• из “Бележник на писателя”

    Константин Петканов

    “Бележник на писателя”, ИК “Прозорец”, 2017г. Благодарим на издателството за предоставените откъси! Някои от подзаглавията са добавени от “Пеат некогаш”.

     

    историята се свива до човек, понякога изчезва

                                                                                   А. Секулов

     

     

    Дете

    Когато бях дете, аз имах чувството, че нещата са много по-големи от мене, а светът – огромно, неизбродимо селище. На младини аз изравнявах нещата със себе си и светът стана арена, върху която дните и годините ми излязоха на борба с вечността. А сега, на път към старостта, аз виждам само човека. Нещата и малки и големи, са вътре в него, и няма друг свет освен безкрайният и неизбродим свет на неговите мисли и чувства.

     

    Цензура

    Става дума за време и литература.

    Едни казват:

    – По-рано нямаше въздух, мъчно се дишаше и нямахме време да търсим вечни теми. А пък животът иска своето и няма навикът да чака творците.

    Други казват:

    – В днешното тежко време писателят не може да се успокои и вдъхновението му бяга. Няма условия, няма творчество. Или по-точно казано: няма дъжд, няма побер!

    Трети казват:

    – Който не върви с народа, напразно твори. Все е едно да сееш, а да не жънеш! И т.н.

    Изобщо бил ли е някога творецът спокоен, осигурен, зачитан и свободен да казва истината за народа? Всяко време руши по нещо в сърцето на създадения по образ и подобие Божие човек, но и гради. Писателят е този, който вижда истинския градеж и опасното рушителство и той е, който брани творчески, за всички времена, онова, което прави човешката личност, съсъд на велики добродетели и творец на велики дела. И тъкмо затова властниците и насилниците се боят от него. Преследвачите на художественото слово са най-жестоките палачи, те не са творци, а неуморими червеи, които пресушават корените на живота и го превръщат в пустиня, в която те не са нищо друго, освен безплоден пясък.

    Написах статия във в. „Мир“. Цензурата в родната държава изхвърли трите слова: Бог, мир и любов. Хлябът ми стана безвкусен, водата замириса на блатна тиня, а въздухът се превърна в сажди и дим…

     

    За свободата

    За да бъде едно общество свободно, то в него трябва да членува поне един свободолюбив човек.

     

    Свободата задължава човека, тъй като тя не съществува извън творческата му сила. И тъкмо затова тя не се дава, нито се взема, а само се осъществява. Който служи на истината – на творчеството – той я осъществява. А най-голямата истина е любовта, която чрез единомислие, смирение и благодат постига най-възвишената свобода – творчеството.

     

    Има ли свободни народи? Изобщо може ли един народ да бъде свободен? Народите са свободни дотолкова, доколкото изискват, очакват и бдят за изграждането на отделния човек като нравствена личност.

     

    Ако слънцето нагрява земята и тя дава плод за изхранването на човека, ако дъждът и вятърът прочистват въздуха от миазми, болести и прах, то свободата е нещо повече от това: тя храни душата, прочиства живота и възвисява човека до Бога.

     

    Духовното начало в човека е неограничено и неограничимо. Плътското начало е ограничено и ограничимо.

     

    Словото

    Обичам словото, защото то е всичко. Всичко ли? „Всичко“ е много малък кръг за словото. То е истина, път, живот. Истината е в творчеството, пътят е в светлината, а животът е във вечността, в безсмъртието. Какво значи творчеството? – от погледа на човека да създадеш твърдта под краката му, а от стъпките му – всички плодни зрънца. Какво е светлината? – Време, пространство, вселена? Към всичко това и нещо друго, което е по-искрящо от поезията и по-бездънно от мъдростта. А животът? – Животът е: радостта, страданието, милостта и любовта.

     

    Словото е всичко. И този, който отрича божествеността на словото, и той се стреми да покори света със слово. Ако словото не бе творческа сила, тогава защо всеки – от мъдреца до лъжеца, от честния до безчестния, от роба до тиранина – тъй усърдно изграждат, едните: истината, правдата и любовта, другите: лъжата, измамата и омразата, чрез словото?

     

     Тишина

    Зад мене по шосето минава каруца и няколко души са седнали върху ритлите й. Долавям пръхтенето на конете, освободените гласове на пътниците и следя с едно рядко усърдие, как всичко това се отдалечава, глъхне и все пак живее в пролетния въздух. Струва ми се, че целият простор над мене и около мене е една верига от знайни и незнайни гласове, един непресъхващ извор на любов и безсмъртие. И изведнъж си задавам странен за настроението ми въпрос:

    – Има ли всъщност тишина в природата?

