• За цветята и хората

    Олга Николова

     

     

    “И отново настъпи това време, когато след зимния мрак, земята разцъфна в червеното на розите” – пее Пиндар в една от одите. А в друга казва, че благородните души преминават в царството на Хронос, където “на Островите на блажените полъхва морски бриз и цветята светят в златно, някои – сред сияйните дървета край брега, а други – родени от водата; и хората с венци обрамчват ръцете и главите си, според справедливите повели на Радамант.”

    В космогоничните митове на индианците Навахо, в първия свят (има общо четири) живее Бегочиди, “синеокият и светлокос бог, великият бог, чиято майка беше Слънчев лъч… и чийто баща беше Светлината на деня.” Във втория свят, до който израства бамбукът от червената планина, разположена в средата – има бяла планина на изток, синя на юг, жълта на запад, черна на север и многоцветна планинска верига, която ги опасва и ту се появява, ту изчезва – Бегочиди създал пчели и оси и хора-близнаци. Когато вдъхнал живот в хората през една бамбукова пръчка, музика зазвучала в тях, и от мъжката музика памукът се разлюлял и се издигнал в небето като облаци, а от женската музика се появили треви и храсти. “След като заваляло дъжд, растенията разцъфнали и всички били щастливи. Излезли в планината, брали цветя, миришели ги и искали да живеят близо до планината, за да бъдат близо до цветята.”

    Няма нужда дори да споменаваме, че християнският рай също е една цветна градина, както се вижда и по цветята, които християните слагат в краката на своите светци по великолепните си мозайки.

    А ако се разтърсим повече, несъмнено ще намерим поляни с цветя и цъфнали градини като образ на блаженството по всички кътчета на земята. С други думи, очевидно е, че хората обичат цветята от най-дълбока древност.  Нашият израз “мед ми капе на душата” носи същата образност (където има цветя, има и мед). И към нея принадлежат размяната на китки “за веселие” и за здраве и окичването за различни празници (празникът е сам по себе си един малък рай в ежедневието).  Чудно ли е тогава, че за уханието и красотата на цветята се пее в много от старите ни песни?

     

    Нека да прочетем няколко от тях.

     

    Огряла си (2) месечината,
    месечината (2) во градината.
    Не си е била (2) месечината,
    току си било (2) малка девойка.
    Малка девойка (2) бразда копаше,
    бразда копаше, (2) вода вадеше
    да си повадит (2) ран бел босилек.

     

    В тази песен образът е кристално ясен. Забележете, че в нея не се казва, че босилекът е красив, защото няма нужда. Красив е целият образ на момата в градината под луната. Той е толкова красив, че заслужава да бъде възпят. Ако се запитаме защо се пее тази песен, отговорът е: за да възпее красотата.

     

    Що ми е мило и драго
    че се е пролет пукнала,
    сичко излезло на трева,
    и стока, маре, и мака –
    сиви говеда в гората,
    врани коньеве в полето,
    на хиладници овчици
    и на стотини козици.
    Сичка е стока весела,
    сичко е живо и здраво,
    сичко на паша тръгнало.
    Орачът ми оре в полето
    полските равни рудини,
    полските цели целини.
    Два му волове ангели,
    стратурково му ралото,
    босилкови му жеглите,
    босилек много мирише,
    та сичко живо събуди.
    Сичките живи животни,
    сите по него пойдоха,
    сите се Богу молеха:
    – Я дай ни, Боже, я дай ни,
    тая година най-добра,
    на сички здраве и живот,
    орачу добър берекет!

     

    Стратур, стратул, стратор, златур и амарант са имената на едно и също “лятно цвете с пурпурночервени увиснали съцветия”. Друго име на амаранта на старогръцки е Helichrysum, слънчево злато (припокриващо се с българското “златур”). По-горе, ако си спомняте, на островите на блажените цветята бяха като искрящо злато, а дърветата сияеха край морския бряг. Стратурът е и свещено цвете за ацтеките: “До ден днешен от семената на амаранта и мед се прави питие, наречено Alegria [радост]”. Всъщност възможно е с течение на вековете имената да са обозначавали различни цветя, но символиката е обща и разпознаваема – слънце, радост, вечност.

