• Зелка или дракон

    Михаела Постолова

     

    Ако изключим духовете на  спора, които всяка вечер се разгаряха в къщата на Ел Омбре, първите две седмици не се явиха никакви привидения. Венци предположи, че това е така, защото те са заети да ходят из селото, където много повече вярват в тях. Хората не само заобикаляха къщата ни, но и нас самите държаха на една ръка разстояние, като за реклама. Отнасяха се с нас така, сякаш къщните духове не бяха обитатели на други измерения, а бълхи, които лесно прескачат от човек на човек. Имаше и изключения, разбира се, като леля Петра например – засмяна жена на около седемдесет и пет, на която Венци тутакси лепна прякора Терпсихора, заради странната ѝ и някак танцова походка. Аз я виждах по-скоро като някоя простосмъртна Сидури, защото винаги ни носеше по нещо за пиене – я вино, я малинов сироп. Отдавна обаче съм разбрала, че влизането в спорове за прякори с Венци е обречено начинание.

    Освен танцовата походка, леля Петра имаше още една забележителна черта – лицето й изглеждаше в постоянна готовност за смях – не за усмивка, а за истински пълноводен смях. Обикновеното ѝ, уж делнично изражение приличаше на бент, който едва удържа придошлото и все по-набъбващо веселие, което заплашваше всеки миг да прелее през очите, скулите и устните, запазили все още ясни очертания от някогашни високи брегове. Ако не бяха многобройните бръчици и почти бялата ѝ коса, човек би си рекъл, че това е някое подрастващо момиче, преизпълнено с почуда.

    Мъжът ѝ починал отдавна и тя останала да крепи къщата, и да гази из ливадите, защото Господ обичал да вижда, че има кой да му наглежда света.

    Един ден, като минавах покрай къщата ѝ, тя ми помаха с ръка и заситни по настланата с плочи от червен пясъчник пътека към портата. Тъкмо мислела да намине към нас. Къщата ѝ изглеждаше малка за представите ни, но всъщност разполагаше с огромна гостна, не по-малка спалня, кухня и внушителна веранда, скрита почти напълно от стара асма. Истинската цел на привикването ми обаче беше мазето. То се оказа истински лабиринт от няколко помещения на различни нива, разграфени допълнително от многобройни рафтове, красиви като салонни мебели. Разбира се, най-напред се насочихме към стелажите със сиропи. Златни и пурпурни отблясъци трептяха като прецизно замислени театрални светлини, под които всеки миг можеше да изплува с цялата си горест крал Лир или неукротимата Катрин.

    Мъжът на леля Петра бил дърводелец и голям мераклия.  Възрастната жена прокарваше длан по ръбовете на рафтовете, сякаш не дърво докосваше, а ръцете му.

    – Понякога – каза  тя – с часове седя в мазето, уж имам работа, ама си знам, че стоя при него, при Захари. Ей тука са му инструментите. След него никой не ги е похващал. Синът ни замина за Америка – идва един път в годината и все няма време. В Америка има много работа, ама няма време. А като нямаш време, за какво са ти другите работи?

    – То и тука времето е на привършване – не се стърпявам аз.

    – Така е – съгласява се леля Петра. – Гледам младите все бързат. И нищо да не правят, пак бързат. Ама нали знаеш, бързата работа, срам за майстора. И да не си мислиш, мило, че майсторът е, ехей, един на хиляда. Моят мъж беше майстор – ти видя скриновете горе, а и долапите във вашата къща той е правил. Думата ми беше за майсторите – моят мъж, дето беше майстор, казваше: „Господ е най-големият майстор и у всекиго е вложил толкова  много майсторлък, че даже като го унищожаваме, пак си личи, че майсторска работа разваляме.“

    Вечерта, преди да предприемем поредното пътешествие с нашия Омбре, се сетих за думите на леля-Петриния мъж. Венци, който сякаш винаги имаше готов отговор за всичко, мълча дълго, преди да каже:

    – Наистина е бил майстор.

    – По долапите ли съдиш? – запитах.

    – Не – каза той, – по думите.

    И добави тихо:

    – Чети ти.