    Напрягам слух да го изпразня и да я доловя, но не ми се отдава. Колкото повече навлизам със слуха си в простора, толкова повече ме засрещат кръстосаните гласове на благословения живот. Там дето има слънце, зелени ниви и чисти пътища – там животът е вечен и достига до човека само като звук, като ликуващ глас, като искряща стъпка на падаща роса, като тих плясък на птичи криле.

    В гласовете на птиците има оная жива чистота, която е начало на поезията и в която е внедрен невнедримия Творец на видимата и невидима вселена. А в човешките гласове, които ту се приближават, ту отдалечават, се крие връзката между земята и небето и чрез която връзка мъдростта е слязла между човеците. Мисля си, че ако човекът беше ням и птиците нямаше да пеят, тъй като нямаше да има нужда от поезия, от творческо слово, от светъл, истински живот.

    – Има ли тишина? И сам ли съм в полето, та си задавам тоя нелеп въпрос?

    Пътища и хора, ниви и животинки, простор и птици – всичко това е преди всичко звук – гласове и то толкова различни гласове, колкото са искрите на слънчевите лъчи. Може ли човек да остане сам, когато от неговото сърце е излязла поезията, най-широката врата към мъдростта? Ако поезията ни разгръща красотата и ни къпе с милост и обич, то мъдростта ни въвежда в истината и свободата и ни тласка към висините на духа. Как може да остане сам този, който е ревнив към истината и борец за свободата?

    В природата всичко е еднакво – и голямото и малкото. Еднакво по предназначение, но не и по обем и сила. Сядам под сянката на близко дърво. Кое е по-голямо – това, под което седя, или това, което виждам в далечината? Дървото, под сянката на което седя, е живо, то шумоли, приема лъчите като мляко и не обръща никакво внимание на разните паразити, които пъплят по кората му. Далечното дърво е като сянка, откроява се на хоризонта не в плът, а в цветове и аз го виждам като мечта, като видение. Тогава, кое е по-голямо, това ли, което виждаме, усещаме и пипаме, или онова което искаме да видим?

     

     Тайна

    За това, което се вижда от всички е напълно излишно да се пише, тъй като то задържа нещата, не ги тласка напред и не подхранва въображението на човека. Как би могъл един писател да се докосне до истината, ако той не надникне в тайната, подсъзнателна лаборатория на отделната човешка личност?

    Тази тайна за писателя е нещо като аксиома за учения. Тя не се доказва, а само се приема, защото всичко говори за нейното безспорно съществуване. За нея можем само да кажем: Тъй е! Писателят вижда, прониква с прозрения, разкрива, предрича и сродява човек с човека. В обикновения живот всяка личност си има свой живот и свързването на личност с друга личност става трудно. Именно тези мъчнотии създават разните конфликти. Ала това свързване става най-безболезнено и без никаква задръжка само в изкуството. В неговите страници всеки казва: – Това съм аз!

    От своя страна това признание означава, че най-великото и най-същественото в човека е онова, за което той не се досеща във всекидневния си, претоварен с грижи живот.

     

    Един отговор

    Много често слушам да казват за творчеството ми:

    – Въздишки по старото хубаво време! Той нека остави тези така мили и забавни неща и нека ни даде съвременността върху грубия, но реален живот на народните маси. И т.н.

    Със смирено сърце се мъча и искам да разбера смисъла на това, което е едно изискване към моето творчество. И ми се струва, че аз никога не съм бил друг в творбите си освен съвременен писател. С всяко свое произведение аз съм отговорил на нещо. Крив ли съм, че не са го видели и че не са намерили себе си в него?

    Но с това тук се повдига един много важен въпрос. Може ли миналото да се отрича като излишно, отживяло и къде се къса нишката, която го свързва с настоящето? Ако миналото е било живот на други хора – на нашите бащи и деди, които също като нас са били деца и млади и зрели, кое е онова, което ги прави излишни?

