защо не Омуртаг (дейността му се нуждае от преразглеждане, тъй като образът му отдавна не се побира в „езическата” рамка) – миролюбецът, строителят, философът? Дали „несвършеното” не е белег по-скоро за адекватност, отколкото за недалновидност? Всеки от тях е действал според конкретната ситуация и се е стремял да реши неотложните задачи, и по този начин е допринесъл за случилото се в средата на ІХ век.

    След разпадането на Велика България е било наложително да се устрои и заздрави новата държава, така че да устоява и на най-страшните вражески набези. При Борис този процес е бил доголяма степен вече завършен. Само най-крайните предели на огромната държава са оставали несигурни – западните били изложени на латинското, а източните – на византийско и арабско влияние. Проблем, с който се сблъсквала всяка имперска периферия и не само заради трудните за поддържане гранични гарнизони, но и заради неизбежния постоянен политически, религиозен и културен натиск върху населението там. В Българска Морава (7) все повече се засилвало католическото влияние и заедно с това – разпространението на латинския. А в Херсон („преданието показва, че под мисията на Кирил и Методий в Хазария трябва да се разбира тяхната мисия в някоя славянска страна, най-вероятно България…” (8)) ислямът не само заплашвал старата отческа вяра, но и самото народностно самосъзнание. В същото време вътре в страната гръцкият език завоювал нови и нови позиции. В този така комплициран момент Борис избира най-силното оръжие – Словото. Там, където проповядват на латински, гръцки и арабски той ще изпрати просветени, образовани хора, говорещи на разбираем за народа му език. Разбира се, българският цар си е давал сметка, че това няма да се хареса нито на приелите арабския като единствен свещен език, нито на издигналите в култ триезичната догма християни. Какъв изход е можело да се намери? Първото и най-важното – трябвало с цената на всичко да се отклони вниманието и на Рим и на Константинопол от проблема с езика. България официално огласява като единствена и неотложна своя задача приемането на християнството. Двете велики сили, макар и борещи се за влияние над новопокръстените, са опиянени от мисълта за многобройното ново паство. И когато във византийския императорски двор идва прошение от незначителния, моравски владетел Ростислав за християнски проповедници, вещи в “славянския” език, Михаил ІІІ веднага откликва на молбата, ангажиран напълно в пренията с Рим за попечителство над току-що приелата християнството могъща българска държава. Не повече внимание отделя на Моравската мисия и римският папа. Точно както е предвиждал Борис. Веднъж изпратил тайното си оръжие в най-застрашените земи, той можел да отдели време за вътрешните проблеми, произлезли от религиозната реформа. Единствените, които схващат в пълнота опасността в Моравия са немските духовници.

    Цар Борис е знаел добре: държавата се спасява от центъра, а отечеството – откъм периферията. И друго е знаел: царят води, езикът спасява; езикът като вода ще си проправи път и рано или късно ще стигне морето.
    Светите братя явно не срещат безрезервна подкрепа на светската власт в Моравия. Въпреки официалната протекция на Византия, Кирил и Методий успяват да се задържат само три години (863-866) и оставят едва 50 ученика след себе си (съпоставени с 3500-те ученика за седем години на Климент в Охрид, съотношението е 1 към 35). Това може да ни доведе до известно усъмняване в постоянното им пребиваване там, за каквото съмнение намеква и Йосиф Симоний Асемани (9). А от друга страна, определено говори за дискомфорт, вина за който несъмнено носи и немското протеже Ростислав. Но по-важната причина е известното несъответствие между преведените отнапред на българското солунско наречие от двамата братя богослужебни книги и езика на моравското население, поради което е трябвало да се донагласяват и прецизират (10). И защо, когато след всички тежки премеждия и след Кириловата смърт, най-видните им ученици побягват от Моравия, и както пише Теофилакт Охридски, те „все за България си мислеха, на България се уповаваха” ? Кой им е внушил това доверие в България, ако, както някои силом се силят да докажат, братята не са се и досегвали до тази държава?