     

    *

    „Ако науката не умее да бъде интересна, толкова по-зле за науката“
    Вл. Леви

    Най-напред трябва да уточним, че говорим за ХІІІ век – средновековие пълновластно – и е необходимо да мислим за него именно като за ХІІІ век. Второ – изворите са предимно византийски (по обясними причини), т.е. пречупени през чужди разбирания и интереси, и е необходимо да подхождаме към тях критично. Съобразяването с епохата и изворовия материал винаги трябва да го има, независимо за чия история иде реч. Трето – царуването на Ивайло е твърде кратко и е естествено да остави след себе си по-малко следи от дълговластващите. Четвърто – ако феноменът „Ивайло“ е социално движение, какви (макар и най-минимални) следи от социални промени е оставило то?


    Свърлижки листове, XIII век.

    Нека най-напред се запитаме как така  един прост „свинар“ успява да се справи с татарската „напаст“, да седне на царския трон в един много кратък срок от време и да го удържи в продължение на три години? Впрочем, самият Никифор Григора (който изпитва органична неприязън към мизите и трибалите, т.е. към българите,) (Римска история, кн. V, с. 95)  уточнява, че не самият Ивайло, а  баща му бил свинар. Дори само тази подробност е ясен сигнал, че нещата не са съвсем сигурни – уж свинар, ама не точно той, а баща му; уж от най-долното простолюдие, а има възможност да обикаля цялата страна с другарите си, сякаш е велможа. Тук можем да направим няколко предположения: от това, че родът на Ивайло традиционно се е занимавал с отглеждане на свине (а най-вероятно, не само свине, а въобще –  със скотовъдство), до тотемно родово име (свиня/глиган), практика, трудно обяснима за изтънчените византийски автори, които са я тълкували според собствените си интелектуални сили (което, както виждаме, се случва и днес), а и според нуждите на деня. През ХІІІ век византийското влияние в българския царски двор е застрашено и това е било напълно достатъчно за тогавашните хронисти някой могъщ феодален владетел, търгуващ с животни, разклащащ статуквото, да бъде наречен  „свиня“, „зелка“, „камила“ и каквото друго се сетиш.

    Но нека се вгледаме в Пахимеровите сведения. След като ни известява, че „там имаше селянин на име Бърдоква, който пасеше свинете срещу заплащане… живееше скромно и бедно“, десет реда по-надолу Пахимер внезапно ни казва как този селянин „наметна връхна дреха, препаса меч, възседна кон и смело се впусна в дела, съвсем не по силите му. И тъй, Лахана се сблъска с един тохарски отряд и ги разби напълно. И същото направи и в другите дни. И така, в продължение на немного дни той се прослави. Областите се присъединиха към него. И Лахана беше прославен навсякъде. Това изплаши твърде много Константин, а изплаши и самия император… и императорът побърза да укрепи крепостите… Лахана нападна и напълно разби Константин… Императорът реши да доосигури придобивките си чрез сближаване с Лахана… И възнамеряваше да го ожени за дъщеря си… но предпочете Йоан, сина на Мицо. … поради правата на Мицо и доброто отношение на дедите му към ромеите.“ (Георги Пахимер. Гръцки извори за българската история” (ГИБИ), Х, с. 20)

    Какво всъщност ни разказва Пахимер? Той ни казва, че  един беден, нищ свинар, който нямал грижа за нищо, изведнъж се сдобива със всички знаци на аристократите – дрехи, меч, кон – и се заема с царски дела. И не просто „се заема“, той напълно успява  в това свое авантюристично начинание. „Свинарят“ прави това, което царят не успява – разбива татарите, и то не еднократно, а ден след ден. И ето че абсолютно неизвестният, презрян свинар „в продължение на немного дни се прослави“. И не просто се прославил за нула време този „свинепас“, ами и наплашил не само татарите, а и царят на българите, както и византийския император, който даже „побърза да укрепи крепостите” и дори ‚„възнамеряваше да го ожени за дъщеря си“. Доста бърза и впечатляваща кариера за един вчерашен, нехаен и напълно безличен „свинепас“! Е, после става ясно, че императорът предпочел „Йоан, сина на Мицо“, най-вече заради „доброто отношение на дедите му към ромеите.“ Т.е. „свинепасът“ не е дал заявка за бъдещо „добро отношение към ромеите“ и е бил дисквалифициран, както по отношение на царските сродявания, така и в тогавашните хроники/„медии“, където е практически заличен или още по-страшно – образът му е изкривен до неузнаваемост. Но дали това „изкривяване“ е толкова фатално, че истинският образ да остане завинаги непознат за нас?

