• На пато (За едното име)

    Весо Паралията

    В текста по-долу несъмнено става дума за една дълга дискусия във Фейсбук, провокирана от сравнение между първия публикуван от “Пеат некогаш” текст на Весо и откъс от предстоящия роман на Милен Русков.

     

    Кратък речник в помощ на читателя:

    пуше́ – вид сова, чухалче
    трекна́ – хрумна
    ра́скье – храсти
    сорина́я – сринаха
    прашам – питам
    гала́ти – говори
    апапи – приятели, другари; пичове
    връколи се – пули се, ококорва се
    аркадаши – другари, побратими
    урбулешката – стремглаво, необмислено, през глава
    бамбашка – различен, особен, необикновен
    окумуш – отракан, начетен, оперен

     

    За едното име

    „В живота си нивга не бях се надявал
    на толкова мил комплимент…“ – Хр. Смирнески

     

    На нищо вече не мож да се разчита, ей! Нищо не е таквоа, какво беше – не е сал пуше́то да речеш. Народо се изкилифендри́ , извръте се на сто и осемдесе градуса и един с един ни нема. Доскура барем у кръчмата имаше некаква сигурнос, на коя мож да стапиш и да си дръжиш главата над тъпочата. Ама и там се умъкна гяволо – нали си нема друга работа.

    Его е, вчера улазим кефлия – викам си, че пинем две-три манечки, че си пооратим с апапите и сичко че си дойде на место. А оно, що? Показуем се я на вратата и ка пойде един смех , като ка Шкумбата улази с вицо напреде! Рекох, нещо дукяно да не сам остаил отворен – попипнах се, епа́, не е. А тия вече се зао́да. Боре сал се дръжи – уж брише чаши, ама мустако му рипа, като ка е глътнал цръвик со се шарано и въдицата. Ако бех жена, чех да се разревем и да изтръчим навонка. Ама съм маж, не съм лукова глава – изопнах се, дадох си тека малко фасон, седнах, турих крак връз крак и викам на кръчмаро:

    – Една сливова, ако обичаш! И по-живо, оти не сме сите безделници.

    – Я гле! Ние като сме безделници, да не сме без празници! – връколи се къде мене Миле Царо. И вика на Боре:

    – Я, сипи и на нас.

    – А, бре, Весо, ама ти не си ли по София, бре? – жмичка ситно-ситно Мите Гайдата и ме оглижда, като ка че ме купуе.

    – Ти па, у София! Оно у Европа го не свръта при таа тупурдия – вика Ване Ушньов и нещо пробира с вилицата у чинията.

    Още не съм успеял да се начудим на Ушньовио и те ти го Боре – носи ракията, а през другата ръка метнал един пешкир и се кланя, като ка ишиасо ту го фане, ту го пущи.

    – Заповедай, господин Вазов – вика и се връти на другата стран, да му не изпадне шарано.

    – Боре, – пазим серьозност я, – да не си решил да си земеш изпитите за осми клас? Гледам, закъсал си го с литературата.

    – Море, он не знам, ама ти яко си го закъсал – ма́а къде мене с един морков на вилицата Ване Ушньов. – Тия у София са ти дигнали мернико.

    – Кои у София, бре, Ване? Тия у Парламенто ли? – питам го я.

    – Мани ги тия у Парламенто – они самолето не мо́а да дигна, та мерник – чумери се Ване. – Тия я съм ги отписал.

    – А па я съм ги записал – плюнчи Боре пръс и обраща тефтеро с вересиите. – Те, че ви зачетим: Баба Евдена – седам лева; Сане Механико – деветнайсе лева; Ване Ушньов – четринайсе лева – и натам са се депутати.

    – Боре, ти с това меко сръце, че займеш и на Световната банка. Убаво си турил надпис: „Доверие секиму, вересия – никому.“ – Нема да отстапуеш! – советое го Ване.

    – А бе, турил съм! – воздиша Боре като да е и двоицата свети безсребърници Козма и Дамян. – Оно я съм турил и картината с казаците, дека пиша писмо на султано, па що? Нещо да сам постигнал?

    – А бе, верно! – подрипуе от радос Миле Царо. – Те откъде е земал модел за писа́ньето Весо. А я се чудим що му трекна́ на тоя убав човек да праи глупости! Значи, Боре, у тебе е целата причина.

    – Глей, глей – застая до картината Царо. – Художнико се едно Весо е гледал. Баш те тека си криви главата и Весо.

    – Сал си нема рубашка – вика Боре и се усминуе, като ка он е художнико.

    – Е, за картината се е издокара́л – отстапуе надзад Миле Царо и притвара очи като мачка пред печка. – Ама, инак, пострижката му е същата. А и тека се подсминуе.

    – А па тия окол него сме ние – пододи къде групата и Мите. – Е, те тоя с белата капа, дека се дръжи за коремо, си си ти, Боре – и сабята ти сабя, и коремо ти корем.