    В една друга песен се пее:

    Ивано ле мила,
    едничка у майка,
    като стрък босилек,
    като червен златур!

     

    Босилекът, наред със здравеца, е едно от най-обичаните цветя в старите ни песни. И тези цветя далеч не се използват само като образи на женската красота. В една от най-хубавите ни алби момата отвръща на майка си, която я буди на разсъмване:

     

    – Не буди ме, мале, с либе да поспавам,
    с либе да поспавам, сладко да подумам;
    душа му мерише на пролетен здравец,
    на пролетен здравец, на есенна дуня.

     

    Не е нужно да търсим дълбока символика тук. Най-очевидното и най-хубавото е, всъщност, че символиката, ако я има, е съвсем второстепенна. Цялата песен е съсредоточена в чувственото удоволствие, свежестта, щастливото усещане, което носи любимият, и не просто любимият, а душата му! Душата на момъка се явява като градина за любимата, в която тя може да изпита и вълнението на пролетта и удовлетворението, пълнотата на есента.

     

    Един от типичните жанрове в старите ни песни е разговорът между две растения или разговор между човек и цвете. В тази песен двете са преплетени. Тя започва с разговор между човека и тревата, който въвежда същинския разговор между божура и ружата:

     

    Ой травице, ситна траво,
    що си поле обсипала,
    прикрила си свато поле,
    само мало останало,
    дека расте божур цвеке,
    и край него бела ружа.
    Божур ружи сбореваше:
    – Ой ружице, бела ружо,
    а да ми е твойо мирис,
    я би много бил по-хубав,
    та вил би се и превивал
    о момина тънка става
    како свила припредена
    о вретено позлатено.
    Отказува бела ружа:
    – Ой божуре, мило цвеке,
    да е мене я да имам
    твое руйно руменило,
    све бих цвеке примамила,
    а най-више мой божура,
    цвеке рано, най-хубаво.

     

    Тук ружата иска да заеме от красотата на божура, на любимия, за да може да го примами към себе си! В тази песен образите на цветята са толкова ярки, че едвам като сенки зад тях се явяват момчето и момичето, които се ухажват чрез нея. Но си струва да отбележим, че момчето е не по-малко цветно и красиво от момичето, дори повече! Подобна игрива надпревара по хубост има и в една лазарска песен:

     

    Два млади се гледаат
    кой е убав, преубав.
    По-убаа е нееста,
    а по-убав – юнакот.
    Ти погледай, Лазоре,
    ей Лазоре!

     

    Въпреки че младите се гледат един друг, всъщност Лазар е този, който ги гледа отвън или отвътре (не знаем). Но ако Лазар е бог или преображение на Лада, богиня на любовта и брака, и ако бог в този смисъл е състояние на духа, то взаимното проникване на влюбените погледи, изрази на едно състояние на духа, е предадено съвършено. Това е един от най-вълнуващите образи на любовта, на взаимния възторг пред хубостта, който може да се срещне в поезията.

     

    Някои от песните-разговори на цветя наподобяват басни:

     

    Иглико, Иглико,
    Иглико девойко!
    пофалила са
    Иглика девойка:
    – Ясъм най-убава
    от сичкото цвяте
    и от зелен здравец! –
    Къ я дочу здравец
    из гора зелена,
    Иглика говори:
    – Иглико, Иглико,
    Иглико девойко,
    ти ли си убава
    от сичкото цвяте
    и от зелен здравец?
    Кога роса роси,
    ти са развеселиш;
    кога слънце гряе,
    ти ми са превиеш;
    ами я сиромах
    и зиме, и лете,
    по високо скале,
    по дребно камъне;
    зиме под снягове,
    лете във пекове –
    па зелен, та кръвен.

     

    Ако това е басня, каква е поуката? По-добре сиромах и здрав и ведър, отколкото (може би богат, но) подвластен на променливото време.

    Този тип песни жанрово имат предшественик, или по-скоро роднина, в Езоповите басни.

    Басня 203 на Езоп:

    Смокинята загубила всичките си листа с идването на зимата. Наблизо имало маслинено дръвче, което я подиграло заради голотата ѝ:

    – И зиме и лете – казала маслината – съм зелена и хубава, вечно пълна с живот. А твоята хубост трае само лете.

