• Ричард Лъвското сърце

    Джон Ръскин

    из “Форс клавигера: писма до работниците на Великобритания”, 1871г.
    Превод от английски Олга Николова.

    Свали txt.

    Печат на Ричард Лъвското сърце, 1177г.

     

    ПИСМО 3

    Ричард Английски

    Денмарк хил, 1-ви март, 1871г.

    Приятели мои, – С ваше позволение, днес ще почетем малко история. Може би не бихте дали позволението си, всъщност, защото е възможно да си мислите, че сте се начели на история в сутрешните и вечерните “Газети”. Но не. Във вестниците няма история за четене. Виж, дописки за случващи се събития има. И ако можеше поне един вестник да се ограничи да излага само добре пресeти факти, превръщайки се не в издание за “новости”, а за “старости”, и ако можеше да предлага само провереното и истинското (като старо вино), едва след като нещата вече могат да бъдат установени с точност; като избира също така, от всички неща, които могат да бъдат оповестени, само жизненоважните, предавайки ги кратко и ясно на чист английски – е, тогава не зная дали би си струвало да се продава такъв вестник, но със сигурност би си струвало да се чете и би си струвало да се чете само той.

    И все пак, да знаеш какво се случва ден след ден не е равнозначно на четенето на история. Случващото се сега е само кратка сцена от голяма пиеса, от която никой нищо не би могъл да разбере, без да знае нещо за действието, развило се в миналото. И дори от него – толкова голяма е тази пиеса – в най-добрия случай, човек може да разбере съвсем малко. В историята, обаче, както и в науката, и малко да знаеш, ако го знаеш добре, ще ти бъде полезно; но ако знаеш малко и го знаеш зле, то не само не ще ти бъде полезно, а и ще ти навреди по фатален начин.

    2. Всичките ви вестници, например, в следващите месеци ще се надпреварват да нищят въпроса по чия вина избухна войната. А вие самите, като започнете да усещате как тя затяга смъртоносната си примка около вас, или пък като видите колко нещастие носи на другите, ще започнете да се озъртате все по-неспокойно за някого, когото да набедите. Това е защото не познавате закона на Съдбата, нито можете да проследите нишката на историята. Законът на Съдбата предопределя, че ние живеем отчасти според собствените си усилия, но в по-голямата си част – благодарение на помощта на другите; и ще умрем, също така, поради собствените си грешки, но в по-голяма степен – поради грешките на другите. Нима си мислите (нека да разгледаме въпроса в по-малък мащаб, в който казаното може да бъде проверено),  нима си мислите, че онези седем деца, разкъсани на парчета, докато са спели, по време на обсадата на Париж снощи, са прегрешили повече от останалите деца в Париж или от вашите собствени? Нима си представяте, че хилядите войници, както германски, така и френски, които са загинали в агония, и жените, покосени от мъка, са прегрешили повече от всички други войници или всички други майки и момичета, там или тука?

    3. Това не е тяхната вина, а тяхната Съдба. Но, ще кажете, вината е на император Наполеон тогава, щом не е тяхна? Или на граф Бисмарк? Не е, въобще. Император Наполеон има толкова влияние над случващото се, колкото една коркова тапа на върха на вълната има влияние над бушуващото море. Граф Бисмарк също има много малко влияние. Когато миналия юли графът призова моя сервитьор в селцето Лаутербрунен в Алпите и той веднага си приготви раницата и замина, за да бъде прострелян, ако е нужно, като остави вечерята ми несервирана (и не само моята, а и на безброй други оттогава) – това зависеше от неща, развили се много преди граф Бисмарк да се появи на този свят. Двамата мъже, най-вече отговорни за случващото се, са Свети Луи и брат му, които са живели през тринадесети век. Единият е сред най-добрите и достойни хора, а другият, (сред всички, за които съм чел,) – един от най-лошите. Добрият живял, полагайки усилия в грешна посока, и умрял нещастен, причинявайки големи беди на страната си. Лошият се радвал на голям късмет и умрял спокоен, причинявайки големи беди на много страни. Такива са били техните Съдби. А колкото до нашите Съдби – за тях нищо няма да ви кажа, както няма да ви говоря и за френската война днес. Казано ви беше отдавна (само дето нито слушате, нито вярвате, когато ви се казва) къде се корени сегашната сила на Германия – в онзи грубоват мъж, бащата на Фредерик, който “с всяка година обогатяваше страната си, не само с пари (чиято стойност е непостоянна – понякога струват много, понякога нищо), ами с пестеливост, усърдие, прилежност, честност – великите фонтани, от които парите и всички истински ценности извират. Като Стопанин на нацията, той търсеше своите другари сред Кралете –  и древните, и съвременните. Щастлива е нацията, която намира такъв стопанин дори и само веднъж на половин хилядолетие. Нацията, както правят и глупавите съпруги , може да роптае и да се сърди, тъй като често капризите и желанията ѝ остават незадоволени; но междувременно върви към своето благоденствие, независимо дали го съзнава или не. И след много време, реколтата от тази усърдна сеитба става осезаема, както за самата  нация , така и за всички други .” [Карлайл, “Фредерик”, книга 4, гл. 3]

