• из “За природата на нещата”

    Тит Лукреций Кар

    Свали txt.

    Превод от латински Марко Ст. Марков (“Наука и изкуство”, 1971г.). 
    Из “Книга четвърта”, със съкращения.

    Сега ще ти изложа това,… което наричаме образи на нещата, които се отделят като ципи от повърхността на телата и се носят насам-натам из въздуха. Те ни се явяват в будно състояние или на сън, възбуждат ужас в душата ни, когато често виждаме странни фигури и образите на тези, които са лишени от светлината на слънцето; те често ни събуждат от дълбок сън, ужасени и премалели. Но да не вярваме, че душите на умрелите могат да избягат от Ахерон или че призраци блуждаят между нас живите, или че нещо може да остане от нас след смъртта, понеже и тялото, и душата едновременно загиват и всяко от тях се е разложило на своите първоначални елементи. И тъй, аз твърдя, че се отделят от повърхността на телата образи и тънки фигури, което може да схване дори и човек с ограничен ум. …

    Преди всичко множество видими тела излъчват елементи, едни от които се разпръскват във въздуха, както пушекът от дървото или топлината на огъня,а други са по-плътни, по-преплетени, както облите обвивки, които оставят лете щурците, или ципата, която пада от телето при раждането, или кожата, която оставя гъвкавата змия по трънливите храсти; затова ние често виждаме, че се развяват такива кожи, закачени по храстите. …

    Действително ние виждаме, че множество тела излъчват обилно елементи не само от най-дълбоката си вътрешност, както казах преди, но често и от повърхността си, както е случаят с цвета. Такова впечатление произвеждат опънатите жълти, червени и ръждиви платна над големите театри, когато се развяват и трептят, закачени на гредите и стълбовете. Насядалите долу зрители, украсата на сцената, нагиздените матрони и сенатори се обагрят и обливат от отраженията на трептящия цвят. И колкото по-тясна и по-висока е оградата на театъра, толкова по-приятен вид добиват предметите вътре при умерената дневна светлина. Както от повърхността на тъканите се отделят цветове, също тъй и от всеки предмет трябва да се отделят тънки образи, понеже и едните, и другите се отделят от повърхността на телата. И тъй, има действително известни следи от образите на телата, съставени от извънредно нежна тъкан, които се носят навсякъде и отлъчени от тях, не могат да бъдат забелязани поотделно. …

    После всички тези образи, които се отразяват в огледалото, във водата или в която и да било блестяща повърхност, трябва да са излъчени образи на нещата, понеже видът им е напълно еднакъв с този на действителните.Но защо тези именно се откъсват и отделят от нещата, а не онези, които са по-тънки, на това не може да се отговори. Следователно има извънредно тънки форми на нещата и подобни на тях образи, които никой не може да види поотделно, но при продължителното и често отражаване те стават видими, щом като огледалото ги върне обратно от своята повърхност. Изглежда, че по друг начин те не могат да се запазят, за да предадат съвършено образите на нещата.

    А сега чуй от колко тънка същност се състоят образите. Преди всичко първите начала са извън обсега на нашите сетива и са много по-малки от предметите, които нашите очи вече не могат да виждат. Но чуй това, което ще те убеди с малко думи, чуй колко малки са праначалата  на нещата.

    Първо, има известни живи същества, толкова малки, че една трета част от тялото им по никакъв начин не може да бъде забелязана. А колко малки трябва да бъдат техните вътрешни органи? Сърцето или очите, отделните членове или ставите? Колко малки са те? А не схващаш ли колко тънки и малки трябва да са елементите, които образуват същността на тяхната душа и дух?

    Същото е и с растенията, които издават остра миризма, панацеята, горчивия пелин, задушливия чернобилник и тръпчивия многолистник; което и от тях дори и леко да докоснеш с пръстите си, ще остави по тях отвратителна миризма.

    Не трябва ли по-скоро да признаеш, че множество образи на нещата се носят наоколо по всевъзможни начини, обаче са безсилни и недостъпни за нашите сетива.