    И докато се хвалела маслината внезапно паднал гръм върху нея и я изгорил, докато смокинята си стояла здрава и читава.

     

    Светогледът в тази басня е коренно различен от този в песента за игликата и здравеца. Възмездието тук няма причинно-следствена връзка с прегрешението – то буквално пада като гръм от ясно небе.

    Всъщност има една Езопова басня, която е по-близка по съдържание до размяната между игликата и здравеца, но дава сякаш противоположна поука. В нея се карат дъб и тръстика. Дъбът се хвали със силата си и твърди, че може да устои на всички ветрове. Той се подиграва на тръстиката, че е слаба и се поддава и на най-малкия полъх. Тогава се издига една фортуна, която събаря дъба, изкоренявайки го. Тръстиката остава невредима. Отново суетата и хвалбарството са наказани изневиделица. И не силата на дъба е представена като ценност, а по-скоро способността да се адаптираш към променливото време. Човек се изкушава да провиди една „византийска“ нагласа тук, но вероятно това би било прекалено. (И все пак, лично аз предпочитам дъба.)

    Най-близка до нашата песен е басня 204. В нея едно до друго растат амарант и роза. Амарантът се възхищава на красотата на розата. И богове и смъртни се спират, за да я помиришат и да ѝ се радват. Розата отвръща:

    – Амаранте, вечно цвете, аз живея от ден до пладне и дори никой да не ме откъсне, умирам. Но ти цъфтиш завинаги и твоя е вечната младост!

    Амарантът в тази басня е митологично същество. То е неувяхващо цвете; не е красиво като розата, но пък е вечно. Нашият здравец не е вечен и не цъфти непрестанно – българското въображение е по-реалистично. Също така, игликата не се описва като мимолетна, а като податлива на слънце и суша, което също говори за един по-близък до действителния характер на цветето образ.

    Като цяло в нашите песни поуката е по-фино изразена и е едновременно по-реалистична и по-възвишена. Всъщност, в съпоставка Езоп звучи като един огорчен, препатил старец, който вярва, че дори най-големия щастливец във всеки един момент го грозят непредвидими беди (хали и гръм от ясно небе!). В горните български песни, от друга страна, силата, постоянството, издръжливостта носят красота и здраве и съвсем естествено биват предпочитани пред уязвимата хубост на игликата например. По-важното е, обаче, че самата иглика, макар порицана като олицетворение на суетата, не е отхвърлена изцяло. Не пада внезапно унищожителна градушка върху нея. Крехкостта ѝ се приема като естествена нейна природа. Тя продължава да краси света и да носи радост.

    Нагласата, че всяко цвете и всеки плод има своето място, е съвсем видна в една друга песен, където хвалбите преминават в истинско състезание (и с не малко чувство за хумор):

    Се пофали жълта дуна от градината:
    – Како мене, спроти мене по-‘убо’ немат?
    Я дочула яболшница от градината:
    – Що се фалиш, жълта дуно кошогла’ице!
    Я ке родам многу благи яболка,
    ке ме ядет мезе по ракиа.
    Ми я дочу трендафилот от градината:
    – Що се фалиш, яболшнице бре, шупливице!
    Я ке цутам много цвеке в година,
    ке ме берет многу млади юнаци
    и невести, та и млади девойки.
    Ми го дочу крива лоза винена:
    – Що се фалиш, трендафилу окапнику!
    Яс ке родам многу грозье в година,
    ке оженам многу млади юнаци,
    ке омъжам многу млади девойки,
    ке закопам триста стари старици,
    ке си кръстам триста луди дечина.

    Мисля, че светогледът в тази песен, а и в другите по-горе, е доста по-ведър от този в Езоповите басни.

    *

     

    В изцяло одушевения свят на старите песни растенията разкриват прости човешки ценности. Най-важната сред тях е красотата – тя е не само във вида, но и в уханието, в свежестта, а и в самия характер на цветето. Какво имам предвид под характер? За човека, който пее тези песни, различната природа, различното поведение на цветята е съвсем очевидно. Когато момчето или момата се спират пред розов храст (“трендафилко, разговорко”) или пред карамфила (“карамфиле, разговоре”) и ги молят да ги развеселят, както се пее в доста известната “жалба”, това не е просто метафора. В тези песни цветето по начало говори на хората – с формите, цветовете, миризмата, допира си (гладък, мек, твърд, мъхест и пр.), както и с ритъма си на цъфтеж и вехнене. Цветето е живо същество, с което се общува най-буквално.

