• Ламцадрица

    Рада Барутска

    Като всяка пролет, драги читатели, ние седяхме блажено на нашия хълм сред овошките, съзерцавахме цъфналите клони и се радвахме на младото слънце… Бяхме твърдо решени този път да пренебрегнем депешите от редакцията, призоваващи ни да облечем критическите доспехи и да се спуснем с магарето на литературата в пренаселената с поетически амбиции долина. Та кой би заменил тази красота за суетите на поетическите салони?! Но! В живота винаги ще се появи някое “но”, за да разбие и най-твърдата решителност! Не можахме да устоим, когато тази сутрин пощальонът стовари на масата ни две стихосбирки, изпратени при това от наши читатели с вярата, че има хляб в тях! Няколко часа по-късно вече “препускахме”към редакцията – доколкото на магаре може да се препуска – развълнувани и възторжени. За бога! Има и хубави стихосбирки в този наш изпостелял духовно, интелектуално и всячески свят! Има надежда! Трябваше веднага да споделим новината. На влизане в града пъхнахме една монета в ръката на звънаря да огласи с тържествени камбани невероятното събитие. И така, на фона на ликуващ звън, наша милост влезе в редакцията.

    Там, в отегчени пози се излежаваха редакторите. Единият, изопнал крака на канапето, четеше “Литературен вестник” и от време на време сумтеше. Другият се беше проснал във фотьойл и съсредоточено броеше прашинките в струята светлина, нахлуваща през прозореца. Влизането ни не предизвика особена реакция.

    – О, благоволихте…

    – Чуйте това – тръгнах да вадя стихосбирките от чантата.

    – Някой чéте ли номинациите за конкурса за литературна критика на ЛВ и “13 века България”? Рада, Вие не писахте ли за този Валентин Славеев? То трудно им се помнят имената вече – новите кандидат-поети и критици се роят просто! Славеев е писал “рецензия” за някаква стихосбирка и е номиниран в конкурса. Чуйте сега: “Нахвърлям този абзац преди да съм отворил книгата на Димана Йорданова. Без да имаме избор се наложи като важно да сме адекватни с авторите, преди или след като сме ги прочели.” Да не би докато сме спали снощи, българският внезапно да се е разбъркал и вече да е само подобие на език?

    – Вие не разбирате – обади се наша милост – критикът винаги има нужда да “нахвърли” един абзац, преди да отвори книгата. Някои дори хвърлят боб. Други гледат на кафе, за да видят дали наистина е хубава. Когато се “нахвърля” абзаца, думите трябва да паднат малко напосоки, за да може да се гадае по тях. Дайте вестника насам, да видим как е разчел знаците кандидат Славеев:

    По същество поезията на Димана е писана от зрял човек. Който, обаче не е спрял да вярва в самото вярване. Осъзнато пада, вдига се, спъва се нарочно…

    Ето, това е много точно описание на зрелия човек. Да знаете само какво става в пощата, когато изплащат пенсиите – какво спъване и осъзнато падане настава! Някои дори когато се доберат до гишето, продължават да падат и проявяват истинско акробатично майсторство, за да се разпишат на служителката. Казват, че в някои напреднали страни учат децата да се спъват сами още от детската градина. Понякога отнема цял живот, за да се доусъвършенства това изкуство. С други думи, Славеев е прозрял в същината на нещата…. Обаче тук вече навлизаме в дълбоката мистерия:

    Любовта в тази книга е изгризана. От нея няма следи, както от нищото не следва абсолютно нищо…. Държащите книгата [с щръкнали кутрета, разбира се] да се подготвят, че тя е уравнение с няколко неизвестни и един голям X, който освен неизвестен е и задраскан от себе си в зародиш. Саундтракът на книгата на моменти се снема до грешно цвилене на цигулка. Това са местата, предназначени за детски легла, в който [sic!] никога не е имало родени деца…

     

     