    Думата „селски“ най-вероятно е трябвало да укаже периферността на владенията на този бунтовник, както днес говорим за столица и провинция, по които класификации дори Пловдив и Варна са провинции. Така че най-малкото бихме могли да допуснем, че под „селски цар“ Пахимер е скрил именно това – селски цар, а не селянин, мислещ се за цар. Най-вероятно Ивайло е бил от т.нар. външни боили, поместен феодал. Пахимер ясно ни дава да разберем, че този „селски цар“ не е от вътрешните (столични) боили, нито от великите (членове на държавния съвет) боили, а провинциален, пограничен. Прочее, точно пограничните феодали са били натоварени със задачата да се грижат за охраняването на границите. Знаем, че Ивайло се опитва (и в голяма степен успешно) да се справи с татарите на  Ногай. Също така, редно е да държим сметка и за факта, че поведението на Ивайло не е някакво изключение за времето си.

    По същото това време управителите на Браничевската област братята Дърман и Куделин „нееднократно и открито се противопоставяли на унгарският крал Владислав ІV… На фона на общата картина, белязана от постоянни набези и опустошения, в условията на относително слаба централна власт, те олицетворявали онази стабилна опора за местното население, която им гарантирала стабилно и сигурно съществуване”. (Атанас Бояджиев. Политическа история на Видин – ХІІ-ХІVв.)

    Прочее, забележително е, че те, подобно на Ивайло, накрая също търсят спасение при Ногай.

    Краят на ХІІІ век е белязан от „процеси и явления, свързани с децентрализацията и самообособяването на самостоятелни или полусамостоятелни феодални структури“ (Атанас Бояджиев, пак там).

    Тези  процеси текат  в цяла Европа и България не прави изключение. Установяването на „Златната орда“ на север от Дунав  променя социалната и политическа карта на Източна Европа.

    Точно в този период на историческата сцена се появява Ивайло, с поведение и политически резултати от действията му, идентични с тези в Унгарското кралство например. Явно пограничните феодали, оставени в по-малка или по-голяма степен сами да се справят с външните набези, в един момент добиват достатъчно самочувствие, за да започнат да предявяват претенции дори към централната власт.

    Нека отбележим в аванс, че само десетина години след смъртта на Ивайло, в резултат на същите тези нови обстоятелства, на сцената се появява още един, стремящ се към самостоятелност владетел, а именно Михаил Шишман; стремеж, нараснал особено при наследника му Михаил ІІІ Шишман, който по-късно, както ни съобщава Йоан Кантакузин  “българските (мизийските) велможи … извикаха и обявиха за свой цар Михаил, господар на Видин …. и му предадоха Търново, където се намираха дворците им, и другата власт.” (Атанас Бояджиев, пак там.)

    Нека обаче надзърнем още веднъж към направения от Пахимер Ивайлов портрет:

    „Прочее, той прекарваше повечето време замислен  и смяташе, че лесно ще вземе някаква власт.Често разправяше същото на ония селяни и свинепаси, като им разказваше за някакви явявания на светии, които го подбуждали да се разбунтува… И те го следват, като се надяват, че ще извършат нещо велико. Разпръсват се из страната и разгласяват името на свинепаса … Областите се присъединяваха към него, напълно убедени, че ще бъдат добре под негова власт. И Лахана беше прославян навсякъде. Това изплаши твърде много и Константин, а и самия император. Мислеха, че така случилото се би могло да стане естествено само при много велики хора… Императорът побърза да укрепи крепостите.” (Георги Пахимер. ГИБИ, Х, с. 20)

    Та, какво излиза? Излиза че простият свинар, дето нямал грижа за нищо, „прекарваше повечето време замислен  и смяташе, че лесно ще вземе някаква власт.“ Ако малко се поотпуснем при четенето, ще останем с впечатлението, че в онзи далечен ХІІІ век свинепасите са си живеели доста добре – общо-взето са се излежавали и са лелеели празни мечти за власт. На всичко отгоре, са успявали да внушат това и на себеподобните си, та последните лесно са се впускали да ги следват, убедени, „че ще извършат нещо велико“. И, бидейки, както разбрахме, хора без никакви задължения  „разпръсват се из страната и разгласяват името на свинепаса“, който, вижда се, те не мислят за никакъв „свинепас“, а за сигурен бъдещ владетел, защото отнапред вярват, „че  ще бъдат добре под негова власт“. А пък цар Константин Асен-Тих и император Михаил VІІІ Палеолог кой знае защо изплашени от този обикновен свинар, „мислеха, че така случилото се би могло да стане естествено само при много велики хора.“  Или двамата владетели са били подвластни на магическото мислене, или авторът не е могъл да отмине (а може просто да се е изпуснал) факта, че извършеният от Ивайло държавен преврат всъщност е бил изключително по своето значение явление в онова време.


