• Лабиринтът, Тезей и една новогодишна гощавка

    Джон Ръскин

    из “Форс клавигера: писма до работниците на Великобритания”, 1871г.
    Превод от английски Олга Николова. Бележките на преводача са в квадратни скоби.

    Свали txt.

    из ПИСМО 23

    Лабиринтът

    24 октомври, 1872г., Брантууд

    [Ръскин започва писмото си, цитирайки едно стихотворение, “жалбата на затворника”, написано явно от осъден престъпник и публикувано в “Пал Мал Газет”. Стихотворението е апел за премахването на боя с камшик като наказание.]

    3. Преди три хиляди години, Атинският полис е трябвало да разреши абсолютно същите въпроси за наказанието и законовата реформа, които намираме по случайност в тези стихове (единствената съществена разлика е, че боят тогава се е нанасял с тояга, а не с камшик). Тяхното разрешаване е дало формата, под която историята на големия атински принц Тезей – темата на днешното писмо – се е съхранила в паметта на човечеството.

    Трудно се разказва история, а още по-трудно се разбира. Как е изглеждал, или как са си представяли гърците, че изглежда техният герой, съвсем просто изобразен, можете да видите – в деня, в който ви заинтересува да го видите – в Британския музей.

    4. В последния си внушителен роман “Елена” г-ца Еджуърт кара своя герой да изпадне в ярост, само защото някой го е заподозрял, че прави отпратка към изтърканата поговорка “никой не е герой в очите на камериера си”. Но г-н Боклерк отхвърля поговорката единствено поради това, че е изтъркана, а би трябвало да я зачеркне, защото е невярна. Всеки наистина велик човек, за когото съм чувал, е бил герой за своите подчинени, и именно в очите на най-близките си хора е изглеждал най-героичен. Във всеки случай, гърците явно са искали целият свят да бъде камериер на техния герой, защото са го изобразили гол голеничък. И в този най-открит вид, всъщност, бих искал да ви покажа, не само телом, но и духом, всички герои, за които ще ви разказвам. Според модерната метода, за да видите героите в по-привлекателна светлина, те ви се показват облечени – много често правилен избор – в костюмите на епохата, според каквото се намира в магазините за маскарадни дрехи. Но моята непоколебима цел е да ги оголя пред вас, за да можете да видите дали са от плът те, или са само прах. Така ще се опитам да оголя и теориите и фактите, които трябва да познавате.

    Ето гол голеничък седи Тезей: а около него, също толкова незавоалирани, яздят атиняните в пан-атинското си шествие в чест на Кралицата-Богиня [Атина Палада]. Сред всички мраморни образи на света, нейният е най-възхитителен, поради което и джентълмените от моя литературен клуб [“Атинеум”] в Лондон, изповядвайки благоговение пред същата богиня, са украсили удобната си ъглова къща на улица “Пал Мал” с копие на тази атическа скулптура.

    Самите те не само са далеч от всичко атическо, но са и варвари, заграбили онова, на което не биха могли да подражават – защото ако наистина притежаваха атически ум, той би ги накарал да изобразят себе си, така, както изглеждат в пан-християнското си шествие, където то се осъществява – явно по пътя към хиподрума “Епсъм Даунс” в деня на дербито.

    5. Можете да видите, както споменах, статуята на Тезей в деня, в който пожелаете това. Нямам ни най-малка представа защо бихте пожелали подобно нещо. Но в последните години, и вие, и глупавите ви приятели вдигнахте страшна врява, за да ви позволят да посещавате Британския музей и в неделя. Та предполагам, че искате да видите Тезей, или препарираните птици, раците и паяците, скелета на горила или изсушените кожи на алигатори; и вярвате, че съзерцаването на тези неща ще ви помогне да станете по-добри и ще освети ума ви, тоест, ще ви развлече и освежи.

    Но сигурни ли сте, че вече сте развили ума си дотам, че да бъде освежаван? Преди да ви хрумне да търсите извисяване в тази голяма галерия от невъобразими дългоноги паяци и огромни петнисти морски раци, поглеждали ли сте с ума си, с истинска съсредоточеност на ума, единствения лесен за наблюдение късоног паяк, добре известен по тези английски ширини? Запитвали ли сте се защо раците на плажа в Маргейт предпочитат да вървят настрани, вместо напред? Гледали ли сте как паяк плете паяжината си, или ако не ви остава време да го наблюдавате, докато сами плетете своята паяжина, замисляли ли сте, как паякът прехвърля първата си нишка от едното рамо на ъгъла до другото?

    Все още няма нужда да ходите в Британския музей, приятели мои, нито в неделя, нито в който и да е друг ден.

    6. “Да, но гръцката скулптура? Нея не можем да я видим вкъщи по кьошетата.”

    А какво означава за вас гръцката или която и да е скулптура? Нима вашите собствени ръце и крака не са достатъчно красиви, та трябва да ходите да се взирате в счупени и нащърбени парчета камък, които наподобяват ръце и крака и вече две хиляди години не работят и не ходят?

    Вашите собствени ръце и крака не са толкова красиви, колкото си мислите, че трябва да бъдат, казвате?

    Не. Предполагам, че не са: но да се разхождате из Британския музей с ръце в джобовете едва ли ще ги направи по-хубави. Сигурно скоро ще поискате да ви се позволи и да пушите там. Излезте и се разходете по полетата в неделя, но се уверете първо, че са останали полета, по които да се разхождате. Наблюдавайте живите птици, не препарираните; и направете своите гърди и рамене още по-хубави от мраморните статуи в музея.

    Не забравяйте, че за да постигнете това, обаче, първо трябва да си дадете сметка за някои неща. Раменете стават силни чрез упражнения. Както и гърдите. Но гръдният кош се нуждае от упражнения отвътре – на белите дробове и на сърцето; а това последното е по един особен начин несъвместимо с атлетическите упражнения на днешно време. И причината, поради която бих искал да отидете в Британския музей и да видите широките гърди на Тезей, е, че гърците са си представяли в тези гърди нещо по-добро и от Лъвско сърце – сърцето на герой, тренирано във всеки свой удар.

    7. Те така са го виждали. Вашите премъдри и либерални историци ще ви кажат, че това никога не е било: – че Тезей никога не е съществувал и не може да съществува и сега, или по-скоро, че сега всеки е Тезей и дори нещо повече.