    Наистина, има празнини в представите ни за жизнения път на светите братя, но реконструкцията му не е невъзможна. Нека просто погледнем и подредим последователно достигналите до нас факти, като се постараем да не обявяваме своеволно (по някакви свои мъгляви причини) някои от тях за правдоподобни, а други за легендарни. Да видим нещата малко по-обстоятелствено:

    – Кирил и Методий са родени в Солун, за който всички (като започнем от писалите през ранното средновековие, та стигнем до изследователите от ХХ век) са категорични, че е гъсто населен с български славяни. Показателно е и това, струва ми се, че след като успява да завладее страната ни, Василий ІІ Българоубиец разделя България на Солунска, Придунавска, Македония, Сирмиум и Стара България (11) . А двете английски филантропки и пътешественички мис Макензи и мис Ерби цели 10 века по-късно пишат: „Солун географски припада на България… освен това българското население се спуща още няколко мили по на юг.” (12)
    Всичко това идва да покаже, че през ІХ век, а и след това в този град гръцкото население е било малцинство и най-малко чисто статистически вероятността братята да са български славяни, а не гърци е много по-голяма.

    – Любимият довод на привържениците на теорията за гръцкия произход на славянските просветители –бащата Лъв – също не издържа критика. Всеизвестен е похватът на византийските императори да поставят славянски управители на районите с преобладаващо славянско население, както впрочем са постъпвали и владетелите на други империи, т.е. става дума за общоприета, изпитана във времето имперска практика. Така че най-вероятно управителят, а още повече неговият помощник, друнгарият, е бил избиран от средите на основното население.

    – Двамата братя познавали добре славянския език. Въпросът е дали билингвистичната среда е достатъчно обяснение за перфектно овладения до степен на съвършенство „чужд” език? Пак от писмените източници узнаваме, че братята още от най-ранна възраст проявили особено влечение към науките и съвсем млади били изпратени в Константинопол, където много скоро способностите им били забелязани. Можем ли да допуснем, че тези вглъбени и отдадени на науките деца, прекарали в Солун не повече от 12-13 години, са тичали целодневно из солунските пазарища (13), където да изучат в тънкости един чужд език, за който по-късно да създадат будеща и днес възхищение азбука? Или е по-просто и по-вероятно казаното в т.нар. „Успение Кирилово” (ХІІІ-ХІVв.) , където под 898г. четем: „Този прославен наш отец Кирил беше роден в триславния и велик град Солун – там се роди той и по народност беше българин…”. Успението говори и за проповедническа дейност на братята по река Брегалница: „И ги преведе в православната вяра и им състави славянски книги. След това обърна в православната вяра 54 хиляди души.” (14)

    Забележителни са и пътуванията на двамата братя: Херсон (15), Моравия, Венеция, Рим – старателно, твърде старателно заобикаляне на България; човек би останал с впечатление, че създателите на българската азбука са се пазели като от огън от България. Но какво да правим с други едни сведения, като това на Папаригопуло, например: В „Гръцка история” той пише: „Двама брата из Салоник, Кирил и Методий, като дойдоха в България, покръстиха цар Бориса и неговия двор и съставиха азбука“ или със записаното в цар-Бориловия Синодик: „На Кирил-Философ, който преведе свещеното писание от гръцки на български език и просвети подобно на втори апостол, българския народ по времето на император Михаил.” (16)
    А може би някой се е постарал да отдалечи описанието на пътя им от нея, дори с риск да го превърне в главоблъсканица, лишена от какъвто и да било смисъл?

