• Ламцадрица

    Рада Барутска

    Трябва да ви признаем, драги читатели, че вече от няколко дни сме се излегнали, омаломощени от жегата, в един хамак до поточето в полите на хълма и единственото, което успява да ни накара да станем и да спрем да следим ухажванията на водните кончета в блаженото мълчание на това вечно пладне, е желанието да си плиснем вода, та да освежим малко унасящия се като мараня над цъфналите билки наш дух. Е, представете си колко неприятно ни стана, когато тъкмо сме се унесли в полу-дрямка  –  този сладък дар на музите –  и по пътечката към нас се зададоха черните силуети на двамата ни главни редактори.

    – Барутска, не си вдигате телефона!

    Какъв телефон, драги читатели, когато човек има дебела сянка и всичко наоколо е безвремие! Всеки нормален човек би ни оправдал в ситуацията  –  явно освен надвесилите се над нас като неизбежна градушка главни редактори. И така, бяхме принудени отново да наденем критическите доспехи и да се затътрим към буренясалото ни литературно поле. Представете си изненадата ни, когато забелязахме, че по средата му някой се е опитал да спретне нещо като градинка. Надеждата у нас запърха като птичка пред първия си полет… Но уви, колко кратки са човешките радости! Колкото повече приближавахме, толкова по-ясно ни ставаше, че въпросната градинка е една ограда около няколко рози, борещи се с избуялите от всички страни бурени, които кандидат-градинарите не са сметнали за необходимо да разчистят или пък не са могли  да ги разпознаят като бурени.

    Може би някои от вас вече се досетиха, че става дума за новото електронно списание за литература “Свободно поетическо общество”, или СПО за по-кратко. СПО се появи преди няколко месеца със сериозна заявка за качество с първия си брой “Силата на вкуса”. В него на преден план са изведени две стихотворения на Збигнев Херберт:

    Тяхната реторика наистина бе прекалено окаяна
    (Марк Тулий се обръщаше в гроба)
    вериги от тавтология няколко понятия като бухалки
    диалектика на палачи никаква изисканост на мисълта
    синтаксис лишен от изяществото на условността…
    (“Силата на вкуса”)

    Нима не е това същата тази наша прилична на карикатура епоха? Трябва да отбележим, че има какво да се иска по отношение на музикалността на преводите, но да кажем, че в случая това е подробност.

    На втори план са Владимир Левчев и Едвин Сугарев със стари текстове, даващи донякъде историята на оригиналното “Свободно поетическо общество”, основано през 1990г. А на трети план имаме най-интересната за нас част – съвременна поезия от Яна Букова, Стефано Гулиелмин и Николай Бойков, както и една прекрасна поема от Такис Синопулос (от 1956г.), която препоръчваме на всички да прочетат:


    една висока сянка приближи до мен усетих внезапно някакъв
    полъх и цялото място наоколо стана пролом на сънища
    вътрешност на един огромен инструмент изпълнен с отгласи и с
    музика.

    Той свали шапка и поздрави
    Наричат ме Макс каза Макс
    чух да говорят за теб…

    С една дума, това са гореспоменатите рози и огради или наченки на градина, драги читатели. Всичката поезия в този първи брой е на ниво и същото важи и за есеистиката, макар и пламенният патос на Едвин Сугарев да ни изпълва днес с лека недоверчивост.

    Но какво е станало с втори брой, или “брой 2, април 2017” както все още пише на заглавната страница на СПО? Ах, този април – какъв съдбоносен за българската поезия (а и не само) месец!  “Брой 2” вече няма нито структура, нито тема, нито достатъчно текстове, а и не дава никакви признаци на живот. Ние пробвахме да го побутнем с една пръчка през май. Не. Нищо. През юни. Нада. Зиро. Нула. Лежи в своя април и не мърда. [Няколко дни след публикацията на този текст, СПО смени заглавната си страница и премина на брой 3. – бел. ред. ]

    Всъщност, разликата в качеството между първия и коматозния втори брой е толкова голяма, че ние се питаме дали междувременно редакторите не са били подменени с някакви зомбита-подобия на редактори, с каквито е пълно в нашите литературни среди. Във втори брой намираме едни посредствени (технически издържани, но псевдо-мъдри) стихотворения на Сугарев, които изглежда са прибавени в опит да се задържи положението. А до тях блести с плиткоумие и бездарие нещо си на Кристиян Енчев, наречено “Стихотворение” – “философско-поетическиЯТ опит на Кристиян Енчев”. О, колко е сладък този пълен член! Какво ли означава? Че това е единственият такъв “опит” на Енчев? А, дано! Едва ли… Или може би, че този опит е известен в един паралелен свят, в който несвързаните бълнувания на псевдо-философи-поети са последен вик в словесната мода? Не можем да бъдем сигурни. Учените едва сега започват да изследват идеята за паралелни светове. Най-вероятно редакторът или редакторката си мислят, че поезията е един вид маркетинг и реклама, та затова и там членуваме всичко. “Истинският вкус на поезията – Енчев… поет Енчев!”

