• Мечтател

    Константин Петканов

     

    Свали txt.

    из “Белият вятър на Странджа” (изд. на БЗНС, 1983г.)

     

    На небето – бистра синева, а на полето – най-чисто злато. Накъдето и да се обърнеш, ще видиш слънце. Щом тръгнеш из равните полски пътища, все слънце играе пред тебе и те води. Спреш поглед върху дърветата – по листата им блещат скъпи нанизи. Но всичката тази хубост и красота не е като през пролетта и лятото. Силните летни горещини са оставили жълти стъпки по полето – облякло се е в нова премяна. Там рало зарива жълтото странище, по-нататък златна шума виси по лозите, а навсякъде, из всички краища, слънце. Кротко, усмихнато слънце едва нагрява пясъка край реката…

    Такива са есенните дни в полското село Поляна. А хората? – Уу, тия едри, тромави хора – всички са с усмихнати лица! Толкова много народ живее в това спретнато селце, а крамола  не можеш чу. Почитат се едни други като братя и си помагат. Младите стават на крака на старите, а жените зърнат ли мъж в улицата, ще го изчакат, път да му сторят. Не е било – някой лошо да направи. На и сега, когато злато е поръсило градините им, събират се през празнични дни, берат плодове и се веселят с песни. Целият им живот се крие в тези чудни песни.

    Паднаха първите дъждове. Полянци се раздвижиха като пчели на цвят. За няколко дни само въздуха замириса на прясна, разровена земя. Около селото земята почерня и небето стана още по-синьо. Божиите дни винаги са пълни с радост. Радваха се и бедни, и богати. Всички работеха, оряха нивите. А в селските градини бавно увяхнаха невените и шибоите.

    Сега когато полянци хвърляха семе в земята, в големия черковен и училищен двор, под рядката сянка на билна акация седеше дядо Иван и най-внимателно работеше нещо. Дядо Иван беше на този свят сам-самичък. Стар ерген, той нямаше ни брат, ни сестра, нито пък къс земя. Някога, в младините си, е мечтал да накриви калпак над вежди и да тръгне с песен подир ралото. Но всичко си остана мечта. И за да не умре от глад, залови се за дръжката на метлата. Стана черковен и училищен слуга. Сам той се смяташе за най-добрия звънар и не скриваше гордостта си, че ако камбаната ехти тъй тържествено, то вината е в неговите майсторски ръце. През свободното си време дядо Иван работеше дърводелство. И в тоя си занаят се считаше за ненадминат майстор.

    Повече от десет години дядо Иван метеше училищните стаи, прислужваше в черквата и с дълбока религиозност дърпаше езика на камбаната. Прехвърлил петдесеттях години и макар че косите му бяха побелели, държеше едрата си снага изправена. Тръгнеше ли нанякъде, в походката му личеше голямата му мнителност, че е прочут майстор. А усмихнеше ли се, на лицето му ще се изпишат като в книга всичките му чувства и мисли. Отворена кесия беше той. Всеки бъркаше в нея и си вземаше каквото му трябва и колкото му се иска. Макар и да беше прочут майстор на женските хурки и на детските колички нито едните, нито другите го щадяха. Слушаха го с усмивка, увличаха се от приказките му, но не му вярваха в нищо, та го задяваха. Като рекли в селото: дядо Иван лъже. И истината да говореше, не му вярваха. Но лъжеше ли той? Неговото добро, привързано към хората и жадно за живот сърце беше ли способно да излъже? Нима да тръгнеш по златни полета, да тъпчеш със сребърни обувки златна стран, а когато събираш жълтите листа на есента да мислиш, че събираш истински златни късове, нима това е лъжа? … Но и хората имаха донякъде право. Защо разказваше и за случки, които никога не са се случвали?

    Дядо Иван седеше под акацията и най-внимателно изрязваше с длето разкривени фигури върху орехова дъска. Работата го беше погълнала напълно. На лицето му светеше чиста детска усмивка. Той на всяка цена трябаше да направи детска люлчица, и то непременно от орехово дърво. Той си мислеше: люлката, която ще направи, трябва да бъде най-хубавата в света, за да се прочуе като майстор. Разчуе ли се из света, че той е майстор, тогава все някой чорбаджия или пък султанът, но по за вярване е – султанът, ще го извика в Цариград, в царските палати и ще му поиска люлката за спомен. Но той няма да я даде. Та каква сила може да има един султан? …

    Дядо Иван привършваше вече лозовия лист върху ореховата дъска, когато в училищния двор влязоха пристигналите от града учител и учителка. Отначало, увлечен в работа, не ги забеляза. Учителят предпазливо застана зад него и сянката му падна върху лозовия лист. Дядо Иван вдигна глава и цял усмихнат стана, грабна ръката на учителя и я задруса за добре дошел.

    – Най-после пак ни дойде! Водиш ни и учителка. За нашето село или за Яворово?

    – За нашето село, дядо Иване. Тя се казва Невенка Гордева. Здрависай се и с нея.

    Дядо Иван се дръпна встрани, избърса ръцете си с носната кърпа и най-любезно се ръкува с Гордева, която го запита.

    – Вие училищният слуга ли сте? …

    Той не отговори, а само поклати глава. Загледа се в нея. И докато я гледаше, в сърцето му се зараждаше непозната радост и пълнеше гърдите му. Къде беше срещал това момиче? Дали не е избягало от някой султански харем? …

    Невенка Гордева беше младо момиче, току-що свършило гимназия в Одрин. Облечена в сива, малко извехтяла дреха, тя напомняше на яребица, издигнала глава за песен.Русите ѝ къдрици, бистрите ѝ очи придаваха на лицето ѝ толкова свежест и мекота, че дядо Иван не можа да удържи изблика на чувството си и заговори:

    – Учителке, като те гледам млада и хубава, та ми иде наум една случка от моя живот. Хе тогава, през младините, когато бях в Цариград – на царска служба, също така срещнах момиче като тебе гиздаво. Всичките паши го наричаха златната девойка. Така ще те наричам и аз.

    – Нима си бил в Цариград? – поласкана от думите на дядо Ивана, попита Гордева.

    – Бил съм, как да не съм бил! … Там бях клисар в “Света София”. Звънях камбаните на “Света София”! …

    Учителят, който знаеше добре привичките на дядо Ивана, шеговито му забеляза:

    – Иване, ти забрави, че “Света София” е джамия. Тогава какви камбани си звънял?

    – Учителю, ти нищо не разбираш от божиите работи – без всякакво смущение продължи дядо Иван. – Нощно време, когато наближи полунощ, всички джамии, като по чудо се изгубват, а на тяхно място израстват високи камбанарии. Тогава ходим с владиката в черквата. Той пее евангелието, а аз бия камбаните. Турците слушат, но смеят ли да дойдат, когато бог сам ни закриля…

    Гордева разбра веднага слабостта на дядо Иван. Едва не избухна в неудържим смях. За да се прикрие, тя се приближи до ореховата дъска и с любопитство я заразглежда:

    – Какво е това, дядо Иване?

    – Люлчица за деца ще стане, учителке. Нали виждаш, от орехово дърво я правя. Като я направя, ще я изпиша, ще я обкова със злато и ще я подаря на…

    – На кого ще я подариш?

    – Все някому ще я подаря. На мене тя не ще трябва.

