• из “Прозерпина”

    Джон Ръскин

    Свали txt.

    КОРЕНЪТ

    1. Растенията, в своята съвършена форма, се състоят от четири главни части – Корен, Стъбло, Листо и Цвете. Вярно е, че стъблото и цветето са части или остатъци, или просто други състояния на листото; и ако искаме да бъдем съвсем точни, трябва да кажем, че съвършеното растение се състои от листо и корен. Но разделението на четири части е най-практично и е хубаво да отбележим някои общи факти за всяка една част, преди да се опитаме да опишем което и да е растение. Тъй като характерът на стъблото зависи от естеството на листото и цветето, ще го разгледаме най-накрая, като проследим развитието на растенията първо в корена и листото; после в цветето и неговия плод; и накрая в стъблото.

    2. Първо, значи, Коренът.

    Във всяко растение можем да отличим, както току-що споменах, основно две части и те имат противоположна природа. Едната търси светлината; другата я ненавижда. Едната се храни от въздуха; другата – от земята.

    Частта, която обича светлината, се нарича Листо [“leaf”на англ.]. Това е стара саксонска дума; не мога да открия етимологията ѝ. Частта, която ненавижда светлината, се нарича Корен.

    На старогръцки, ριζα, rhiza, риза.

    На латински radix, “растящото нещо”, което преминава във френския в съкратен вид като race; французите после добавят умалителното “ine” и така получават две думи: race и racine [корен], от които първата сме запазили в употреба за животните [раса, порода], а за растенията използваме нашата саксонска (и холандска) дума root (свързана с rood [кръст, разпятие] – образ на дървото, откъдето и “the Holy Rood”, Светото разпятие или Светото дърво).

    3. Коренът изпълнява три много важни функции.

    1-во. Той крепи растението на едно място.
    2-ро. Храни го със земя.
    3-то. Черпи жизнена сила за растението от земята.

    Тази трета служба на корена е свързана до известна степен – особено при някои растения – с размножаването.

    Но при всички растения коренът има тези три основни функции.

    Първо, както казах, той крепи растението на едно място. Коренът е окова.

    Може би си мислите, че най-нормалното нещо на света е, че растенията не лазят? Нищо подобно. Едно растение би могло да запази всичките си разлики по отношение на животните – да се храни със земя и вода, вместо с месо, да е все така неосъзнато в живота и спокойно в смъртта, да има същите части и видима структура – и все пак да пълзи. Еднакво лесно е да си представим растения, които се движат като гущери, полагайки първо един корен, а после друг, както и растения неподвижно закрепени на едно място. Като си помисли човек, дори би могло да е добре за тях – да могат да се придвижат до поточето, за да пият по време на суша; или да мигрират през зимата от север на юг с мрачен марш по хълма Дънсинън [виж “Макбет”, IV.1]. Но не това е тяхната Съдба. Те са достойни и полезни, давайки ни непоклатим подслон – превръщайки се в отличителни знаци на пейзажа, в знаци на любовта, когато всичко друго се е променило:

    The cedars wave on Lebanon,
    But Judah’s statelier maids are gone.

    [Кедрите все още веят към Ливан,
    Но няма ги по-стройните (и от тях) девойки на Юдея. – Стихове от прекрасната песен на Байрон “Дивата газела”.]

    4. Коренът е един вид съдба за дървото. Той го обрича или го благославя да остане на мястото си. Тези полуживи същества, каквото и да се случи, ще останат там, в щастието или страданието си. Никакво съмнение, що се отнася до “мястото, на което Провидението ги е поставило”, не мъчи умовете им, освен доколкото се опитват да го подобрят, извисявайки се към светлината, гушейки се на завет, или търсейки опора в нещо друго в дадените им граници наоколо. Затова в мислите на хората те са се превърнали в двоен образ – от една страна, на полуунищожения и впримчен дух, откъдето идват и притчите за хора преобразени в дървета; от друга – на търпеливия и издръжлив дух, вкоренен в себе си и в добрата земя, способен на продължително усилие, жизнеустойчив, а оттам и като образ на Държавата, която този дух създава.