    Подобна сеитба сега не се прави за вас – свободните хора и независимите избиратели на парламентарни представители, както сами се определяте.

    6. Тогава, от всички възможни свободи, стремете се първо към тази, която ви дава възможност да бъдете полезни. Оставете приказките за независимостта, защото зависите не само от всички действия на хората, живеещи около вас, за които никога не сте чували, но  и от всяко минало действие, на превърналите се в прах преди хиляда години. Така след хиляда години и други ще зависят от малкото гаснеща сила у вас.

    8. Бих искал да ви поразкажа днес за английските  духове – за тях и за земята, която обитават, и все още разпознават като своя. Чуйте това за начало:

    “Докато картата на Франция и Германия в единадесети век не може да послужи за съвременни цели и прилича на изображение на съвсем друг регион, то картата на самата Англия, по време на царуването на Виктория, се различава малко от картата на Англия по времето на Уилям” (Завоевателя). Така пише, и правилно, Г-н Фрийман в неговата “История на завоеванието”. Дали сред вас има такива, които се интересуват от тази стара Англия, чиято карта е останала непроменена толкова дълго? Вярвам, че ще се заинтересувате повече от нея и по-малко от себе си (освен като нейни верни чада), ако знаете малко повече за нея, и особено, ако научите каква е била тя. Трудно е обаче да открием каква всъщност е била и то – винаги. Защото онова, което обикновено се нарича нейна история не е никак нейна, а е историята накралете ѝ  или на събирачите на данъци, наети от тях, а това е все едно някой да каже, че историята на Г-н Гладстоун или на г-н Лоу е ваша или моя история.

    9. Но дори и историята на нейните Крале си заслужава да се чете. Спомняте си, малко по-рано ви казах, че ако чуете малко от тази история по време на църковна служба може и да успее да ви задържи будни. Да вземем съвсем прост пример – вероятно сте чували за бунта на Авесалом срещу баща му и за смъртната агония на Давид, но понеже ви е втръснало да го чувате, вече не можете да почувствате силата на притчата. Е, няма да навреди на способността ви да чувствате, ако научите, че още по-страшна мъка, макар и подобна в причините си, връхлита един от вашите собствени крале, може би най-добрият, който сме имали [Хенри II]. Не един, а трима от синовете му се опълчват срещу него, подстрекавани в бунта им от тяхната майка [Алиенор Аквитанска]. Принцът, наследник на трона на краля, е помилван не веднъж, а много пъти – помилван напълно, с честване и радост, сякаш е оживял мъртвец, и приет да стои до дясната ръка на баща си в делата на кралството. Но всичко е било напразно. Нищо не може да спечели, да предпази, да смекчи закоравялото му, вероломно до дъното си сърце. Принцът избягва във Франция и повежда война както срещу баща си, така и срещу брат си, докато не се разболява, повален от вина, срам и ярост, и не се покайва, обзет от огъня на треската. Баща му праща пръстенът си с печат в знак на прошка, отново. Принцът ляга на купчина пепел с оглавник на шията и така умира [тоест, покайвайки се публично]. Когато баща му научава за смъртта му, припада три пъти и избухва в горчив плач. Но сякаш това не е достатъчно мъка, отредена за един човек от мрачната съдба. Вторият му син [Ричард Лъвското сърце], сега престолонаследник на Англия, заговорничи срещу него и го преследва от град на град из цяла норманска Франция. Накрая, дори най-младият му син [Жан Безземния], любимият му, го изоставя и застава на страната на враговете му.