    Ние се питаме, всъщност, да не би номинираният кандидат-критик да продължава да гадае на боб за книгата, която още не е отворил, та затова говори като оракул забил нос в халюциногенните пàри на някой шамански еликсир, където му се привиждат коне във формата на цигулки, уравнения, зародиши (в епруветки?) и детски легла. Или просто журито не е чело въпросната “рецензия” нито при публикуването ѝ, нито при номинирането ѝ? Третият вариант е журито да се подиграва с читателската аудитория, пробутвайки им съчинения, които не биха минали и с тройка на кандидат-студентски изпит. А може и кукувица да е изпила ума на многоуважаваните членове на журито (доц. д-р Ани Бурова, доц. д-р Пламен Дойнов, гл. ас. д-р Мария Калинова ) и те наистина да си представят, че това е критика, а не бисери на неграмотността. Може би свързаното говорене и въобще елементарният смисъл в критиката са вече демоде, както отдавна са демоде в поезията?

    Единственият начин да си отговорим на този въпрос, драги читатели, беше да прегледаме критиката, публикувана във вестника от няколко месеца насам. Представете си колко не бяхме изненадани да открием, че сред десетината “рецензии” на стихосбирки има четири на “За теб” на Божана Апостолова и две за “Битката за теб” на Марин Бодаков. И ако някой има съмнения за мотивите за написването им, ето няколко цитата, които ще ги разсеят:

    Да, „За теб“ на Божана Апостолова е не просто книга – тя е тяло, което оставя себе си във и със пръстовите отпечатъци на болката. Белег от изгаряне. Топящо се, отсъстващо тяло. И тази й същност я превръща в препълнен съд…
    (Цветелина Драганова)

    Има се предвид гърне с жълтици – поясняваме за новодошлите.

    „За теб“ е хващаща за гърлото изповед за смъртта и любовта. В нея Ерос и Танатос са инкрустирани (sic!) в стихотворенията през спомена и болката. Характерната за поезията на Божана Апостолова емоция тук е оголена, разтърсваща сетивата. …
    Особено открояващо се е стихотворението „Това ли е успехът?“, то контаминира (о, sic!) в себе си тематиката за самотата…
    Когато става дума за Божана Апостолова ‒ човек не може да остане невъвлечен в емоцията на поезията й.

    С това последно изречение авторката Лилия Трифонова – също номинирана в конкурса за млад критик, въпреки явната контаминация на ума ѝ от бацилите на глупостта – ни показва, че и критиците могат да се държат като севернокорейци на митинг на великия им вожд. Ще плачат, щом трябва, и ще се смеят, когато им се даде знак! Защото когато става дума за Божана Апостолова…

    Но почакайте, има още по-изобретателни теманета:

    Тази взривна емоционалност, това вдъхновено „мгновенье“ преминава като кристална нишка през цялата стихосбирка „За теб“… В този смисъл поезията на Божана Апостолова цялата е изтъкана от събития, защото ако в нея има постоянно и константно действие, това е тъкмо връхлетяването. Знам, знам, абсурдно и парадоксално е това, което казах току-що – „константност на връхлитането“ – как може връхлитането да е константа?!

    Така пише пък старата гвардия, ще рече – Митко Новков. Знаем, знаем как може връхлитането да е константа, г-н Новков! Когато става дума за Божана Апостолова… Ах, когато става дума за Божана Апостолова…

    И отново Новков:

    Нагоре. Тръгвам. Но не напосоки, не където ми видят очите, а там, където е хоризонтът на събитията, точката на сингулaрността, от която спонтанно избликва любовта, която е поезия, и от която като стихия ме връхлита поезията, която е любов. Поезия Любов…

    Какъв патос! Какво салто мортале и поклон доземи в едно. Можем само да го сравним с едни незабравими “витални трансформации”, осъществени от Миглена Николчина преди 5-6 години по повод друга стихосбирка на Божана Апостолова:

    От другата страна на това заплитане – дали да не го определим като божествено вгъване в себе си… Възелът – дали да не кажем апостолски и прогласяващо – се развързва в път, в пътища…. Нейните книги … са нещо повече от хубави; те са измежду онези книги, които са важните за придвижването на една литература. Като звездата, която огъва с гравитацията си космическото пространство, творчеството на Апостолова огъва литературното поле … Ето го пътят, пътищата.