    5. За тази своя функция – да държат растението здраво в земята – корените имат способността да се захващат, която е много различна от тази на клоните. Те не се хващат или задържат чрез свиване като това на крака на птица или на тънките клонки, които наричаме “филизи” или “мустачета” при увивните растения. Тяхната хватка е мъртва, тромава и неизбежна – чрез разширяване, предшествано от изкривяване. Това е главната разлика между клонката и корена: клонката може да расте буйно, но само в определени посоки и в зависимост от отношенията ѝ със съседните клони; докато коренът може да расте навсякъде, където има земя, и може да свие във всяка желана посока, за да избегне дадено препятствие.

    [Дюамел, един ботанист от миналия век, разказва как, за да предпази една нива от корените на алея от брястове, които я изтощавали, изкопал ров между двете, с надеждата да прекъсне пътя на корените. Но с удивление установил, че онези корени, които не били срязани при изкопаването, минали зад стените на рова и под него, за да избегнат светлината, и отново плъзнали из нивата. Швейцарският естествоизпитател Боне пък отбелязва духовито, по повод едно подобно чудо, че “понякога е трудно да различиш котка от розов храст”. – бел. ав.]

    6. Намирайки си път по този начин, където си поиска, коренът може да се вие като змия много повече от клонката. И когато частично се е увил около някоя скала или камък, той се прикрепя към тях, по необходимост, само чрез разширяване. Понякога коренът притежава достатъчно сила, за да разцепи скалата, но не ѝ да я разбие; тъй че е принуден да се захваща, като поляга около нея и се удебелява; понеже му трябва пространство, той променя собствената си форма, сякаш е направен от тесто, и държи скалата, не в ноктите си, а в една дървена отливка или калъп, закрепена по повърхността. Така коренът не само се закотвя чрез скалата, но увива и стяга накуп като с въже камъните на своята котва.

    7. Ето как – и това е много важна допълнителна тяхна функция – корените крепят нащърбените ръбове на скалите, както подгъвът – разнищения крайчец на рокля: те буквално зашиват камъните един за друг. Затова е опасно да минеш под издадения ръб на незалесена скала, но когато тя е украсена с дървета, вече е безопасно. Способността на корените да разсичат скалите е силно надценена. Капилярното привличане в една върбова пръчка действително може да напука дори гранит, а разширяващите се корени понякога местят значителни маси, но като цяло корените, и големи и малки, по-скоро свързват, а не разделят. Повърхността на планините се дроби и разбърква от дъжда, студа и химическите процеси на купчини свободни камъни по голите върхове; но където растат гори се натрупва почва и разрушението спира. И когато се секат гори по големите планински склонове, не само се руши климата, но и опасността от свлачища неимоверно се увеличава.

    8. Втората функция на корените е да събират от земята храната, от която растението се нуждае. Тази храна се състои отчасти от вода, смесена с някои видове въздух (амоняк и пр.), но растението може да си набави вода и амоняк от атмосферата; и мисля, че така и прави в по-голямата си част, макар че, когато не може да си набави вода от въздуха, с радост я пие чрез корените си. Това, което растението не може да извлече от въздуха са определени земни соли, абсолютно необходими за него (както желязото е необходимо за нашата кръв). Тези земни соли са такива, че ако растението изчерпи всичките запаси от почвата, става невъзможно за него да вирее там. Във всеки съвременен труд по земеделие можете да намерите достатъчно по тази тема; единственото, което бих искал да запомните, е, че тази хранителна функция на корена е много деликатна и точна; тя изисква много търсене и ровене в пръстта, за да се намерят нужните вещества. Ако коренът търсеше само вода, можеше да си я набави, като разпростре просто едни меки безчувствени крайници, като сюнгери, колкото се може по-нашироко и надълбоко; но за да стигне до солта на земята коренът трябва да я пресее, и да опитва и опипва всяко зрънце с фините си влакънца. Ето защо коренът не е в никакъв случай някакъв пасивен сюнгер или попивателно нещо, а е един безкрайно деликатен език, тоест, опитващо и ядящо нещо. Затова е винаги влакнест и разделен, и вплетен в плътно придържащата се за него почва.