    Но не мисля, че се носят в пространството само образи , излъчени от нещата. Има и други образи, които се зараждат от само себе си и сами възникват в небето, което ние наричаме въздушно пространство. Образувани по всевъзможни начини, те се издигат във висините, и ние виждаме понякога колко лесно се събират облаците там, помрачават светлия вид на света и тласкат въздуха с движението си. И не рядко ни се струва, като че ли там летят великани и растилат нашироко сенките си, или огромни планини и откъснати от планините скали се изпречват пред слънцето и засенчват светлината му. После се провличат други облаци във вид на чудовища и като се разпръсват, те променят непрестанно вида си и преминават от една форма в друга.

    А сега ще изложа как леко и бързо възникват тия образи и как непрестанно техният поток се излива и отделя от нещата, за да не приемаш с недоверие моите думи. На повърхността на нещата винаги се намират в изобилие частички, които се отделят, и когато се срещнат редки предмети като скали или дърво, тогава те се разпръсват и не може да произлезе никакъв образ. Но ако се изпречи на пътя им някакъв блестящ и плътен предмет, както е огледалото, нищо подобно не става, защото те не могат нито да преминат през него, както през дрехата, нито да се разпръснат. Гладкостта на предмета запазва тяхната цялост. Поради това огледалото отразява образите. И поставим ли внезапно в което и да е време някакъв предмет пред огледалото, то веднага се появява образът му. Тъй ти ще признаеш, че от повърхността на телата постоянно се отделят тънки тъкани на нещата, неуловими образи. Следователно, в кратко време възникват толкова много образи, че с право може да се каже, че техният произход е извънредно бърз. И както в кратко време слънцето трябва да изпраща безкрайно много лъчи, за да изпълня постоянно света със светлина, също тъй и нещата трябва да отделят в един миг отвсякъде множество образи, които да се движат по всевъзможни начини и във всички посоки, понеже в каквато и посока да обърнем огледалото, то все отразява нещата в тяхната форма и цвят.

    Нещо друго. Когато в небето владее най-тихо спокойствие и внезапно се разрази страшна буря, би помислил, че всички мрачевини са напуснали подземното царство, за да изпълнят необятния небесен свод; такава черна нощ се надвисва от облаците, тъй ни заплашва от небесните висини мрачният лик на ужаса. Но каква нищожна част е образът на тия неща, никой не би могъл да каже, нито да определи. …

    Сега чуй с каква бързина се движат образите… Това аз ще ти изложа в кратки, но звучни стихове. Кратка е песента на лебеда, но тя е по-благозвучна от крясъка на жеравите, който южният вятър разнася във високите облаци. …

    Поставим ли нощем на открито съд с бистра вода, когато на небето заблестят звезди, веднага се отразяват в нея ясните светила, които озаряват света. Не виждаш ли колко бързо образът се спуска от небесните висини до повърхността на земята?

    Все пак повтарям, трябва да се признае, че се излъчват частички, които дразнят очите ни и предизвикват зрително възприятие. Непрестанно изтичат миризми от известни тела, както хладът от реките, топлината от слънцето, приливите от морските вълни, които разяждат крайбрежните стени; постоянно прелитат различни звукове през въздуха. Най-после, когато вървим край морето, често попада на устните ни солена влага; и когато гледаме как се приготовлява пред нас пелинова настойка, ние усещаме неговата горчивина. Тъй от всички неща се отделят като поток всевъзможни частички и се разпространяват навсякъде във всички посоки; един поток безспир и покой, който нищо не забавя, понеже постоянно възбужда нашите сетива и ние  можем винаги да виждаме и да миришем всичко и да слушаме звукове. …

    А сега чуй защо образът се явява в дълбочината на огледалото, тъй като ни се вижда твърде отдалечен. Същото е и с предметите, които ние действително виждаме навън, когато една отворена врата ни разкрива свободна гледка и ни дава възможност да видим отвътре много неща навън. И тук виждането става възможно поради двойния въздушен пласт. Именно първо отсам вратата ние забелязваме един въздушен пласт, после отдясно и отляво – самите подпори на вратата, а след това светлината отвън докосва очите и втория въздушен пласт и най-после предметите, които действително виждаме навън.