    Дядо Иван се замисли за малко. После унесен, с очи, устремени в камбанарията, продължи с тих, равномерен глас:

    – Там, в Цариград, когато срещнех онова, златното девойче, тогава не ходех облечен в такива дрехи. Носех граждански дрехи, обшити с жълта сърма, а шапката ми беше бяла, извезана с чисто сребро. И знаеш ли, учителке, къде срещнах това момиче? В царската градина го срещнах – стоеше под едно ябълково дърво. Мъчеше се да откъсне една ябълка, но ябълката не даваше, дигаше на високо клонете си. Момичето заплака с едри сълзи. Жал ми стана за него. Минах покрай нея и я погледнах. Руси къдрици като твоите се ветрееха по челото ѝ, по шийката ѝ, а слънцето вместо да се губи из градината, грееше в лицето ѝ, което руменееше като ябълка. Поздравих я и тя ме поздрави. Тъкмо щях да я заприказвам и часовникът удари за вечерня и аз отидох да звъня камбаните… Ти, учителке, много приличаш на златното девойче. Право да си кажа, все се надявах, някой все ми шепнеше, че един ден, когато и да е, ще срещна златната девойка. За нея готвя люлчицата. Ще ѝ я подаря за сватбата…

    Гордева слушаше приказката на дядо Иван, учудваше се на смелостта му да разправя небивалиците като истински случки и все пак не можеше да разбере, защо се радва на тия явни измислици. Ако всички хора в Поляна са мили и приказливи като дядо Ивана, то тя ще прекара годината най-весело. Няма да усети кога ще дойде и лятната ваканция. Тя запита учителя:

    – Господин Иванов, това ли е училището?

    – Да. В него ще работим тази година.

    – В това село всичко ми харесва. Благодаря ви, загдето настояхте пред родители ми и направихте всичко да бъда учителка в Поляна.

    Дядо Иван не можа да се сдържи и се намеси в разговора:

    – За нашето село ли приказвате? Хубаво е то, учителке! На, гледай, хе, към онзи край! Там, надолу, дето се синее небето под онова малко облаче, там има дълбок вир. Водата му е бистра като сълза, а дъното му лъщи като истинско сребро. Но хвърлиш ли се във водата, дъното бяга и отива вдън земя. Никой не смее да влезе в тоя вир. Но когато бях млад и в него съм се къпал, и рибата му съм ловил. Помня, през един летен ден, хвърлих се във вира и като риба слязох на дъното му. Улових се за един мряморен камък и спрях да си почина. После тръгнах по дъното му и що да видя. Между две седефени камъчета кротуваше една златна рибка. Щом посегнах да я хвана и изведнаж ръцете ми се напълниха със злато, а рибката избяга. Това злато пазя и до днес. С него ще обкова ръбовете на люлчицата…

    – Та тя ще стане прекрасна люлчица! Кой ли ще ѝ се радва! – с усмивка каза Гордева.

    – Прекрасна ще стане, учителке! Ще издълбая със сребърно ножче от едната страна на люлчицата лозови листа с пълни гроздове и пшеничени класове, а, от другата страна, все миризливи цветя. Оттук шибоя ще мирише, там лалето ще жълтее, а в средата ябълчево дърво със златна ябълка. Стойките ѝ пък ще бъдат най-различни. Едната, откъм страната, дето детенцето ще слага главичката си, ще издялам като крак на сърне, а, другата – крак на яребица. Задните стойки ще станат като крака на младо жребче, подковани със сребърни подкови. – Едно време с такова жребче се завърнах от Цариград. Като удряше копита в султанския калдъръм, сякаш камбани звънтяха. А аз, яхнал го върху сърмено седло, с жълти чизми и с елмазени махмузи, дигах прах из друмищата и раздавах златни пари на сиромасите… Ех, години! … Нали, учителке, всичко това прилича на сън, сякаш не е било.

    – И то на чуден сън, дядо Иване! …

    – Но не е сън, учителке, не е. На, и сега си спомням, че преди години в нашето село имаше бели, каменни къщи. Най-хубавата беше моята. В нея всичко беше от хубаво по-хубаво. Мома ли замине край чемширените ѝ порти, ще се спре, ще погледне сребърните ѝ прозорци и ще въздъхне. Мой връстник ли замине, завистливо ще погледне на големите камъни и нещо ще измърмори под нос. Тогава аз ще го извикам, ще му сложа царска трапеза и ще му кажа: – Завиждаш ли ми, на, подарявам ти я, аз ще си направя друга, още по-хубава. Странник ли замине през село, у дома ще гостува. Просяк ли потропа на вратата ми, ще го прибера като брат, ще го затопля, в нови дрехи ще го облека и ще напълня шепите (му?) с жълтици. А пък слънцето, ей това наше слънце, блъска се на рояк пеперуди в дебелите стъкла, иска да надникне вътре, за да види кой цар седи на дивана… И моята жена, да ѝ е лека пръст, беше напета като царица. Кършеше снага като лятна вихрушка, а лицето ѝ лъщеше като роса на слънце… Ех, къде отиде всичко това? Сякаш не е било…

    – И наистина, дядо Иване, не е било – прекъсна го учителят.

    Дядо Иван учудено погледна учителя, усмихна се на Гордева и седна да работи. Загледан с премрежени очи в ореховата дъска, заклати глава и със занесен глас отговори:

    – Било е, учителю, било е! …

     

    Започнат ли дните да бързат, никой не може да ги спре. Ще огрее слънце и още не стоплило покривите на къщите, ветрец ще го подгони. А то избързало напред, за да не го застигне вятърът, ще се потопи в огнена река и ще повлече след себе си деня. Но всеки ден, колкото и кратък да е, все си носи радостта. Така в Поляна дните са дни на пълно щастие. Старите казват: всеки ден идва да си вземе своето. И прави са! Ето наближава неделя, времето хвърчи на златни криле, а полянци се готвят за веселба. За един ден ще отидат до близката река, и то за да кихнат срещу слънце и да си хапнат прясна риба.

    Тая сутрин дядо Иван се събуди в тъмни зори. През цялата нощ не заспа. Пък имаше ли някой, който след като е видял как изгрява есенното слънце там, в реката, да не иска повторно да му се любува! Свят широк и такива хора могат да се намерят, но дядо Иван не беше от тях. Той трябваше да събуди навреме и учителите, та преди слънцето да кацне върху баира зад реката, те да бъдат там и като чучулигите с песни да го посрещнат.

    Дядо Иван мина покрай къщата, в която живееше Гордева, почука на прозореца и я събуди. Учителката отвори прозореца.

    – Невенке, бързай, че горният край на небето съвсем изтъне. Виж, че Слънчо се е опулил, преди майка му да му измие очите. Та побързай! Аз ще намина край учителюви и него да събудя.

    Дядо Иван избърза надолу из кривата селска улица, като си тананикаше. Какво ставаше в душата на този самотен човек, подранил в тъмни зори? Никаква земна радост не го споходждаше, а сърцето му, то лудо се радваше. Нива, къща, семейство – нищо нямаше на тоя грешен свят, а дните тъй щастлив го носеха из света. Откакто беше започнала учебната година, той наистина се чувствуваше като млад. Играеше заедно с децата, забавляваше ги, правеше им свирки и им разправяше приказки, и то все за живи хора. Така ще дойдат деца, подранили за училище. Ще почукат на вратата му. Той ще ги посрещне, ще ги погали по страните и ще започне:

    – Деца, вземете метлите и сметете двора, защото ей-сегичка ще дойде учителката Невенка. И през тази пътечка ще мине. Приберете камъчетата, сметете сламките, донесени от вятъра. Деца, вие не познавате учителката Невенка, но аз я знам от дете. На ръце съм я носил. Приспивал съм я на орехова люлчица.

    – Тя от нашето село ли е, дядо Иване?