    Може би въпросът за народността на светите братя има съвсем прост отговор; необходимо е, обаче, не само да проучим писмените свидетелства, но да проследим и явните премълчавания. И нека не подминаваме горделиво Аристотел, а да се облегнем на логиката. Защо в достигналите до нас жития никъде не се казва изрично, какви по народност са двамата братя? Единственият възможен отговор е: житията са писани от българи за българи и на никого не е хрумнало да отбелязва всеизвестното, така както в тържествените речи по случай Вазовите тържества да речем, се споменава Сопот, но никой не се спира специално на българския му произход, а акцентира върху мястото, което писателят заема в българската култура, точно какъвто е и подходът в житията на Солунските братя: съобщава се родното място и оттам нататък се говори само за непреходното им дело. И точно както Вазовите произведения не са намерили място в литературната история на Турция, например, така и великото дело на Кирил и Методий не е отбелязано във византийските хроники (както прозорливо отбелязва Александър Милев (17)). Напълно разбираемо, струва ми се.

    Септември , 20–

    *

    Това беше първият текст на неизвестния автор, който вече бяхме нарекли Ел Омбре. Не знаехме накъде ни води авторът, но бяхме заинтригувани. Текстът от следващата вечер не успя да внесе яснота за основния замисъл на автора.

    – Май си имаме „Тайна история“? – незнайно защо доволно заключи Венци и  се облегна блажено на стола си.

    Макар вече да свиквахме с изнурителния физически труд, все пак вечерите си оставаха любимото ни време от денонощието. Прохладен ветрец, тежко като царска тога небе, вдъхновяващо вино и в добавка – този нов Прокопий.

    Винаги съм обичала Венци да ми чете на глас – без да сменя тембъри и височини, без жестикулации, успяваше да постигне нещо изключително, усещането, че  времето спира и даже се дръпва назад, за да даде възможност на търсещите да погледнат зад завесите му. Така стана и сега.

    *

    КОЙТО И ДА СИ И ОТКЪДЕТО И ДА ИДВАШ

    Защо Омуртаг е осеял държавата с епиграфски паметници в онзи ІХ век, в който това се смята за отживелица? Нещо повече, традицията (макар и със затихваща интензивност) продължава да се поддържа и при следващите владетели, чак до края на Второто българско царство. Едно от възможните обяснения е силата на същата тази традиция, в подкрепа на което твърдение идва и Тервеловият надпис от Мадара. Каменната летопис се появява още от самото начало на съществуването на Отсамна България. Това моментално ни препраща към Персийския маниер за отбелязване на значими исторически събития. При по-голяма изследователска смелост бихме могли да отбележим и античните каменни надписи от Балканите, писани на гръцки, но в болшинството си представящи тракийската диаспора.


    Омуртагов надпис, IXв.

     


    Севтополски надпис, НИМ. Клетвена декларация, към 300г. пр. Хр. (18)

     


    На определени разстояния се срещали и кръгли каменни колони, 
    обозначаващи разстоянието до близки градове и до Рим.

    Каменната епиграфика през Средновековието е проява на стил, равнозначен на черно-бялата фотография в ерата на цветните принтери или на ръчно направените книги всред морето от електронни четци. За следването на подобен висок стил в нововъздигнатата от цар Симеон столица говори и Иречек, приемайки че „колоните с надписи са били донесени като трофеи по време на походите на Симеон от градовете, на които имената стоят върху колоните.” (19)

    ***
    “Кана сюбиги Омортаг, обитавайки в стария си дом, направи преславен дом на Дунав и по средата на двата всеславни дома, като измерих (разстоянието), направих на средата могила и от самата среда на могилата до стария ми дворец има 20 000 разтега и до Дунав има 20 000 разтега. Самата могила е всеславна и след като измериха земята, направих този надпис. Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омортаг, кан сюбиги. Нека Бог го удостои да преживее сто години.”