    Интересно ще бъде да се направи едно сравнение между радостта на едно дете отпреди Освобождението, когато получава подарък един молив, и радостта на едно дете от съвременността, което получава подарък една автоматична писалка. Може ли втората радост да бъде по-голяма от първата? И не е ли възможно, съвременното дете, което познава и други чудеса на техниката, да се радва много по-малко от първото? В първия случай радостта е много по-чиста, по-дълбока и свързва по-здраво. Тогава, как би внушил един писател на читателите си чувството на радост в неговата пълнота?

    Младостта е вечна – тя е самата вечност. Свикнали сме да казваме: „на млади години“ или „когато бях в младата си сила“, ала това не е нищо друго освен навик на безсилието и няма нищо общо с чистата истина. Младостта, която човеците заключват в определено число години, не е възраст, а състояние, което се определя от радостите на любовта – чудният мистичен състав на сърцето.

     

    Ако човек занапред няма да се вълнува от конфликтите на човешкото сърце, захвърлено с най-жестока ненавист на бунището, не е ли това първата крачка към пропастта, в която ще падне света?

    В такъв случай, как би могло да се осъществи чрез словото най-величественият и последен конфликт – конфликтът между човека, останал без твърда почва под краката си, и вселената, която се готви всеки миг да избухне и да разбие заедно със себе си и него на прах и пепел.

     

    Авторитетите

    Авторитетите не ме увличат и не могат да ме задържат със словото си. Колкото и да са остроумни и категорични, аз ги чувствам като сухи, ограничени, твърде близо до смъртта. Ала още по-близо до смъртта са тези, които изграждат живота си върху идеите на авторитетите. Тъкмо тези люде са жигосани от недоверчивостта и пустотата. Никога не може човек да разбере, какво всъщност те сами мислят, тъй като са изгубили навика да мислят, като са се улеснили да помнят най-точно, какво авторитетите са казали.

    Имало е мигове в моя живот, в които съм се упреквал и съм съжалявал, че не зная много от нещата, които глашатаите на авторитетите знаят. И добре е станало, че не съм се вслушал в тези упреци, защото няма по-скучни и по-мъртви хора от тези, които се показват с една дръзка настойчивост осведомени във всичко. Това кристализирано, неподлежащо на развитие знание, което иде от мухъла на годините, от прашните полици на библиотеките, е най-страшният враг на човека, то е неговият истински поробител.

    Всички казани, изречени и записани със слово  неща, щом като не събудят и не засилят творческия ритъм на сърцето, не дадат тласък на наблюдението и въображението, си остават само излишен репей на мисълта. Мисълта, за да стане мъдрост и да докосне истината, трябва да мине през сърцето, иначе тя се превръща на камък, който лежи върху плодна земя и пречи на зрънцата да кълнат и растат. И само мъдростта е, която свързва човек с човека и го приближава до безсмъртните светлини на словото Божие…

     

    Неуловимото

    Някой ден трябва да се върна към онова, което винаги ме е карало да дигам очи към небето и да задълбочавам мислите и чувствата си.

    Моят живот е бил и е нещо като стълби, които водят нанякъде, и по всичко изглежда не там, където човек иска. Ето, дигам крак и вземам следващото стъпало. Мисля си и тъй е – всичко е само в това да дигнеш крак и да стъпиш върху следващото стъпало. Другото веднага следва само по себе си. Всяко старание, упорита работа, преследвана мечта и посягане с две ръце – всичко в моя живот е завършвало по един и същ начин. Спирам един миг на стъпалото, оглеждам се и разбирам, че нищо от това, което сме искали да постигнем не е наше и не може да бъде наше. Изведнъж всичко става излишно, безполезно, недостатъчно и дигаш отново крак да го сложиш на следващото стъпало. Какво ще видя от неговата височина? Ще мога ли да отделя един кът, да се настаня в него и през малкото му прозорче да протегна ръка, да уловя неуловимото? Всъщност, какво търся аз?

     

    Родина

    За да поникне едно зрънце и да даде плод са нужни две неща – да се посее в добра почва и да се остави в покой, с една реч да има своя нива – своя родина. Чрез почвата зрънцето получава живителния сок, а чрез покоя – творческа сила.

    Затова ония, които искат да събудят радост в сърцето на човека, най-напред те трябва да му дадат родина – твърда почва под краката и покой. Творческият процес започва и завършва в родината. Започва от любов към ближния и завършва при пълен покой.

     

    Илюстрациите към този текст са от Райко Алексиев и Агостино ди Дучо. 

     

    Обратно към съдържанието на броя. 

    Прочети “Едно” на Златозар Петров.