    Ах, когато става дума за Божана Апостолова… изобретателността на венцехваленията няма край! “Звезда, която огъва с гравитацията си космическото пространство”! Трудно може да бъде надминат този образ. Дори и религиозният екстаз на Веселина Василева, която чува глас божи, глас Божанин, повеляващ ѝ да стане и да отново да проходи, бледнее на този фон:

    Стиховете в тази книга имат такава способност: те казват „Стани и ходи!“ И с божествен глас, и с Божаниния глас.

     

    Алилуя!

     

    Ако се надявате, че тези подобия на изречения и абсурдни венцехваления са някакво изключение, драги читатели, че са резултат единствено на магическия “Божанин” чар, пред който всеки критик губи ума и дума, започва да фъфли несвързано и да се въргаля по земята с надеждата “да го огрее”, то се пригответе за голямо разочарование. Ето как звучат “рецензиите” за Марин Бодаков:

    Това усещане, че се намираме в някакъв друг, паралелен свят, вероятно се дължи на начина, по който се зараждат стихотворенията. Марин Бодаков пише оттам, където нещо се променя и прелива; където контурите на мисълта губят своята прибраност и сигурност.

    Е, авторката Евелина Митева е успяла не само да предаде, но и да засили чувството, че се намираме в някакъв паралелен свят – където “нещо” се прелива и мислите явно вече са пълна бъркотия! Същият ефект е оказала стихосбирката на Бодаков и на другите му псевдо-рецензенти Айсун Кабак и Франческа Земярска:

    Нищо не донесе зрелостта –
    само нападали столове, неогладено пране. [Как точно се “оглажда” пране? Оставя се дълго време в някоя река ли?]
    Именно през това стихотворение е изведено остойностяването на победата на зрелостта – обезценена и разпъната за породените от нея „по-малко тайни срещи,/ повече тайни раздели“.

    Сега, победата ли е остойностена чрез обезценяване и разпъване (!) за (?) срещи и раздели или зрелостта? Това се пита – там, където би трябвало да са умовете на младите критички.

    Читателите ни пък сигурно се питат: само когато става дума за Божана Апостолова и Марин Бодаков ли критиците изпадат в зоната на здрача? Не. Ето, и Надежда Радулова има способността да предизвиква пълно умствено затъмнение:

    Началото на „Когато заспят” е поставено с кратката история в проза, която определено би заинтригувала интереса на читателя. [Хубаво е да има поне интерес.] В нея се преплитат елементи от мистерия, страх и хорър елементи [и други елементи]. Следват стихотворения, които загатват и провокират. [А какво провокират? Какво загатват?]… Това са онзи тип стихове, които се четат вечер и при особено настроение. [Нееее. Не и Надежда Радулова!]
    (Мила Пенева)

    Разбира се, сред десетината “рецензии” има и една посветена на Георги Господинов:

    Стихосбирката на Георги Господинов припомня детството и разголва смъртта. Дава им език, за да прогони неизвестното.

    Това е отново Франческа Земярска, една от цитираните по-горе авторки на идеята за остойностяването чрез обезценяване на срещите и разделите, и разпъването на зрелия Марин Бодаков. (Така ли беше или обръкахме нещо с разпъването и обезценяването?)

    Ние предлагаме младите критици на ЛВ, барабар със старите, да си организират клуб или още по-добре – семинар, а най-добре – академия, където взаимно да се поощряват в писането на тъпотии без никакъв смисъл (освен печелене на точки пред рецензираните, разбира се!). Клубът може да носи загадъчното и провокиращо име “Детство и смърт”, а мотото му да бъде “да се преборим завинаги с неизвестното!”