    Къде е бил поставен първоначално „търновският“ Омуртагов надпис? Ако се отнесем с по-голямо доверие към самия Омуртаг и неговия надпис, ще разберем веднага: “Самата могила е всеславна и след като измерих земята, направих този надпис.” Та то е и логично. Издигната е “всеславна” могила, която няма никакво видимо друго предназначение, освен да пребъде във вечността, заедно с тържествения надпис, безсилно наричан от някои историци “строителен”. Надписът не ознаменува завършекът на нов “аул” (прочее, поредният, както разбираме от други негови надписи), а съобщава на света, че на това място (споменатата могила) лежи тялото на владетеля Омуртаг, който “обитавайки стария си дворец”, ще рече наследствения, ще рече – следвайки държавническия път на предците си, прави нов “преславен дом” и то го прави по строго определен план, старателно измервайки “разстоянието” – т.е. продължава делото със всичкото усърдие, на което е способен, но, знаейки, че “човек дори и добре да живее, умира”, владетелят оставя този знак с надеждата той да достигне до идните поколения (“нека роденият по-късно, като гледа този надпис”) и те да си спомнят (ето тук е най-важният момент) не дворците, които е съградил, не дългото му, успешно във всяко отношение царуване, а да си спомнят онзи, който е оставил този надпис (“да си спомни за оногова, който го е направил”), човекът, който е прозрял преходността на света и е разбрал, че не властта, а словото е истинският венец на човешкото съществуване.

    В преводите на надписа, направени от К. Иречек и В. Златарски “всеславната могила” директно е назована “гробница”: “След измерването аз построих в средата гробница (третия дом?)” (Иречек); “между двата всеславни дома, направих в средата гробница” (В.Златарски); което отново ни отвежда до изказаната хипотеза за първоначалното предназначение и разположение на колоната, още повече, че надписът като цяло е издържан в духа на епитафията.

    *

    – Не, наистина, защо този поетичен текст е наречен „строителен“? – не се сдържах и прекъснах четенето аз.

    – Нали знаеш какво, според Лец, е тесен специалист? Човек, на който главата е издута само от едната страна. Като се замисля, първото, което губи т.нар. професионалист е широтата на възприятията.

    – Сега разбирам защо ти е трудно да се сетиш да си измиеш чиниите след хранене – те са отвъд стеснения ти инженерен хоризонт – вметнах, имитирайки съчувствие.

    – Миенето на чинии е един друг професионализъм, за който не дръзвам да говоря – рече чудесният ми мъж и се поклони доземи, отнемайки ми по този начин възможността да отговоря другояче, освен с великодушно махване с ръка.

    – Ако разрешиш, – отметна мъжът ми поклона си като скъсан чул и продължи волното си препускане, – ако разрешиш, да си довърша мисълта. Професионалистът, бил той авиатор или историк, достига в един момент такова съвършенство, че може да разглоби до последното болтче самолет или исторически период и да ги сглоби с вързани очи, но в същото време е силно разколебан относно смисъла от съществуването на цветята в ливадата. За него това може да се окаже по-голямо препятствие, отколкото за ботаника – пилотирането.

    – Искаш да кажеш, че от професионалистите не може да се очаква истински професионализъм?

    – Трябва да призная, че твоето разбиране значително подобри моето изказване – ухили се Венци. – Но да видим какво още казва Ел Омбре.

     

    *

    Ние не знаем дали и доколко Омуртаг е бил запознат с античните автори (в светлината на горния прочит това изглежда не само допустимо, но и задължително), но “търновският” надпис ни подсеща за сведението на Плутарх, според което Александър Велики, отивайки да се поклони на гроба на Кир Велики, намира там следния надпис: “Човече, който и да си и откъдето и да идваш, аз съм Кир, основателят на Персийското царство! Не завиждай на купчината пръст, която покрива моето тяло” (20) – същото прозрение, споходило друг велик владетел петнадесет века по-рано.

    До същите заключения стига в размислите си и забележителният римски император Марк Аврелий: “Времето на човешкия живот е миг, същността нещо изтичащо… Какво може да ни напъти тогава? Само едно — философията. Тя е в това да пазим вътрешния си бог неопетнен.”

