• На пато (От кокошка нога)

    Весо Паралията

     

    Кратък речник в помощ на читателя:

    тула – тухла
    приакнем – съгласявам се с някого и правя това, което той иска
    секи си има некаква маана – всеки си има някакъв кусур, някаква слабост
    нали съм ял от кокошка нога – не мога да пазя тайни, да тая нещата в себе си
    апапи – приятели, другари; пичове
    подпируе – напъва (отвътре)
    келеме – празноглав, инфантилен човек
    заклопуя – затварят, заключват
    ока́т – способен да вижда нещата правилно, такива, каквито са
    санким – сякаш, като че ли
    прая шала с него – майтапят се с него, вземат го на подбив
    асълен – акълия, човек, който може да осмисля нещата
    кьосе – мъж ,на когото не му расте брада
    брича – бръсна(т) се
    облажуе – облажава се, мисли се за човек, на когото може да се завижда
    сачмалия – кибритлия, който лесно се пали
    возтриша се – потриса се
    да изсецаме – да издърпаме, да изтеглим

    От кокошка нога

    Застуде и у кръчмата сме повечко ора. Кой умисльен, кой развесельен – секаков народ и се́ убав. Масите им маси, чашите им чаши и календаро им календар – от 43-та с Негово величество. Само я пуфтим като локомотив по нанагорното. Да ме пита човек, що ми треба́ да се зафанем с тая „нова социална поезия“? Абе, се́ди си и си подръчкуй моторо, подръжай си го, фучи си нагоре-надоле и си гледай кефо. Ако требе, у́дзри се у некоя тула и си предстай, дека си Ашурбанипал и от тебе зависи каква че е библьотеката. А я що? Да земем да приа́кнем на Петре и да се занимавам с глупотевините на Сульо и Пульо. Оно, секи си има некаква маана́, ама некои са у таков минус, дека нема да мож да наваксая и на тоя, и на оня свет.

    – Що бре, Весо? Що те мачи? – подпитуе ме Дане и ме подмушкуе с кавало, като даскал с показалка.

    А я, нали съм ял от кокошка но́га, не можем многу да траем и току си кажем сичко, що мислим. Тека и сега. Та им викам на апапите:

    – Се́  се заканюем да манем да четим днескашните поети или барем голема час от них и се́  отстъпуем, като жена от диета. Ама Петре е виновен: виж това, виж онова и я, да не изпущим нещо, току се подлъжем, а па после…

    – Ама, де, кажи, де! – не мож да стои у магла Дане Кавалджията. – Що е това, дека толко те подпируе?

    – Е те, че ви дадем пример, Иван Такев го е писал, да знаете:

    комерсиализиран цирей
    на ануса на българската литература

    добре пласирана
    медийна еднодневка си
    но защо по дяволите
    съжденията ти напомнят
    на сифилистични курви
    които въртят свирки без гума
    срещу двадесет и някой лев
    в подлеза на централна гара
    а аз горя в метафори
    и може би ще сметнеш
    че съм малко груб
    но и двамата знаем добре
    че думите ми
    са надървена негърска пишка
    в тесния бял гъз
    на българската посткомунистическа
    литература

    чието уродливо лице си ти

    – Глейте това келеме! – тресем се от бес я, като от малария, – иде, накривило капа, ухилено като спукан грънец и пцуе, та кучищата и мачките загубуя ищах да се онода, а старците треса пазухи и заклопуя зимниците, да им не украдне тоя синковец компотите и да ги не сбръка (не дай Боже!) с „българската посткомунистическа литература“! Оти, види се, ни е ока́т, ни е акълия – бабичка, литература, него малко го брига. И сигур, оти си нема друго, току развева „надървена негърска пишка“ и омочуе ‘сичко.

    – Мани го тоя помочко, Весо,  нека си троши главата!  – шепоти ми Дане Кавалджията.

    – Море я ако го манем, има да цалива „комерсиализиран цирей“ и оно баш там, къде е написал, че се е избамбарил.

    – Я си пази ръцете, Весо! Да не си си ги намерил на пато? – возму́тен вика Дане. – Тоя умочко, ако можеше нещо друго, немаше да се дръви на книга, като вашка на пичка, а чеше нещо убаво да напраи.

    – Те това не мога да си го обясним – усещам дека вече се запенюем, ама не можем да се сопрем. – Айде он гламав, та гламав, ама тия що го гъделичкая, що ни го представяя за писател –  санким ние сме кьорави, та не мож да видиме кой каков е – те тия какви са?

    – Има два варианта – воздиша Дане, – единио е да са големи зевзеци и да си прая шала́ с него, оти го гледая, дека не е ногу а́сълен, а другио вариант (и я наклонуем нанатам) – да са бете́р него. Кьосета нека́дърни, що се брича сека дзаран – ама не на них, а на огледалото по-напреш брада че никне.

    – А па се и облажуе, молим ти се, –избива ме вече на смех, – дека бил горел у метафори?! Гориш у оги́но на твойта си идиосинкразия, смешнико.

    – Що?! – изокнуе се Дане.

    – Ядоса́х се, Дане, и почна̀х и я да говорим глупости. Какво четиш, таков и че станеш. Сакам да кажем, дека тоя сачмалия е толку поет, колку ти си Обама.