    Може би един пример с птици ще доизясни идеята. Всички сте виждали как се движи патица и сте чували какви звуци издава. Виждали сте я вероятно и как плува със семейството си, с известно достолепие. Сравнете я с лястовицата например – най-добрият пилот сред птиците, чиито стремглави лупинги насичат залезите през лятото. Задръжте тези две птици едновременно във въображението си и това, което усещате като една дълбока разлика между тях – разлика в звук (крякане – цвърчене), във форма, в движение, в цвят, в светлината на околния фон, в ъгловатост и бързина от едната страна и облост, клатушкане и плъзгане от друга (виждали ли сте как патица се “приземява” във водата?) – всички тези разлики са част от цялостното ни естетическо възприятие за тези птици и за всяка от тях поотделно. Същият тип възприятие ние имаме или би трябвало да имаме и за цветята. Тогава те ни разкриват простичката си (сякаш), възвишена и дълбока красота.

     

    Такова възприятие за света се развива единствено с пряко наблюдение на природата. Но сякаш сега, дори самата идея, че някакво такова богатство се крие в цветята, ни изглежда някак наивна. Тя е почти неразбираема за нас, израсналите в бетонни градове без дива природа. Ние вече не гледаме невероятните форми на живот около нас с любопитство. Та ние дори и хората не гледаме с истински интерес. Вместо хилядите цветове и безкрайни вариации на формите на живот, гледаме екрани с изображения. Вместо жужене и птичи песни, чуваме мотори и машини. Вместо уханието на дива мента – усещаме мириса на изгорели газове и отдушници на ресторанти. Къде е за нас радостта от жълтия нарцис “сред своя свят зелен” (“Красивото завинаги е радост” на Джон Кийтс)? Все едно питаме къде е ланшният сняг! Наивна, детинска работа. Или в най-добрия случай, някаква ню-ейдж псевдо-източна псевдо-религиозност. Дайте ни още компютри и телефони.

    И все пак, стига да се приближи човек, да се отвори към този свят, той остава удивен. Започва да  си дава сметка например, че напролет поляната първо се покрива с дива мента, цъфнали диви ягоди и виолетки, а после настъпват по-високите треви. И ако преди насекомите просто са летели, сега забелязва, че едни летят зигзагообразно, други на тласъци нагоре-надолу, трети като пумпали, четвърти порят вълните на въздуха като лястовици, пети са  ловки и точни като сини синигери и червеношийки. А да не говорим за разнообразието в летежа на самите птици!

     

    Сборникът “Книга на песните” на Пенчо Славейков започва с една малко странна песен. На пръв поглед, тя не е нищо особено. И все пак Славейков я е сложил на първо място. Защо?

     

    Ни прела гора, ни ткала,
    са зима болна лежала.
    Кога ми дойде Гюргевден,
    сама се гора облекла,
    се во зелена долама,
    се во зелено кадифе.

     

    Както знаете, всяка метафора се състои от две части, или по-скоро от две равнища на значение: това, за което буквално се говори, и това, което се подразбира. Затова казваме “преносно значение”, когато говорим за метафори – значението се пренася от едното равнище към другото. При внимателното четене на поезия винаги си струва да се поспре човек и да си представи метафората от всички страни, да я обмисли в дълбочина. Чудесни неща могат да се случат тогава – умът се разпалва и ако метафората е добра, наградата за търпението ви е истински възторг.

    Всяка метафора работи на основата на прилики между две неща и именно чрез връзките, които извиква във въображението, тя ни въздейства – провокира известно удоволствие, почуда, захлас. На практика изкусната, въздействаща метафора ни дава образ на самата човешка мисъл, на мигновените връзки между нещата в света, които умът ни е способен да направи. Има известна магия в нея – хем тези връзки трябва да са нови, за да ни сепнат радостно, хем трябва да са ни познати, за да ги разберем. Но нима не е това, на свой ред, образът на всяко познание?

