• Крилата на пеперудите: просто шарки или рисунки?

    Роже Кайоа

    из “Медуза и сие”

    Свали txt.

     

    Крилата на пеперудите – техните извивки, шарки, цветове – продължават да бъдат неразрешима загадка. Никой не би могъл да каже за какво служи цялото това великолепие. Вероятно цветът наистина носи някаква полза, но (с едно единствено изключение) същото не важи за шарките. Белите дробове на пеперудите са прибрани в стегнат и твърд корсет. Знае се, че за да летят, тези насекоми имат нужда от допълнителна дихателна повърхност и тя се набавя от разтворените им крила, които поемат кислород и светлина. Колкото по-тъмни са крилата, толкова по-добре задържат кислорода и светлината. Дотук – добре. Но все пак – за какво са шарките? Едноцветните крила в най-подходящата за набавянето на нужната енергия отсенка биха вършили същата работа, при това, ако мога така да се изразя, с много по-малко разходи. От друга страна, бихме могли да предположим, че всички краски по крилата, и ярките и тъмните, винаги имат някаква функция; тъмните цветове – за да помагат на пеперудите да се крият, да се сливат със заобикалящата ги среда; а ярките – като един вид заличаващ колорит, тоест, колорит, който се задържа в ретината на хищника за част от секундата, давайки шанс на пеперудата да избяга. Но дори и така да е, шарките си остават необясними: ярките едноцветни крила, които беглецът показва и мигновено скрива, както е при някои скакалци, биха били не по-малко ефикасни. Предвид всичко това, осмелявам  се да предложа следната теза: шарките и цветовете по крилата на пеперудите са  тяхната “живопис”.

    Като говоря за “живопис”, не искам да кажа, че едно люспокрило насекомо може да бъде художник или артист в човешкия смисъл на думата. Нито пък твърдя, че някоя пеперуда може да изрисува крилата си, или пък че някакъв далечен неин прародител, в някакъв момент от еволюцията на вида, е измислил рисунките или си ги е пожелал нарочно такива, каквито са и до днес, след като са били предавани от поколение на поколение със столетия. Нека да подчертая, че нямам представа какво биха значели думите “измислям” и “пожелавам” тук. Също така съм наясно, че използвайки думата “живопис”, за да обознача непроменливото разпределение на микроскопичните  люспи, извършвам явна злоупотреба с езика. Полагам всички усилия да не пренебрегна нито една от разликите между нарисувана от човек картина и крилото на пеперуда. Но в същото време забелязвам – и съм длъжен да го взема предвид – че разликите между тях са абсолютно същите, като тези които отличават хората от насекомите по принцип. Тъй че в известен смисъл, тези различия са напълно в реда на нещата и всъщност подкрепят сравнението: пред нас са две повърхности, и двете нашарени с цветни петна, били те ярки или тъмни, които образуват някаква цялост. На всичкото отгоре, и двете са еднакво безполезни, един вид  – разкош. Те са несравними и при все това си съответстват.

    Действително, единият тип повърхност не е в никакъв случай плод на съзнателна намеса, на воля, на свободна преценка; тя е резултат на неконтролируем органичен процес. В крилете на пеперудите има фигури, но не и рисунки. От хилядолетия те са едни и същи за всички индивиди на даден вид. Но пък това би могло да потвърди идеята, че един идеално прозорлив дух, съответстващ на онзи, който неминуемо се е осъществил в живописта при хората, се е проявил и в непроменливия свят на насекомите.

    От друга страна, другите повърхности – картините – са по дефиниция оригинални композиции. Всяка от тях разкрива индивидуалността на своя създател. Той, от своя страна, не ги носи по тялото си, както носи ноктите, косата или очите си (цвета на очите или косата си). Той сам е отговорен и за най-малкия видим нюанс в картината. Всичко сам е измислил, нарисувал и оцветил. Ако едно свободно и изобретателно същество, способно да работи извън тялото си, като полага някакви цветове по една повърхност се заемеше да създаде нещо подобно на крила на пеперуда, имайки пълната свобода да подреди цветовете както му хрумне и опитвайки се да извлече максималното от тях, то би изобретило живописта ,и по-точно –  абстрактната живопис: геометричната украса, която познаваме от плетените и глинените съдове или везбата.