    9. “Винаги влакнест и разделен”? Но много корени са твърди и месести!

    Не са. Активната част на корена е винаги, мисля, влакното. Но често има и една пасивна и предвидлива част – спестовната банка на корена – в която той събира храна за растението, и въпреки че е под земята, тя е толкова истински корен, колкото и ядката на семето. Ако посадиш едно грахче и го извадиш след ден-два, ще видиш влакънцето на корена, което е прокарало отдолу, кълна, поникнал нагоре, който е самото растението, и грахчето, което е един вече поизпразнен склад, печален на вид, като парижките житници след пожара [по време на френската комуна]. Така че, облият месест корен на цикламата и коничния такъв, който веднага бихте разпознали като морков, не са, ако трябва да бъдем точни, корени, а постоянни хранилища – само влакънцата, растящи от тях, са корени. После има и други привидни корени, които дори не са хранилища, ами убежища, къщи, в които малките растения живеят като бебета през зимата и лошото време. Тъй че най-добре за вас е веднага да ограничите понятието си за корен до следното: група растящи влакна, които опитват земята и смучат от нея нужните вещества за растението, и които с обединените си сили го крепят на място. Само запомнете, че дебелите крайници на корените не се хранят, а само фините влакънца по краищата им, които са нещо средно между езици и сюнгери и макар че поемат с готовност влага от земята, са капризни във вкусовете си като всяко придирчиво момченце или момиченце; след като потърсят навсякъде и не намерят каквото желаят, те се ядосват и цупят.

    10. Коренът има, струва ми се, още една функция, и тя е най-важната от всички. Казвам “струва ми се”, защото всичко казано дотук (мисля) е установено и прието; това, което сега ще ви кажа, поне доколкото зная, все още никой учен не твърди, макар че, според мен, то може да бъде доказано. Но вие преценете и помислете сами.

    Има растения, които изглежда извличат всичката си храна из въздуха – те не се нуждаят от нищо, освен съвсем леко да се захванат за земята, за да се закрепят на място. Ако обаче ги закрепим на същото място с помощта на рамка и ги отделим от корените им, те загиват. Не само при този вид, но и при всички растения, жизнената сила, чрез която те добиват форма и се хранят, каквото и да представлява тя, зависи, мисля, от този лек допир със земята и странното наследство на неговата сила. Този допир е толкова необходим на растението, колкото е връзката на главата на едно животно с тялото му чрез гръбнака. Скъсайте тънката нервна връв и животът секва. И не само това, при дървото коренът е от още по-голямо значение. Не можеш да убиеш едно дърво както убиваш животно, отделяйки тялото или, в случая, ствола. Частта, която остава свързана с корена, ще пусне нови филизи. В корена, и допира му със земята, се съдържа животът на дървото. Моето определение за растение е “живо същество, чийто източник на жизнена енергия е в земята” (или във водата, като друга форма на земята; ще рече, неорганичната материя). Има обаче едно племе растения, които сякаш са изключение. Те са много странни и отдавна са били забелязани, поради приликата на цветята им с различни насекоми; и наскоро г-н Дарвин доказа, че зависят от насекомите, за да съществуват.Двойно по-странно е, значи, че в някои случаи тази порода растения почти е постигнала независимия живот на насекомите. Тези растения по-скоро засядат по разни клони, а не пускат корени в тях; половината от корените им могат да се веят из въздуха.