    Не е ли още по-странно тогава, още по-поучително, че този йонийски Тезей е също толкова безплътен, колкото е Цинцинат на римляните? Макар че Г-н Стюарт Мил със сигурност не би могъл да го класира – в този му образ, на тежко парче мрамор – като “полезност, фиксирана и въплътена в материална вещ”. [В писмо 4 Ръскин прави сатиричен анализ на определението на Мил за “производствен труд” – трудът произвеждал “полезност, фиксирана…” и т.н. Ръскин смята Мил и въобще новоизлюпената по това време “политическа икономия” за вредна: прах в очите на работниците. “Политическите икономисти много обичат да вмъкват думата “материален”, да не би някой да си помисли, че има полза и стойност в Мисълта или Знанието, и други такива нематериални неща”.] Тезей дори не е невъплътена полезност – и призрак не е – ако въобще някога е бил жив човек. Той е само една идея; и все пак идея, която владее умовете на хората, откакто се е родила, та и до днес –  едно съновидение в този тъй практичен и материален свят.

    Идеята е владяла умовете и продължава да ги владее по хиляди начини, за които вие имате толкова представа, колкото и по какви пътища ветровете се носят, за да духат сега в лицата ви. Но и ден не минава, без да попаднете по един или друг начин  под властта на Тезей.

    8. Не можете да минете покрай магазин за порцелан, например, или ателието на тапицер, без да видите на някоя чаша, чиния, завеса или стол онзи орнамент, в по-прост или по-сложен вариант, наречен “гръцки меандър”. Едно време ми беше особено противен, защото е любимото средство на лошите архитекти да придадат уж класически вид на сградите си. Освен това, ми се струваше грозен сам по себе си. И той е грозен, и значението му е грозно, макар и дълбоко, което навремето не знаех, тъй като бях принуден да започна да пиша прекалено млад, когато знаех само полу-истини и много исках да ги изложа с красиви, както ми се струваха тогава, думи. Хората ме наричаха добър писател. Сега казват, че въобще не мога да пиша. Защото, например, ако видя нечия къща да гори, сега казвам просто “Сър, къщата ви гори”; докато преди казвах, “Сър, сградата, в която вероятно сте прекарали прекрасните дни на детството си, е в състояние на възпламеняване” – и всички харесваха повторението на “пр” в “прекарали прекрасните” и двете “д”-та в “дни на детството”.

    9. Е, гръцкият меандър, грозен сам по себе си, все пак служи по определен и благороден начин като орнамент, като черна фигура сред цветове. Още повече, той носи значение, когато човек успее да го разчете, много ценно при това, макар и невесело.

    В него има толкова значение, всъщност, че не зная откъде да започна. Може би е най-добре да се върна на вратата на катедралата в Лука, където вече бяхме с вас преди. Защото, след като разгледах скулптурата на камбаната, с помощта на онзи симпатичен звънар,  бях тръгнал да вляза, за да видя златния полилей, когато погледът ми се спря на едвам очертан релеф и легенда на южната стена на галерията; с помощта на пръстите си, отчасти опипом, тъй като очертанията са износени от триенето на хорските рамене –  широки и тесни, през последните шестотин и повече години –  я нарисувах за вас, а г-н Бъргес я гравира.

    10. Неравномерните писмена отстрани, ако се прочетат направо и думите се разделят, гласи следното:

    HIC QUEM CRETICUS EDIT DEDALUS EST LABERINTHUS.
    DE QUO NULLUS VADERE QUIVIT QUI FUIT INTUS
    NI THESEUS GRATIS ADRIANE STAMINE IUTUS.

    Което ще рече: –

    “Това е лабиринтът, построен от критянина Дедал,
    От който никой, влязъл вътре, не можеше да излезе,
    Освен Тезей; а дори и той не би могъл, ако Ариадна не му бе помогнала с нишка, и всичко това – от любов.”

    Държа да отбележите, че обикновеното изречение “Това е лабиринтът, построен от критянина Дедал” би могло да стане интересно дори за някои от вашите деца, ако го извадим от средновековната му възвишеност и го свържем с народната приказка – “Това е къщата, която Джак построи” [Детското стихче за Джак е спираловидно: Това е къщата, която Джак построи. Това е малцът, който седи в къщата, която Джак построи. Това е мишленцето, което изпи малца, който седи в къщата, която Джак построи и т. н. Котка изяжда мишката, куче подгонва котката, крава с крив рог подхвърля кучето, девойка с образ печален дои кравата, мъж с парцаливи дрехи целува девойката, свещеник голобрад и гологлав оженва мъжа, петел ранопоен буди свещеника, земеделец, сеещ царевица, храни петела, и накрая се появяват конят, хрътката и ловният рог на земеделеца, който сее царевица и храни петела, който е събидул свещеника и т. н.]. Кравата с кривия рог тогава би им напомнила за съществото обитаващо лабиринта, като паяк в средата на своята паяжина; а “девойката с образ печален” може да бъде самата Ариадна, или Адриана (Чосър дава и двете имена, в зависимост от това, дали му трябва дума с две или с три срички), а спираловидното навиване на баладата и нуждата от яснота на мисълта, както и яснота на изказа, съответства на все по-дълбоко спускащия се лабиринт. Тезей, като благочестив герой и атински рицар, пръв подстригал косата си късо над челото, може да се отъждестви със свещеника голобрад и гологлав; петелът ранопоен е всъщност атинският символ за борбен ум; а малцът, който седи в къщата, насочва към връзката на Тезей и властта на Атина с Елевзинските мистерии, където за първи път, казват, зърното се появило в Гърция. Между другото, всеки ден все повече ме удивлява гръцкият елемент у Шекспир, иначе в такова несъответсвие с много други аспекти на неговия ум. Този елемент го е накарал да свърже английския свят на феите с големия Принц на Атина, и да използва една толкова позната за английското ухо дума, когато говори за земята – а именно, “акър” в старогръцкото или елевзинско значение на думата, а не в английското!