    Точно за това, за съхраняването на вярата неопетнена, освен всичко друго, ни съобщава Омуртаговият надпис. Не случайно от него не става ясно дали това е споменаваната в различни писмени извори “вяра в Слънцето, Луната и звездите” или за някаква друга. Не за тази вяра иде реч, а за онова най-дълбоко, най-интимно чувство в нас, което надхвърля думите, макар и да се уповава на тях, за да го изрази.
    В епохата на утвърденото вече християнство, в съседство с най-могъщата в онзи период империя, подписвайки се, Омуртаг никъде не споменава името на своя “стар бог”, а просто ни съобщава, че е “кана сюбиги”, т.е. “кан от бога”, което почти напълно съвпада с традиционната византийска владетелска формула “който е от бога архонт”, каквато виждаме и в надписа на кан Персиан от Филипи “от бога владетел на многото българи”. И ако към всичко това добавим наличието на кръст в Омуртаговия медальон и сведенията за дългогодишните му и пространни беседи с византийския монах Кинамон (21), можем да допуснем, че Омуртаг е бил убеден монотеист, разколебан обаче що се отнася до божеското име, поради което така се и подписва “владетел от Бога” – онзи, истинският, каквото и да е името му.

    В същото време колоната е знак, изцяло свързан със старите традиции (астрономически ориентирани “всеславни домове”). Не случайно е споменато направеното земеизмерване и абсолютно равното отстояние на двата дома от “всеславната” могила. Несъмнено, разположението им е съобразено с нещо. Най-близо до ума е (а и най-честата практика е) това да са астрономически ориентири, ползвани от най-дълбока древност. Напоследък и Д. Гергова, изследвайки комплекса Свещари, убедително доказва сериозни астрономически познания у гетите, обитаващи случайно или не същата тази област.

    Търновският Омуртагов надпис ни разкрива време на религиозен синкретизъм, който подготвя благоприятна почва за окончателното и официално приемане на християнството само 30 години по-късно.
    Така че, представянето на един от най-забележителните ни владетели като “гонител на християните” (твърдение, облягащо се единствено на сведението от Теодор Студит в неговия “Малък катехизис” (повторено от Йоан Скилица), без да се отчита факта, че Т. Студит е имал всички причини да е озлобен, заради заточеничеството си през иконоборческия период към цялата тогавашната власт и лично срещу Михаил ІІ, и съответно – към неговите приятели, в числото на които вероятно е включвал и Омуртаг) е абсолютно неоправдано и не само неподплатено с факти, но напротив – противоречи им и говори за пълна неспособност или нежелание да се четат достигналите до нас знаци.

    Т.нар. “мемориални надписи”, освен че ни дават сведения за някои от българските родове:

    Кан субиги Омортаг: Негавон, зера тарканът беше мой хранен човек. Като отиде във войската, той се удавив река Тиса. Той беше от рода Кубиар.

    Кан субиги Омуртаг: Шун , жупан тарканът беше мой храненик и умря в войската. Неговият род беше Кюригир.

    Кан субиги Омуртаг:…жупанът беше мой храненик и като се разболя, умря. Той беше от рода Ермиар.

    добавят още един щрих към образа на кан Омуртаг. Точно тези кратки, на пръв поглед лишени от емоционална плът редове възправят пред очите ни дълбоко емпатичен човек, който с еднакво усърдие носи на раменете си отговорността и за държавата, и за всеки един отделен човек.

    Омуртаговите надписи ни представят един просветен (което се потвърждава и от сведенията за кореспонденцията му (22)), далновиден (мирни договори, икономическа стабилност) и дълбоко рефлектиращ човек, съпричастен към всяка една отделна съдба. Неговите мемориални надписи го нареждат до скърбящия при Хелеспонта Ксеркс (V в. пр. Хр.) и до великата мъка на Самуил (Х век). Философските му и екзистенциални прозрения го сродяват с Марк Аврелий (ІІ век) и владетеля на Тескоко, Несауалкойотъл (ХV век). Строителните му амбиции го доближават до Траян (І век) и Юстиниан І (VІ век). Когато си дадем сметка за всичко това, ще видим че пред нас се възправя фигурата на един изключителен човек, надскочил времето си и надхвърлил всички готови рамки.