    11. Какво е жизнената сила, учените са толкова на път да узнаят, колкото са били и преди четири хиляди години. Дори има по-малка вероятност да го направят именно защото си въобразяват, че са близо до целта. Несъмнено знаят повече за ограниченията и проявленията ѝ, отколкото преди. Дори са стигнали до нещо като доказателство, че има определено количество, което се влива и излива от нещата. Но за момента е достатъчно да запомните, че животът, независимо дали е неподвижен или тече, дали е измерим или не – дали се припокрива с електричеството или топлината, или светлината, или е съвсем различен и от трите – е прекрасно нещо, а обратното на живота, смъртта, е ужасна за човешките същества. И можете да дадете или да съберете известно количество живот в растенията, животните и в самите вас чрез мъдрост и храброст, а чрез противоположностите им, можете да причините колкото смърт пожелаете. И е много по-важно да се замислите върху това, вместо върху въпроса какво са животът и смъртта.

    12. Сега, след като добихме доста ясна представа за самия корен, можем да погледнем тези хранилища, убежища и развалини, които намираме свързани с корените. По-голямата част от растенията се хранят и растат едновременно; но някои обичат първо да се хранят, а после да растат. През първата една година, или при всички случаи, през първия период на съществуването си, те събират материал от земята и от въздуха за бъдещия си живот и го складират в хранилище, точно както пчелите събират мед и правят медени пити. От тези хранилища – най-често заоблени маси с изтъняващ край в долната част – някои са също толкова вкусни и полезни за хората, колкото и медените пити, само че не са толкова сладки. Ние ги крадем от растенията, както правим и с пчелите, и тези обърнати надолу конусовидни кошери или съкровищници на Атрей, наричани моркови, репи и репички, са оказали голямо влияние върху човешката съдба. Ако не откраднем запасите, на следващата година растението се храни с тях, извисява стъблото си, разцъфва и от това изобилие ражда семената си, и след като е изпълнило съдбата си и се е погрижило за потомството си, умира, корен и стъбло наведнъж.

    13. Това ни дава един хубав образ на търпението и би било хубаво за младите хора въобще да се постараят да растат по подобие на моркова и ряпата, и да създават свое тайно хранилище, без да го показват, докато не дойде времето за плодоносна изява. Но в живота си след това не трябва да имитират растението прахосник, като цъфтят само чрез силата на онова, което отдавна са научили; иначе бързо ще станат достойни за презрение. Мъдрите хора живеят като лаврите и кедрите – те черпят постоянно от земята, докато красят въздуха и го изпълват с благоухание.

    14. Второ, убежищата. Както съцветията по дърветата трябва да живеят за известно време, докато са млади, в своите пъпки, така и някои цветя, растящи в земята, трябва да живеят, докато са млади, в това, което наричаме техни корени. Те са предимно от семейство Drosidae, Росноцветни, и други скромни племена, които обичат земята и докато са бебета им харесва да бъдат надълбоко в нея. [В нашата учебна номенклатура, Drosidae е общото име на четирите големи племена на перуниката (ириса), бърдуна (асфодела), амарилиса и лилията. – бел. ав. Виж в края на настоящия текст за по-подробно обяснение за името “Росноцветни” – бел. пр.] Малкият минзухар има буквално купол, дом – domus или duomo – в който рано напролет живее деликатен монашески живот, необезпокояван от светските грижи и опасности, в пълно невежество за нещата изобщо, но вече сам по себе си прозирно златен и съвършено оформен, преди да се появи навън. Тези подземни палати и сводести обители, които наричаме луковици, са толкова корени, колкото е и стръкчето трева, в което се развива царевичния клас, преди да се покаже.