    Михаил VIII Палеолог

    Що се отнася до сведението за това, че Ивайло често им „разказваше за някакви явявания на светии, които го подбуждали да се разбунтува“ – не бива да забравяме легендата за братята Асен и Петър, според която те също твърдели, че свети Димитър лично им се явил и ги уверил, че въстанието им ще се увенчае с успех, а за тях (засега) няма сведения да са били „свинепаси“. Така че (не забравяме, че е ХІІІ век, нали) по онова време, светиите явно са се явявали редовно и това не се е смятало за профанен белег.

    Истината е, че след изключителното управление на Иван Асен ІІ страната се дестабилизила, точно както това се случва и след Симеон Велики. Човек би могъл да си помисли, че след период на особено успешен личен режим, следва разклащане на властта, сякаш великите владетели са черпели енергия от бъдещето, което го дестабилизира. Обяснението, разбира се, е по-прозаично: могъщите владетели, концентриращи в ръцете си цялата власт укрепват държавността, но от друга страна управлението им довежда до натрупване на напрежение в политическия елит, който остава изцяло в сянката на владетеля. Това способства за назряване на процеси на скрито вътрешно разединение и прегрупиране на силите в стремежа им да се еманципират от централната власт.


    Константин Тих – Асен и втората му съпруга Ирина Ласкарина

    Царуването на Константин Тих – Асен може да се съпостави с това на Петър І – благочестиви, умерени и в крайна сметка, „незабележими“ владетели. Но нека погледнем от разстояние фактите: 40 години след управлението на Петър, България попада под византийска зависимост; 100 години след Константин Тих – под османска власт. А какво се случва непосредствено след тяхното управление. В първия случай се налага държавата да бъде спасявана от комитопулите, а във втория – от Ивайло. И в двата случая спасителите са принудени да воюват на два фронта – срещу кръстоносци и татарски орди от север и византийците – от юг. Тук можем смело да отбележим, че Византия, в стремежа си да се справи с вековния си съперник и да го елиминира завинаги (по завета на Василий ІІ Българоубиец) два пъти рискува собственото си съществуване – веднъж пред западната католическа експанзия и втори път – пред османотурската, завършила за жалост със окончтелната ѝ гибел. Генезисът на този гибелен стремеж ще разгледаме другаде.

    Но да се върнем към Ивайло и да се запитаме: Как така един „прост, селски водач“ успява да увлече след себе си толкова много хора, включително част от царската войска? Как успява да ги въоръжи и обучи така, че да победи и наплаши за години напред безчинстващите татарски орди? Наместо да се впускаме в спекулации за „първо селско въстание“, приравнявайки 1923 с 1277 година, не е ли много по-логично да допуснем точно обратното – Ивайло, феодален владетел, представител на средновековната българска аристокрация, разполагащ със своя собствена армия, каквато по задължение е трябвало да поддържа всеки един феодал, е формирал допълнителни отряди от доброволци, привличайки ги към каузата (в съответствие с тогавашните умонастроения) с нарочно пуснатия слух, че сам Бог му нарежда да спаси християните от варварските нападения. Йован Раич ни съобщава, че Ивайло и другарите му „обикалят прочее цялата страна, прогласявайки за новия, изпратен от бога, цар“. (История разных славенских народов найпаче болгар, хорватов и сербов, ІХ, 15,467, “Наука и изкуство”, 1993г.)

    Наместо да затъваме в приказния сюжет за селския цар, много по-лесно бихме разрешили този ребус, ако се доверим малко повече на логиката на онова време. Такъв един прочит би покрил поне някои от белите петна, които иначе при стария усложнен, увъртян „превод“, скриват напълно картината на събитията от 1277г. А така получава обяснение и донякъде прибързаното обвързване с брачен съюз на царица Мария с нарочения за „селски цар“ Ивайло. Тя е от стар аристократичен род (племенница на византийския император Михаил VIII Палеолог) и несъмнено е могла да си даде сметка кой брак би бил легитимен и би осигурил бъдеще на сина ѝ Михаил II Асен. А и така съгласяването на Ивайло с този брак става по-понятен. Един „селски цар“ не би отстъпил толкова лесно пред съблазните на царската власт; дори да е безбрежно тъп, той би се опитал да опази колкото се може по-дълго неопетнено името си на народен защитник. Скоростното му обвързване с царица Мария ясно ни показва, че става дума за династична рокада.