    – За мене не знам – мръщи се Боре Кръчмаро, – ама спицялно те тоя, голийо, си ти.

    – Гол съм, оти съм загреял – акъл давам. Да не ми е лесно! – не се смее, а гръми Мите. – Весо те затовайте го подноса по интернето неговите аркадаши, оти не зима акъл. Като му викам „заеби ги тия писарушки“, он си свирка. Те сега, нека го разноса като сдран вестник по ра̀скье.

    Те тука я истинах. Ората, у кои се кълнем и съм мислил, дека никогаш, ама никогаш нема да загуба образ и подобие и че си остана во век и веков мерка за мажье от сой; тия ора пред очите ми се сорина́я. Изеднъж ги видех какво лека-полека и они се предавая – един по един вада от джебовете телефони и се удзирая у них като караконджули, а Боре курдисуе на тезгяфо лап-топ и место да се допитуе до портрето на цар Борис ІІІ, препуща по целио свет като ошашавен. И додека я се кинем от сомнения, тия че се сдера от смех.

    – А бе, Весо, каков е тоя Милен Русков, бе? – чуем по некое време гласо на Мите Гайдаро. – Ногу се корка тоя човек, бе! Бая докачлив ми се види.

    – Одека го знам каков е? Пише книги човеко. Вас па това що ви интересуе? Да не сакате да го четите?

    – А, че го четиме! – дръпа се и се браньи като от инфлуенца Миле Царо. – Малко четоме от телифоно на Ване за тебека, та па сега и книги. Сал питаме какви са тия ора, оти у кръчмата не са доождали.

    – Как че ти доождая у кръчмата, бе, ей! – навръта с вилицата въздухо Ване. – Тия ора вобще никъде не ода, они сал седа и пиша, бе! Това ти вобще не мож да си го предстаиш!

    – Е, те за това ме е яд, оти забръкуя и Весо у това седенье – обяснуе Миле. – Ние тука сме се серьозни ора, не мож току тека да ни излази име.

    – Един пат и я да съм согласен с Царо – вика Ване. – Значи, Весо, ти малко урбулешката се пущи у тая работа. Требеше да земеш некакви мерки. Барем името да си беше сменьил. А ти – Весо Паралията. Па тебе и пцетата те зная! Не мож да рискуеш целото село.

    – Де, не бойте се! –опитуем да ги успокоим. – Нече да дойда тука да ви изпия пиеньето.

    – А бе, пиеньето мож да не ни изпия, оти не мо́жа – обажда се Боре, – ама да почна да ни викая „писарушки“ си е сосем возможно.

    – Айде, айде, кой па толку е научил името на Весо?! – ма́а с ръ́ка Мите. – Сал тоя Милен Русков.

    – А, и още един имаше, дека чел да пише и он книга зимъска – поти се културно Ване Ушньов. – Какво му беше името?

    – Адаш ти е, Ване, адаш! Вие Ване́вците сичко за зимъска остаяте – ока Миле, като ка сите до един сме глуари.

    – Абе, Весо – надо́куе го Ване, – я да те прашам: Каква е тая, Олга ли беше, каква беше? Оная, дека се́ е бам-башка – сите накриво, она на чорчик. Ногу окумуш тая жена , бре!

    – А бе, що ме разпитуете, да не съм им дробил млеко!!? – вече почнуем да пушлявим от бес я.

    – И она ли пише книги, а? – не мирясуе Ване.

    – Оти прашаш, Ване? Да не си решил да се женьиш? – подбутнуе го Миле Царо.

    – Ахъ, баш па за тая. Она че ме потроши като суо дръво – дръпа се Ване.

    – Оти па ти филизи си пущил! – напиня Миле.

    – Мож да не съм пущил и един ластар, ама живото ми е мил, Миле – клати гла́ва Ване.

    – А на мене най ми ареса – прекина им препирнята Мите, – кога Ване, ама не нашио, а оня, писарушката, вика за Весо, дека не знае баш да говори като ората и даже беше зафанал да обя̀сни кое как требе да е, па се отплесна́ нанекъде.

    – Сал адашо нема да закачате! – изпрая се Ушньовио и си опиня фанелата.

    – Кой ти смее да гала́ти за него, бре! –браньи се като от муи Мите. – Па и не знам дали като наш Весо нема да улезнем у грешка, та да ме подпукая и мене – че ме изкарая я професор, я пияница.

    – А пръвото че ти сосипе имиджо – чак подлъ́цуе от смех Миле.

    – Човек зарад едното име живее, ей! – удара по масата Мите. – Името се пред тебе връви и ако го изпущиш у калта, и професор да си, нема да мож да го избришеш; а ако го дръжиш високо – и говедар да си, нема да го измръляш.

    Тека рече Мите Гайдаро у кръчмата тая вечер през 2017 година, кога свето наникъде не одеше и мало и големо се бeше литнало да продава и име, и иманье…

     

    Обратно към съдържанието на броя. 

    Прочети “Ламцадрица” на Рада Барутска.