    Мнозина от вас не биха обърнали внимание на заглавието – “Стихотворение” – но то съвсем неслучайно е лепнато там, поради липса на въображение например. Не. Когато един автор набляга на жанровата принадлежност на своя текст, той обикновено иска да привлече вниманието ни към нея. Не само е важно, че “философско-поетическият опит” е стихотворение – той явно ще даде и чисто нова дефиниция на самата поезия, тоест, на значението на думата “стихотворение”. И действително, още от първите редове читателят се пита “поезия ли е това или Кристиян Енчев е магаре?”

    когато думите изгладнеят
    чудовищата са само сенки
    в малък театър на движението
    колкото кибритена кутия…

    Големината на кибритената кутия явно съответства на философско-поетическия капацитет на Енчев. А вероятно дори е хипербола. Но има и още по-зашеметяващи “стихове”:

    всяка блестяща дръжка на врата
    печели точки за страховитост

    Да попитаме: а дръжките на прозорци точки за мразовитост могат ли да печелят? А “авторите” – за претенциозна тъповитост?

    Разбирате ли сега що е поезия според Кристиян Енчев и редакторите на СПО или по-точно на втори брой на тема “април 2017” на СПО? Поезия е да убедите някого, че каквито и глупости да пишете, достатъчно е да кръстите нещо “стихотворение” и, о, чудо чудес! – то става такова автоматически! Забележете как всяко изречение тук се опитва да избегне споменаването на нещо конкретно – кой, какво, къде прави.

    спокойствието идва с примирителното
    изяждане на шепа ябълкови семки

    Ама преди това вълнение ли е имало? Ах, простете, вярно е, че в душата на не един поет дръжките на вратите и кибритените кутийки са предизвиквали “страховита” буря! Та дори на нас ни се е случвало да изпадаме в екзистенциална криза при вида на вилица! А знаем и че неведнъж събирани с постоянство огризки от ябълки са донасяли тъй бленувания мир на душата, макар и затруднявайки червата. Някои дори ползват семки от краставици, което, както можете и сами да се досетите, изисква особена всеотдайност при събирането. Но да продължим с шепата семки:

    със съзнателното им обричане
    на храносмилателна редукция
    до полезни от Менделеев насам елементи

    Тук отпратката е към великото дело на Менделеев, който изобретява елементите и ги разделя на полезни и вредни. Преди него, както се описва в по-старите писмени паметници, светът е бил хаос и е нямало нито атоми, нито злощастни възли от молекули под формата на псевдо-поети, из чиито черва съзнателно се редуцират семки от ябълки.

    за едно досадно влачещо се тяло [семките вече имат ефект!]
    по деликатно
    потрепваща чат-пат
    планета

    Коя ли ще да е тази планета? И как е стигнало до нея “тялото”? А “тялото” глава и обичайно разположения в нея мисловен орган дали има? Знаете, скъпи читатели, че в поезията винаги има елемент на мистерия. Е, това е мистерията във “философско-поетическият опит” със семките и дръжките на г-н Енчев. Но ние бихме искали да ви обърнем внимание на находчивото съчетание на двете иначе противоположни по звучене думи “деликатно” и “чат-пат”. Някои биха си помислили, че това е просто липса на усет и непознаване на думите, но те биха сгрешили. Нима “чат-пат”, след незабравимия образ на шепата ябълкови семки, не буди един друг, твърде деликатен, от кулинарна гледна точка, образ – този на пачата? Анаграмата е великолепна! И може би именно в нея се крие философията и поезията на това “Стихотворение”! Нима ябълките не са източник на пектин и нима желето не е обединяващата метафора на цялото произведение, включително и на “влачещото се тяло” и “потръпващата планета”? А и  какво по-страховито за желето и пачата от блестящите дръжки на врати?

    Най-искрено се надяваме този “опит” на г-н Енчев да заслужава пълния си член и да остане единствен и уникален не само в неговото “творчество”, но и в българската литература въобще. И за да му спестим бъдещите мъки по писането, както и страданието, което неминуемо би му донесло  твърде късното преодоляване на самозаблудите, бихме искали да кажем на г-н Енчев още сега и в прав текст: от вас поет не става и никога няма да стане. Ако позволите да перифразираме Любен Каравелов – запитвали ли сте се какви причини са ви подбудили да пишете “философско-поетически опити”, а не да пасете патки? Този въпрос бихме задали и на редакторите на втория брой на СПО – а вие, драги млади редактори, знаете ли защо искате да издавате списание за литература? И разбирате ли значението на тези думи в собствения ви манифест?

    … да [дадем] алтернатива на начина, по който се пише и чете литература… [публикувайки] художествена литература … не на приятелски принцип, не вследствие на издателски политики, не за да се угажда на нечии очаквания, а заради нейните качества…

     

    И преди да се върнем до поточето в подножието на нашия хълм, скъпи читатели, бихме искали само да споменем архива, качен като притурка към сайта на СПО, където можете да намерите сканирани някои броеве на списанията “Мост” и “Глас” от 1989-1990г. Тези списания са интересно четиво, ако ще и само за да си даде сметка човек колко е паднало общото ниво. Там има както великолепни, така и слаби неща и много бихме могли да кажем за тях, но надяваме се, ще ни простите – сега се връщаме под дебелата сянка на чинарите, където ни чака играта на водните кончета.

    О ревоар!

     

    Прочети две епиграми от “Палатинската антология”.

    Обратно към съдържанието на броя.