• Знаеш ли ти кои сме?

    Любен Каравелов

    [г. Шопов за воспитанието на жените]

    в. “Независимост”, год. III, бр. 40, 23. VI. 1873г.

     

    Ако имате намерение да си съставите какво-годе понятие за “воспитанието” и “просвещението” из нашият периодически вестник “Читалище”, то ви съветоваме да си не губите времето и да не ровите страниците му. Това ще да ви каже и самата редакция. Искате ли доказателства? Ето ги.

    В 7. брой на тоя достоуважаем, но чуден вестник е напечатана статийка, която има заглавие “По въспитанието на жените” и която е написана (преведена) от г. А. П. Шопова. Редакцията на гореказанният вестник говори, че тая статийка е “преведена твърде невнимателно” и че г. Шопов е длъжен да пише по-човечески, защото, в противен случай, редакцията ще бъде принудена да му затвори страниците си; а сичкото това ни се показа и чудно, и смешно, и безобразно. Слушайте. После това, тая “чудна” редакция ни разказва следующето:  “Ний даже сме принудени да изповедаме (,) че и тая (статия) не би видела бял свят, ако (да) не бяхме сбъркали да я дадем да ся реди преди да я прочетем (??!!), за което и просим (молим) снизхождението на читателите, искупующе тази си погрешка с уверение (,) че ний ще можем да отвъдим (??? да отвъдим или да завъдим гниди) и в г-на Шопова един полезен и деятелен труженик в (на) книжевното поле.” Освен това, редакцията ни разказва, че учениците из третият клас могат да пишат и да превождат всевъзможни глупости; но да са “държат за една каквато и да е граматическа система.”

    Питане е сега, защо и за какво тая редакция печата подобни боклуци, които не одобрява и тя сама? – “Да насърчиме до колкото са може тяхната бъдеща деятелност,” отговаря самото “Читалище”.

    Друг вопрос. Учил ли са е в младостта си редакторът на тоя вестникъ да шие? Ако са е учил, то той трябва да знае, че на учениците дават най-напред да пробадат, после им дават да шият чубуклуци и тютюневи кесии, по-после калцуне, терлици и тузлуци, а най-после им дозволяват да шият аби, потуре и т.н. “Който иска да крои и който желае да учи другите, той трябва да бъде майстор.” Разбрахте ли сега?

    Молиме ви са да ни решите и следующите няколко вопроса: за кого са издава в. “Читалище”? Кому е то потребно? За каква цел са хаби мастилото и хартията? Какви причини ви са побудиле да издавате именно в. “Читалище”, а не да пасете патките? Кой ви е накарал да  дозволявате на децата да кроят, т.е. да хабат и абите, и конците, и драгоценното си време? Кой ви е дал право да  са подигравате с публиката и да я храните със  смрадлика?  Най-после, кой ви е дал право да разваляте децата, т.е. да ги насърчавате да прават глупости? Ние мислиме, че редакцията е деветдесет и девет пъти по-крива, нежели г. Шишков, г. Янко, г. Бобчов и пр. Ако редакторът на в. “Читалище” да би бил умен, разумен и зрял човек, то би трябвало да каже г. Шопову така: “Ако желаеш да учиш другите, то трябва по-напред да са поучиш сам, т.е. да са научиш да мислиш, да са научиш да пишеш и да са научиш да знаеш. По-добре е да бъдеш добар хамалин, нежели лошав писател.” Ако редакцията на в. “Читалище” да би направила това, то би спасила г-на Шопова и направила би из него барем добар гражданин. А сега? – Кой знае. Ако редакцията на “Читалището” са откаже за напред да печата статиите му, то г. Найденов, т.е. присноблаженното “Право”, ще да ги посрещне с платоническа въздишка. А тогава що? – Тогава ще да са испълни изречението на мъдрата българска пословица: “луд свири, луд играе, – кой го гледа, ум няма.” Но най-чудното са заключава в това, че редакторът на в. “Читалище” е испроводил  гореказанната статийка в печатницата, преди да я прочете; а из сичкото това трябва да си съставим такова заключение, че  тоя вестник може и без редактор. Който желае да напише “нещичко”, то нека го испроводи направо в печатницата. И евтино, и мило!