    За любопитните да разберат кой друг все пак е бил удостоен с “рецензия” в ЛВ в последните четири месеца – това са Бойко Ламбовски и Константин Трендафилов. Към последния небезизвестната в нашата рубрика Петя Хайнрих отправя следното поощрение:

    Разбирате ли, драги Трендафилов, между бързата популярност сред младата публика и бавното натрупване на индивидуална, мислена и смислена поезия за вас няма чак такава непреодолима пропаст – един скок, други съветници. Лесно е.

    Не се подвеждайте от покровителствения тон. Г-жа Хайнрих тук също се позовава на един паралелен свят, в който бързото и бавното ги дели един скок на жаба в блатото, а не, както Трендафилов е могъл да си помисли – пропастта, зееща между суетата и търсенето на истината. Така де, всичко зависи от “съветниците”.

    И какъв е изводът, драги читатели, освен че летвата не просто е ниска, а е заровена в земята, да не вземе някой да се спъне? Ако критиката на старата гвардия е на такова ниво, какво да очакваме от младите? Да се разбунтуват срещу лъжата и подмазвачеството? Кой ще ги издава и ще им дава трибуна тогава? Защото трибуната на днешно време, както при соц-а, явно се дава, а не се създава, нали така? И се дава на заслужилите. Я си стойте под крилете на литературните квачки и им пощете бълхите – и смело носете лакейските си ливреи, развявайки знамето на неграмотността! Как иначе ще бъдете в крак с времето? И как иначе бездарието ви ще минава за нещо въобще?

     

     

    Но ето че се разсеяхме и съвсем забравихме за двете стихосбирки, които тъкмо бяхме тръгнали да вадим от чантата по-горе! Да се разнесе отново звън!

    Първата от тези две стихосбирки е “Море на живите” на Александър Секулов. Каква отмора е да чете човек думите на поет обърнат към света, а не към огледалото! Каква радост е да види търсене на нови и сложни ритми! И каква глътка свеж въздух е мелодията на стихове като тези:

    Къде сте, хулигани с къдрави бради, нехранимайковци на смисъла и красотата,
    пияни в своята фантазия, от своята фантазия опиянени?
    Защо оставихте свободния човек без шумната си свита, защо сменихте
    венеца от лоза със тоз от тръни, а виното превърнахте във кръв?
    Държа ви отговорни, казвам ви, и казвам да се върнете сред тези острови,
    във светлината да се върнете с флотилии, със кораби от светлина.
    (“Какво е човек да бъдеш”)

    “Море на живите” като цяло е толкова хубава стихосбирка, че прощаваме на автора спорадичната употреба на “тоз”, “тогаз” и “дордето”.

    Втората стихосбирка е “Спомен за сън” – преиздадената и разширена книга на Данила Стоянова (дъщерята на Цветан Стоянов, починала на 23-годишна възраст през 1984г.). Едва на 15 години Данила Стоянова пише така:

    Усетих бръшляна да пъпли под краката ми,
    лозата въздуха да бродира,
    оси да скитат в косата ми,
    а аз уплашено да скандирам,
    че живея,
    че искам,
    че зная,
    докато надълбоко в душата ми
    ме боли безкраят.

    Повечето стихотворения в “Спомен за сън” са великолепни. Но дори и в по-слабите или леко декоративни опити, Данила Стоянова стои зад думите си: тя търси формата на чувствата и мислите си, без преструвка, без страх, а това е основата на всяка поезия.

    Благодарим на читателите, които ни пратиха двете книги (те си знаят кои са). Ето че има хора с отворени очи и ето че хубавото се разпознава веднага! Е, стига да не сте навлекли лакейската ливрея.

    Радвайте се, драги читатели, на поезията в тези книги като на дългоочакван празник. Ариведерчи!

     

    Обратно към съдържанието на броя. 

    Прочети “На пато (За едното име)” на Весо Паралията.