    “Мария, жената на Константин Тих решила да встъпи в съпружество с Ивайло, обещавайки му трона като брачна зестра. Той най-напред отказал, но после се съгласил. И като направили договор, Мария му отворила Търновските порти и се сгодила за него с голяма пищност и прогласяване на Мария за българска кралица, заедно с Ивайло в 1278г… това съпружество извикало завист у съседите … Задълго ромеите не смеели да се сразят с Ивайло, боейки се от неговата суровост…“ (пак там, 17,470)

    Най-вероятно краткотрайното му колебание е било свързано с търсеното одобрение от Съвета на боилите и един подобен развой на събитията, вероятно е бил в плановете на част от управляващата върхушка още от самото начало. Най-вероятно „въстанието“ на Ивайло не е било никакво въстание, а старателно подготвена акция от страна на българските първенци, решили да се противопоставят на все по-засилващото се византийско влияние.

    *

    –  Какво нещо е образованието! – прекъсна четенето Венци. – Как само ни унифицира! Представяш ли си, дори не съм се замислял би ли могло да е иначе. Казано ми е „селски цар“ и толкова. Първото антифеодално въстание в Европа и толкова. И понеже никой не ми е подсказал, че историческите периоди са нещо като теоремата на  Поанкаре и очакват своя Перелман, аз още някога съм решил, че в историята няма място за мен, за моя разум и моето въображение. На практика са ми казали, че всичко е проучено, прономеровано и прошнуровано и от мен се иска единствено да запомня именно това, че никой не се нуждае от моето мислене. Омбре, Омбре, караш ме да се чувствам изигран.

    –  Мен пък ме кара да се чувствам въодушевена – плахо се намесих в монолога му.

    – Въодушевен щях да бъда, ако бях мислил по въпроса и сега Ел Омбре разкриваше пред мен незабелязана до този момент, затулена в храсталака пътека. Но при моето положение съм напълно прецакан. На 43 години за първи път да разбереш, че историята не е телефонен указател, а истинска наука, която без твоето съучастие не може да направи и крачка напред.

    – Е, не си толкова стар – понечих да го успокоя.

    – За седмокласник съм стар, иначе съм си бомба – ухили се Венци. – Не мога да се примиря с факта, че съм пропуснал възможността още преди години да започна да решавам подобни задачи. Но не, на мен са ми внушили, че това не е задача, а маслена картина и трябва само да се наслаждавам.

    – Ако позволите да отбележа, сър, картината също е задача – обадих се аз.

    – Позволявам – махна великодушно с ръка Венци. – Дай да видим какво още казва Ел Омбре, този майстор на разбиването на клишета.

     

    *

    А сега да се вгледаме в прозвищата, които са му прикачени. Да започнем с Кордукувас/ Кордуква, за което име ни осведомяват и Мавро Орбини  (Мавро Орбини. Царството на славяните, с. 125), и Георги Пахимер, за когото това е личното име на „селския цар“.

    Името обичайно е съпоставяно, кой знае защо, със странната приумица на Измаил Срезневский  –  „Бърдоква“, което пък било със значение на „маруля, зеле“.  (Което пък, мислим си ние, води към шопска салата и малка гроздова.) Колкото и да ни се иска да останем при сериозността, не  можем да скрием усмивката си при сблъсъка с подобни волни мисловни съчетания.

