• На пато (Тъмна материя)

    Весо Паралията

     

    Кратък речник в помощ на читателя:

    о́вде-о́нде  – тук-таме
    сипел – сипей
    затна́л – затъкнал
    реу́лки – гроздове
    достолук – приятелство
    занаво́да – занавеждат
    подуляк – максимално издул подгушната си торбичка жабок
    яваш-яваш – полека-лека

    Тъмна материя са жените, казуем ви. Голема тъмна материя, у коя ние, мъжьете – манечки, мижави слънца от разни величини – омаломощени се врътиме и ни знаеме къде се намираме, ни имаме и най-замръчкана престава докога че издръжиме на тая неизвестнос.

    Наблюдавам яз тоя космос, като един Хъбъл го наблюдавам, се по-надлъбоко улазим у него, и се по-голем страх ме изпунуе. Никаков ориентир нема – о́вде-о́нде  само некоя рокля с длъбоко диколте се мерне, та ми разбръка сите мерни единици или некой, ронлив като сипел, смех ме стигне, та не можем после ни капата да си намерим, ни спокойствието, кое съм затна́л на поясо като най-верно оръжье.

    Ама че речете: оти требе да изследуеш тъмната материя – земи си трай и си глей кефо. Чини ми се, дека не е тека. Требе ногу работи да се изя́сна.

    Пръво, „тъмната материя“ не е баш материя, а е, тека да се каже, “тъмна работа”  – никой не знае къде ю е началото и  даже не се знае дали има начало. А не се знае и дали не е от друг свет, спущена ни тука като некаков тест за интелигентнос.

    Наблюдава́л  съм, например, приятелки – по две, по три, та и на цели реу́лки. И, да ви кажем, па страх ме фаща – това не  е никаков   прос‘ достолук, това си е военна хунта, – оно е наводе́нье гла́ви една къде друга, оно е шепоте́нье, оно е усмивкуванье, оно е ваденье на секакви работи от една  чанта и префръля́нье у друга, оно е прегръща́нье, цалива́нье и говоре́нье на шантави язици. Абе, уж се  недолюбоя  ногу-ногу, а се са на́едно, се нещо разнищуя. Свето разнищия! – човек по човек.

    Като ги гледам, се си мислим, дека те там, на женските собира́ньета се решавая иднините на свето. Те това, братче, е конспирация,  а не оная у Билдерберг.  Тия у холандскио хотел се сетили преди 60 годин да опна юздите, а жените това го прая, отка свет светуе и ич се даже не крия. Сал нещо да подфрълиш, по-тека серьозно, да ги леко подпиташ, та да се ориентираш у тоя заговор – и они като се разкикота, като се занаво́да къде тебе, като затре́пчая, като ка верно си слънце и не мож да   издръжа на таквая яркос‘. И ти дигаш ръ́це, а и тека нещо  друго почнуе да се надига у тебе – едно големеенье, кое те сопира да мислиш по-натам. И тоя сговор си остая, а па ти  си се носиш над целата тая тайна работа като подуляк.

    И те тека, яваш-яваш, стигнах до некои заключения :

    Жените са, ка́жи-ре́чи, като китайците – ем са ногу, ем сал на них им е ясно реченото от Лао Дзъ: „Мъдрият се доверява на онзи, който заслужава доверие. На онзи, който не заслужава доверие, мъдрият се доверява също.“

    Жените са епте́н като психотерапевти – нема проблем, кой не мож да разре́ша.

    Жените са НЛО-та – ногу народ ги види, ама никой не знае що ни мисля.

    Или па са самодиви – зимая ти акъло, ама ем те е срам да си признаеш, ем законо ги не ло́ви.

    А са, да си го кажеме, и като военноморски тюлени – тека са тренирани, братче, та нема нужда да рипая да ти троша кокаляците – само те погледне и си загубил войната.

    Не казуем, дека се предавам, де – сал намекнуем, дека не е лесно да разбе́реш една таквая голема сила.

    Картината е на Иван Мърквичка.

     

    Прочети “Знаеш ли ти кои сме? [г. Шопов за воспитанието на жените]” на Любен Каравелов.

    Обратно към съдържанието на броя.