    Да видиме сега какво ни разсказва г. Шопов, т.е. да видиме на какво меришат и неговите теории за воспитанието на жените. Преди да захване да мъдрува и да излива своите  балзами пред българската публика, г. Шопов превожда като епиграма думите на Исуса сина Сирахова, който говори, че “жена добрая веселит мужа своего, и лета его исполнит миром.” Из тие неколко думи читателите ни ще да разберат, че г. Шопов са е воспитал в Турция и  че азиятската философия е погъделичкала и  неговото “сладострастие.” По-доле тоя учен мъж ни разсказва, че жената е сърце на семейството, че тя  “е възел на вопросът, който огрява с своите лучезарни лучи божият виноград”, и че тя решава “благоденствието на секи един човек.” Разбира са, че ако г. Шопов да би написал своята статийка за къзалбашите, за кюрдите, за индусите, за персиянците или за авганистанците, то би заслужил безсмъртна слава и вечно поклонение, но българският климат не търпи никакви “възеле” и никакви “лучезарни лучи.” Когато българинът намисли да са ожени, то той испроважда майка си да му търси не “лучезарни лучи” и не “божи виногради”; но моли й са да му намери хрисима, работна, честна и верна другарка, която е способна да дели с него и скръб, и радост.

    И така, българинът няма наклонност ни кам азиятското сладострастие, ни кам западно-европейското идолопоклонство кам жените. Разбира са, че ние му даваме за това голема похвала. В България жената са ползува от своите човечески права така също, както и мъжът, следователно ние нямаме нужда да мислиме за “благосъстоянието на женският пол” и да измишляваме средства за неговото “образование.” Науката, школата и образованието са човечески: тие не припознават никакви “полове” и никакви възрасти. Онова, щото е полезно за мъжът, не може да бъде безполезно за жената; а  онова, щото е безнравственно за жената, не може да бъде нравственно за мъжът. Човеческото си остава човеческо, а истината – истина. Ако желаеме да бъдеме хора, то трябва да гледаме на майките си като на хора и да им дадеме човеческо образование. Азиятското изречение “жена да боится мужа” и западно-европейското понятие за обязанностите на мъжът и на жената са унизителни, груби, варварски и безчестни за сека неразвалена народност. Ако майките ни да би биле воспитани по програмата на г-на Шопова, то ние одавна вече би станале турци; а ако тие да би биле воспитани по правилата на г-на П. Р. С., то ние би станале гърци. Това е вярно като ден.

    И така, жената не трябва да бъде ни “сърце” на семейството, ни “възел” на вопросите, ни “божи виноград,” но такав също човек, какавто е и мъжът. Ако земеме пример от Западна Европа за воспитанието на българките, то ще да добиеме кукли, а ако послушаме Соломона или Исуса сина Сирахова, то ще да произведеме робини. Когато Соломон е писал своите премъдрости, то в харемът му са се намирале 800 робини; а когато Жан-Жак Русо е писал своят “Емил,” то госпожа Помпадур е управлявала Франция и накарвала е мъжете да ходат нагоре с краката. Но ние казахме вече, че днешното западно-европейско образование (и мъжко, и женско) не е за нас, както не е за нас и азиятско-византийската нравственност. Това сме готови да докажеме почти секога. Западно-европейските правила за женското образование ни разсказват, че жената е обязана да знае неколко французски, ингелизски, италиянски или немски фрази, да има добри манери, да са кити и да прелъщава своите почитатели, да повдига фустанът си така, щото да и са види единът крак, да свири на клавир, да са не занимава ни с децата си, ни с къщата си, и пр., и пр.; а азиятско-византийската нравственност ни накарва само да са наслаждаваме от женската хубост и да са ползуваме от женското тяло така също, както би са ползувале и животните. “Жена да боится мужа!” “Жена украшает дом человека!” “Жената е бисер на мъжският венец!” “Жената е веселие в добрата къща!” За нас тие риторически (азиятско-византийски) фрази са и подли, и низки, и безчовечни. Честните хора би казале така: “Аз желая да бъда човек, следователно и майка ми е длъжна да бъде човек. Ако майка ми украшава венецът на баща ми, то аз ща да украса чалмата на султанът; а ако майка ми бъде свободно същество, то и аз няма да търпа никакав деспотизм.”

    И така, ние мислиме, че жената трябва да са образова така също,  както и мъжът. Истината трябва да е отворена пред секиго.

     

     

    Прочети “Ламцадрица” на Рада Барутска.

    Обратно към съдържанието на броя.