    Сред акрите ръж
    скрили се те изведнъж –

    [“Както ви харесва”, V.iii]

    Или – “да претърсят всеки акър от изкласилите ниви” [“Крал Лир”, IV.iv], имайки предвид “гребен” или “било”, а не “агър”, както в корена на “агри-култура”. Не на последно място, в нашата детска приказка името на Джак, строителя, чудесно може да замести Дедал, позовавайки се на идеята за “Jack-of-all-Trades” [буквално “Джак във всички занаяти” (майстор в ни един) – английски израз]. За гръцкия майстор зидар можете да научите повече от последните страници на книгата ми “Aratra Pentelici”. Днес мога само да ви кажа, че той въплъщава силата на най-високото човешко майсторство (за разлика от божественото майсторство). Историята и постижението на Дедал илюстрират както доброто, така и злото, които произлизат от сръчността, лишена от душа. В най-дълбокия смисъл на думите, той е бил за гърците “Джак във всички занаяти, майстор в ни един” – истинският майстор във всеки занаят е бил винаги бог. Специалното умение или занаят на Дедал са били инкрустациите или сглобките длаб и зъб, най-вече инкрустациите на черни елементи в бели.

     

    И тази къща, която построил, била най-майсторското му дело, най-сложната виеща се навътре плетеница. Гърците запазили спомена за нея вовеки веков в този орнамент по краищата, гръцкият меандър, който се завива и повтаря, и който веднага можете да разпознаете в тези две изображения на самия лабиринт на Дедал, на монетите от мястото, където лабиринтът е бил построен – Кносос, на остров Крит; и на  монета от същия град, виещ се около главата на Тезей.

    11. Разбира се, меандри и виещи се линии са се използвали и в орнаменти на места, където е нямало лабиринти – вероятно много преди да се появят те. Никой символ не е изобретен точно когато е трябвал на някого. В символ в един момент се превръща вече приета и позната форма или каквото и да било. Конете са имали опашки и луните – четвъртинки, много преди турците да се появят; но това не значи, че конската опашка и лунният сърп носят по-малко символно значение за османците. Така, ранните форми на орнаментите са почти еднакви измежду всички народи, проявили някакъв талант в декорацията: народите влагат значение в тях в последствие, когато сами започват да влагат значение в себе си. Ако оставите острието на някакъв инструмент да вибрира по повърхността на неизпечена ваза, докато се върти на грънчарското колело – ще получите вълниста или зигзагообразна линия. Вазата се завърта веднъж, но двата края на вълнистата линия се разминават; преодолявате грешката като превръщате едното в глава, а другото в опашка, – и ето ви символът на вечността – ще рече, и то е задължително – ако вече имате идея за вечност!

    12. Друг пример – свободният замах на писалката в края на писмо често се завърта спираловидно. В изписването на тази линия няма специална изобретателност или духовно чувство. Червеят рисува такава линия, докато се навива около себе си, пъпката на папрат – също, както и морският охлюв, градейки черупката си. И все пак, като завършен образ върху йонийски капител, или уловена в извивката на акантов лист на коринтски капител, тя се превръща в основен елемент на красивата архитектура и на орнамента за всички времена. И е красноречива в своя несекващ символизъм, представляващ силата на вятъра и на вълната при атиняните, и силата на старата змия, която е дяволът и Сатаната за строителите на готически катедрали: а всъщност, много често и на двете, тъй като Дяволът се възприема и като принц на въздушната сила – като в историята на Йов и в прекрасната история на Буонконте от Монтефелтро в Данте. А ето в разказа за Тезей на Чосър – който, за лош късмет, се води от по късната, клеветническа идея за Тезей, според която той изоставя любимата си, своята спасителка, – Чосър му пожелава да продължи не с божия, а с дяволска благословия, и то доста енергично –

    “A twenty-devil way the wind him drive”

    [“Вятър с двайсет дяволски сили кораба да понесе” – из “Легенда за добрите жени”, “Легендата за Адриана от Атина”, стих 292]

    Затова всъщност Чосър заслужава гнева на Бога на Любовта (не би трябвало да вярва такива неща за Тезей!), когато се приближава прекалено до маргаритката. Ще изпиша хубавите стихове, осъвременявайки правописа, за да ви е по-лесно да ги разберете: –

    И коленичейки до цветето, с най-благо намерение,
    Застинах, за да разбера какво са искали да кажат.
    Бях неподвижен като камък, докато накрая
    Богът на Любовта към мен очи сниши
    И каза: “Кой тук коленичи?” И отвърнах,
    Казах: “Сър, това съм аз” и приближих,
    За да го поздравя. – И рече той: “Как смееш да стоиш,
    Тъй близо и самонадеяно до моето цвете?
    И червей е от тебе по-достоен
    До цветето ми да пълзи.”
    “Защо, Сър,” – казах аз – “простете?”
    “Ти” – ми рече той – “във любовта си неспособен,
    А маргаритката е моят знак, горда в свойта прелест.
    За мен си враг и с всичките ми верни спориш
    И старите ми поданици клеветиш.”

    [Пролог на “Легенда за добрите жени”, ст. 308-320]

    Само затова, че е говорил лошо за дамите, обаче, Чосър изпитва угризения – най-вече за Кресида. А аз преписах тези стихове за вас, защото същинското проклятие на нашата епоха е, че говорим лошо не само за дамите, но и за рицарите и за всичко, което в миналото ги е правело благородни. Ха, дори и за светците лошо говорим; и първата ми работа следващия януари ще бъде да ви разкажа за нашия Свети Георги, много различен от просветената божем модерна американска представа за него, според която той не бил нищо повече от мошеник, продавач на бекон (явно това ни е достатъчно  в днешно време!).

    13. Но да се върнем към къщата, която Джак построи. Несъмнено бихте искали да узнаете, дали Джак наистина я е построил. Ако става дума за истински тухли и вар – не, не мисля; ако става дума за варовик и пещерни гробници – най-вероятно да, построил я е; няма значение как; някакси Джак я е построил, защото има изображение на постройката върху  монетите на града. Построил я е така, както Св. Георги е убил змея. Затова и вие слагате неговия образ върху  монетите на вашия град.

    Същинският, изкусно сътворен лабиринт може и в действителност да е съществувал – кой знае. Един съвсем истински лабиринт е бил построен от дванадесетте братя крале на Египет. Той е бил на два етажа, единият, за да живеят хората в него, другият – за крокодилите. И горният етаж се виждал отдалеч и бил наслада за очите, в едни далечни истински времена. От друга страна, не знаем някой да е виждал лабиринта на Джак: но при все това, действителният лабиринт не се е превърнал в модел на каквото и да било, а призрачният лабиринт на Джак е задал модела на почти всичко линейно и сложно. И красивото му привидение разцъфва днес, специално за вас, всяка пролет във формата на жизнения глог в Хемптън корт. [През 1690г. в Хемптън корт е построен лабиринт от жив плет, който съществува и до днес.]