    Това вече задоволява Съдбата. Между краля и децата му Небето въдворява свой мир. Хенри II се разболява и умира от мъка на 6 юли, 1189г.

    Тогава, синът, който го убива, се „разкайва“. Но вече няма пръстен с печат, който да му бъде изпратен в знак на прошка. Може би мъртвите не прощават. Казват, че докато Ричард стоял до трупа на баща си, кръв рукнала от носа му. Един единствен от синовете на Хенри му остава верен, но той е син на жена, към която той е изпитвал голяма, но непозволена, любов. Кралицата тогава, бидейки много по-възрастна и строга в спазването на благоприличие, я отравя.  Въпреки това, синът на горката Розамунд не предава баща си. Той печели за него битка в Англия, която по всяка вероятност спасява цялото кралство. Ръкоположен е за епископ и се превръща в един от най-добрите епископи.

    10. Вече знаете нещичко за принца, който стоял непростен (както изглежда) до мъртвото тяло на баща си. На него също било отредено да прощава по-късно: но само за изстреляната стрела на непознат воин, а не за онези обърнали посоката си “стрели в ръката на гиганта”, от които умира баща му. Наричали го – с основание – “Лъвското сърце” и англичаните като народ оттогава се гордеят и хвалят, че всеки от тях носи в гърдите си лъвско сърце, без да се запитат какво сърце е лъвското и дали пък понякога не е по-добре да имаш сърце на агнец. Но по стечение на обстоятелствата, това прозвище приляга на този принц. Бих искал заедно да поизучим неговия характер, защото в цялата ни история няма по-истински представител на британския скуайър [благородник-земевладелец] в този му величав вид, имайки предвид и трите значения на думата: защото този наш Ричард е по-добър Ездач и Щитоносец от повечето благородници, и е най-добрият Резбар сред своите съвременници. А по нрав и в неразумното ползване на интелектуалната си сила, той е съвсем типичен.

    11. Първо, забележете, че Ричард наистина желае доброто на народа си (стига да не се изисква от него да се съобразява с това в настроенията си) и вижда как то да бъде постигнато много по-ясно от днешните благородници-земевладелци. Ето, някои от законите му:

    “След като установи голямото неудобство, произлизащо от различието в мерките и теглилките в различните части на кралството, той, чрез закон, повели всички мерки за  царевица и други сухи стоки, както и тези за течностите, да бъдат еднакви във всичките му владения; и ръбът на всяко мерило да бъде с железен обръч. С друг закон нареди всички платове да се тъкат на два ярда ширина между двата канта и да бъдат с еднакво качество във всичките си части; и платовете, които не отговарят на това описание да бъдат изземвани и изгорени. Направи, също така, всички монети на кралството еднакви по тежест и чистота. Повели никой християнин да не взима лихва срещу заем, и за да предотврати издевателства от страна на евреите, заповяда всички договори между християни и евреи да се сключват в присъствието на свидетели и всички условия да се записват.”