    Тъй е и с образа в огледалото. Щом като образът бъде отразен, докато стигне до нашите очи той изтласква напред и насочва въздуха, който се намира между него и очите и предизвиква у нас цялостно възприятие преди това от огледалото. Но щом като погледнем самото огледало, веднага достига до него един образ, който произлиза от нас, и неговото отражение стига обратно до нашите очи; и в своето движение образът изтласква пред себе си нов въздушен пласт; поради това ние виждаме по-рано въздуха, отколкото огледалото; ето защо отразеният образ ни изглежда на известно разстояние от повърхността на огледалото. Затова, пак повтарям, не трябва да се учудваме, че образите, които ние виждаме навън оттатък вратата, ни се представят така, както и тези, които отразява повърхността на огледалото, понеже и в двата случая това явление се дължи на един двоен въздушен пласт. …

    Също тъй ние виждаме, че нашата сянка се движи с нас на слънцето, следва нашите стъпки и подражава на движенията ни. Не вярваш ли, че лишеният от светлина въздух може да се движи и да подражава на движенията и вида на човека? Защото това, което ние обикновено наричаме сянка, не може да бъде нищо друго освен лишен от светлина въздух. Именно на известни места земята последователно се лишава от светлина, и то там, гдето ние с нашето движение закриваме слънцето, и после отново се изпълня със светлина, щом като отминем. Поради това ни се струва, че сянката, която хвърля нашето тяло, върви след нас. Постоянно се изливат нови лъчи светлина, а предишните изчезват като разгъната в огъня вълна. Затова земята тъй лесно изгубва светлината или пък я получава и отстранява от себе си черните сенки.

    Обаче ние не допускаме, че очите ни в случая се заблуждават дори и най-малко.

    Тяхната дейност е състои именно в това да виждат где е светлината и где е сянката; но дали светлината е същата или не, дали същата сянка, която е била тук, сега преминава там, или по-скоро това става тъй, както преди малко казахме, това само разумът може да разреши; а с очите ние съвсем не можем да познаем същността на нещата; затова да не приписваме грешките на разума на очите.

    Нам ни се струва, че корабът, с който плуваме, стои неподвижен, докато този, който стои в пристанището, ни изглежда, че се движи покрай нас. Ние мислим, че към кораба се носят и хълмовете, и полетата, покрай които той лети с разпуснати платна.

    Всички звезди на небесния свод ни изглеждат в покой, докато те (всъщност) са в постоянно движение, понеже се носят от изгрев до залез в далечината и осветляват с телата си по пътя необятното небе. Слънцето и месецът също изглеждат неподвижни, докато действителността показва, че те се движат. …

    Дори и когато децата престанат да се въртят, все още им се струва, че преддверието се върти и колоните се движат наоколо: и те едва могат да повярват, че няма опасност да не се сгромоляса отгоре върху тях покрив. …

    А една локвичка вода, едва един пръст дълбока, насъбрала се между каменната настилка на улицата, ни разкрива такава гледка в дълбочината на земята, както бездната, която се разпростира между земята и небесните висини; и ни се струва, че гледаме долу в краката си облаците, небето и небесните тела, скрити като че ли по някакво чудо под земята.

    Най-после когато буйният кон, който яздим, се спре посред реката и ние погледнем в бързите й води, струва ни се като че ли някаква сила увлича напряко тялото на неподвижния кон и бързо го тласка против течението. И в каквато и посока да отправим погледа си, все ни се вижда, че всичко се носи и тече по същия начин. …

    Когато ветровете нощем подгонят разпокъсани облаци по небето, тогава ни се струва като че ли блестящите звезди се плъзгат срещу облаците и се носят под тях в съвършено друга посока от действителната. …

    Най-после, когато сладък сън завладее членовете и тялото е потънало в дълбок покой, въпреки това ни се струва, че сме в будно състояние и че движим членовете си; ние си въобразяваме, че виждаме в непрогледния мрак на нощта слънцето и дневната светлина; в затворената стая ни се струва, че прекосяваме небето, морето, реки, планини и преминаваме пеша равнини; ние чуваме звукове, въпреки че навсякъде владее дълбока нощна тишина, и произнасяме думи, въпреки нашето мълчание.

    Ние виждаме и още много други чудни неща от този вид, които като че ли искат да подкопаят вярата в сетивата; но напразно, понеже най-голямата част сетивни измами произлизат от погрешните съждения на духа, които той образува, като ни подвежда да считаме за действително това, което сетивата ни са възприели. А най-трудното е да се отличава очевидното от съмнителното, което духът добавя от себе си.