    14. Сега, в образите на този въображаем лабиринт, забележете, че критския модел и този на катедралата в Лука си съответстват в това, че се състоят от една единствена пътека или линия, навита около себе си. Вземете парче огъваща се  верига и я сложете на земята, сякаш е пътека: и без прекъсване, тя ще очертае една от три възможни фигури. (Двата критски лабиринта са всъщност по един и същи модел, като изключим това, че единият е квадратен, а другият – кръгъл [виж картинките]). Спомнете си сега, че думата “лабиринт” означава “въже-пътека” или “кравай от въже пътека”. Първата сричка вероятно е същата като тази в английското име Лаура, “пътят”, а методът му е описан съвършено от Чосър в един стих в “Легенда за Адриана” – “И къщата се виеше насам-натам”. И в тази връзка, забележете също така, първо, че ако стените бяха истински, вместо призрачни, нямаше да е никак трудно нито да излезете, нито да влезете в лабиринта, тъй като човек  би могъл да влиза и да излиза единствено от истинска сграда. Но ако стените са привидни, а преминаването им би направило окончателното влизане или излизане невъзможно, то нишката на Ариадна ви е наистина необходима.

    Второ, забележете, че въпросът въобще не опира до влизането в лабиринта, а до излизането. Нишката, при всички случаи, може да ви помогне, само ако я носите вече с вас; и ако паякът, или някое друго чудовище в средата на мрежата, ви изяде, помощта, която нишката би ви оказала, за да се върнете, би била напълно безполезна. Така че, нишката на Ариадна предполага, че дори победата над чудовището би била напразна, ако не можете да се освободите от неговата мрежа.

    15. Всичко това можете да научите от наличните монети и резби. После, можете да се допитате и до традицията. Тезей, както споменах по-рано, е великият основател или законодател на атинската държава; но той е знаменит като такъв, защото е Миротворец. Докато преди хората са живели отделно, той ги събира да живеят в съдружие, и докато преди пътищата са били опустошавани от разбойници и диви зверове, той ги прави свободно проходими. Тезей е унищожителят на всеки скотски и див елемент. Той представлява онзи вид човешка, или човечна, власт, която ще намерите тук, както и във всички мои книги върху политическото, изразена в думите “Благост и Справедливост”. Гърците в своите мисли се съсредоточават предимно върху второто, а Тезей, именно защото въплъщава първото, се изправя пред най-трудните за него въпроси – тези, засягащи наказанието и раздаването на справедливост за престъпления.

    16. Справедливостта при гърците е наложена от трима велики съдии, които живеят на три острова. Еак, обитаващ остров Егина, администрира справедливостта в разпределението или “разделянето”, засягаща предимно собствеността, и неговите поданици, бидейки по природа работливи, някога били мравки. След това ги нарекли хората-мравки – “Мирмидонци”.

    На второ място бил Минос, който живеел на остров Крит. Той е съдията, наказващ престъпленията – за него след малко. Третият съдия, Радамант, наричан от Омир “златния” или “сияйния”, е онзи, който награждава добродетелта. Той живее на блажен остров, покрит с цветя, който ничие човешко око още не е видяло и чийто тих морски плясък никое живо ухо не е чуло.

    Защото най-същественото и най-първо условие на добродетелта е, че тя не знае за никакви блажени острови и не вярва в тях, докато сама не ги открие, когато дойде време за това.

    И двама от тези трима съдии са архитекти, но третият е просто градинар.  Еак помогнал на боговете да построят стените на Троя. Минос наредил да бъде построен лабиринта около Минотавъра. А Радамант просто садял дървета – със златни плодове – покрай водите на покоя и покривал тихите вълни с лилии.

    17. Те са правили тези неща, казвам ви, и това е самата истина, макар и завинаги забулена в облаци. Но тези неща са все още с нас и до днес. Никой град на тази земя не е по-истински от Троя. Много отдавна, нейният принц е бил влачен мъртъв около стените, издигнати от Еак. Но благородството на Троя не умира с нейния принц. Само преди няколко седмици, всъщност, сам аз стоях, както ви споменах, с моя добър приятел г-н Паркър на брега на Тибър, за да наблюдавам как гущерите си играят в процепите на стените, построени от Еак за неговите странстващи троянци. И може би, за да се върнем в помнени времена, някои от вас са се разхождали по “Тауър стрийт”, без да подозират дори, че кулата на тази улица също е построена от Еак на брега на Темза за неговите странстващи троянци и за техния Кесар; а на самия Тауър Хил – където ме обраха тъкмо онзи ден едни съвременни еакиди – се издига Английският монетен двор, който “разделя” златото от среброто, както първо Еак го е разделил на неговия остров Егина, сечейки разбираеми монети и печати, за да могат хората да отдадат Кесарю онова, което е наистина кесарево.

    18. А лабиринтът на Минос е още по-действителен, или във всеки случай, по-действителен за нас. Какво е бил и какво все още е, например, в Лука, ще научите във Флоренция, където Данте ви е разказал какво мисли за него, а Сандро Ботичели ви го е нарисувал.

    Адът, който толкова много хора си мислят, че е единственото място, описано от Данте (макар че и това негово описание не познават), е разделен, казва той,  на горна, средна и долна яма. Обикновено това общо деление се подминава, поради по-сложната форма на деветте кръга. Но нека да си припомним, колкото по-надълбоко са кръговете, толкова по-малко са те: шест от тях са в горната част на ада; два – в средната; един – в най-долната. Тази пропорция е много хубава и особена. Тя има лабиринтообразна структура, като трите измерения са под прав ъгъл едно спрямо друго, а около тях се очертава спирала. Показвам ви го с тази линия, защото за Данте слизането в ада е спираловидно (като навиването на червей или змия); то включва дори и пòлета на Герион – “ruota e discende” [“кръжи и се снишава”]. Минос отсъжда в кой кръг да бъде изпратен всеки грешник по един съвършено лабиринтообразен начин – като увива опашката си около себе си толкова пъти, колкото е нужно, за да посочи кръга.