    С други думи, моята хипотеза предполага да си представим, че живите същества са “склонни” да създават цветни фигури и именно тази “склонност” дава – в двата противоположни клона на еволюцията – крилете на пеперудите и картините на хората. Нека да подчертая: не ми и хрумва дори да отричам разликите между пеперудените криле и живописта; напротив, искам дори да наблегна на тях. Мисля, че тези разлики са достатъчно видими в самия факт, че крилото е част от тялото на пеперудата, докато картината на художника е резултат на замисъл и изпълнение. Този факт всъщност ни подтиква да се опитаме да проумеем каква е тази особеност, благодарение на която съдбата на човека е  нещо изключително   в сравнение със съдбите на другите животни.

    Обикновено в обясненията за тази изключителност се изтъкват изправената стойка и палците на ръцете, които могат да се свиват до всички други пръсти. Нито едното, нито другото изглеждат достатъчно убедителни като причина. Изправената стойка не е помогнала много на пингвините и кенгурутата. Омарът и раците не си служат бог знае колко с щипките си за да държат пред очите си предмети, над които да си задават въпроси. А колкото до маймуните, които могат да стоят изправени когато си поискат и имат четири ръце, ясно е, че те не са видели голяма полза от това съчетание и изобилие. Преимуществата, с които свързваме стойката и палците, явно не са решаващи.

    Може би, разглеждайки проблема, трябва да имаме предвид и преимуществата и загубите. Приемайки изправената стойка, човекът се е отказал от галопиращата бързина на четириногите и така се е оказал по-лесна плячка за чевръстите хищници. Затова пък е освободил  предните си крайници. Ръката като такава става възможна. Да избереш ръката, палеца, способните да хващат пръсти, на свой ред означава да се откажеш от някои други полезни варианти: например копитото или твърдите и дълги нокти. Изглежда така, сякаш всеки път човекът “избира” някакво решение, което в близък план му вреди, но бързо започва да увеличава мощта му. Процесът е на постепенно отстраняване. По някакъв начин човекът се лишава все повече, оголва се все повече, но в името на по-голямото разнообразие от ефикасни начини на поведение. В същото време той “избягва” всеки прекалено специализиран орган, като крилата и плавниците – прекрасно адаптирани, но само за една функция.

    За да се предпази от студа, бозайникът “изобретява” руното; за да се предпази от хищници, ракообразното животно “изобретява” раковината, а мидата – черупката. Човекът изобретява дрехите и доспехите – предпазни и укрепителни средства, които слага и сваля според нуждата.  Тактиката му е да избягва органичните решения, предполагащи промяна на тялото: недостатъкът на такива решения е, че са фиксирани и могат да бъдат несъвместими едно с друго. Човекът си създава решения външни на тялото, които може да комбинира по безбройни начини. Това е общ принцип. Лангустата “избира” бронята, птичката – крилата. Но ето че няма летящи ракообразни, нито пък птички с черупки, докато за човека конструирането на брониран самолет – летяща крепост – представлява просто техническо предизвикателство: да се изнамери ново съотношение между теглото на бронираната и съответно по-тежка машина и задвижващия го мотор. Рибата торпедо “изобретява” електрическия залп и се снабдява с един вид вътрешен акумулатор. Човекът разполага на практика с всички възможни приложения на електричеството.

    И един последен, но далеч не незначителен пример. Човекът не притежава почти непогрешимата способност на мравките или пчелите да се ориентират: изобретил е външния компас за тази цел – и то не за да се завръща вкъщи, а за да намира пътя си по цялото земно кълбо.

    Няма спор по въпроса. Знаем, че хората се различават от животните по това, че произвеждат инструменти, оръжия и машини. Човекът няма нито грабливи нокти, нито рога, нито естествени смукала, но пък си създава техни подобия, които са също толкова разнообразни, мощни или деликатни; той се заобикаля с множество приспособления, които притежава наведнъж и с всяко от които може поред  да си служи.