    – Не е от нашето село, деца! Тя е от много, много далеч. Сега ще ви кажа отгде е учителката Невенка. Един ден, още когато бях млад, отидох на оран. Имах аджамии волове, та отидох да ги уча в целината, гдето е всред царската гора. Навлизам в гората. Впрягам мъжкарчетата в железния плуг и тъкмо ще правя кръст за работа, слушам наблизо плаче дете. Отивам при него, а то – вашата учителка. Тогава тя беше русичко, мило момиченце. Береше ягоди. Уболо се с трънче и плаче ли плаче. Взех го на ръце, изкарах му трънчето. После го занесох на самодивската поляна, изпъдих самодивите, обрах им ягодите и всичките ги дадох на Невенка. А тя тъй се радваше, тъй ме милваше, че заплаках от радост. Оставих добитъка да пасе, качих Невенка на гръб и отидохме много надалече: дето човешки крак не беше стъпвал и човешко око не беше надзървало. Тя си играеше по полянките, береше ягоди, а аз я пазех от змиите, от вълците, от мечките и от всички горски мухи…

    Децата винаги го слушаха с притаен дъх. След като свършваше приказчицата, вземаха метлите и измитаха с радост големия двор.

     

    Учителите и дядо Иван излязоха из селото. Щом поеха пътя за към реката и слънцето изгря. Дядо Иван плесна с ръце и извика:

    – Ето го, сякаш че е ерген на двадесет години. Учителю, можеш ли замери с камък тоя горделивец? Когато бях на твои години, с първия камък му пуквах главата. А изпратех ли му с прашка камък, то мигаше уплашено и се криеше зад дърветата. Чудно е наистина слънцето. Нито диша, нито приказва, а същински човек. Весело, засмяно, ту в реките ще надникне, ту из нивите ще пропълзи, а понякога, току-виж, тръгнало ръка за ръка с младите. Помня, бях дете, отивах за орехи в царската гора. Изведнаж из една трънка изскочи слънцето и застана пред мен като човек. Краката му тънки като на комар, само лицето му светеше като суров жълтък на голямо яйце. То тръгна и аз по него. Къде не ме води! И когато изопна тънките си крака и прескочи баира, за да се скрие, погледнах се: дрехите ми съвсем нови – от чисто злато и сребро. Тия дрехи и до ден днешен пазя, заключени с девет ключа в железен сандък. Когато умра, нека ги подарят на най-бедния човек в света, че и той добро да види, живот да се наживее…

    Слънцето бърже се издигна, огледа се в капките роса и заигра като малко дете из полето. Гордева пристъпваше леко и галена от приказките на дядо Ивана, беше тръгнала редом с Иванов, и то много близко до него. Пред тях, от сухата трева изхвръкна чучулига, изви се нагоре към небето и запя.

    – Мила, радостна песен, нали, Иванов? – със светнал поглед каза Гордева.

    – Мила като любовта – отговори учителят и завъртя бастуна във въздуха.

    Дядо Иван мълчаливо пристъпваше след тях и мъкнеше без умора храната и на тримата за през деня. По пътя откъм селото зададоха се и други, тръгнали за реката.

    – По-рано не бях живяла на село – каза Гордева.

    – Сега доволна ли сте, че живеете? – попита Иванов.

    – Много съм доволна! Да призная, всичко това наоколо тъй ми говори, тъй ме изпълва с радост, че нищо не мога да кажа от щастие.

    – Аз пък не виждам нищо особено – важно заговори Иванов. – Всяко нещо живее своя живот. А той е толкова обикновен, прост, еднообразен, че ако не е човекът със своя ум да го разнообразява, би било много скучно на тая земя.

    – Не, не е така, Иванов. Вярно е, че има нещо много просто във всичкия този закъснял блясък, но не е ли именно тая простота, която на нас, хората, липсва? … Вървя по пътя и слушам нашия дядо Иван. Всяка негова дума е измислица, но признайте, че той измисля сам себе си да лъже, но не и нас. Разказва най-чудновати приказки, преизпълнени с доброта и любов. Кажи, не е ли той пленник на слънцето, на вятъра, на целия приказен свят?

    – Донякъде имате право. И чудно е как майсторски лъже. Всичко у него идва веднага и непосредствено. Като го слушаш, иска ти се да повярваш, че все някога това е било! …

    – Нали? …

    Разговорът им биде прекъснат от неочаквания радостен вик на дядо Иван, който тичаше наведен из полето и търсеше нещо.

    – Невенке, гущер гоня! Ей такъв голям и гиздав като птиче. Целият му гръб е зелен като бадемов лист, а опашката му – златна. Как не можах да застъпя опашката. За да се спаси, щеше да я остави и довечера с нея щяхме да броим звездите. Знаеш ли, че никой човек не може да преброи звездите? Вие, учените, не знаете това. Улови гущер, откъсни му опашката, остави я на мряморен камък и тя ще ти преброи всички звезди. Щом свърши, ще умре. А на другата пролет на гущера ще израсне още по-хубава опашка…

    – Защо тогава не го улови?

    – Искаш ли да го уловя? На, в тази дупка влезе. Да почакаме малко, но легнали на тревата. Гущера ще помисли, че сме си отишли и ще подаде глава. Тогава аз ей тъй ще го пипна за мекото под ушите и ще го измъкна от дупката.

    Невенка се навъси, направи гримаса и избърза напред.

    – Дядо Иване, не искам. Остави гущера на мира.

    – Много си плашлива! Какви гущери съм ловил! Една година ходихме в слънчевото царство. Минахме през царска гора. Всред гората, на висока и стръмна скала лежеше на слънцето някакво си животно. Другарите ми се изплашиха. Никой не се решаваше да го приближи. Тогава аз, като лазех по корем, приближих скалата. Забих нокти в камъка като в грудка сирене и полекичка се изкачих на върха на скалата. И преди животното да ме забележи, улових го за мекото зад ушите. Гледам го – гущер, но голям колкото двегодишно зайче. Смъкнах го на земята. Кожата му беше от хубава по-хубава. Зелена, с червени резки, като жива играеше на слънцето и ме блъскаше с малки пламъчета в очите. Извадих сребърното си ножче, одрах му кожата и от нея направих кесия, в която пазя златото, с което ще обкова люлчицата.

    – Дядо Иване, ходил ли си някога хе там, зад ония облаци – весело и с насмешка попита Гордева.

    – Там ли? Ходил съм, как да не съм! … Но когато ходих там, нямаше тия облачета, а имаше други: едри, големи баири с позлатени краища. Дотам пеш не може да се отиде. Трябва да се тръгне на кон, но конят да бъде черен и с бяло на челото и на задните крака. Когато се изкачих хе там, на оная височина, и погледнах надоле, видях цялото поле, разляло се като живо сребро. Минах през него и заедно с един орел се изкачихме хе, на другия далечен връх. Какви чудесии не видяхме там! Безбройни огньове светеха и играеха хоро. Едва можах да затворя очи от блясъка на слънцето. Но когато добре разтворих очи, видях да седи на елмазен диван, облечено в царска коприна, онова същото златно момиче.

    – После ожени ли се за това момиче?