     

    19. Най-горният и най-малко страшен ад, със своите шест кръга, е за тези, които не са овладели себе си, но и не са желали зло другиму. В най-долния от тези шест кръга, ограден с едни и същи стени заедно с по-страшния среден ад, чиято воня се носи нагоре и пари носовете им, са хората, които не са овладели мислите си: те са затворени в гробници от огън, така че умовете им сега са насочени към някаква цел. Не би било лошо, приятели мои, всички вие, които толкова сте се загрижили за свободата на мисълта и свободата на медиите, да се позамислите върху тези идеи на Данте.

    20. Двата по-долни средни ада са за онези, които нарочно са причинили зло на другите. Някои от тях са вършили зло открито, а други чрез измама. Измамниците са в по-долния кръг. Но има и по-важно разграничение от това, дали един грях е глупост или мошеничество: и то е дали е бил извършен студенокръвно или топлокръвно. Греховете, причиняващи злини, които са извършени топлокръвно – ще рече, под влиянието на някаква страст – са в средния ад. Но греховете, извършени не само без страст, но срещу самата страст, от които лъха студ, далеч под точката на замръзване, са запратени на дъното: в деветия кръг на ада.

    21. Сега, може би не си давате сметка, но аз не бих се наел да пиша “Форс”, ако вече не бях отдавна до голяма степен излекуван от склонността си да се шегувам, както е бил и Данте [виж началото на Песен 32 на „Ад”]– защото изминавайки моя скромен, криволичещ път, съм слизал достатъчно надолу в стесняващите се кръгове и съм успял да зърна онзи ад на дъното – адът на Изменниците. И съм разбрал нещо, което малцина са разбрали за предателството – че не лъжата е най-ужасното нещо в него, а студеното сърце. Затова този Ад е лед, а не огън, и то лед, който нищо не може да разчупи.

    Нещастници, от всичките най-уродливи,
    на дъното, което сили нямам да опиша;
    по-добре овце или кози да бяхте се родили!

    Обърнах се при тези думи и видях пред мен
    и под краката ми – замръзнала вода,
    езеро от студ сковано във стъкло.
    Никога такъв воал от лед не е покривал
    ни Дунава във Австрия, ни Дон
    под мразовитото небе; и да се срутят
    Тамберник или Пиетрапана [Вихрен или Мусала] върху леда
    не биха го нащърбили дори по бреговете.
    И както жабата клечи и като квака
    над тинята издига бузи, когато
    селската мома и във съня си нива дообира,
    така и морави от студ до тази част,
    където по телото си личи срамът,
    душите жални във леда стояха,
    тракащи със зъби като щъркел с клюн.

    [“Ад”, XXIII. 12-16, 23-32, 34-35]

     

    22. Краката повече не могат да се лутат в лабиринта и очите, до преди в жестокостта си сухи, сега са ослепени от замръзнали сълзи. Но в средния ад, този за „топлокръвните” грешници, има други езера – като, например, езерото от горещ катран, в което къпането не е като в Серко (Серко е реката в Лука, а Пиетрапана е планината на Лука). Но обърнете внимание – за да се върнем към главната ни задача – голямото врящо езеро  на Флегетон в тази горна адска страна е червено, а не черно; и изворът му, като този на замръзващата по-долу река, се намира на остров Крит! в планината Ида, която „някога ликуваше в зеленина и бистри реки” [„Ад”, песен XIV, стих 93]. Трябва да прочетете тази част сами – “Ад”, песен XIV – защото няма място да ги препиша тук. Когато Данте я вижда за първи път, тя му се струва като “поток, от чиито алени вълни настръхнах в ужас”. Вергилий го завежда да види извора, най-забележителното нещо, което той самият е видял в ада, откакто е влязъл там. Но голямото езеро на този извор е под срутила се планина, като насипите на Алпите, през които Адидже пенливо се спуска надолу към Верона. – И върху този камънак лежи врагът на Тезей – Минотавърът:

    И там
    лежеше – на ръба на рухналата бездна –
    уродът, позор за Крит – щом ни видя,
    сам себе си захапа, от ярост сякаш обладан.
    Водачът ми към него се провикна: “Мислиш може би,
    че тук до мен е Дукът на Атина?”

    [“Ад”, XII. 11-17]

     

    За Дука на Атина, обаче, и за врага му, днес нямам време повече да ви разказвам; ще спомена единствено, че Минотавърът е въплъщение на двата, в същността си скотски, гряха –  на Гнева и Похотта; и че и Гневът и Похотта са в човешката природа неразривно свързани с нейната най-голяма добродетел, Любовта. Затова Скалите в Дантевия ад, на които лежи Минотавърът, са се разцепили и рухнали в миг, в който “Вселената потръпваше от любов” – (последният момент на Разпятието) – и лабиринтът на тези страсти не е нито просто съновидение, нито просто изображение на критски монети. Правилното втъкаване на Гнева и Любовта в постигането на справедливост е най-важният въпрос, отнасящ се до земните закони, с който е трябвало да се справи атинският законодател. Погледнете, ако можете, Оксфордските ми лекции, пар. 89. И така, трябва да оставя Тезей за момента; в следващото писмо, което ще е коледно и весело, наистина трябва да се постарая да си оставя място да ви разкажа за зеленчуковата супа на Тезей.

     

    из ПИСМО 25

    Едно пени

    Брантууд, 4 януари, 1873г.

    14. Сред писмата, които получих, има едно от работник, явно със значителен опит, който се жалва, че в неговия край “литературните институти са провал”.

    Е да, литературните институти ще се провалят навсякъде, докато продължавате да мислите, че е достатъчно да си купите една книга и да знаете азбуката, за да можете да я прочетете. И едно изречение не бихте могли да разберете от дадена книга, докато думите на автора просто приличат на вашите думи и мислите му приличат на вашите мисли. Думите в една книга могат да ви бъдат понятни само дотолкова, доколкото умът ви е ведно с ума на автора.

    Онзи ден, например, на една сергия с книги, си купих Шекспир за един шилинг. Нашият деветнадесети век е вече толкова богат, изобретателен и литературен, че може да отдели един шилинг за Шекспир – тоест, може да произведе своя Шекспир в джобен формат за тази сума – и е готов именно до тази степен да инвестира спечеленото в литература. Добре. Ето, имате Шекспир, пълните съчинения, в джоба си. Ще можете на спокойствие да четете най-големия сред драматурзите и да формирате своя литературен вкус по него.

    15. Какво ще кажете да прочетем един-два стиха заедно тогава, вие и аз – може би аз не бих могъл да ги прочета, без вашата помощ.