    Но ставаше дума за света на насекомите. С това кратко отклонение исках просто да подчертая, колко банално е всъщност моето предположение: то не се простира по-далеч от гореизброените различия, които, опасям се, ще ви се сторят по-скоро очевидни и излишни, отколкото скандални или парадоксални. В действителност обаче точно обратното се случва винаги щом се осмеля да предположа и най-малкото съответствие между крилете на пеперудите и живописта при хората. При все това връзката е същата. Ако се замислим, и в единия, и в другия случай, паралелите и разликите са еднакво приемливи. Единствената разлика, която виждам между двете аналогии, е, че в първия случай става дума за полезни органи, за машини или функции, а във втория – за разкошни добавки, чиято безполезност е видна.

    Изтъквам тук крилата на пеперудите като пример. Бих могъл да дам и други  – из всички царства на природата, отдавайки предпочитание на кристалите и цветята, козината на някои бозайници или оцветението на множество риби. Тези повтарящи се краски – в повечето случаи те са именно това –  са просто израз на принципа на организация и  подредба на живата материя. Така получаваме семенцата в кутийката им или петолъчната форма на морската звезда. Други форми са свързани с ритъма на растеж: спиралата на раковините. Всички тези лесно забележими геометрични фигури радват човека и той заговорва за нещо наречено “красота”. Всъщност окото просто отбелязва различни видове равновесие, симетрия, тоест, находчиви подредби на материята. Мисля, че крилата на пеперудите са изключение по две причини:  на първо място, контурите и краските в случая се явяват като разкошна украса, добавена към организма на насекомото, а не като самата формула на неговото телосложение; после, мотивите са често много сложни, докато симетрията при тялото на пеперудите – строго огледална – е редуцирана до възможно най-простата, същата, каквато е и при човека. Този път геометрията, простата закономерност сякаш е дала път на много по-богата, по-свободна композиция, която няма много общо със законите, определящи тъй сполучливата икономичност на живата материя.

    Уместно ли е да говорим за изкуство? В човешкия смисъл на думата – със сигурност не. Но тук, отвъд геометрията, се появява един нов принцип. Нека да поясня: геометрията е постоянно качество на вселената, която впрочем умее да го демонстрира на едно възхитително и много далеч от елементарното ниво. Животът, по един така да се каже абстрактен начин, е развил многостенни структури, аналогични на съвършените тела, които в “Тимей” Платон разглежда като единствените достойни за божествения архитект на вселената.

    Радиолариите представляват забележителен каталог от сферични фигури, съставени от свързани помежду си правилни многоъгълници, в чиито краища и център се намират наежени остри иглички, подобни на втвърдени лъчи. Само Ернст Хекел в албума си дава няколкостотин вида. Ще посоча само две радиоларии, избрани сред най-простите, отчасти защото двете сякаш се допълват. Първата, Circorrhegma dodecahedra (Haeckel, 117 : 2), има дванадесет страни и двадесет иглички; втората, Circogonia isocahedra (Haeckel, 117 : 1), обратното, има двадесет страни и дванадесет иглички. От дъното на топлите морета, сякаш в поредица от чупливи, микроскопични древни модели, те идват да покажат идеалните тела, до които Платон стига чрез дедукция, без дори и да подозира съществуването на тези естествени архетипи.

    Случва се централната сфера, като при Tuscaretta globosa, да остане празна, необитавана: осемте микроскопични същества, които са я секретирали заедно, остават да висят на ажурните стени на композитното им обиталище, подредени като осемте върха на призрачен куб.