    – Разбира се, че се ожених. Е пък сватба ли направихме! Седем дни биха камбаните, свиреха гайди и кавали, а слънцето от радост не зайде цели четиридесет дни. Като по чудо и тя носеше християнското име Невенка…

    – Наистина ли? …

    – Невенка, хубаво име. Най-гиздавото име на света. Сам бог ѝ е бил кръстник. И оттогава момиче носи ли името Невенка, господ го дарява с дълъг живот…

    Стигнаха реката. Бяха ги преварили селяни още по-подранили. По-късно пристигнаха всички. Запалиха големи огньове от сухи върбови клоне. Младите се разтичаха из пясъка, зацапаха във водата, а старите с мрежите отидоха за риба. Дядо Иван изкара от торбата мрежата си и се изгуби нагоре, срещу течението на реката…

    Слънцето беше се наклонило към баирите, когато дядо Иван се завърна с пълна торба риба. Посрещнаха го с присмех. Но когато изсипа рибата върху тревата, всички го заобиколиха и заразпитваха къде е можал да налови толкова едри мрени. А дядо Иван, усмихнат, сякаш на себе си заговори:

    – Тази риба ли? Нищо не е това. Преди години ходих за риба в Марица. Никъде не съм видял толкова бистра река. Водата прибягва по камъните и по гърбовете на рибата, която кротува на пясъка между камънчетата. Още мрежата не паднала на дъното и се напълва с риба. Тогава за един час налових повече от сто оки риба. Трябваше с кон да я пренасям до Одрин. Когато, яхнал на кон, навлязох в Одрин, самичък пашата излезе, за да ме посрещне.

    Всички го слушаха с усмивка. Никой в нищо не му вярваше. Всички му се присмиваха. Дяде Иван не се сърдеше, напротив затваряше очи и измисляше най-чудновати случки из своя живот…

    Трябваше да се връщат към село. Гордева тръгна напред с Иванов. Заведоха тих и случаен разговор. Дядо Иван, който искаше да чуе всичко, вървеше зад тях и нагаждаше ухо. Учителят продума:

    – И тоя ден измина…

    – Да, измина – въздъхна Гордева.

    Мълчание. След малко разговора отново почна:

    – Обувката ви е изцапана с жабурняк. Я почакайте, за да я избърша.

    Гордева спира. Иванов се навежда и избърсва с кърпа обувката ѝ.

    – Благодаря! …

    – Струва ми се, че и другата обувка е изцапана. И нея бих избърсал…

    Отново мълчание. Дядо Иван не можа да не се намеси в разговора:

    – Учителю, като те гледам, че бършеш обувките на Невенка, иде ми наум една случка от моя живот. Преди години връщах се от Цариград. По царския път минах. Насред пътя гледам златен чехъл. Слязох от коня, вземах чехъла и тръгнах по дирите. Изведоха ме в една голяма градина, през която течеше бистра река. Във водите ѝ се къпеше девойка. Щом ме зърна и веднага се гмурна във водата. Чакам я да се покаже от водата, а тя, ето я, че иде откъм долния край на градината, облечена в най-хубави дрехи. Като стигна до ябълката, спря се и ме загледа…

    – Дядо Иване, твоите патила нямат край! – прекъсна го Иванов недоволен, че се е намесил в разговора им.

    – Оставете го, нека приказва – каза Гордева. – Тъй ми се ще да го слушам сега. Сякаш че на сърцето ми говори.

    – Но той просто лъже! …

    – Не, Иванов, не си прав. Тъй се унасям от думите му, тъй се забравям от приказките му, че се питам сама: не се ли заражда в сърцето ми любовта? … И не иде ли тя от оная градина, в която дядо Иван видял златната девойка? …

    – Вие казахте, че у вас се събужда любовта – колебливо запита Иванов.

    – Да, Иванов, събужда се! Като птичка в гора се събужда и чака. Чака го да мине, яхнал на черен кон с бяло на челото…

    – Нищо не разбирам…

    – Все някой ще се намери да ме разбере – каза Невенка, избърза напред и затананика. Дядо Иван я застигна и тръгна до нея.

    – Така, Невенке! Пей! Някога и аз съм пял, както ти пееш сега. Пред владици и пред патрици съм пял. И пред султана съм пял! … И на златното момиче съм пял чудни песни…

    – Иване, прибери си пояса, че се влече…

    – Нека се влече, учителю, пътят е чист като софра… Невенке, слушай сега! Една година ходих да жъна в пашовия чифлик. Бях главатар на триста души жетвари. Когато отидохме на нивите и започнахме да жънем, никой не можеше да ме изпревари. Размахвах наляво и надясно сърпа със златната дръжка и пшеницата падаше покосена на едри ръкойки. Мнозина се опитаха да ме надпреварят, но никой не сполучи. Една сутрин дойде пашата, яхнал на луд кон. Конят, щом чу звънтенето на сърповете, наостри уши и запръхтя. Сърповете блеснаха на слънцето и като светкавици заиграха пред пашата. Конят се изплаши, изправи се на задните си крака, събори пашата и избяга. Никой не се нае да хване коня. Тогава пашата измъкна пълен кемер с жълтици и извика: “Който улови и докара коня, ще получи награда този кемер, пълен с жълтици”. Кой друг можеше да свърши тая трудна работа? Оставих сърпа и се втурнах като вихрушка подир коня. Докато се разбере, намерих се на гърба му. Легнах върху гривата и го прегърнах на шията. Когато се намерих пред пашата, конят спря укротен като ягне. Пашата, изненадан, поклати глава, хвана ме за ръката и ме свали от коня. Наведе се и сам опаса кемера около кръста ми. Той ми рече: “Ти не си човек, за да махаш сърп. Достоен си да имаш най-богатите палати.” След това ме заведе в палатите си.

    – Богати и хубави ли бяха палатите му?

    – Най-хубави! Градени, но сякаш не пипани от човешка ръка…

    Застигнаха ги няколко младежи. Единият от тях, малко пийнал, удари леко по врата дядо Иван, като го закачи:

    – Дядо Иване, разкажи ни сега как си убил в царската гора с един куршум девет мечки.

    – Какво се смееш? … Да не мислиш, че не се е случвало? …

    – На тоя свят всичко може да се случи – каза с усмивка учителката.

    – Защо пък да не се случи, Невенке, когато всичко е в божията ръка? Щом бог даде малко от силата си на човека, ти от него всичко чакай…

    Иванов отново тръгна с Гордева. Забързаха мълчаливи. Дядо Иван, уморен, не можеше да ги следва. На един кръстопът той спря. Седна встрани от пътя – на тревата.

    Слънцето се скриваше зад равната линия на полето. Долетяха мушички и забръмчаха с тънки гласове. Дядо Иван дигна глава, усмихна се и замахна с ръка, за да улови мушичка. Помисли си:

    – Ами ако уловя златна мушичка! – После примига, затвори очи и се унесе подир чудноватата си мечта.

     

    Есенните дъждове престанаха. Слънцето се скри зад облаците и вече не се показваше. Задухаха студени ветрове. Земята се стегна, посивя, а дърветата щръкнаха оголени. Дядо Иван се прибра в малката училищна стаичка, запали печката и усилено заработи люлчицата. Изрязваше ябълковото дърво. Децата шумяха из училищните стаи, надничаха през ключалката и му се молеха да им отвори. Дядо Иван обичаше децата и затова не устоя на молбата им. Отвори вратата. В стаята нахлуха група деца и насядаха около люлчицата.

    – Разкажи ни нещо, дядо Иване, но бърже захващай, че звънеца ей сега ще удари – замоли се едно от децата.

    – Звънеца, че ще удари, зная, но вие не бързайте. Учителите още не са дошли и време до звънеца има още много – кротко, с усмивка забеляза дядо Иван и продължи да работи върху дъската.

    – Какво ще направиш от тази дъска, дядо?