    – Примеро ти е ногу убав! – усминуе се Дане. – Обама не мое да се мери с мене – ни мож у кръчма да улезне кога си сака, ни па че си позво́ли да каже за некои : „Абе, я ги заеби тия“. Ама що да му праим? Не мож‘ да му помогнем. И ти, Весо, не мож да помогнеш на келемето. Заеби го!

    – Сега – намалюем пламико я, – видим, дека тоя с такето си разчистуе сметките с некой, що го я́ди и си мисли, дека е ногу итър – ем да го разбе́ра що сака да каже, ем да не моа да го пипна, оти се е скрил като миш у трици.

    – Никой не мож да се скрие у думите – изеднъж се обажда поп Серафим и леко обръща очи нанагоре, като ка сверява нещо.

    – Думите, чеда мои – кротко продлъжуе он – никогаш не заода – слънцето заоди, они – не. Що и да кажеш, какво и да го извръташ, думата като с пръс те показуе. От танк можеш да избегаш, от самолет мож да се скриеш, ама от думите – не.

    – Глей какво убаво го каза дедо поп! – радуе се Дане – Баш те това саках да кажем. Предлагам да туриме кръс на тоя пелтек и да си продлъжиме с ракията.

    – А-а, нема да се отръвеш толку лесно – резнуем му крилата я, – че чуеш и това:

    ***
    обладах съзнанието ти
    както се обладава уличница
    (първично и грубо)
    старателно изчуках всяка твоя мозъчна гънка
    (бях в теб по-дълго от други)
    и го направих на терасата
    пред очите на стъписаните погледи на откачените ти съседи
    върху пералнята в банята
    където майка ти бе пуснала за пране сватбената си рокля
    върху дрехите по земята
    в по детски разхвърляната ти стая
    в леглото на неаполитанския
    ти мастиф Джордж…

    – Весо, – тръжествено рече Дане, – у светлината на това що ми четиш, я предлагам да поканьиме тука тоя  убавец и да му напраиме една незабравима „литературна вечер“. Сите сме му мераклии, сакам да кажем, фенове – и че го изчу … изчетеме до един. Е, нека и Сане Механико каже не е ли тека.

    – Ааа, я  мойо … интерес не го подфрълям току  тека. Требе да сам сигурен, дека некой без него не може.

    – Тоя, Сане, го е закъсал яко. Требе да му се помогне.  – не се отказуе от литературата Дане.

    – Щом ти си преценьил, Дане, че го … четиме, нема накъде – согласуе се Сане.

    – Значи, Весо, – разпоредуе се Дане, – каньиш го и го почнуеме, стихотворение по стихотворение. Разбор че му напраиме един пат, ем „пред очите на стъписаните погледи“. Абе, я ли съм луд или тия са побръкани? „очите на погледите“!

    – Я па се чудим одека, че зееме перална … да го четиме – тюхка се Сане.

    – Какво па нема и да переме – кой е срал, он да си чисти. – возтриша се Дане.

    – Понекога на човек му иде да мане с ръка, да запусти сичко и да фане гората – оти колко му требе на човек: парче леб и дзвездите над него – почнуе и мене да ме подпира поезията.

    – Сам човек свето не мож да опраи, ама сам човек може цел свет да убръка – се тека тио се намесуе поп Серафим. – И не, не дека арното е слабо, а лошото – силно, а оти целата игра е на терено на измамниците – они са измислили правилата, они са назначили съдята и даже они са  напраили игрището. Арното по начало спазуе други закони и вобще, играе у друга игра. Да очекуеш арното да се качи на престоло при сегашната ситуация тука, у човешкио свет, е се едно да очекуеш Сане Механико да надвие селскио бик.

    – Ааа, дедо попе, тука си у грешка – изпиня се Сане – селскио бик нема да ми посегне.

    – Ама, едното нема нищо общо с другото, че каеш – не зима под внимание приказката на Сане дедо поп. –  Е, те за това говориме: доброто и лошото немая нищо общо. Они не са „убаво“ и „грозно“, а „истина“ и „лъжа“. Лошотията не е различие, а безличие.  Лошотията задраскуе образа Божий. Тека е и с думите. Сека дума си има образ, спроти истината. И затова требе ‘ногу да се внимава кога се говори и даже кога се мисли. Оти може от глупос да изсецаме думите от истината и тека да напраиме нещо страшно. Да кажеш на черното – бело е се едно да утепаш некого, а да мислиш, дека си го соживил.

    Поп Серафим пинуе от чашата, да се подкрепи и продлъжуе:

    – Секи знае, дека „В началото беше Словото“, ама колку ора зная, дека и по средата, и у крайо е па Словото. За сека грешка, даже за най-тежката, можеш за се разкаеш. Ама ако си изкривил думите, как Господ че те разбере? Как самио ти че разбереш къде е истината, та да я потражиш? Пазете Словото и че опазите сичко.

    Те тука сите се замислиме страшно.

     

     

    Обратно към съдържанието на броя.

    Прочети “Ламцадрица” на Рада Барутска.

    Прочети “Край Лета” на Вавилония Полиглотова.

    Прочети “Станеник и чуден майстор”.