    Най-после, ако някой мисли, че знанието е невъзможно, то той не знае също дали и това може да знае, понеже твърди, че нищо не знае. Но с подобен човек аз не желая да споря, понеже той мисли с краката си, а не с главата си. При все това аз ще му призная правото да знае това и ще го запитам: понеже преди никога не е намирал истината, отде тогава знае какво е знание и какво незнание, кое е за него белегът за истина и заблуждение и как може да различава съмнителното от достоверното? …

    И наистина не само всякакъв разум ще рухне, но и самият живот веднага ще загине, ако пренебрегнеш да се довериш на сетивата си и не ще избягваш пропастите и други тям подобни опасности, които трябва да се избягват, и не ще следваш полезното. Следователно цялото словесно изобилие от доводи против сетивата е просто пустословие.

    Ако най-сетне при една постройка основните линии са криви, ако ъгломерът е неправилен и се отклонява от правилната линия и ако отвесът е неравен и малко се отклонява встрани, то цялата постройка е крива и наведена: неправилна, разкривена отпред и отзад, несъразмерна и вече готова да рухне; и действително такава постройка рухва поради погрешните изчисления в началото. Тъй и твоето съждение за нещата ще бъде изопачено и погрешно, ако изхожда от измамливи усещания. …

    А сега научи в малко думи какво движи духа и отгде идват мислите в нашия ум. Преди всичко аз поддържам следния възглед: множество образи на нещата от всякакъв вид блуждаят навсякъде във всички посоки, извънредно тънки, които при срещането си във въздуха лесно се сепват помежду си като паяжини или тънки златни листа. А тяхната тъкан е много по-тънка, отколкото на тези, които дразнят нашите очи и предизвикват зрителното възприятие, тъй като те проникват през порите на вътрешността на тялото, възбуждат едва доловимата същност на душата и предизвикват усещания. Тъй нам ни се явяват кентаври, всевъзможни морски чудовища, кучета, подобни на Цербер, и образите на тези, които смъртта отдавна е отнесла и чиито кости земята покрива.  Наистина навсякъде в пространството се носят всевъзможни образи, едни – произлезли от само себе си във въздуха, други – излъчени от различни предмети, и трети – създадени от съчетанието на техните форми. Безспорно от жив кентавър не произлиза образ, понеже никога не е съществувало такова същество; но щом като случайно се срещнат образите на кон и на човек, лесно се съединяват веднага, както казахме по-горе, поради тяхната лекоподвижност и тънка тъкан. Всички подобни образи се създават по същия начин, понеже те са извънредно подвижни и се носят с необикновена лекота, както преди посочих; и който и да е от тези тънки образи с един удар лесно възбужда нашия дух, тъй като и самият дух е необикновено нежен и подвижен. …

    Още много въпроси в тази област има да се изследват и да се изяснят, ако искаме да обясним напълно този проблем. Първият въпрос е защо, когато се яви желание за нещо, веднага духът получава представата за него? Не следят ли образите нашата воля и щом като пожелаем нещо, не се ли явява и съответната представа? Било че предметът на нашето желание е морето или земята, или пък небето, или събрания, тържества, пиршества, сражения; не е ли достатъчна само една дума, за да създаде природата всички тези образи и да ни ги представи? …

    А как да схванем това, когато ние виждаме насън, че се приближават равномерно видения, движат гъвкавите си тела, гъвкави, понеже ловко извиват ръцете си по всевъзможни начини и придружават движенията си с ритмично подскачане? Нима тия блуждаещи образи са пропити от това изкуство и са обучени, за да ни представят нощем подобни игри? …

    На каквото и занятие да се посветим и да се привържем към него или това,което дълго време ни е занимавало и най-силно увличало нашия дух, обикновено ни се струва, че го виждаме през време на сън: адвокатът сънува, че защищава дела и съставя закони, пълководецът – че води война и се хвърля в сражения, морякът непрестанно води борба с морските ветрове, а аз – че продължавам моята работа – постоянно изследвам същността на нещата и излагам откритото в стихове на моя роден език.

     

     

    Прочети откъс от “Прозерпина” на Джон Ръскин.

    Обратно към съдържанието на броя.