    – Люлчица, деца, люлчица ще направи дядо ви Иван. Чудна люлчица ще направя. Ще я нашаря, ще я изпиша, тук със злато ще я обкова, тук – със сребро, и ще стане най-хубавата люлчица на света. Деца, това насън ми се каза. Една нощ, като спях, леко се отвори вратата и на прага застана бяло ангелче със светли дрехи. То беше ей такова, колкото Ленчето, със златни крилца и сребърни крачка. Приближи се до мене и както си лежах, започна д ами приказва: – “Милички дядо Иване, не ме ли познаваш? Аз съм едно малко ангелче. Искам да сляза на земята, но ти ще трябва да ми направиш люлчицата, защото на тоя свят по-голям майстор от тебе няма. – Това ми каза големият ангел. – Ще ми направиш ли?” – Аз му поклатих глава, че съм съгласен, а то се наведе и ми целуна ръката. Ето това, бялото петно на дясната ми ръка, е останало оттогава. Тук – на това място, се е допряла устичката на ангелчето.

    – За ангелчето ли правиш тая люлчица, дядо Иване?

    – За него, деца, ами за кого други…

    Дядо Иван тъкмо беше се наканил да продължи приказката, на вратата застана Гордева, завита с бял вълнен шал, така че само очите ѝ бяха открити и гледаха като две птиченца в клетка. Дядо Иван се изправи, а децата избягаха със смях навън.

    – Добро утро, дядо Иване!

    – Добро утро, Невенке! Тази нощ добре ли спа? Сънува ли сън?

    – Нищичко, нищичко не сънувах!

    Гордева въздъхна леко, мина през стаята на дядо Ивана и влезе в канцеларията. Посрещна я топла вълна. Свали шала, показаха се русите ѝ, бухлести коси и засилиха блясъка на очите ѝ. Дядо Иван застана прав до вратата, хвърли поглед към Гордева, усмихна се и без да продума, отдръпна се и се залови пак да дълбае върху дъската. Дойде и Иванов. Поздравиха се с Гордева и заобиколиха печката. Гордева наруши мълчанието.

    – Тази нощ вятърът отнесе капака на прозореца. Изплаших се много. Помислих си, че някой насила иска да влезе в стаята ми.

    – Представи си, Гордева, че някой наистина влезе нощно време в стаята ти, какво ще направиш? – попита Иванов.

    – У, страшно – разтърси глава Невенка и се заразхожда из стаята, тананикайки весела песен. После се извърна, погледна учителя със светнал поглед и продължи: – Ако е моят принц, когото тъй нетърпеливо очаквам да дойде, сама зная как ще го посрещна…

    – Но ако не е принц, а друг някой? …

    – Ще викам колкото ми глас държи, цялото село ще събудя… – и тя нервно се засмя.

    Дядо Иван, щом чу смеха на Гордева, остави работата и се вслуша. После с усмивка на уста взема няколко дървета от ъгъла на стаята и влезе в канцеларията да подкладе печката.

    – Да ударя ли звънеца, учителю?

    – Не бързай! Още е рано и децата не са дошли всички.

    – Днес е студено. Снощи по звездите познах. Бяха ясни като детски очи, а пък светеха и трепереха като малки огънчета.

    – Дядо Иване, кажи, видял ли си отблизо звезда? – запита го с усмивка Невенка.

    – Звезда ли? – Дядо Иван се малко позамисли. Погледна към Невенка и се усмихна. Потърка с ръка набръчканото си чело, въздъхна с премрежени очи и съвсем спокойно продължи:  – Невенке, нима ти не си видяла звезда отблизо? А звездата отблизо е много хубава. Все златни искри изпуща, а те се пръскат, превръщат се на светулки и светят из полето. Преди години косяхме сено. Моите девет братя косяха едната ливада, а аз самичък – другата. Тя беше от чиста детелина. Денят дойде, посипан с жар, та рших да кося детелината през нощта. Настъпи мрак. Лъхна ветрец и всички птици се сгушиха из тревата. Преди месечината да слезе на земята, аз привърших работата си. Седнах да си почина на една копа сено, като погледнах към небето. Тъмно беше, та звездите ставаха все по-ясни и по-ясни. По едно време една звезда се отмести, заслиза бавно и спря всред ливадата. Огледа се наоколо, като че търсеше някого. Щом ме забеляза, тръгна право срещу мене. Да си кажа правото, останах изненадан. Пред мене застана жив човек. Всичко отгоре му лъщеше. Но най-много лъщяха очите и косите му. Не се уплаших. Отворих уста, за да я заприказвам, но звездата ми даде знак да мълча. Тогава се приближи до мене и ме попита:

    – “Познаваш ли ме? Аз съм твоята звезда! Името ми е Невенка.” Изведнъж познах в звездата жена си. Щом разбра, че я познах, усмихна се, от очите ѝ бликна светлина и тръгна из ливадата. Но дойдоха черни, бързи вихрушки и я отнесоха пак горе, в синьото небе.

    – Според тебе, дядо Иване, звездите са живи хора, нали?…

    – Живи са, Невенке! Живи са! Нима не си ги слушала да ти пеят насън?…

    – Стига вече празни приказки, удари звънеца – прекъсна го недоволен учителят.

    Дядо Иван грабна звънеца, излезе на двора и го задрънка. Застанал с лице срещу вятъра, дрънкаше важно звънеца, а очите му, плувнали в лека, в лека мъгла, се лутаха ту към върха на камбанарията, ту към сивото и студено небе.

    Иванов, отегчен от приказките на дядо Ивана, укори Гордева.

    – Гордева, не ти ли омръзна да слушаш постоянно тая жива лъжа?

    – Защо пък да е лъжа?

    – Нима е възможно всичко това? Звездите били живи хора! Глупости на…

    – За дядо Ивана те са живи, той ги е видял. Колко прекрасно би било, ако и за нас те бяха живи хора, а не бездушна материя! Тогава каква ли звезда бих била след смъртта си?!…

    – Вие сега сте чудна звезда!…

    – Наистина ли мислите така? – шеговито попита Гордева. Иванов се изчерви. Стана от стола и загледа през прозореца на двора. Млъкнаха. Печката гореше и разливаше топлина из стаята. Невенка се дръпна встрани, подпря гръб до стената и заследи с очи Иванова. Той мислеше нещо и на няколко пъти се накани да се изкаже, но при първия звук губеше смелост. Но изведнаж се реши и без да обърне глава, все така загледан през стъклото в двора, заговори със засъхнал, трескав глас:

    – Гордева, извинете ме за смелостта ми. Предлагам ви ръката си за вечна дружба.

    Невенка Гордева остана на първо време изненадана от думите на Иванов, но бърже се опомни и като прихна в неудържим смях, изтича вън на двора. Иванов се обиди и влезе в час. Невенка се отби при дядо Ивана и като продължаваше да се смее, каза му:

    – Дядо Иване, моята звезда най-после и тя слезе. Видях я по бял ден. Съжалявам само че не видях нито очите ѝ, нито усмивката ѝ. Какво ще кажеш на това?…

    – Какво ли ще кажа? – Да съм на твое място, ще си облека най-новата премяна, ще си измия лицето със студена вода, после ще отида в църквата и ще запаля свещ пред иконата на света Богородица.

    – На милата света Богородица ли, дядо? Някога дали не си срещнал и нея?

    – Срещнал съм я, Невенке, и често пъти съм приказвал с нея. О, нашата мила света Богородица тъй сладко приказва тя…

    През нощта падна сняг. Полето почиваше под бяла завивка.