    Всеки, който някога е похващал перо или е докосвал клавиатура, знае, че грешки дебнат отвсякъде. И всеки, който някога се е захващал да преведе някой и друг ред, знае какво значи да се сблъскаш с нещо напълно непознато, което обаче не можеш да отминеш, защото е неотделима част от текста и трябва да го представиш по някакъв начин. Особено имената. Ах, тези имена! Хуан или Жуан? Иван или Йоан? Кормесий или Крумесий? Тервел, Трибагъл или Тривелий? Пресиан, Прусиан или Пресиам? Мавробини или Мавро Орбини? Кордуква или Курт дукс? Ами ако Срезневский греши и няма никаква „бърдоква“? Ако не става дума за така възлюбената от историците салата? Ако престанем да превеждаме всичко през гръцки и руски и се сетим, че има и други езици на света? Ако си позволим да напуснем зелевите градини и навлезем в полето на разумните хипотези, нима ще предизвикаме световен катаклизъм? Ще ни извади ли от равновесие например откритието на Валери Йотов от Архелогическия музей във Варна, че във варяжкия корпус във Византия е имало специални войници наречени бърдоквари – такива въоражени с тежки боздугани? Ще ни развали ли имиджа друго едно предположение, а именно, че може би „Кордуква“ е резултат от неправилно четене и записване на „Курт дукс“?

    (Дукс/Мега дукс – мега дук или велик дук бил еквивалентен на адмирал. Титлата е създадена от император Алексий I Комнин (1081-1118); дукс = комит в българската титулатура. Титлата дукс, например е дадена от Андроник ІІ на каталонеца Роже де Флор през 1303г. – т.е. имаме една напълно урегулирана практика да се присъждат титли на чужденци за определени извършени услуги или за очаквани такива.)

    Защо така лесно се зачитаме в обедното меню на съмнителни мислители, а упорито страним от реалните факти? Вместо адмирал – зелка! Но „Какъв адмирал?“ – ще възкликнат мнозина уплашено.  Не знаем какъв, но ние не знаем нищо и за „зелката“, нали, а сме я включили даже в учебниците – ей така, заради едната любов към превода.

    Както споменахме в самото начало, сведенията за Ивайло са, уви, твърде оскъдни. Допуска се, че е живял (или управлявал) някъде в Североизточна България, което ни дава основание да допуснем някакъв процент на вероятност за излаз  на море и респективно – наличие на определен брой морски съдове, ако не флотилия.

    „Един от най-верните Ивайлови воеводи бил Куман (или „Коман“), който според византийския поет Мануил Фил бил „първата жертва“ по време на ромейската военна намеса в България. Той загинал в боевете между Галата и Петрион“ (Пламен Павлов, “Бунтари и последователи на Ивайло”).

    Когато разсъждаваме за името Кордуква/Кордукувас, би било полезно да си припомним и за живелия през Х век Тудор Доксов, автор на приписка към българския превод на „Слова против арианите“ на Атанасий Александрийски. Не е задължително да направим от това кой знае какви заключения, достатъчно е просто да забележим, че „докс/дукс“ съвсем не се явява по нашите ширини специално в чест на зелките.

    Д. Попов пък обръща внимание на множеството тракийски имена, включващи в себе си „докс/дукс“ –  Спарадок, Садок, Медок, Медосад и т.н.” (Попов, ДЗалмоксис, с. 52)  Я да опитаме да го произнесем – Куртдукс. Нима ще се сврем треперещи в ъгъла от страх пред едно име?

    Май един такъв поглед катастрофално ни отдалечава от зелевата салата, сервирана ни така настойчиво повече от век.

    За другото прозвище на Ивайло, Лахана (което, о, каква изненада, отново означавало „зеле/зеленина“ и всъщност било превод на гръцки на споменатото от Пахимер Кордокува/Кордуквас) Пламен Павлов задава много важен въпрос: „Не е ли възможно твърдението, че Ивайло се е хранел „с диви зеленчуци“, да не е свидетелство за материална бедност (внушението на Пахимер е именно такова!), а за начин на живот, наподобяващ онзи на отшелниците?“ (Пламен Павлов, “Ивайло – “Смелото сърце” на средновековна България”)

    Възможно е, но нищо не ни пречи да си зададем и още някои въпроси, оттласквайки се от несигурния кей на наивното предоверяване на работещи за собствените си интереси средновековни автори.

    Едно допълнително запитване не на последно място би ни доставило и не малко интелектуално удоволствие. Мисленето е белег не само за съществуване, но и за истинско щастие, ако, разбира се, имаме куража да си позволим този лукс – да бъдем щастливи в процеса на търсене на истината, а не да търсим удовлетворение в преподписване на мефистофелски договори.