    15. Трето, развалините. Цветята, които имат такива подземни домове, образуват едно от многото семейства, чиито корени, подобно на семената, имат способността да възпроизвеждат растението. Продължаването на рода при някои растения е поверено най-вече на семената: бодилът се самопосява с пухчетата си, дъбът – с жълъди; дружините от летящи емигранти се заселват където могат; а сенчестото дърво се задоволява да поръси земята с ядките, които ядат свинете, с надеждата, че тук-там някоя от тях ще се превърне във фалшборд на кораб. Но има други по-невнимателни или не чак толкова горделиви растения. Някои от тях се стремят децата им да израснат на същото място, където са израснали и те, и го постигат не само като оставят плодовете си да падат в краката им, с надеждата, че там ще поникне бебето, но и чрез по-силна връзка – чрез пъпчица, израстваща от корена: така младото растение оживява с постепенно отдадения живот на своя родител. Понякога младият корен се образува над стария, като при минзухара, или до него, като при амарилиса, или наоколо – в спираловидна поредица, като при орхидеята; в тези случаи старият корен винаги умира напълно, когато младият се оформи; но при много повече растителни племена, един корен се свързва с друг с едно междинно стъбълце; и това стъбло не умира веднага щом новият корен се оформи, а продължава да расте от единия край безкрайно, докато бавно умира от другия, като белезите или развалините от миналите растения могат да бъдат проследени по страните му. Когато расте изцяло под земята то се нарича коренище. Няма същностна разлика между коренището и пълзящото стъбло. Коренището може да се разглежда като стъбло, което споделя меланхоличната нагласа на корена и обича тъмнината, като обаче има желанието да ражда по-добри неща, стремящи се към светлината. В едно семейство коренището дори е благоуханно, докато цветето не е. Обикновеният дебелец се нарича “rhodiola rosea”, защото коренището му мирише на роза. [На български rhodiola rosea е цветето златовръх.]

    17. Сега, след като вече сте готови да откриете при растенията много неща, които приличат, но не са, корени, можем да опростим идеята за корен до влакно или група влакънца, които закрепват, дават живот и отчасти хранят листото. После, когато разглеждате едно растение обстойно, първо си задайте този въпрос: какъв корен има? Голям или малък спрямо големината на самото растение и защо? Каква почва обича и какви свойства придобива чрез нея? В опита си да отговорите на тези въпроси бързо ще стигнете до изследването на историята на растението. Първо установете дали се радва на скали или на пръст, и какъв климат и условия предпочита; после вижте как коренът е разположен, за да крепи механично растението при натиск и брулещи пориви на вятъра, и как намира нужните хранителни вещества при глад или суша. Накрая проучете какви химически процеси се извършват в корена или в хранилището; какви елементи и взаимодействия има, които придават лютост на ряпата, аромат на лука и сладост на сладника; и по какъв начин, ако го култивираме и се грижим за него както трябва, коренът може да бъде полезен за хората и за животните.
    18. Няма да се опитвам да върша това на ваше място; когато ви давам тези съвети, го правя с вярата, че искате да се съсредоточите в изучаването на ботаниката; на мен самият рядко ми се удава случай да правя това, което ви съветвам вас да правите, предимно в моменти, откраднати от главните ми занимания. Но ако можете да работите по този начин, ако установите историята и на едно растение, така че да го опознаете истински, ще помогнете да се положат основите на истинската наука ботаника, от която масата безполезна номенклатура, която сега се бърка с науката, ще се отлюспи, като шушулката от разцъфващ цвят на мак.

     

    из “Царицата на въздуха” относно Drosidae или семейство Росноцветни

    “Drosidae”, в превода на самия автор “dew flowers” или “росни цветя”, е термин използван от Ръскин в писанията му по ботаника и, както в случая, в лекциите му върху древногръцките митове за Атина Палада.

    Тези Drosidae или Росноцветни растения се радват на появяваща се на пресекулки влага – частична влага или падаща само в определени сезони – в иначе суха почва. Те не са водни растения, а по-скоро знаци за присъствието на водата из сухи места. Много от истинските водни растения имат тройни цветове, които се държат от тройни чашки. При Росноцветните, цветният дух преминава също в чашката и цялото цвете се превръща в шестолъчна звезда, избухваща странично на стъблото, сякаш е първото цвете, пробило си силом път към светлината през противящата се зеленина. На тези растения често им се налага да задържат влага и хранителни вещества за бъдещия цвят през дълги периоди на суша; и те го правят с луковици под земята, от които много се превръщат в проста и груба, но най-здравословна храна за човека.

     

    Превод от английски Олга Николова.

     

    Прочети “Хъдсън: заблуденият сред учените поет” на Езра Паунд.

    Обратно към съдържанието на броя.