    Гордева се събуди много рано. Събуди я чуден сън. Помъчи се отново да заспи, но очите не я послушаха. Сърцето ѝ лудуваше от неочаквана радост. Какво щастие донасят понякога сънищата. Никога утрото не е било тъй чисто и невинно. Никога топлината в стаята не е била тъй приятна. Невенка стана от леглото, облече се и седна до прозореца. Дворът и градината бяха заснежени. Дърветата мълчаха, кротуваха под снежния накит.

    – Светът е наистина чудесен и прекрасен – помисли си Невенка. Стана, зави се с белия си шал и излезе на улицата. Така се случи, че мина покрай къщата, в която живееше Иванов. Хвърли радостен поглед към заскрежения прозорец и отмина. Намери се накрай село.

    – О, божичко, нима целият свят е тъй бял и чист! – радостно извика Невенка. – Има ли край този вълшебен свят?… Не, няма край, както няма край и щастието.

    Откъм село се зададе човек. Изведнаж Невенка се опомни. Защо беше излязла извън село толкова рано? Ако я видят и познаят, ще я сметнат за луда.

    Невенка се върна. Спря се всред селото, под  заснежените клони на стар, вековен бряст, и се замисли. Мислите ѝ бяха все радостни и весели. Те бяха бели ангелчета и носеха щастие, пълно щастие. Едва не заплака от радост.

    – Божичко, какво да правя сега? Не искам да бъда сама, нито да стоя на едно и също място…

    Хрумна ѝ радостна мисъл и тя забърза към училището. Утрото сияеше в училищния двор. Тя избърза и почука на вратата на дядо Ивана. Той беше станал от сън и седеше замислен край огъня. Щом видя Гордева, лицето му светна в усмивка. Посрещна я с дълго ръкостискане.

    – У, студена си като лед. Измръзнала си, къде си подранила?

    – Студена ли съм, дядо Иване?

    – Потърпи още малко. Ей-сегичка ще запаля печката в канцеларията.

    – Дядо Иване, остави, не трябва. По-после ще запалиш печката. Сега искам на твоя огън да се огрея.

    Дядо Иван затвори бавно очи и тихо се изсмя. Просто от радост се засмя и каза:

    – Трябва да не си спала тази нощ.

    – Как позна, че не съм спала?…

    – Невенке, радостта ти е голяма. С такава радост мъчно се заспива.

    – Щом задрямах и чуден сън ме събуди. Ето как беше: затворих очи и се унесох в сън. Изведнаж, кръц, бавно се отвори вратата на стаята… Ох, божичко, колко хубаво беше всичко това… Но повече няма да ти разправям.

    – Като се отвори вратата, кой влезе – попита с най-сериозен вид дядо Иван.

    – Кой ли влезе? Влезе цар. Млад и красив, той носеше голям букет цветя. Имаше всякакви цветя, но най-много бяха невените. Леко пристъпи към мене. Приближи леглото ми и всички цветя разпръсна върху лицето ми, върху гърдите ми. И ако не бях се събудила, щях да се задуша от мириса им.

    – Наистина чуден сън!… После какво стана?

    – Нищо. Събудих се. В стаята нямаше никого. Нито цар, нито цветя, а само едно Невенче се обръщаше в леглото и не можеше да заспи.

    – Ха, ха… – засмя се от сърце дядо Иван и очите му светнаха от доволство. – Та какъв беше този цар? Не беше ли едър, снажен, цял облечен в кадифе.

    – Дрехите му бяха от кадифе и злато.

    – Той е! Същият е! – извика радостно дядо Иван. – Преди години аз и него – твоят цар срещнах. Вървях самичък из стара, непроходима гора. Пътеката, по която тръгнах, ме забърка и ме изведе пред една пещера. Отначало ме достраше и не исках да вляза вътре, но отпосле си казах: кой може да бъде по-силен от бога? Прекръстих се и влязох в пещерата. Щом влязох и веднага ми замириса на трендафил. Стигнах до една врата. Макар че беше голяма и добре залостена, но с божията помощ я отворих. Погледнах, насреща ми друга врата. Отворих и нея. Вървя навътре в пещерата и все врати отварям. Най-после достигнах до една врата, направена от бяло като мляко стъкло. Полекичка я отворих и що да видя: на мек, копринен диван лежи девойка и сълзи рони. Стана ми много мъчно за нея. Запитах я защо плаче. – Как да не плача – отговори тя, – брат ми вчера излезе в гората и още го няма. Страх ме е, че може да му се е случило нещо лошо. Без да ѝ кажа нещо, аз веднага се впуснах да го търся. Разтичах се из гората като катерица. По едно време дочувам, че някой изтежко пъшка. Дигнах очи нагоре и що да видя. На високо дърво видях вързан човек с главата надолу. Качих се на дървото, отвързах го и го смъкнах на земята. Едва дишаше. Нарамих го и го отнесох в пещерата. Сестра му, щом го видя, грабна едно шишенце, духна в него и го попръска по лицето с жива вода. Две капчици паднаха в очите му и той ги отвори. Загледа се в мене и като разбра цялата работа, че аз съм го избавил, хвана сестра си за ръката, после посегна, хвана и моята и…

    – Какво е станало по-нататък зная вече.

    – Щом знаеш, повече няма да разправям.

    – Дядо Иване, сега слушай. Ще те помоля за нещо. Ще го извършиш непременно, нали…

    – Щом е за тебе…

    Невенка извади от дрехите си писъмце.

    – Това писъмце ще го дадеш на учителя, като дойде.

    – Днес той няма да дойде, нали е неделя?

    – Каква съм забравана! Та вече неделя ли имаме?…

    – Света неделя. Време е да ударя камбаната за черква. Писмото ще занеса после.

    – После не искам. Сега и то, ако можеш веднага. Ще запаля печката и ще чакам.

    Дядо Иван не дочака втора покана, отвори вратата и така, както си беше в стаята – без връхна дреха, бърже се впусна към квартирата на учителя.

    Иванов беше станал. Дядо Иван го извика, като се мъчеше да си придаде важен и тайнствен вид.

    – На ти това писъмце. Невенка, учителката, ти го праща.

    Иванов грабна писмото и нетърпеливо разкъса пликчето и зачете. В писмото пишеше:

    “Мили, добро утро! Когато ми поиска ръката за вечна дружба, аз се засмях и избягах, нали? Не ми се сърди. То беше от щастие. И колко глупава и луда бях тогава… Но виновен за всичко си ти. След ония мили думи, защо не се извърна, не ме погледна? Както бях примряла от щастие, ако само ме погледнеше, щях да се хвърля… Ух, каква съм, всичко ти казах. Това, което е в точките, задържам за срещата. Чакам те в канцеларията…

    Готова за вечна дружба, Невена.”

    Иванов набърже се облече и почти тичешком замина за училището. В канцеларията печката бухтеше и червенееше. Гордева, наведена над коленете си, слушаше ударите на сърцето си и чакаше. Вън, на двора, снегът заскриптя. В тия бързи нервни стъпки тя позна Иванова, стана от стола и бледна от вълнение се обърна с лице към стената. Вратата се отвори и на прага застана Иванов в леко смущение…

    – Невено, истина ли е всичко, или жестока лъжа?…

    Гордева не отговори. В тоя момент тя не се помнеше. Зашеметена, посегна, взе стол, сви се на него, като закри лицето си с ръце. Иванов я приближи, хвана я за ръцете, отстрани ги от лицето ѝ и я загледа. Тя трепереше цяла и стискаше здраво ръцете му. Той коленичи.

    – Тъй много те обичам, Невено – неудържимо избухна Иванов и още по-силно стисна ръцете ѝ.