    And there, at Venice, gave
    His body to that pleasant country’s earth,
    And his pure soul unto his Captain, Christ,
    Under whose colours he had fought so long.

    [“Ричард II”, IV.i]

     

    И там, във Венеция, отдаде
    Тялото си на земята на тази приятна страна,
    И душата си чиста на своя Капитан, Христос,
    Под чиито знамена се би тъй дълго.

    Какво според вас има предвид Шекспир, наричайки Венеция “приятна” страна? Каква ще да е била или би могла да бъде една приятна страна за него? Същата, която би ви била приятна на вас или по-друга? Имало ли е въглища в тази земя на Венеция, например? Ами газ, който да се произвежда от тях? Ами желязо?

    И отново. Какво е “чиста” душа за Шекспир, или какво има предвид той под “Чистота” въобще? Как става една душа чиста и как става тя мръсна? Сигурни ли сте, че вашата душа е чиста? Ако не е, то колко вероятно е нейното мнение по въпроса за чистотата да съвпада с това на Шекспир? И не бихте ли могли да изтълкувате “чиста душа” като “зряла” или “скромна” душа [игра на думи с “mure”, зряла, и “demure”, скромна, сдържана], или “покрита”, или “непроницаема”, ако не знаете какво Шекспир влага в тази дума?

    И отново. Какво има предвид Шекспир, когато пише “капитан” или “глава” [етимологическото значение на “капитан” от лат. caput, глава]? Какви са неговите представи за ролята на главата, раменете или краката, било то при човека или при боговете? Вие самите виждали ли сте капитан, как мислите – истински капитан? А когато сте го видели, дали сте го разпознали като капитан?

    И отново. Какво има предвид под “знамена” Шекспир? “Веселите декоративни флагчета” на американския цирк на Хауи и Къшинг? Или знамената с вдъхновяващи надписи на тема Въздържание и Свободен пазар, под които вие шествате понякога, предвождани от оркестър? Или са някакви знамена по-избледнели и разпарцалени от тези?

    16. Какво има предвид под всички тези думи, ще можем да разберем най-добре, ако прочетем малко за историята на един от тези английски благородници, споменати по-горе – а именно, Едуард III Английски. Защото той първи раздели на четири нашите гербове и не мога по-достойно да ви го представя, освен като ви кажа, че той се е бил именно под командването на такъв капитан и под такива знамена, каквито Шекспир има предвид.

    Под командването на капитан, обърнете внимание, въпреки че сам е бил Крал, и то горд като такъв. Ето за какво иде реч: “Когато кралят на Англия чу тази новина” (че Жофроа дьо Шарни приближава към града Кале и че Амери Павийски, мнимият ломбардец, го поддържа в играта), “кралят тръгна от Англия с 300 въоръжени мъже и 600 стрелци, качи се на кораб в Довър, и по време на вечерните молитви пристигна в Кале, и разположи хората си в засада около замъка, и остана и той с тях. И каза на месир дьо Мани: “Сър Уолтър, бих искал ти да оглавиш това наше изпитание, а аз и синът ми ще се бием под твоите знамена”. Месир Жофроа дьо Шарни беше тръгнал от Арас на последния ден от декември, вечерта, със своите въоръжени мъже, и пристигна край Кале към един през нощта, – и каза следното на рицарите си: “Нека ломбардецът бързо да отвори портите – ще умрем от студ.” “За Бога” – каза Пепан дьо Вер, “ломбардците са хитреци– първо ще проверят флорините, за да се убедят, че няма фалшиви.” (Виждате колко важни са били тези монети; ето ви една гравюра на флорин – чисто флорентинско злато – за да можете да я разгледате, не като някой ломбардец, а открито и честно.) [Ръскин на друго място разглежда флорина като цвете-монета на цветето-град Флоренция.] И при тези думи кралят на Англия, заедно със сина си, дойде да се бие под знамето на Сър Уолтър дьо Мани. И имаше и други знамена с тях, а именно, на графа на Стафорд, графа на Съфолк, месир дьо ла Вер, и това бяха на този ден. Когато французите ги видяха да идват и чуха вика “Мани, на помощ,” разбраха, че са били предадени. Тогава месир Жофроа каза на своите хора, “господа, ако побегнем, сме загубени; най-добре е да се бием с добра воля – има надежда да надвием.” “В името на Св. Георги”, казаха рицарите, “истина казваш и нека зло сполети онзи, който побегне.” Тогава те се оттеглиха малко назад, защото бяха много, слязоха от конете и ги пуснаха. И кралят на Англия, под знамето на месир Уолтър дьо Мани, дойде с хората си, всички пешком, да се изправят срещу враговете си, които бяха разположени наблизо, с пет фута по-къси копия пред себе си” (поставени с дръжките в земята и с остриетата напред, осем или десет фута дълги, независимо че са били скъсени с пет). “При първото настъпване битката беше трудна и кралят спря пред месир Юстас дьо Рибомон, който беше силен и смел рицар. И се би с краля толкова дълго, че беше чудо; да, и прекрасно да ги гледаш. После всички се хвърлиха в битката” (англичаните са настъпили, мисля, защото кралят е бил достатъчно зает с Юстас, макар да е бил един от най-добрите рицари в Европа); “и имаше голямо и тежко преплитане на мечове и копия – и там се биха добре, от французите, месир Жофроа дьо Шарни и месир Жан дьо Ландас, и месир Гавен дьо Бельой, и господарят на Креск; и други; но месир Юстас дьо Рибомон надмина всички – той удари краля в коленете два пъти, но накрая му предаде меча си, като каза, “Сър, предавам се като ваш пленник, защото победата принадлежи на англичаните.” Тъй като тогава вече всички, които бяха с месир Жофроа дьо Шарни, бяха пленени или убити. И последните двама бяха пленени и най-много се би месир Юстас дьо Рибомон.

