• Хъдсън: заблуденият сред учените поет

    Езра Паунд

    Рецензия, публикувана в “The Little Review”, 1920. Илюстрациите (добавени от “Пеат некогаш”) показват “асирийските лъвове” и “минойските вази”, които се споменават в статията. 

    Превод от английски Олга Николова.

    Изкуството на Хъдсън е родено там, където всяко изкуство би било щастливо да намери своето начало: във въодушевлението. Ако започнем с “Естествоизпитателят в Ла Плата”, едва ли ще намерим в книгата много “изкуство”. В нея има пламенни пасажи, наивни литературни подражания, доста неравномерности и следи от витиеватост. На другия край на спектъра имаме “Животът на един овчар”, която е изкуство от най-висша класа – как иначе читателят би бил напълно омагьосан от цяла глава върху нещо толкова обикновено, като една котка на селската гара на някаква незначителна британска провинциална железница.

    Хъдсън ни дава прекрасна илюстрация на теоремата на Коулридж за “чудото”, което може да създаде един човек, който просто усеща нещо или го познава по-проникновено, от който и да било друг преди него.

    Погледът и проникновението на поета са видими още в първите страници на “Естествоизпитателят”: живите фигури от бронз се издигат от бялото море на пампасите. Следва колебливо красноречие:

    “А заедно с нандутата изчезват и античните, великолепни птици фламинго; и лебедите със сватбените си оперения; и канелените на цвят тинамуви – сладки и меланхолни мелодисти на настъпващата вечер; и благородните качулати паламедеи… Наред с тези, много други големи птици, както и най-прелестните сред бозайниците, скоро ще изчезнат от пампасите завинаги…”

    … “Какви вопли биха се надигнали в целия свят, ако събраните богатства на Националната галерия, мраморните статуи в Британския музей и съдържанието на Кралската библиотека – старите гравюри и илюминираните средновековни ръкописи –  внезапно бъдеха унищожени! А те са само плод на труда на човешките ръце и ум – впечатленията на индивидуални гении, записани на нетраен материал, безсмъртни само в онзи смисъл на думата, в който безсмъртен е коприненият пашкул на мъртвата нощна пеперуда, понеже продължават да съществуват и да разпръскват светлина и след като ръцете и мозъкът на артиста са се превърнали в прах: и човекът има пред себе си сякаш целия ден на живота, за да да създаде отново такива неща, и по-добри дори, ако има зрънце истина в еволюцията. Но формите на живот на двата най-висши класа гръбначни животни са най-съвършената творба на Природата; и животът на дори един единствен вид е неизмеримо по-ценен за човечеството – заради това, на което учи и би продължил да учи хората – отколкото всичкия изваян мрамор и изрисувани платна в света; въпреки че несъмнено има много отдадени на изкуството хора, слепи за по-високите от изкуството неща, които веднага биха ме нарекли филистим за тези мои думи.”

    “И преди всичко друго, трябва да защитим и да почитаме като свещени онези видове – шедьоврите на Природата – които първи са обозначени за унищожение, поради големината, великолепието или редкостта им, и фалшивата и омразна слава, приписвана на успелите им убийци. В древността духът на живота е блестял най-ярко в тези животни; и когато други, делящи земята с тях, са били погълнати от смъртта, те са останали, като по-достойни да бъдат запазени.”

    И без да спорим кое е по-важно, независимо каква стойност биха имали доказателствата за изяществото на човешкия вид в една епоха, зловредна като нашата, единствено великото изкуство на миналото може да ни убеди, че човешкият род заслужава да просъществува въобще; не може да има спор между археолога, който иска да чуе “музиката на изчезналата династия” или нежните мелодии на албигойците, и човека, изпълнен с такава страст към красотата на дивите същества, на дивите птици, които:

    “Като безсмъртни цветя се носят към нас по океана на времето… и тяхната странност и красота пораждат във въображението ни бляна и образа на онзи непознат свят, неизмеримо отдалечен от нас, в който човекът все още не съществува. Когато те изчезнат, част от радостта на природата ще си отиде и част от светлината на слънцето ще угасне.”

    Гласът тук е истински. Хъдсън е свещенослужител на природата. Ако някой антрополог можеше да проговори от тези страници, обръщайки се към естествоизпитателя, би станало ясно, че не само птиците и животните страдат. Разплутата алчност, хленчещата, малодушна политика, отвратителната финансова система, садистичното проклятие на християнството – всички заедно полагат усилия, не само стотици видове диви птици и зверове да изчезнат, отстъпвайки пред марша на индустрията, тоест, пред стремежа равнините да бъдат покрити с еднакви, пълни с паразити овце, блеещи в съвършено монотонен унисон; но и в нашето тъй-наречено “общество”, поради същите тенденции и същите нагони, да бъдат атакувани именно ярко оперените и сладкогласни представители на genus anthropos, любимци на боговете, единствените, които си струва да бъдат защитени. Дойните човешки крави, човешките овце за стригане, биват постоянно пришпорвани от експлоататорите и от всички други, които могат да бъдат наречени caput lupinum, или опасни: за да не би истината да просветне чрез изкуството, което престава да бъде изкуство и дегенерира в религия, пустословие и суеверие в момента, в който се появят свещениците-бирници; и да не би творби, сравними с минойските вази и асирийските лъвове, да бъдат възпроизведени и надминати.