    – Да!… – едва чуто продума Невена и скри лице в прегръдките му…

    Навън, през двора, минаваха богомолци и като видение се губеха навътре в черквата. На камбанарията, под камбаната, стоеше в най-тържествена стойка дядо Иван и с религиозно опиянение звънеше. А звукът – ясен и чист – леко се отронваше от майсторската ръка, тичаше из дворищата, трептеше като песен и заглъхваше надалече из заснеженото поле.

    Гордева и Иванов обявиха годеж. Пръв им честити дядо Иван. Поздрави ги, пожела им дълъг живот, стисна им ръцете, но не се усмихна. Лицето му беше увяхнало, бръчките се бяха увеличили, нямаше я и вечната му усмивка.

    – Дядо Иване, ти си болен! … – леко загрижена попита Гордева.

    – Може и да съм болен, Невенке! Не съм млад като учителя, та да мога всичко да понасям!…

    – Дядо, пази се, че кой ще ни разказва приказки. Твоите патила са наистина едни от най-чудните…

    – На тоя свят няма нищо чудно. И да умреш, пак не е чудно. Тъй често се случва това!…

    – Дядо Иване, някога ти умирал ли си?

    – Как да не съм. Три дни съм лежал в гроба!…

    – Преди сто години ли е станало това?

    – Оттогава може да има и сто. Помня ли годините!…

    – Я ни разкажи, как се е случило това.

    – И него ще ви разкажа. То беше преди сто години. Имах чифлик. Земята му беше най-плодородна. Посееш ръж, а жънеш пшеница, а посееш ли пшеница – събираш злато. До моята земя беше чифликът на одринския паша. Една сутрин, като обикалях нивите си, на синора на двата чифлика се срещнахме с пашата. Той пръв заговори:

    – Ти ли си Иван чорбаджи?

    – Ако рече бог, аз съм.

    – Продай ми чифлика си!

    – Не ми е за продаване.

    – Вземи хиляда лири, десет хиляди вземи, но ми го продай!

    – Не го продавам и това си е!

    Пашата се малко разсърди. Извади от джобовете си златна свирка и три пъти свирна. Дотърчаха черни арапи, вързаха ме със сребърни синджири. Вечерта, на месечина ме заровиха в турско гробище. Три дни съм лежал в гроба, когато моят ангел се яви. Научил се, че лежа в турско гробище, та слязъл от небето, за да ме изрови и пренесе в християнски гроб. Но работата му дошла малко повечко, не можал да я свърши до изгрев слънце. А щом пекна слънцето, удари ме по носа с жив огън и аз отворих очи. Много се учудих, като се видях жив и здрав в нашето село Поляна.

    – А чифлика, какво стана с него?

    – Пашата го присвои.

    Сгодените се разсмяха, сбогуваха се и си отидоха. Дядо Иван отново остана сам. Децата и те бяха си отишли за обяд. Позавъртя се няколко пъти из стаята, след това седна на прага и се замисли. Неговата лека и крилата мисъл изведнаж го понесе в далечни светове. В такива минути никога не можеше да разбере, че е сам-самичък на света и че някога може да умре и от глад. Но колкото леки да бяха мислите му, все пак нещо тежеше на сърцето му. Той си мислеше:  Колко млада и пъргава е Невенка. Но защо се сгоди?… Когато тя не беше сгодена, денят биваше по-светъл. Вместо слънце, по земята се разхождаха ангели с големи златни мъждраци… Но щом се е сгодила, значи късмета ѝ е бил такъв. Така е наредил сам бог господ. По-после ще се оженят. Дали сватбата им ще прилича на неговата?… Ех, когато той беше млад зет, до него вървеше онова, златното момиче. Щом то стъпеше върху пясъка, той се превръщаше в жито-пшеница. Дърветата, под които минаваше, цъфтяха всяко време, а децата пееха и махаха крилца. Тогава децата имаха крилца на раменете си. И това чудо продължи, докато траеше сватбата му. А тя продължи три години и девет месеца. Три години на бял кон по белия свят. Но, като се омъжи Невенка, ще стане ли и тя майка?… Ех, какъв е той! Та защо се мъчи да прави тая чудна люлка… Нали за нейното дете я прави, за първата ѝ рожба? След година-две Невенка ще роди мъжко дете. Непременно така ще нареди бог. Той, Иван – прочутият звънар, ще се изкачи на камбанарията и така майсторски ще забие камбаната, че всички ще познаят, че мъжка рожба се е родила… А когато майка му ще го вземе, за да го тури в ореховата люлчица, то ще погледне, ще затрепка с очите си и ще проговори, на първия ден ще проговори: – “Мамичко, тази чудна люлчица дядо Иван ли ми я направи?” – Тогава Невенчето, майчицата на това ангелче, ще отговори: – “Дядо Иван, миличкото ми, нашият дядо Иван”.

    Дядо Иван не можа да се противи на радостта си и се усмихан. Лицеот му светна, а очите му подириха люлчицата. Дигна се от прага, взе от ъгъла ореховата люлчица, извади от кожена кисия закривено ножче и внимателно заработи като каза на себе си:

    – Сега ще направя краченцето на сърничката, та когато детето порасне, да бъде леко и пъргаво като сърне.

    Люлчицата беше свършена още през коледните пости. Всичко беше направено и измайсторено, тъй както трябваше. Само злато и сребро нямаше по люлката. Вместо тях личаха бели и жълти тенекиени кръгчета, налепени около ръбовете на люлката. Обвита в парцали и зашита, люлчицата търпеливо чакаше в ъгъла до огнището.

    Никой не трябваше да я види до оня час…

    Наближаваше Сирни заговезни. В училището между децата настана оживление. Идваше Кукеровден – денят на старците. Всички деца очакваха тоя ден с радост и със страх. Радваха се, че ще видят страци с бради, с гърбици, със звънци и метли на кръста. Плашеха се от мечките и циганите.

    Няколко деца влязоха при дядо Ивана. Възбудени, с пламнали страни, надпреварваха се кое по-рано да заговори.

    – Дядо Иване, знаеш ли, че дядо Трою щял да стане мечка на Кукеровден?

    – Уу… какъвто е голям, всички ни ще изяде.

    – Брей, не може ни изя. Като ще го дръпна за пояса и ще го съборя – намеси се сопнато едно дребничко момченце.

    – Ти ли ще го събориш?!… Ами Сотир, дето всяка вечер се напива, като стане дявол с опашка и ти се опули с големите си червени очи!…

    – Брей, ще се опули… като му хвърля един камък…

    – Ще хвърлиш, но ако те застигне с метлата…

    – Още няма да ме застигне я!…

    Децата, настръхнали, чакаха помощ от дядо Ивана. Той е, който можеше да ги спаси от дявола с метлата.

    – Дядо Иване, ти пък няма ли да станеш цар?…

    Този детски въпрос направи силно впечатление на Ивана. Иван се усмихна, погали по главата детето, което му зададе въпроса и замечта заедно с децата.

    – Нека дойде тоя ден, деца, и дядо ви ще стане цар. И то истински цар – какъвто и до днес не е имало на земята.

    Децата се зарадваха, излязоха на двора, затичаха и захвърляха камъни подир врабчетата, накацали по голите клони на акацията…

    Вечерта срещу Кукеровден кръчмите в селото се напълниха от любопитни. Всички ония, които щяха да стават кукери, седяха на отделна маса и пиеха. При тях беше и дядо Иван. Той сам пожела да стане цар и единодушно го избраха.

    Няколко дни преди това дядо Иван ходи из село и събира парче по парче царските си дрехи. От учителя взема панталоните, от Стефан джелепина – чизмите, а от Невена Гордева – белия шал, който щеше да служи за мантия.