    Така, когато тежката задача бе изпълнена, кралят на Англия се оттегли в замъка в Кале. И накара да доведат там всички рицари-пленници. Тогава французите разбраха, че кралят на Англия е бил там лично, под знамето на месир Уолтър дьо Мани. Така също, кралят прати да им съобщят, че, тъй като е Нова година, ги кани всички на вечеря в замъка на Кале. Така че когато дойде време за вечеря” (в ранния следобед на 1-ви януари 1349г.), “кралят и неговите рицари се облякоха и сложиха нови дрехи; и французите също се облякоха в хубави празнични одежди, защото кралят го бе пожелал, макар да бяха пленници. Кралят седна и сложи до себе си тези рицари, което беше голяма чест. И благият принц на Уелс и английските рицари им служеха, сервирайки им първото ястие, а на второто отидоха да седнат на друга маса. Така им бе прислужено в мир и охолство. След като се наядоха, отнесоха масите, но кралят остана в залата сред френските и английски рицари. И беше без корона, носейки само венец от бисери. И отиде при всеки един поотделно, а когато се обърна към месир Жофроа дьо Шарни, промени изражението си някак, и поглеждайки го отстрани, каза:

    – Сър Жофре, – дължа ви по право малко обич, предвид че през нощта щяхте да ми отнемете това, което ми е толкова скъпо. Радостен и щастлив съм, че приех тежката задача.” При тези думи той отмина и остави месир Жофроа, който не отвърна нищо. И така кралят се приближи до месир Юстас дьо Рибомон, на когото каза ведро: „Месир Юстас, сред рицарите, които съм виждал по целия свят, ти най-храбро нападна врага си и защитава тялото си: никога в битка никой не ми е създавал толкова работа, гърди срещу гърди, както ти днес. Давам ти наградата на деня, и то пред всичките рицари на моя собствен двор, както е справедливо.” При тези думи кралят свали венеца, който носеше (който беше хубав и богато украсен) и го сложи на главата на месир Юстас. И каза: “Месир Юстас, давам ти този венец, защото днес беше най-добрият боец от всички и от двете страни на крепостните стени, и те моля да го носиш през цялата идна година от любов към мен. Зная, че ти си великодушен и любвеобилен и се радваш да бъдеш сред дами и девойки. Затова където и да отидеш, казвай им, че аз съм ти го дал. Освобождавам те от плен и можеш да заминеш утре, накъдето поискаш.” [Преводът на Ръскин е със съкращения.]

    17. Сега, ако това кратко обучение по история не ви е доставило удоволствие, казвам ви го откровено, то не е по вина нито на Едуард III, нито на Фроасар, нито на мен. Вината би била само ваша, тъй като ви липсва веселостта, предаността или великодушието, за да разберете за какво иде реч. Но да предположим, че притежавате тези качества и че всъщност ви е допаднала току-що прочетената история. От това никак не следва, че и в Литературния ви институт тя би ви доставила удоволствие. Там, най-вероятно, бихте попаднали на някой съвременен сбит преразказ, написан на обигран език. Би било голям късмет да случите на добра историческа книга, като тази на Робърт Хенри, която споменах по-горе и аз ползвам постоянно като интелигентен и достоверен източник. Но чуйте как е разказано там за тази вечеря в Кале:

    “Тъй като Едуард много ценял личната храброст, наредил всички френски рицари и благородници да бъдат нагостени от принца на Уелс в голямата зала на замъка. Кралят влязъл по време на гощавката и разкрил на своите пленници, че и той е участвал в последната битка, и е рицарят, който се е сражавал гърди в гърди със сър Рибомон. Тогава, обръщайки се към същия този благородник, той му върнал свободата, подарил му диадема, украсена с перли, като го помолил да я носи в негова чест, и го обявил за най-ловкия и смел рицар, с когото някога се е бил.”

    18. Ако нямате възможност да четете никаква друга история, освен тази, то тогава – казвам го най-искрено – по-добре е да не я четете въобще. Не ви е нужно да знаете каквото и да било за Едуард III, но ви е абсолютно необходимо да знаете нещо жизнено и истинско за някого; и да разполагате с живот, а не с обигран език.

     

    из ПИСМО 28

    Надници за служба

    Брантууд, 20-ти февруари 1873г.

    4. В писмото си от преди два месеца споменах, че трябва особено да почитаме осем светци, измежду които и Св. Павел. Най-неочаквано, само няколко дни по-късно, научих, че немските критици най-накрая със сигурност са установили, че Св. Павел бил Симон Мага. Няма значение дали е бил маг или не; ако е бил, то имаме седем светци и един от Магите, които да почитаме, вместо осем светци. Съвсем ясно е, че авторът на 13-та глава от Първо послание до Коринтяни трябва да бъде уважаван и слушан: не като някой, който ни учи за спасението чрез вярата, още по-малко за спасението чрез говорене, нито пък за спасението чрез подаяния или мъченичество – а защото е храбрият, презрял вярата, дара на думи и горенето, щом любов нямаме. Но този наш век е пълна противоположност на Павловата доктрина; и без особен талант във вярата или в мъченичеството, развързал по-скоро човешки, отколкото ангелски езици, той си мисли, че може да напредва, не само без любов към ближния си, но като разчита на точно обратното във всичките си деяния – на себелюбие и на принципа всеки човек сам за себе си – или може би трябва да кажем, всеки звяр сам за себе си. Нима вашата модерна социална наука не заяви открито, че вече не ви смята за човеци, ами за Хищници? Поради което и сметнах за необходимо да ви обясня в предишното си писмо значението на думата “парк” [прастара дума според Ръскин – „заградено място за диви зверове”, резерват]. Вие вече свалихте огражденията около тези малки зелени места – и в един много страшен смисъл превърнахте цяла Англия в парк. Уви! – поне това да беше. Парковете са за полските зверове, които могат да живеят в мир заедно, а вие себе си превърнахте в пустинни зверове, скръбни същества, за които тревата вече не е зелена и роса не роси поляните и бреговете на реките. Няма цветя за вас – нито дори гола, но спокойна земя, на която да легнете, само пясъчни наноси и суха пръст, където дори дяволи не биха намерили отмора. Тук-там, покрай нашите сладки английски води, сеячът може все още да прати вол и осел, но за хора с волски и с магарешки глави – не за тях е паркът, по никакъв начин; за тях е всевечният Обор. Тъй като всеки човек и всеки звяр са на мястото си, това избрахте за свое вие.

    5. Заглавната илюстрация, която избрах за този месец, ви дава най-пълен образ на този обор или лабиринт, който гърците предполагали, че Дедал е построил, за да затвори в него скотската природа, присадена в човешката. Човекът с бича глава. Гръцкият Дедал представлява силата на механичното изкуство, в противовес на изкуството на въображението. И тази архитектура, според гърците и флорентинците, той е създал за човешките зверове. Нима ще се намери друг образ, който по-добре да представя общия изглед на вашата архитектура сега? Когато дойда тук в Конистън, минавайки през Престън и Уигън, всеки път ми се струва, че виждам самия лабиринт, само че по-висок и с пушещи комини, или пък обърнат на една страна, виещ се в хиляди кръга на ден.