    Ето че съществува една геометрия, спонтанно създадена от живота, която е неимоверно по-развита от тази на паяжината, на кръга от венчелистчета, на разпределението на листа по клонка, спиралата на раковината или черупката на морски таралеж. Нямам намерение да се възторгвам пред тъй-наречените чудеса на природата. Напротив, изглежда ми съвсем естествено, тоест, много по-вероятно и близко до очакваното, човешкият интелект и напълно биологичните процеси на калциране при нисшите организми да се окажат сродни по един дълбок начин, називисимо, че ги дели огромна бездна. Все пак бих искал да подчертая, че колкото и много модели на радиоларии да има, именно органичната геометрия, въпреки гъвкавостта на жизнените сокове и лимфите, е всъщност ограничена, неизменяема, без възможност да се развива; и именно строгата и неотменима логика на човешкия ум е свободна да чертае в едно неопределено пространство такива фигури, каквито дори въображението не може да изобрази и които предават единствено кохерентни съвкупности от математически връзки. Срещу прототипите на радиолариите, фиксирани в своите симетрии от появяването на вида им, можем да си представим една безкрайна серия от модели, направени от месинг и въженце. Човекът се нуждае от тези крехки загадъчни конструкции, защото те му дават едно много приблизително и почти символично релефно изображение на нагъването на абстрактните повърхности, които умът му може да измисли.

    Шарките на венчелистчетата и ритмите на растеж може би се развиват според Златното сечение, толкова важно за питагорейците. Защо пък не? Златното сечение дава формулата за една максимално строга икономичност. Лъчистата подредба видимо води до също толкова умело управление на наличните ресурси. Някакъв прост закон за инерцията би трябвало да стои в основата на това съвършено скъперничество. Ако оставим пясъкът да се сипе, той образува правилна форма: без наличието на външна намеса, той образува конус, формата, зададена от земното притегляне. Ален не бил никак изненадан от дълголетието на пирамидите: паметници, създадени във формата на вече рухнали конструкции.

    Да се върнем на крилата на пеперудите:  петна, ивици и кантове, полукръгове, преливания на нюанси, повтарящи се форми, фестони и очи, кое от кое по-успешно образуват украси по всяко едно крило, нямащи нищо общо със симетрията. Цветовете също свидетелстват за огромна фантазия, пищност и разнообразие. Също така, това не са просто изложени на показ краски. Различни физически качества постоянно променят въздействието им, като ги правят да изглеждат по-дълбоки или блестящи, с металически оттенък или като преливащо се моаре. Като пример можем да дадем черното или златисто кадифе на големите птицeкрили пеперуди (ornithoptera), електрическото синьо на Morpho, огнените отблясъци и пъстротата на Urania и Arcturus, емайлите, седефа и слюдата при много видове, светлината, пробягваща по наклона на крилата, всеки път когато тънките ципи, които съставляват люспите, са с различен индекс на дифракция. Формите са продълговати, назъбени, като изрязани, подобни на дантели или плътни. Издължените краища могат да бъдат прекомерни, твърди или сякаш колосани, като при Actia. При Hypolycena, те са фини, мъхести и навити на волути. В това великолепие от форми, мотиви и цветове има разточителство, което изненадва, защото е точно противоположно на строгата икономия, спомената по-горе, разпределяща скъпоценния, потрепващ мед на живота.

     

    Това разпределение несъмнено поражда хармония, но това е, защото хармонията е обща характеристика на математиката и естетиката. Розетката, също като венчето на цвете, се чертае с пергел. Когато говори за красота в тези случаи, човекът разчита на двусмислието, използвайки широко и разнородно понятие, за да означи мигновеното удовлетворение, което изпитва от уравновесеното разпределение на пространството. Със същия успех би могъл да говори за “справедливост”.

    При крилата на пеперудите обаче наистина има красота, в широкия смисъл на думата, защото става дума за биологично творение на сполучливи комбинации от форми и цветове, които не могат да бъдат обяснени само с принципа на икономичност. От този момент нататък можем да говорим и за изкуство, и по-точно за онова изкуство, което се занимава с взаимоотношенията между форми и цветове, тоест – живопис. Разбира се, не бива да забравяме подчертаните в началото на този текст разлики: от една страна имаме картини, външни за тялото, плод на изобретателност и свободното човешко въображение; а от другата – картини, вътрешни за тялото, непроменими, създадени без съзнателна намеса при некрозата на какавидата, когато тъканите и органите на гъсеницата се разлагат, и изобразяващи единствено хералдиката на вида. Тук случайният характер на индивида не играе роля. Художник е видът, а не индивидът. Картината, безкрайно повторяема, идентична на себе си при всички представители на даден вид, пресъздава всеки нов сезон специфичното за него облекло.