    “През 1294г турците са разтревожени от слуха, че Андроник ІІ смята да изпрати срещу тях българския цар Ивайло. Като някогашен победител над татарите, той е правел изключително силно впечатление в турското общество. В крайна сметка, Андроник ІІ Палеолог се отказва от идеята да се обвърже с появилия се Лъже-Ивайло.” (Хронологична енциклопедия, VІ, изд. „Елпис“, 1994г.)

    Повече от десетилетие след смъртта на Ивайло сред татарите и турците още е жив споменът за страшния българин. Толкова страшен, че получил прозвището „зелката“? Нима това звучи убедително? Няма никаква логика в едно подобно допускане. Дори да приемем, че през вековете до нас наистина е достигнало сведение за първия документиран в историята случай на заклет веган, пак няма логика името на един истински герой на своето време да бъде обвързано с хранителната му диета. Определено може да се каже, че подобна практика не е съществувала нито преди, нито след Ивайло.

    Всъщност най-вероятно Ивайло е имал две имена (ясно проследима практика в българската история – Борис-Михаил, Владимир-Расате, Иван-Асен и пр.) и е възможно имената да са били Курт-Иваил; езическо и християнско, като преди възкачването си на престола, може би, е ползвал предимно „езическото“ си име, към което е добавил и получената от византийския император титла „дукс“, а след короноването му е приел името Иваил, съвсем не толкова странно за българската именна система, както се опасяват някои историци. Да споменем няколко, окончаващи на „ил“ имена: Богомил, Данаил, Момчил, Борил, Савил, Страхил. Но дори и във варианта с окончание на „ло“ не възникват никакви трудности, просто трябва да си дадем сметка, че е възможно това „ло“ (Ивайло, Лало) да е преминало в по-омекотената форма „льо“ – Вальо, Вельо, Ельо, Жельо, Кальо, Кольо и пр.

    Но да се върнем към прозвището „Лахана“. И нека веднага кажем високо и ясно – прозвището му най-вероятно е било „дракон/демон“. Защо ли? Ами, има защо. И ние ще го докажем. И никак няма да е безинтересно това пътешествие. Както казва големият руски психолог Вл. Леви: „Ако науката не умее да бъде интересна, толкова по-зле за науката“.

    Необходима ни е съвсем малка предварителна подготовка.

    Сонорните  съгласни се делят на носови (назални)М и Н; плавни (ликвидни)Л и Р (например, диалектът на Ригведа не познава Л, само Р, поради което се смята, че в праезика Л не е била позната).  (Граматика на Старобългарския език, 1993г.)

    Въоръжени с този простичък факт, бихме могли да забележим, например демона Раху в индийския епос – Демон, чудовище, известно с враждата си към Слънцето и Луната:

    (Раху) Един коварен демон…
    прие лика на Господ и в групата нахълта.
    Но Слънцето с Луната видяха го, че гълта
    амрита…
    и лишиха го от вечност…
    Бог Вишну
    с диска огнен отряза му главата
    и тя…
    превърна се в планета и в орбита враждебна
    край Слънцето с Луната върти се и ги дебне.

    (Махабхарата, Сказание за Астика, ІV)

     

    От друга страна в древношумерския епос срещаме Лахаму и Лахму – първите божества, създадени от Апсу и Тиамат.

    Лахамите на океана – петдесет бяха –
    е държаха покорно;
    те, бучащите, с гласове като на чайки небесни,
    охолство създадоха и на небето, и на земята
    за татко ни Енки…

    (Шумерска и акадска поезия, с. 64)

     

    Налага се отново да си припомним сонорните назални съгласни  М и Н и да осъзнаем, че Лахаму и Лахана са едно и също, точно както Раху и Лаху.

    (Прочее, изкушавам се да отбележа една забавна подробност. В някои диалектни области и до днес личното име Рангел често е съкращавано и използвано под формата Раха. А като вземем предвид факта, че Рангел без съмнение произлиза от Архангел – (в системата на ангелската йерархия на Псевдо-Дионисий Ареопагит това е осмият от деветте ангелски рангове), ще видим, че у хората и до днес е жив споменът за връзката на Раха/Лаха с божественото, а не с профанното пространство.)

    Разбирам, че и двата примера ни отдалечават драматично от зелевите полета, но, уверявам ви, това няма да доведе нито до крах на международната фондова борса, нито до съсипване на зеленчукопроизводството. Просто ще ни доближи до някаква смисленост, а това, струва ми се, е най-важното в нашето занимание, наречено живот.