    Като се върна от кръчмата, облече се в царските дрехи. Поогледа се, излезе за малко на двора и пак се прибра. През нощта не заспа. Още зора не беше сипнала и дядо Иван в царско облекло излезе на двора.

    Звездите грееха на небето. Дърветата си шепнеха, сякаш се присмиваха на царя. Селото спеше дълбок сън. Дядо Иван свали сламената корона, поглади вълнената си брада, почуди се на малкото звънче, което висеше на кръста му и тръгна из село. Мина покрай къщата, в която живееше Гордева, надзърна през прозореца и спря. Огледа се наоколо, после леко поклати звънчето. То звънна с ясен глас и пак млъкна. Дядо Иван тръгна из пътя надолу, като все по-често се обаждаше звънчето. Залаяха кучетата, дигна се врява из селото. Засвири и свирка. Откъм другия край на селото някой извика с мощен глас:

    – Старци, ставайте, царя ни вика!…

    Почти от всички краища на селото дрънкаха звънци. Селото се разсъни. Събраха се всички старци – кукери около царя. Дядо Иван взима царска стойка и с най-важен глас продума:

    – Старци и вие царски везирье, слушайте царя! Дръжте, заловете пътищата и никого не пущайте днес на работа. От пътниците събирайте пари. А сега по местата си.

    Старците раздрънкаха звънци, пръснаха се из селото и заеха всички пътища и кръстопътища. А царят – важен, тържествено повлече крак и тръгна да обикаля селото.

    Съмна се. Децата тичаха из улиците подир кукерите. Но най-много деца вървяха подир царя. Той беше от всички най-достъпен и най-сериозен. Черната му брада достигаше до пояса. Повика гайдар и му заповяда да свири хоро. Заловиха се всички старци на хоро. Царят го поведе, като дрънкаше звънчето. Подир него задрънкаха и кукерите. Хорото се изви нестройно и разбъркано. Играеха гърбави, куци, други ходеха на четири; трети ревяха като мечки, лаеха като кучета и блъскаха земята с дълги камшици. А слънцето, прогонило всяка бръчка от небето – заедно с тая чудновата неразбория.

    – Ди ди, ле ле, дядо Великден тръгна с куцото магаре – запя един от старците. Всички подир него. Всеки извиваше гласа си, за да не излезе нищо, докато песента най-после се превърна в мяукане и лаене. А дядо Иван бавно влачеше краката си и удряше звънчето като малка камбанка.

    Целият ден измина във викане и тичане. Надвечер старците настаниха своя цар в раздрънкан колесник и го повлекоха из кривите и издълбани селски улици. Шествието продължи до заход слънце. На мегданя, всред селото, колесникът спря и царят слезе. Поиска рало, за да оре. Старците веднага намериха. Дядо Иван дръпна назад царската си глава, хвана опашката на ралото и заби желязото му в сухата, утъпкана земя. После поиска крина и хвърли зърно, за да засее нивата. Засял нивата, издигна крината над главата си и я търкулна. Крината спря в краката на млада булка.

    – Плодородна година ще имаме! – изрече тържествено царят и отново седна на колесника, за да гледа хорото, което започваше.

    Пияни кукери приближиха колесника, впрегнаха се и понесоха царя през пътища и долчинки, за да го отведат в палатите му. При един завой над стръмна долчинка, кукерите бутнаха колесника заедно с царя. Дядо Иван се изправи, за да скочи на земята, но не успя и полетя заедно с колесника в долчината. При падането едно от колелата се блъсна в гърдите му и той изгуби съзнание. Тези, които следяха отвеждането на царя в палатите, се разсмяха, отдалечиха се без милост и отидоха на хорото.

    Дядо Иван, загубил съзнание, лежеше неподвижен. Никой не го потърси. Към полунощ отвори очи, свести се и се помъчи да стане. Върху гърдите му, сякаш лежеше тежък камък. Едва се изправи и седна. Тежко дишаше. Мина му през ума, че може да умре. Уплашен напрегна всичките си сили и стана прав. Залюля се на краката си и тръгна. Прибра се в стаичката си и легна на земята. Нямаше сили да си постеле.

    Дядо Иван не се чувствуваше добре. Боляха го гърдите. Дишането не ставаше правилно – нещо свиреше в гърлото му и го душеше. Снагата му, като че бе надупчена с остри ножове. Но в главата му всичко беше в ред. Мислеше за изминатия ден, виждаше се цар и се мъчеше да се усмихне. В неговия живот това събитие не беше от обикновените. – Най-после и малко, и голямо го видяха като цар. Всички вървяха подире му, нали беше истински цар. Видя го и Невенка. Тя едва го позна, наметнал белия ѝ шал. Нали усмихната тя му рече: – “Е, сега наистина си цар…”

    Помъчи се да се усмихне, но изкриви устни и извика от болка. Острие прониза гърдите му и се докосна до сърцето. Извърна очи, подири помощ от тъмнината, изохка и изгуби съзнание. Главата му се извърна настрани и от устните му капнаха капки кръв. Дигна ръце, за да се спаси от непосилната болежка, но и те увиснаха безпомощни…

    На сутринта децата се бяха насъбрали в училищния двор. Надпреварваха се кое да разкаже по-рано впечатленията си от Кукеровден.

    – Видяхте ли царя? Каква брада имаше!…

    – Видях го я! Нашият дядо Иван беше…

    От учителите първа дойде Гордева. Отвори вратата на дядо Ивановата стаичка и остана на прага поразена от това, което видя. Дядо Иван лежеше проснат на земята и хъркаше в тежко безсъзнание. Приближи го уплашена и наскърбена. Хвана му ръцете и го разтърси. Дядо Иван бавно отвори очи. Дълго я гледа и едва има сили да въздъхне.

    – Какво ти е, дядо Иване?

    Отново отвори очи, леко поклати глава и тихо, едва чуто, продума:

    – Умирам!

    – Не, няма да умреш!

    – Невенке, ще умра… на тебе подарявам люлчицата… на твоята рожба…

    Гордева се разжали и заплака. Дойде и Иванов. Веднага излезе, за да извика и други хора. На вратата се натрупаха децата и с плахи лица гледаха на лежащия дядо Иван. Болният се опита да се изкашли. Червена струя кръв го задави. Той здраво стисна Невенка за ръцете и направи усилие да дигне глава, но напразно. Помъчи се да отвори очи, но и те не го послушаха. Само устата му се отвори, изпусна топъл дъх и пак се затвори…

    В стаята влезе баба Дина, а подир нея Иванов. Щом погледна лежащия, поклати глава, посегна, затвори му очите, прекръсти се и продума:

    – Учителке, разпусни децата. Наш Иван си отиде. А ти, учителю, качи се и удари камбаната за умрял…

    На вратата стоеше и не искаше да си ходи едно малко русо момиченце. То плачеше за дядо Ивана със сълзи.

    – Учителке, умря ли дядо?…

    – Умря, миличко, унря!… Но ти не плачи, той пак ще се върне при нас…

    – Ще се върне ли, учителке?

    – Ще се върне, пиленце!… – и Невенка не удръжа сълзите си.

    Над главата на дядо Ивана светна вощеница. Вън, на двора, изтежко, с дълбока скръб прозвуча първия звън на осиротялата камбана. Въздухът трепна, раздвижи се и го понесе с бавни, широки вълни из селото…

    1925г.

     

    Обратно към съдържанието на броя.

    Прочети “Корабът” на Матю Серкеджиев.