    Пол Самивел [в “Гигантска вселена”, 1958г.] нарича насекомото “интровертен инженер”. Насекомите, пише той, “сами себе си са превърнали в машини, променяйки даден елемент на структурата си спрямо някаква специална употреба” (стр. 18). Така, поради самия факт, че функцията създава органа, онова, което в примитивния си вариант е само едно краче, се превръща в “плавник, оръжие, музикален инструмент, лопата, пружинен механизъм и т. н.” Можем да удължим този списък, без да сме изчерпали всички възможности. От друга страна, там, където имаме безполезен разкош по дефиниция, не може и дума да става, функцията да създава органа, който я изпълнява. По отношение на пеперудите, всеки вероятно би се съгласил, че летенето развива крилото като такова, но летенето би могло с не по-малък успех да развие прозрачното крило на водните кончета или на търтея, якото крило на рогача, майския бръмбар, водоплавача или златката, при които с минимална подемна повърхност се придвижва много по-тежко тяло. Още повече че в тези случаи дискретното, сгъваемо крило, скрито под външното твърдо такова контрастира ярко със “суетата” на пеперудите, които се забавляват бавно да отварят и затварят своите крила, кацнали на някое цвете до реката или на камък край пътя.

    Ако толкова насекоми се явяват като интровертни техници, защо да не наречем пеперудите артисти – интровертни художници? Точно както едните преобразяват части на собственото си тяло в специализирани инструменти: куки, брадвички, клещи, ножици, свредели, спринцовки или сифони, другите – благодарение на невъобразимата химия на разлагането на какавидата – произвеждат върху и вътре в себе си пищна и отличителна външност, аналогична не толкова на картина, колкото на знаме или на герб, но в същото време герб толкова детайлен и изобилен на форми и цветове, че в човешкия свят попада по-скоро в областта на живописта, а не на хералдиката.

    Според мен, това скандално предположение се сблъсква с две основни трудности: първата от тях посочва Самивел, говорейки, както вече стана дума, за така добре адаптираните прибори и инструменти на интровертните инженери. Те, според собствените му думи, са все пак плод на известна воля, макар и съвсем неясна, на някакъв, бил той и рудиментарен избор, на догадка от страна на насекомото-техник: “Трудно е да си представим, че едни същества, неспособни в повечето случаи да променят поведението си, се радват на необикновената способност да променят по желание структурата на собственото си тяло.” Откъдето идва иедна хипотеза, която е повече от смела: “Ако пренебрегнем като цяло в случая теорията на естествения подбор, не бихме ли могли да си представим, че насекомите, или поне някои видове насекомикато например мравките, са били в един момент интелигентни същества, в смисъла, в който ние разбираме думата, тоест, същества със своя си мистичност, философия, изкуства, науки и техника? И вследствие на някаква превратност – кой знае,може би някакъв физиологически процес на създаване на условни рефлекси, проведен целенасочено със средства подобни на нашите, но по-усъвършенствани от нашите, чрез някакъв непреодолим и необратим шок  –  те са се превърнали в това, което са сега: механизми за оцеляване и нищо повече?” (стр. 21)

    Този проблем – с целенасоченото конструиране на собственото тяло, с първоначалния избор, в най-широкия смисъл на думата  – дори и той да се отнася до чисто механичните последици от повторението на един и същи механизъм на клетъчно ниво, си остава за нас една безкрайна загадка, в която не можем да проникнем и която е може би дори абсурдно да описваме. Тя няма смисъл за човека: неговото съществуване е диаметрално противоположно: човекът може всякакви неща да изобрети и изработи извън себе си, но е на практика безсилен да промени собствения си организъм.

    Второто възможно възражение идва от разграничаването на полезното и безполезното. Разбирането за естествения подбор с готовност признава и дори предполага пластичността при плавниците на водолюба, назъбените куки на богомолката или копачките на поповото прасе, но на базата на абсолютно същите постулати, отказва да приеме възможността за подобен механизъм при  украсата на пеперудите. Тук от решаващо значение е разграничението между необходимото и излишното, разкошното. Убеждението е, че онова, което не служи за нищо, не е плод на детерминираща сила. Безполезното е недопустимо. С други думи, всичко, което ни изглежда излишно, остава необяснимо.