    6. После, самото изписване на името така отговаря на модерното ви образование! Изпуснали сте първата буква на живота си; и започвате с А като Аз, вместо с Л като Любов; останалите букви са къде малки, къде големи, къде кривнали, а всички заедно изписват едно – Объркване. “Abberinto”.

    Що се отнася до останалото, старият флорентински гравьор е взел историята така, както тя е била в обращение тогава – Тезей изоставя Ариадна (но всъщност, тя е буквата Л, загубена в неговия живот [както е изписано на гравюрата]), а освен това, ако действително някъде е сбъркал, то вината е изцяло на Титания :

    Нима не го поведе ти във заблещукалата нощ
    И не заради теб на светлата Аглая той изневери
    И на Ариадна, и на Антиопа?

    [„Сън в лятна нощ”, II. 1]

    7. Ако очите ви са млади, или пък можете да помогнете на остарелите си очи с лупа, ще намерите в тази рисунка цялата история на Ариадна. Най-отпред Тезей ѝ дава вярната си дума. Имената им – TESEO . ADRIANNA – са изписани под фигурите им. Той се е облегнал на обърнатата си тояга. Тя му носи три кълба прежда, в случай, че едно кълбо, или дори две, се окажат недостатъчно дълги. Шапката му с пера символизира земната победа. Нейната крилата шапка – небесна сила и надежда. После, отстрани на арката на входа на лабиринта, Тезей е завързал единия край на нишката за една халка и можете да видите гърба и левия му крак, докато той влиза. И точно отгоре, в края на приключението, той отпътува с кораба си от Наксос, вдигнал черно платно. Вляво се вижда остров Наксос и изоставената Ариадна, която маха на Тезей да се върне, завързала шала си за пръчка. Тъй като Тезей не се връща, тя се хвърля в морето – можете да видите краката и ръката ѝ, която все още държи пръчката, след като вече се е хвърлила с гръб към водата. В този момент, Юпитер, GIOVE, се спуска отгоре и я изважда от морето. Лицето ѝ, окрилено от двете страни, е вдигнато към него. После той я отнася в небесата. Държи я през кръста, но, странно защо, тя не мисли за Юпитер в този момент, а за нещо над него и повече от него. Ръцете и главата ѝ са вдигнати, сякаш силно копнее за нещо. Но вдясно, друг някой пада в морето, без никой да го вдигне. Бащата на Тезей се хвърля в морето от крепостните стени на Атина и неговите крака се виждат, докато потъва. Но няма Бог, който да го извади от морето. Той остава на своето място. Ариадна също.

    8. “Къде се е чуло и видяло такава абсурдна стара рисунка или история! Тези фойерверки, сред които Юпитер се спуска, с черни искри, вместо с бели! И най-важното от цялата работа – “страховитата битка” със звяра – въобще я няма, а има, общо взето, само човешки крака, стърчащи от водата, като в съвременна пантомима, само че далеч не е толкова хубаво.”

    Това си мислите, нали? Е, тази рисунка, такава, каквато я виждате, е “изящно изкуство” (ако се доверите на мнението ми в собствената ми област). И дори тази бледа фотография на рисунката струва повече от всичките картинки във вашите “Илюстровани новини” или “Илюстрейтид таймз” за цяла година. И не само струва повече от тях, ами двете дори не могат да се сравняват, защото илюстрованите вестници определено ви вредят и колкото повече ги гледате, толкова по-зле става за вас. Но колкото повече гледате тази рисунка, колкото повече мислите за нея, толкова повече ще можете да извлечете от нея добро.

    9. Обърнете внимание, например, на този абсурден гребен на шапката на Тезей. Зад него, ако се вгледате, ще видите, че и неговия шлем красят крилата на надеждата, но щръкналите нагоре пера почти изцяло ги скриват. Не сте ли виждали нещо  подобно и преди? Тук перата са пет, да. Но нима не са ви познати от другаде тези къдрещи се, щръкнали високо пера – макар че там са само три?

    Онзи принц [Черният принц, син на Едуард III – виж по-горе откъса от Фроасар], който се грижеше за баща си и за френските рицари в замъка на Кале, ги носи същите, в памет на добрия рицар и крал, който се би, макар и сляп, при Креси [слепият крал на Бохемия, Ян Люксембургски се бие на страната на французите, тъй че английският принц носи перата в чест на достойния си противник]; а той ги носеше с мотото, което ви е така добре познато, но никак не искате да приемете за себе си – “Аз служа”. Също така, на шапката на Рицарите на Св. Георги има бели пера от “три птици”, но и на тази на Принца на Уелс, и там те са още по-подходящи, защото щраусовото перо означава ред и управление: както видяхме, въпреки че влакънцата на щраусовото перо са дълги и редки, вятърът не може да ги заплете или разроши. “Така, това перо подобава на онзи, чийто ум нищо не може да смути и чийто дух не се поддава на безпокойство, а е винаги един и същ.” Виждате ли как едно нещо потвърждава и осъществява друго в мислите и символите на тези тъй презрени от вас хора от миналото? Спомняте ли си думите на Фроасар за гощавката за Нова година в Кале?

    “И им прислужиха в мир и охолство”.

    [След битката в Кале, английските рицари, начело с Черния принц, прислужват на победените французи, поднасяйки им лично празничната новогодишна вечеря.]

    Е, в това отношение вие сте въвели подобрения. Трябва поне това да ви призная – в Улвъртън и Ръгби и други подобни места за отдих.

    Тезей, значи, за да приключим с него за момента, носи тези пера, именно защото е Въдворител на Реда и Закона в Атина. Той е принц и основоположник на Държавата. Вашият Принц на Уелс ги носи по подобен начин, като основоположник на Държавата при нас (подигравателното и нарочно беззаконие на Хенри V, докато е Принц, който въпреки всичко не нарушава закона и не губи контрол над себе си, е един от най-красноречивите знаци, ако можем правилно да го разчетем, в цялата история на света). А сега бих искал заедно да помислим върху истинското значение на думите, с които бива основоположена една Държава:

    “Аз служа.”

     

     

    Обратно към съдържанието на броя.

    Прочети “Ламцадрица” на Рада Барутска.