• Какво правят тези маймуни?

    Гай Давенпорт

     

    Откъс от сборника с есета “Всяка сила развива своята форма” (Every Force Evolves a Form), 1987г. Превод от английски Олга Николова.

     


    Клод Моне, “Пътят край Сен Симеон”, 1864г.

     

    ПОЛЯНИ

    Импресионизмът запази най-съкровената си цел в тайна, тъй като за него тя беше неосъзната: идеята за пътя. Едва ли има картина на Импресионизма без път, река, пътечка. Локомотиви се появяват на най-невероятни места, зад майки и дъщери, в далечината на идилични селски пейзажи. Вярно е, че пътищата за пръв път стават безопасни в историята на Европа и търговията се разраства, както никога допреди.

    Моне започва с морето на брега на Ламанша, после минава към прекрасните пътища, пресичащи гори, железопътни гари (от Сен Лазар човек е хващал влака за Вернон, а оттам за Живерни), лодки, кейове, катедрали (спирки по пътя на духа). А след това започва да се връща във времето. Европейското земеделие може да се опише като пресушаването на блатата, за да получим цветни поляни. Преди да се обърне към изначалното блато за последното си велико изследване, Моне рисува поляни, купи сено, реки, полета с макове. А заедно с него, това правят Реноар, Писаро, ван Гог.

    От всички художници на поляни Анри Русо е най-поетичният. Дора Валие с право го нарича “майсторът на дърветата,” но пред дърветата винаги има поляни, изпъстрени с цветя, грейнали под равната слънчева светлина.

    Поляната е преход между гората и града. Русо прекарва години на служба като събирач на тарифи върху земеделски стоки на старите порти на Париж, където градът се превръща в поляни и ниви.

    Развитието му като художник започва с гората като романтично място, където веселбари, облечени в костюмите на комедия дел арте, се разхождат под бяла луна. Следващата стъпка е голямата му любовна история с френските дървета, най-вече акацията (символ на женствеността за Русо) и кестена (символ на мъжествеността). После открива оранжериите на ботаническата градина, джунглата или изконната гора и се превръща не само в един от великите художници на нашето време, но и в един от най-големите поети.

    СЪДБА

    Най-изразителният автопортрет на Русо го показва като кукла на конци, държана от дете, застанало насред поляна под една акация. Вижда се кестен на среден план, а зад него – път. Отвъд пътя – гора. Детето символизира невинността, куклата – шутовщина. Двете заедно изразяват човешката съдба на Русо: караницата между детето и хитрата лисица в него. Детето е събирало цветя на поляната и ги носи в полите на дългата си ризка – това е художникът, който си присвоява и пресъздава Красотата. Но в същото време детето трябва да манипулира играчката – Пунчинело. Душата и нейната кукла на конци, тялото. Идеалното и реалното. Такъв е и проблемът на големия талант на Русо: той има визия. Средствата за осъществяването на тази визия са неподатливи като клатещата се, инатлива кукла. В очите на детето се чете предизвикателство. Поляната е рай. Акацията и кестенът бдят на постовете си.

    ПОСТИЖЕНИЕТО

    Но преди да отидем по-нататък – триумфът. Картините на Русо са в Лувъра. Самият той никога не се е съмнявал, че ще бъдат там. В тази си вяра е бил доста самотен. Картините му са също в Прага, Лондон, Ню Йорк, Москва. Съветската догма, в най-добрия случай просто тягостна в художествената си ограниченост, го приема с отворено сърце. Сред съвременниците му само неколцина не биха били скандализирани да узнаят, че един ден светът ще го смята за майстор и за него ще се говори наравно със Сасета. Когато прахът на историята се уталожва, винаги има изненади: Емили Дикинсън, Джон Клер, Мелвил. Репутациите се менят: онзи Кит Смарт, псалмист, пияница и лунатик за хората от 18-ти век, не е нашият Кристофър Смарт, автор на “Jubilate Agno.” Нашият Марк Твен, автор на “Хъкълбери Фин” и “Животът по Мисисипи” не е същият Марк Твен на своята епоха, автор на “Том Сойер” и “Глупаци в чужбина.”

    Превръщането на Анри Русо от докоснат от божественото глупак, който рисува смешни цапаници, в художник от величина е естетическо преображение, което ние все още не разбираме напълно.

    ВЪПРОСИ

    Картините му отказват да остаряват. Интересното в тях расте. “Спящата бохемка,” неизвестна до десетилетие след смъртта му (оставена в мазето на кметството на Лавал като боклук), принадлежи на нашата епоха по един още по-горчив начин, защото не я заслужаваме. Никоя от фанатичните енергии на нашия век (капитализъм, комунизъм, фашизъм) не би могла да я породи. Насилието е застинало в готовност да убие въображението, което е беззащитно. Забележете отсъствието на дървета.