    Омуртаг не е просто български владетел от ІХ век, а слабо изследвано явление в общоевропейската култура. Сключил 30-годишен мир (равнозначен на “вечен” за онова време), извършил едни от най-мащабните строителни дейности за един владетелски период, спасил от разпад Византия (най-могъщата тогавашна империя и негов враг по презумпция), откликвайки на молбата за помощ на император Михаил ІІ и потушавайки въстанието на Тома Славянина; поддържал добри дипломатически отношения със всички значими политически сили, отстоявал традициите и допускал различията.

    Можем само да съжаляваме за случилото се в края на ХІV век, в следствие на което сме се лишили не само от държавна независимост, но и от почти цялата си материална култура. Несъмнено бихме били много по-убедителни, ако можехме да илюстрираме твърденията си с документи от владетелската канцелария, но нали Бог не подхвърля на изпитания ония, които не могат да ги преодоляват.

    *

     

    – Започва да ми става ясно защо е било нужно това скривалище – казва Венци, подръпвайки  въображаемата си брадичка, както прави винаги в мигове на дълбок размисъл и особено когато смята, че е направил толкова мощен интелектуален отскок, че ако не се държи за нещо, ще отлети в космоса, заедно с крилатата си мисъл.

    – Нали не смяташ наистина, че някой би го подложил на каквото и да било гонение? Да не сме в комунизма?

    – Какво гонение! – учудено-снизходително казва мъжът ми и ми изпраща въздушна целувка. – Както на всички ни е известно, – продължава важно той – вече няма ДС, а само ДСК, но точно тук е заровено кучето. Преди колосалния преход, отклонилият се от правилната линия, имаше досие в ДС, а сега – няма влог в ДСК. И левите, и десните, и от Изток, и от Запад, от хората винаги се е искало само едно – послушание. Доколкото съм запознат с официалната позиция на историците, нашият Омбре е далече от правилната картина.

    – Смяташ ли, че е професионален историк?

    – Представа нямам! Но ми се струва, че е достатъчно грамотен, за да си дава сметка, че хипотезите му биха били подхвърлени на присмех от академичната общност.

    – Ако не заслужаваше смях, нямаше да е Дао – блеснах аз.

    – Боже! – възкликна, този път съвършено неподправено, Венци. – Знам къде е нашият Омбре.

    – Какво! Знаеш къде е заровен? – облещих се аз.

    – Не, знам къде е отишъл.

    – Но нали е мъртъв?!

    – Не всеки, който отсъства, има това оправдание.

     