    Така става ясно, че по времето на Ричард Лъвското сърце не се е смятало за напълно необходимо договорките между християни да се записват! Ако беше днес така, щяхме да спестим доста пари и да уволним немалко работници от Темпъл бар [тоест, адвокати] и от военната корабостроителница в Уулич. Обърнете внимание също така на момента с лихвата – по-нататък ще стане дума. После, забележете, че този крал ненавижда крадците – поне тези от тях, които смята наистина за крадци. Той изобретява един вид наказание, за което, мисля, американците – защото в Америка не е съвсем излязло от употреба – никак не искат да признаят, че идва от монархическа институция. В последния от законите за управлението на английската флота по време на похода до Палестина пише следното: – “На осъдения за кражба да му бъде обръсната главата, на нея да се излее течен катран и да се изсипе перушината от възглавница, за да се знае: крадецът да бъде свален на първия бряг по пътя на кораба.” И не е само това. Ричард се противопоставя и на всяка кражба чрез заблуда или изопачаване. Тъй като явно много се е интересувал, точно както г-н Мил, от производството на тъкани  – след като създава гореспоменатия закон за ширината на платовете… и след като, за да запази тази ширина, уеднаквява “ел”-а [мярка равна шест педи] в цялото кралство… – Ричард най-накрая заявява, “че всеки плат ще бъде със същото качество в средата, както и в краищата, и че никой търговец в никоя част на кралството на Англия не ще слага пред дюкяна си червена или черна тъкан, или каквото и да било друго, което би могло да заблуди купувачите, често лъгани досега при избора им на платове”.

    12. След като споменахме тези груби и неразумни идеи за търговията, които, обаче, бидейки напълно честни, се оказват и напълно справедливи, бих искал да обърнете внимание на неразумната веселост на Ричард. Той е забележителен английски благородник. Лесно човек го обиква. Отдаден е на себе си и на другите по всякакви начини, но далеч не е толкова достоен за подражание, колкото мнозина си мислят. Ако никакви скрупули не могат да те спрат да взимаш каквото поискаш и когато го поискаш; ако в повечето случаи си в позицията да взимаш и си готов да се биеш с всеки, който не иска да ти дава, няма никакви причини да не си весел, освен ако пътят ти не е широк и не дава възможност на съответна сила да ти се противопостави. Пътят на Ричард обаче е тесен. Стремежът му е да бъде пръв в битка (най-често никой не се противял на тази му воля; само веднъж е бил победен, от френски рицар, и тогава съвсем не го приема весело); да бъде първи всепризнат владетел – заради което се бори срещу баща си, макар че Хенри II и по признание и в знанието си е по-добър от него. За сметка на това, Ричард не оспорва управлението на брат си Джон [Жан Безземния], който определено стои много по-долу от него. Той е неразумно весел, докато убива баща си, най-добрият сред кралете, и оставя брат си, един от най-лошите крале, да царува; приема за своя цел в живота да се забавлява навсякъде, където и да е, по един храбър, поетичен и приятно скотски начин, като всеки силен мъж. Какво ли, наистина, би могло да помрачи неговата веселост? Че е изживял пленничеството си с ведрост на духа и храброст му прави чест. Но неговата чест се състои в това – да бъде ведър и храбър, а не да се грижи за кралството си. Защото, ако я имаше, тази грижа би го стопила и натъжила в затвора.

    До ден днешен за английския благородник е вярно, че в повечето време той смята, че кралството му е дадено, за да бъде той ведър и храбър, а не защото всичката светлина и доблест в него е предназначена да бъде в служба на народа.

    13. Следващото, което бих искал да отбележите е, че Ричард притежава едно много благородно качество и в това отношение е истински англичанин: той винаги върши колкото е възможно повече от работата си сам. В никакъв случай не е от онзи тип крале, които биха седнали до вятърницата, да гледат как синовете и хората им работят, както се е случвало  при други храбри крале. [Става дума за вятърницата, до която е седял Едуард III по време на известната битка при Креси.]  Колкото е било възможно, Ричард упорито се е заемал да свърши всичко сам. Най-важният му инструмент е била древногръцката разчистваща секира, сечивото на бога Вулкан. Когато с нея не можело повече да се напредва, а трябвало да се копае и да се зида, отново кралят бил пръв. И след изтощителното оттегляне в Аскалон, когато заварил мястото “изоставено и така опустошено, че не може да се намери нито храна, нито подслон, нито защита”, нито какъвто и да било друг капитал – още веднага, на 20 януари, 1192г. – заедно с войската си, Ричард се заел да възстанови града: отнело три месеца непрестанен труд, “от който кралят не бил пощаден, а напротив, участвал с по-голямо въодушевление от всички обикновени работници”.