    В песента по-горе на буквално ниво се пее за планината (гората). Още от първия ред разбираме, че планината е сравнена с жена, която не тъче и не преде. Зимният покой на оголените ѝ хълмове е сравнен с болест и по-конкретно с лежане на болен човек, тоест, с умора, бездействие, дори болка. Ако се върнем обратно на предния ред, ще забележим всъщност, че болестта е окачествена най-вече като бездействие или неспособност да работиш – и това не е случайно. Ето как Константин Петканов описва отношението на българите към работата (на базата на поговорки най-вече – виж целия текст тук):

    “Българинът работи, за да твори, но не и за да печели. Творчеството се явява като основа на неговата деятелност, то го увлича, подхранва въображението му, изправя го срещу стихиите: “Бори се като хала с берекета”. Той не е обикновен човечец, смята се за стихия, затова не работи, не се мъчи, а се бори. Затова той отделя печалбата от труда със земята. За печалби напуща бащин дом, отива във Влашко, на гурбет, по бейски чифлици, чужди стада пасе, на скеле отива, на чорбаджии аргатува. От своя имот не се печели. За него нивите раждат берекета.” (“Характерни черти на българина”, 1930г.)

    “Трудът е човешки дълг, чрез него [българинът] живее, радва се и скърби.” (пак там)

    Изисква се известно усилие на въображението, за да се отърсим от типичните съвременни образи на болници, лекари и пр. и да си представим тази нагласа, изразена съвсем ясно в песента, според която болестта е най-вече бездействие, а действието съответно – най-важното в живота, радостта на живота.  В цялост песента изобразява планината като жена, която оздравява, възвръща силите си, с идването на пролетта и с новата си премяна (направена без труд – по божествен начин) излиза да се весели за Гергьовден.

     

    Кога ми дойде Гюргевден,
    сама се гора облекла,
    се во зелена долама,
    се во зелено кадифе.

     

    Кой я гледа планината? Човекът я гледа и ѝ се радва, както се радва на момата, излязла на събора с новите си дрехи, както се радва, когато оздравее, и не на последно място, както се радва на новата пролет.

     

    И опираме тук до един проблем, който неведнъж съм споменавала. Сред нас колцина изживяват идването на пролетта, за да разберат емоцията в тази песен? Колцина знаят какво значи пролетта като усещане, като хармония от усещания или песен от образи – при положение, че повечето от нас живеят в порутени градове, където природата е озаптена в паркове? Да, всички познават облекчението, което носи една разходка през първите по-топли дни. Но това е сякаш само смяна на декора, защото природата наоколо е по-скоро леко постна декорация, в най-добрия случай – фон. Тя е сведена до температура на въздуха и две дузини растителни видове. А какво богатство има в кадифените поли на планината! Или пък в крилата на едно водно конче, сред тревите на речен бряг и над спокойната вода! Това богатство – ефирно изтъкано, сложно, прозирно, менящо се под светлината на слънцето – е съвсем явна ценност в старите ни песни. За него човекът копнее, него възпява и него предпочита, заедно с любовта и приятелството, пред всичко друго. Който е чел малко по-обстойно тези песни знае – това са трите най-висши ценности в тях: любовта за цял живот, красотата на природата и приятелството.

    Как да преодолеем бариерата, която ни отделя от този по-стар свят? Как да вдигнем булото от клишета, които дори не осъзнаваме? Не апелирам към “връщане” към света на песните, а просто към това, да го разберем, да го видим и почувстваме. Защото само така можем да решим дали и колко той е ценен за нас. (Мен ако питате, старите ни песни са безценни. И няма да се уморя да казвам, че те са фундамент на цялата ни поезия.)

     

    Вглеждането – влизането в друг свят, в истината един вид – не се учи. Никой не може да ви обясни един текст или една песен, ако не я усещате сами. С други думи, някой може да ви доведе до чешмата, но не може да отпие вместо вас.