    Нека не отминаваме и догадките на проф. Златарски, който ни напомня, че някой си Мануил е наречен от император Андроник І „нехранимайко“, „продажен лахана“.  В тълкуването на прекрасната си находка обаче, проф. Златарски не отива по-далече от обвързването на думата „лахана“ с хайдутлук и разбойничество. Но нека за миг си представим, че добиваме достатъчно смелост и, отърсвайки се от всякакви предварителни нагласи, успяваме да погледнем с непредубедени очи към  Европа в онзи ХІІІ век, в който християнството е не просто официална религия, а начин на мислене; нека се запитаме как би погледнал императорът на някой, който го е предал – деяние, което го е възмутило толкова, че споменава въпросния предател в кореспонденцията си, търсейки възможно най-обидните думи. Мислимо ли е да допуснем, че след като го е нарекъл „нехранимайко“, внезапно е слязъл две октави по-надолу и „развеселен“ го обявява за „продажна зелка“? (Да не говорим за изключителната елементарност на „шегата“.) Обидните квалификации и тогава, и сега обичайно следват някаква градация. В приведения пример след „нехранимайко“ логично е да очакваме надграждане на обидите. И точно там откриваме „продажен лахана“. Несъмнено този израз трябва да отива по-далеч от „нехранимайко“, например би могло да бъде „продажен демон“, особено като се има предвид, че в античността „демон“ е просто дума за божество, а в християнската традиция с нея се обозначава „нечист дух“ и се употребява метафорично за човек, който е станал проводник на непоправимо зло в обществения живот.  Най-изчистеният библейски образ на демона е този на Левиатан – „чудовище морско“ с формата на змей/дракон, понякога отъждествявано със Сатаната. В превод от староеврейски пък Сатана има значение на „враг“. В Книга на Йов  Левиатан е наречен Цар (Йов 41:26). Погледнато от този ъгъл, струва ни се, съвсем ясно се вижда, че император Андроник І  (1120 – 1185) нарича въпросния Мануил „нехранимайко“ и „продажен демон“, а не „зелка“, точно както сто години по-късно византийските хронисти ще нарекат и Ивайло, привиждайки в негово лице опасен враг на империята. И за да прикрият големия си страх някои от тях, като Пахимер например, се опитват да изопачат значението на думата „лахана“, изкривявайки го в нелепа посока, която днес пък мнозина следват по най-нелеп начин.

    Не мога да не си доставя удоволствието да приведа и един от любимите си аргументи в подкрепа на твърдението, че Ивайловият прякор „Лахана“ най-вероятно е със значение на „демон“/„дракон“, за какъвто са продължили да го мислят враговете му и след неговата смърт.

    „През 772г стратегът на Тракезион магистър Михаил Лахано-дракон,  изпратил  своя  нотарий Лъв, наричан Кулук и другия Лъв по прякор Куцодактил и те продали всички манастири, заедно със всички свещени съдове и книги. Събраните пари изпратил на императора. Той изгорил всички книги, написани от монаси, както и всички свети талисмани. Много от монасите погубил с побой.“ (Теофан Изповедник. Подбрани извори за Византия, с. 83)

    В този цитат от Хрониката на Теофан Изповедник виждаме съвсем ясно какво е „Лахана“. Авторът специално ни го е превел – „Лахано-дракон“  подчертава той,  сякаш предусещайки, че идните поколения няма да се славят с особена прозорливост.

    И все пак, не забелязваме някой да твърди, че магистърът на Тракезион е носел гордото име Зелката-дракон?

    Историята не чака ние да я признаем, а гледа дали има какво да ни признае на нас.

    *

    – Искаш ли – почти прошепна Венци – от утре да зарежем хамалщината и да се захванем сериозно със сандъка на Омбре? Ще си вземем от чичо Вальо вдъхновяващи напитки и ще започнем от началото.

    – Ако успеем да уточним за кое начало иде реч – рекох предпазливо.

    – Началото на историята – лекомислено отговори Венци.

    – Има спор по въпроса – охладих ласкаво ентусиазма му. – Едни говорят за Шумер, други цитират Йоан Богослов.

    – Накъде клониш? – погледна ме с подозрение Венци.

    – Към началото – изкисках се аз.

    А някъде пропя петел.

    19.02.2017г

     

    Обратно към съдържанието на броя. 

    Прочети откъс от “За възвишеното” на Лонгин.