    (1) Акад. А. Френ, 1828г. (в “Корени на българската цивилизация”, стр. 15)
    (2) Улфила прави готски/гетски превод на Библията през ІV век. Тонми-Самбхот се смята за създател на тибетската писменост. Той бил изпратен през 632г. като посланик в Индия. Скевоя – истински индиански гений, роден 1760г. Написал през 1809г. азбука на черокския език. През 1821г. обявил публично откритието си. На 21.02. 1828г. се появил първият вестник на черокски “Чероки феникс”.
    (3) На обратната страна на Тервеловия печат има кръст, в чиято среда и по краищата има надпис “Богородице, помози”. В полетата, между раменете на кръста се чете “Тервел цезар”.
    (4) Шарл Дюканж, “Византийска история”, гл. VІ, стр. 34.
    (5) Речник Суидас, X век.
    (6) “Царството на славяните”, стр. 61.
    (7) Маджарската легендарна история говори за редица българо-славянски князе, които запазили известна автономия дори до ХІ век, като например: Гладъ, Менуморут, Кеан, Ахтум и др… “Когато при Симеона в 905г. маджарите разсипаха Моравия, множество моравци избягаха в съседна България.” (Йордан Иванов, “Българите в Македония”, стр. 35).
    (8) К. П. Зеленецки цитиран в Димитър Райков, “Българите и България в старата руска книжнина”, стр. 259. 
    (9) Заради един намек от Италианската легенда – нареждането на византийския император Михаил ІІІ Константин-Кирил Философ да отиде при него, ученият тълкува по следния начин: императорът е повикал Кирил от България, за да го изпрати в Моравия.” (Петер Юхас, “Кирил и Методий в Българската Моравия”, стр. 77).
    (10) „Ако азбуката и книгите са били предназначени изключително за ползване в Моравия, трудно може да се разбере защо Константин-Кирил е решил да предложи на новопокръстените моравци литература, написана на език, различен от техния. Той превел светото писание на диалекта на македонските славяни. България навярно са имали предвид императорите и патриарсите.”(Джон Бъри, “Българската история в трудовете на европейски учени”, БАН, София, 1970г., стр. 35). “За България те мислеха, понеже се надяваха, че България ще им даде успокоение… А когато стигнаха в Белград (наричан тогава Алва Булгарика), представиха се на боритаркана, който управляваше града… Той намери за нужно да изпрати тези мъже при българския княз Борис, понеже знаеше, че Борис жадува за такива мъже.” (Теофилакт Охридски,”Пространно житие на Климент Охридски”)
    (11) Между Одрин, Солун и Драч.
    (12) “Пътуване по славянските области на Европейска Турция”, 1863г.
    (13) Кой знае защо, някои обръщат особено внимание точно на тази вметка в Солунската легенда.
    (14) Мечев,К. “Кирил и Методий”, стр. 74.
    (15) Известно е, че българите са живели в земи, съседни на хазарите, а ученият Френ забелязва даже, че езикът на последните бил близък на българския, макар и различен от руския… преданието показва, както вече споменахме, че под мисията на Кирил и Методий в Хазария трябва да се разбира тяхната мисия в някоя славянска страна, най-вероятно България” (К. П. Зеленецки).
    (16) Мечев,К., “Кирил и Методий”, стр. 96.

    (17) “Кирило-Методиевистки страници”, 1983г.
    (18) Според изследванията в последните година текстът на надписа гласи: “На добър час! Клетва на Береника и синовете й, дадена на Епимен; тъй като Севт [намирайки се] в добро здраве, предаде Епимен и неговите привилегии на Спарток и Спарток му даде клетва за неговите неща, се заклеха Береника и синовете й Хебризелм и Терес и Саток и Садала потомците им да предадат Епимен на Спарток с неговите привилегии за цял живот и вменяват в дълг на Епимен да служи на Спарток и на ония, на които Спарток му е възложил; а пък синовете на Береника да изведат [Епимен] от храма на Самотракийските богове, при условие че няма да му причинят неправда, но ще го предадат на Спарток с неговите привилегии, като не обсебят имуществата му и не извършат никаква неправда; и ако се появи неправда, да не отнемат нищо от него [Епимен], Спарток да съди! Тази клетва да бъде написана на каменни плочи и поставена в Кабиле във Фосфориона и на агората при олтара на Аполон, в Севтополис – в храма на Великите богове, и на агората край светилището на Дионис при алтаря. На заклелите се и спазващи клетвата да бъде за добро и щастие, а за Береника да са в сила старите клетви.”
    (19) В. Бешевлиев, “Прабългарски епиграфски паметници”.
    (20) Плутарх, “Ал. Велики”, стр. 69.
    (21) “В Житието на Тивериопулските мъченици се съобщава, че сред многобройните пленници, заловени от Крум, се намирал един мъж – християнин на име Кинам, който по жребий се паднал на сина му Омуртаг, към когото ханът много се привързал.”
    (22) “Омуртаг изпратил при Людовик Благочестиви свои посланици (824г.), които последният изслушал, видял писмата, изпратени от българския владетел… Като ги изслушал, накарал ги да се върнат в България и да занесат неговите писма на цар Омуртаг” (Мавро Орбини, стр. 74).

     

    Обратно към съдържанието на броя.

    Прочети “Крали Марко губи силата си”.