    В едно от писмата във “Fors Clavigera” Ръскин отбелязва, че не е достатъчно да знаеш азбуката, за да можеш да четеш. Рефлексът на днешно време е да питаме: а какво е нужно, за да можеш да четеш? Сякаш ей-сега можем да отидем да си го купим. Мисля, че първо трябва да разберем какво означават тези думи: да знаеш азбуката, не е достатъчно, за да можеш да четеш. На най-буквално ниво това е вярно. Обърнете всъщност внимание на това: когато нещо е вярно, когато е смислено, то е вярно и смислено на всички нива – и буквално, и преносно. За много от нашите съвременни поети това е пълна мистерия. Те си мислят, че ако нещо “звучи” хубавко в преносния смисъл, който обикновено само те разбират, значи става. И няма значение, че буквално думите са несвързани.

    Но да се върнем на Ръскин:  не е достатъчно да знаеш азбуката, за да можеш да четеш. Какво означава това? Аз например знам гръцката азбука, но не мога да чета на гръцки, защото не знам езика. В този смисъл Ръскин е напълно прав. Да допуснем обаче, че все пак знам езика. Мога да прочета знак на пътя, ориентирам се, отивам от точка А до точка В, мога да попълня формуляр и т. н. без никакъв проблем. И стигам до поезията на Кафавис. Как разбирам какво казва Кавафис? Като го свързвам с моя словесен и житейски опит. Тоест, трябва да има такъв опит! А как се постига и трупа той? Единствено с живеене – с играене на футбол, скачане на въже, ходене на лов, събиране на пеперуди, пране, шиене, оправяне на колата, строене на ограда, садене на градина, висене по кафенета… и разбира се, с писане, говорене и четене (с живеене в самата словесност). Друг начин няма. И повярвайте ми, няма значение дали знаете разликата между метафора и олицетворение, и анафора и катафора. Много хора обаче искат да четат Кавафис както четат пътни знаци и формуляри, с идеята да стигнат от точка А до точка В, да изкарат оценка, да си вземат матурата; а също за да отменат Кавафис, защото това се очаква от тях – да са “чели” Кавафис; или пък за да потвърдят мненията си, които всъщност са мнения, свободно циркулиращи из лабиринтообразните коридори на мълвата и лепящи се по умовете на хората като мухи на смет.

    Човек може и сто пъти да изчете един текст и пак да не го е прочел, защото не му е хрумнало дори да се запита какво всъщност се казва в него.

    Най-очевидните неща наистина са често най-трудни за възприемане. Помислете – във всичките песни, които цитирах по-горе, кое е най-очевидното?

    Пауза за размишление.

     

    Може би, че хората обичат цветята или са ги обичали достатъчно, за да пеят за тях, за да си разказват истории за тях и да сравняват душата на любимия, докато лежат в прегръдките му на разсъмване, с градина от здравец и дюли? Че са обичали планината и са ѝ се радвали като на пременена невеста на Гергьовденско хоро?

    Ние днес за какво пеем? И защо пеем? Какъв свят обитаваме и кое в него ни кара да избухваме в песен, ако има такова?

    Задайте си този въпрос, когато подхванете следващата съвременна стихосбирка. Защото ако не знаем защо пеем, то песента ни дрънчи на кухо, тя е безсмислена, само игра на думи, залъгалка, за да ни минава времето и да се чувстваме по-ценни и по-уникални, без, разбира се, да сме такива – с други думи, когато не знаем защо пеем, симулираме поезия, както впрочем симулираме самия живот. Едното върви ръка за ръка с другото. Но поезията извира от най-дълбокото себеосъзнаване и не търпи симулации. Тя е един вид пребиваване в истината.

    А колко леки, лесни дори, изглеждат онези няколко реда за двамата влюбени!

    Два млади се гледаат
    кой е убав, преубав.
    По-убаа е нееста,
    а по-убав – юнакот.
    Ти погледай, Лазоре,
    ей Лазоре!

     

    Човек се самопознава чрез живите форми във външния свят: разбира дишането си чрез вятъра, мисълта си чрез пукването и разтварянето на цветето, страха си чрез отвесния полет на лястовица, танца си чрез пчелите в цъфналите клони на ябълка.

    Ти погледай, читателю!

     

    Прочети “Когато бях дете” на Фридрих Хьолдерлин.

    Обратно към съдържанието на броя.