    Именно тук си проличава това, което наричам “дълбокия ни антропоморфизъм”. Ние искаме на всяка цена да избегнем да говорим за изкуство или красота, за гербове или картини, когато разглеждаме крилата на пеперудите – защото тези думи нямат смисъл явно извън човешката чувствителност и история. Няма значение дали позоваващият се на тях полага всички усилия да подчертае разликите между пеперудите и хората. За да избегнем забранените думи ние издигаме в абсолют критерия за полезност, ще рече, критерия на оцеляването и то по отношение на природата, където все пак, по всичко личи, стига да престанем да проектираме върху нея характерните за човека реакции –  видимото прахосничеството, излишъкът е определящ закон. В природата няма нищо, абсолютно нищо, което да показва, че строгият интерес на оцеляването, императивът да бъде продължен вида властва за сметка на безцелното (от наша гледна точка) разточителство.

    И така човекът си остава убеден, че природата не прави нищо безцелно. Почти всичко в нея му подсказва обратното, но той продължава да вярва, ако не в най-добрия от всички възможни, то поне във възможно най-икономичния свят. Струва ми се опасно да приемаме такъв постулат. Питам се всъщност какъв би бил легитимният критерий, който би могъл да даде яснота на думата “безцелно”. Опасявам се, че каквито и разграничения да направим, те ще бъдат чисто човешки. Подозирам, че тук се крие основната грешка на истинския антропоморфизъм. Разбира се, нямам никакви съмнения, че –  обратното –  мен ще обвинят в екстравагантен антропоморфизъм: какво по-смешно от това, да сравняваш крилата на пеперудите с творенията на художниците? Но всъщност, може би моето разбиране е най-децентрализирано от всички: защото то предполага картините на художниците да бъдат разглеждани като човешкия вариант на крилете на пеперудите.

    Какво друго би могло да означава това съответствие, освен че в органичния свят естетиката съществува като автономна подредба? Тази подредба, явно необяснима, се проявява като невъзможност да отидем по-нататък по причинно-следствената верига. В някои случаи нейната сила е също толкова детерминираща и непреодолима, колкото тази на нашето любимо оцеляване на вида. Именно поради нея, в различни условия, най-противоположните подходи стигат до един и същи резултат: играта на цветове и форми. Паралелно един на друг насекомото и човекът, без да подозират дори покорността си, се подчиняват на един и същи органичен закон във вселената. Този закон, точно като закона за икономичността, има абсолютна власт в своите владения; тя е неделима, поне докато нищо не се изправи срещу нея. Пеперудата, която няма нито съзнание, нито способност да избира, не може да си създаде грозни криле, защото не може да се противопостави на онова развитие на някакви сили в себе си, което естествено поражда хармония и красота. Или, още по-точно, би трябвало да кажа: онзи естествен разцвет на сили, според който се определят хармонията и красотата, защото човекът – сам неотделима част от същото естество, от същата природа – неминуемо вижда хармонията и красотата така, както е научен от необятната канава от кристали, раковини, листа и цветни венчета, потайно внушаващи му онези съгласия на форми и цветове, в които, не без известна самонадеяност, той вижда израз на индивидуалния си гений.

    Човекът е свободен, непохватен и както се вижда – грешен. Без нищо да разбира, по силата на една непроницаема метаморфоза, пеперудата излиза от кашестата смес, изпълваща какавидата, с ярки и пищни крила. Между себе си и своята творба човекът полага риска от преднамереното, подлежащо на съмнение решение. Замисълът му после трябва да се изпълни. Човекът премисля и осъществява замисленото. На всяка от тези две стъпки може да се провали. За сметка на това печели авторството на картините си. А те, поради злополучен избор или поради пълната с недостатъци ръкопис на това единствено способно да греши същество, могат да се окажат лоша живопис, далеч от хилядолетните норми, чиито безкрайно повторяеми творби излъчват неизбежно, студено, безответно съвършенство.

    Превод от френски Олга Николова.

     

    Обратно към съдържанието на броя. 

    Прочети “Ламцадрица” на Рада Барутска.