    Не може да има спор между артиста и г-н Хъдсън и той е прав да твърди, че би имало повече “вопли” за Британския музей, отколкото за унищожението на животинските и растителните видове. Но колко малко широката аудитория се интересува и от двете! И как може да се очаква от нея да се интересува, когато такава огромна част от нея е сведена до ниво “оцеляване”, когато я учат, че трудът е “добродетел”, а не наслада, и когато хората се кланят на покварената институция, която разпространява писанията на Тертулиан и на мнозина други, представящи човешкото тяло за зло.

    [В една статия върху Реми дьо Гурмон, Паунд пише следното: Гурмон е “абсолютно справедлив; той притежава чувството за правда, което притежава човекът, наблюдаващ собствените си експерименти в лаборатория. И това негово чувство за правда, тази негова пълна откритост към мислите на другите, е именно най-трудно постижимото.

    Ние всички малко или много сме заразени от болестта на Тертулиан. Каквито и да са целите и амбициите ни, и колкото и твърдо да вярваме в противоположното, все в някой момент, когато свалим гарда, ставаме несправедливи, предубедени, лични в ненавистта си и нетолерантни.]

    Докато в “християнския свят” цари суеверието, че човешкото тяло е нечисто и че сетивата не дават най-благородния път към “просветлението”, на каква основа може да съществува радостта от цветовете, без която крилата на птиците остават невидени, или насладата на слуха, без която песента на качулатите паламедеи е само шум в пустинята?

    “Тяхната странност и красота” могат съвсем незабелязано да преминат в забвение, ако разчитаме единствено на лихварите и техните роби, за да ги съхраним, и на тъй-наречената религия, която разпространява върховната лъжа, че великолепието на света не е истинско великолепие, че то не е прекрасната премяна на боговете; която е прославила най-долния от всички образи на човешкото въображение – вонящата яма, и все още проповядва, че този ад наистина съществува, за да може да плаши малките деца и глупавите жени, да събира данъци и да поддържа престижа си.

    Гневът ми може би ме отдалечи от темата, която би трябвало да е самият Хъдсън, но неговият гняв е все пак сроден. Средновековното християнство е имало едно преимущество – то е учело, че отдаването на заеми срещу лихва е зло. Но в днешно време Рокфелер и църквите ядат от една паница, а църквата е стигнала до такова празнословие, че вече не се противопоставя на “финансовите операции”, които не са нищо друго, освен навързани лихварски практики, дори не особено завоалирани, макар и достатъчно, за да заблуждават човешките овце и добичета.

    Една и съща е системата, която причинява деградацията на човека и унищожението на дивите зверове. Тъй че реално не съм се отклонил от темата, а просто разширявам един вид встъплението на автора.

    Предходните абзаци едва ли отдават дължимото на тихия чар на г-н Хъдсън, който ни води в Южна Америка; и въпреки мушиците и комарите, ние всички бихме го придружили в това пътешествие, за да видим пумата, приятеля на човека, най-вярната сред дивите котки. И тъй като се предполага, че пиша това за читатели, които са малко или повече запознати с предпочитанията ми, с омразата ми към овчедушието, с постоянния ми стремеж да намирам признаци на интелект сред представителите на човешкия род, би трябвало за тях да е достатъчно доказателство за силата на стила на Хъдсън, че ме накара да прочета дори книга, озаглавена “Животът на един овчар”. В заглавието няма нищо метафорично; книгата буквално разказва за живота на овчаря.

    “Овчарският период на Калеб в Доувтън бе прекъснат доста внезапно. Беше в края на август и той започваше да мисли за овцете, които трябваше да заведе на пазара на 5 октомври в “Замъка”, и се почувства странно…” И т.н.

    Джон Б. Йейтс пише някъде: “Дадох си сметка, че ми беше интересно да разговарям не с тези, които имаха интересни неща за разказване, а по-скоро с онези хора, които имаха природен дар да казват истината.” Това определение е най-доброто, което бих могъл да намеря за Хъдсън. Книгите на Хъдсън действително са пълни с интересни неща, с интересна “информация”, но цялата тази информация, като всяка друга, би могла да бъде тягостна в изложението си. Чарът на Хъдсън се крие в трезвостта му. Освен “Кметът на Кастърбридж”, “Благородните дами” и най-доброто от Харди, съмнявам се да има по-истинска картина на английската село от тази на Хъдсън. Ф. М. Хуефър [Форд Мадокс Форд] не бива да бъде забравян; […]

    Тук обаче не става дума за йерархия и за раздаване на медали. Хъдсън може да се сравнява с Хуефър, когато разказва за Англия, и с Кънингейм Греъм, когато обрисува Ла Плата. И е глупаво да се вайкаме за упадъка на английската проза, само защото най-доброто от тези трима автори е от преди десет години.

    Най-вероятно е просто някаква мода и навик още да се говори за По, когато “El ombu” [книга с разкази на Хъдсън] е написана– не като гротеска, а като трагична елегия, подреден разказ за живота такъв, какъвто се е случил. А какво да кажем за прозата на По? Прозата на По понякога е също толкова хубава, колкото тази на Хъдсън, а Хъдсън е несъмнено неравен; спасява го, ако не точността на хайкуто, то поне усетът за “специалния момент”, който стои в основата на тази японска форма: дърветата му са като образи на дървета в черния камък.

    Този усет за точния образ е едно обогатяване, може би “опасно” за единството на стила на Хъдсън, но добре дошло за търсещия откровение. А в противовес имаме и латентния, подмолен хумор, като например в “Марта Рикелм”.

    “Което е – е; и до утре да говориш, не можеш да го промениш, макар че току-виж си успял да се покажеш като много учен човек.”

     

     

    Прочети “Какво правят тези маймуни?” на Гай Давенпорт.

    Обратно към съдържанието на броя.