    14. Следващата черта от характера на Ричард също е много английска, но далеч не толкова достойна. Споменах по-горе, че се е противопоставял на всеки, когото ясно е разпознавал като крадец. Но за Ричард се оказва много трудно да постигне нещо като абстрактно определение за кражбата, което да включи всеки начин за присвоявяне и всеки виновник, а тази му неспособност е типична и за мнозина сред нас до ден днешен. Например, Ричард отмъква голяма част от съкровищницата на баща си от Шинон (където се пази кралската хазна във Франция) и укрепва с парите собствените си замъци в Поату [графство Поату със столица Поатие]. По-късно, когато му трябват средства за кръстоносния поход, продава кралски замъци, имения, гори и земи, и дори властта на английската корона над шотландското кралство (нещо, за което баща му беше положил много усилия,) за едни сто хиляди лири. Още по-лошо, по негово време най-високите почести и важни служби биват обявени за продан. От зестрата на принцеса до сарацинска каравана – всичко, от което могат да се извлекат средства, бива използвано. Не че не е раздавал щедро! Цели кораби – когато е в настроение. Но главното занимание на Ричард е да взема и да харчи, без да пести, и тази негова ненаситност в крайна сметка му струва живота. Когато чува, че голямо богатство от древни монети и медали е намерено в земите на Видомар, виконт на Лимож, крал Ричард веднага праща вестоносци да обявят намереното имане за негово. Виконтът, който явно си е падал антиквар, предлага да му даде част от находката. При което Ричард се ядосва и с дружина брабантски наемници, обсажда виконта в неговия замък в Шалю. Предложението му е, първо, да вземе антиките и други интересни монети, държани в замъка, а после, понеже ненавижда крадците, да обеси целия гарнизон. Гарнизонът, при това предложение, се съгласява да предаде антиките, ако Ричард и войниците му се оттеглят доброволно. Но Ричард заявява, че нищо не може да помогне вече, всички трябва да бъдат обесени. Обсадата се развива според правилата. Ричард, както обикновено, иска да провери нещата сам и се приближава прекалено до крепостната стена, откъдето една стрела, добре премерена, но само наполовина успешна, излита и пробожда силното бяло рамо – рамото, носещо щита, небрежно издадено напред, вместо скрито под него. Или пък стрелата го улучва, докато върви без щит, зает с инженерни работи по обсадните съоръжения. Ричард довършва работата си, макар че драскотината го дразни. Планува атаката, превзема замъка и съответно обесва гарнизона – всички, освен стрелеца, който го е ранил и когото той уважава повече по своя кралски, неразумен начин, заради добре изстреляната стрела. Но той я е извадил твърде нетърпеливо и острието остава в рамото. Следва малка хирургическа намеса – нивото на хирургията не може да се равнява на това на стрелбата с лък по онова време – лъвското сърце се усмирява, на шести април 1199г.

    15. Ще продължим заниманията си с история, ако нямате нищо против, през идния април. Но междувременно ми се ще да се замислите върху англиканския характер на Ричард, на който той остава верен чак до последния си дъх.

    Някой спокойно е могъл да му каже, още преди да потегли за Шалю, че не малко римски монети и други антични предмети би могъл да намери в собственото си английско кралство, без да се налага да се бие за тях, а само с помощта на лопата и други безобидни средства за копаене;  че и от лъскави по-лъскави нови пари би могъл да добие от своите верни хора, в почти неограничени количества, стига любезно да им ги поиска; и че същите тези верни хора, защитени от него, насърчени, и най-вече запазили чиста изкусността си, биха могли да създадат съкровища, много по-желани от които и да било антики.

    “Не” – би отвърнал Ричард, – “всичко това е само хипотетично, просто блян. Тук – зад тези стени – има гърне с жълтици и няма никакво съмнение в неговото съществуване. Нека първо да се сдобия с него, пък после …” ––

    Това ние, англичаните, наричаме “практичен” ум.

    Повярвайте ми,
    Верен ваш,
    Джон Ръскин

     

     

    Обратно към съдържанието на броя.

    Прочети “Два пъти кралица – Алиенор Аквитанска” на Жан Маркал.