• Две стихотворения

    Александър Секулов

    Език на пожелаването

    Отчетливо изричаме глаголите на нашето желание като вълна, която идва с гръб извит
    и гребен бял.
    Това е нов език, на който сме бълнувани, преди да станем плът, преди да се учудим
    прекомерно
    как пълни гърлото ни с радост, как бълбука и времето приема своя образ, но
    тръгва в ход.
    Езикът и вълната бият бавно – в брега, в човека – родени от далечни ветрове, които
    няма да узнаем,
    тъй както не е ясно звезда, що в път ни води, дали отдавна не е мъртва, а с нея –
    нашето спасение.
    Език на пожелаването, платноход, полегнал върху борда, унесен в песента на вълнореза,
    смирен с водата,
    отнасян към пристанища със екзотични имена, превръщан в контрабанден съд на смисли
    и истории.
    Език от скърпени платна, от кръпки и въжета, покрити с сол, разядени съвсем и
    ненадеждни,
    готови да се скъсат и ни хвърлят сред морето, в утробата на спомени
    без думи.

     

    Империята не е родина

    Това е сън с отворени очи: вълна и сол, движение и бяг. Без бряг, без цел, без смърт.
    Не ще открием континенти с нови племена, не ще изучим странни обичаи, нови знания
    не ще получим и нашата история дори не ще опишем – тъй вече в думите не вярваме, те бяха
    само повод в път да тръгнем: вълна и сол, движение и бяг. Без бряг. Без сълзи
    в красотата, без сълзи сред връхлитащата красота, която ще изпълним със видения, дълга
    към боговете да изпълним, за всичко, което сме видели, за всичко, с което сме населени,
    за светлината. Във черно да рисуваме е лесно, тъй евтино и предвидимо, тъй дребно и
    колониално. Империята иска светлина, за светлина е тя родена – с пределите отвъд, с копнеж
    по нея разширява граници, заселва чуждите пустини, създава причудливи вери: все в името
    на нещо, което трудно назовава, но възпява с певци и писари, със школи и училища, със храмове
    и песни. Голямата империя е красота, е сън за съвършенство, объл камък, вълна и бряг, но без
    посока и без да си принуден да пристигаш, а после да живееш, заселен в сито отчаяние и дом.
    Империята не е родина и красотата не е дом, във който да умреш, достойно погребение да имаш,
    Надгробна плоча. Империята и красотата ще изчезнат, с достойнство ще затворят завесата и
    ще оставят времето да се залъгва с игра на бели кокалчета.

     

     

    Обратно към съдържанието на броя. 

    Прочети откъс от “Бележник на писателя” на Константин Петканов.