• “За възвишеното” (два откъса)

    Лонгин


    Стела от Созопол (Аполония Понтика), IV в. пр. н. е. 

     

    II.

    Най-напред трябва да си зададем въпроса дали съществува техника, изкуство [Лонгин употребява τέχνη] на възвишеното и великото в литературата. Някои виждат заблуда в това да си мислим, че възвишеното подлежи на изучаване. Възвишеността, казват те, е вродена; тя не се изучава; единствено природата може да ни отведе към нея. Творенията на естествения дар слово, според тях, неминуемо губят от силата и жизнеността си, когато се съобразяват с някакви правила на изкуството. Но аз твърдя, че самата природа ни дава доказателства за противното. Макар че тя е свободна и независима в страстите и възвишените си пориви, природата все пак не действа напосоки или хаотично. И въпреки че именно тя е основната движеща сила на възвишеното, изкуството (техниката) може да определи границите [на недостатъчното или прекомерното], то ни показва дали даден израз е уместен, и ни предпазва от грешки в употребата и в разбирането на възвишеното. Дори и понякога да има нужда от пришпорване, възвишеното, лишено от юздите на знанието, се мята напосоки или се свежда до дързостта на невежия.

    Демостен казва, че най-голямото благо в живота е късметът, но не по-малко важно за човека е да се води от добри съвети, защото където няма разум и късметът бяга. Това е вярно и в литературата – късметът е природният дар слово, а разумните съвети – изкуството на изказа. Не бива да забравяме, също така, че именно чрез изкуството ние научаваме за онези елементи на изказа, подвластни единствено на природата.

    VII

    Знай, скъпи приятелю, че в живота нищо не бива да ни се струва велико, ако е достойно за презрение. Всичките богатства, почести, слава и власт, със съпровождащите ги помпозни паради, разумният човек не смята за велики блага, защото презрението към тях само по себе си е добродетел; а и онези, които биха могли да имат власт и богатства, но се отказват от тях, се радват на много повече почит оттези , които ги притежават. Същият принцип трябва да следваме, когато разглеждаме възвишеното в поезията и прозата: трябва да се запитваме дали имаме пред себе си нещо наистина възвишено или в богатата външност на думите по-внимателното око ще открие просто кухи и надути фрази, будещи по-скоро презрение, отколкото възхищение.

    Истински възвишеното кара нашата душа съвсем естествено да се извисява, да се изпълва с радост и гордост, сякаш тя сама поражда думите, които чува. Затова, когато умен и култивиран човек за пореден път слуша дадена поема или реч и тя не въздига ума му към високи мисли, нито оставя в него нещо повече от казаното, и при по-внимателно вглеждане, му се струва все по-слаба, то такава творба не може да се нарече възвишена, защото въздействието ѝ не надживява първата среща с нея. Велико в литературата [велико и възвишено са синоними за Лонгин] може да се нарече само онова, което продължава да се разкрива при повторно четене, от което е не само трудно, но невъзможно да се откъснеш и което остава ярко и незаличимо в паметта. По принцип, сигурен знак за благородното и възвишеното е, че то се харесва винаги и на всички. Защото когато една творба се възприема еднакво от хора с различни занимания, съдби, стремежи, възраст и език, то тази хармония в разнородното, така да се каже, прави преценката им неоспорима.

     


    Пиер Дюран, “Кучето разпознава Одисей”, 1810г. 

     

    Превод от английски.

     

    Обратно към съдържанието на броя. 

    Прочети “Крилата на пеперудите: просто шарки или рисунки?” на Роже Кайоа.