    DAS BEDEUTUNGPROBLEM

    За “Les joyeux farceurs” (1906г. Музей на изкуството, Филаделфия: колекция на Луиз и Уолтър Аренсбърг), Ян льо Пишон пише: “В картината “Веселите пакостници” Русо изобразява маймуни, които се чешат и обръщат бутилка с мляко; придава им също така антропоморфни лица.” Не са маймуни, а гибони, които са от Човекоподобните; не се чешат; не обръщат бутилка с мляко; и Бог, а не Русо, им е дал антропоморфни лица. Каролин Кей: “Тази странна картина, с преобърната бутилка мляко и чесало на фона на джунглата…” Същата Кей: “Какво ли е искал да изрази Русо с “Les joyeux farceurs” (Merry jesters) [sic], слагайки обърната бутилка с мляко и чесало сред пейзажа на джунглата, който поне е спокоен и ведър? Тези ситуации нямат разбираемо обяснение.” Това продължава да не е бутилка с мляко и обяснението е напълно разбираемо, стига човек да погледне картината. Жан Буре: “Изложена за пръв път по време на есенния салон през 1906г., това е една от творбите, които адвокатът Гийерме показва в съда, за да илюстрира наивността на своя клиент. Композицията е с красиви пропорции: широките листа рамкират картината отляво и отдясно; белите цветове на юката вляво са балансирани от ярко оцветената птица, кацнала на клонка вдясно; двете маймуни – шегаджиите – са се сгушили една в друга в центъра на преден план. Платното е изпълнено с внимателно изрисувани листа в нюанси на зеленото и сивото, но създават впечатлението за дълбочина, а не за задушаващ хаос.” Има пет “маймуни”, а не две. Всички листа са зелени, нито едно – сиво. Алфред Вернер: “В много от сцените сред джунглата при Русо, дивите зверове атакуват местните хора или по-слабите животни. Тази картина обаче изобразява мълчаливо съгласие и съжителство: съществата са в пози на пълна хармония сред недокоснатия праисторически пейзаж. Но какво означава катурнатата бутилка, от която се излива мляко? Какво прави там чесалото?”

    Русо, който казва за картините на Матис, че ако ще са грозни, поне да са забавни, е в най-висша степен художник драматург. Картините му имат сюжети, които варират от смехотворното до възвишеното. Когато застанем пред “La bohémienne endormie” (“Спящата бохемка”), от нас се очаква да изпитаме frisson, тръпка, давайки си сметка, че циганката не спи; очите ѝ са съвсем леко притворени и наблюдават лъва; ужасена, тя се преструва на мъртва, понеже знае, че лъвовете ядат само жива плячка. Ще прозре ли хитрината ѝ лъвът или ще продължи нататък? Няма никаква надежда за помощ от никъде. Единствено безразличната луна наблюдава сцената. Лъвът, като всички котки на Париж, е вдигнал любопитно опашка. Ще свири ли някога отново бохемката унгарски мелодии на своята мандолина и ще отпие ли пак от каната за вода? Вижте колко весела и ярка е дрехата на циганката! Не ни ли напомня на Йосиф от Светото писание, чиято оцапана с кръв разноцветна дреха подлите му братя донасят на съсипания му от мъка баща като доказателство, че “злият звяр го е разкъсал”? Състрадание и ужас! Трябва да осъществите всичко това в умовете си, messieurs et dames. Самият Бугеро би ли могъл да предаде по-добре сантимента?

    Докато не пожелаем да навлезем в света на Русо, ще продължаваме да тълкуваме погрешно картините му. Трябва да опознаем тоновете на неговата емоционалност, чувството му за хумор, идеята му за изкуството. В “Les joyeux farceurs” ние се намираме в света на “Tartarin de Tarascon” (1872), този френски вариант г-н Пикуик. Знаейки, че, наред с удивлението и красотата, в неговото въображаемо царство на джунглата има място и за комедията, Русо е чувал за изследователите, на които несъмнено са се случвали и смешни моменти, когато не са се занимавали с ботаника, не са проследявали реките до изворите им, не са обръщали местното население в христовата вяра и не са били разкъсвани от лъвове и крокодили. Нека да си представим един мрачен по темперамент британски изследовател, някъде из Африка. След като си е приготвил лагера за вечерта, той си е сипал един скоч със сода. На картината се вижда бутилката със сифона. Русо се е постарал да я направи разпознаваема – с тръбичката в средата. Няма никакъв късмет с тази газирана вода, с която гибоните сами са се уплашили, точно преди още повече да се стреснат от ненавременното завръщане на изследователя, след къпането в реката или облекчаването на пикочния му мехур.

    Гибоните вероятно са наблюдавали изследователя от разстояние, преди да се отдалечи за малко. Видели са го как си чеше гърба с чесалото (кой друг, освен един британски изследовател – в представите на един французин – би взел чесалото си на експедицията?), как пръска вода в уискито си и понеже са singes, не може да не защитят вечната си репутация на комици с някакви маймунджилъци. Тъй че разглеждат тояжката на изследователя, опитват чесалото му и се пръскат с газираната вода. Чудна комедия! Но това не е всичко – хванали са ги в пакостите. Това е изобразеният момент. Виждате ли как високите листа се разделят наляво и надясно под крака на изследователя. Гибоните изпускат бутилката и чесалото. Гибонът най-вдясно все още ръга другарчето си с тояжката. Накъде да бягаме за да се спасим? Всички очи са насочени към нас и към изследователя, включително и тези на птицата на дървото.

     

    Прочети “На пато (Тъмна материя)” на Весо Паралията.

    Обратно към съдържанието на броя.