• из “Спомени, сънища, размисли”

    Карл Юнг


    “Гарванът”, Одилон Редон, 1882г. 

    Още във втора глава на своята автобиография “Спомени, сънища, размисли” Карл Юнг пише за двойнствената си натура: “Дълбоко в себе си, винаги съм знаел, че съм “двама”. Единият аз беше син на родителите си; той ходеше на училище, беше по-глупав, по-невнимателен, по-нетрудолюбив и по-мърляв от много други; вторият, напротив, беше вече зрял човек; той беше възрастен, скептичен, недоверчив и отдалечен от света на хората. Но пък този втори Аз общуваше с природата, със земята, слънцето, луната, бурите, живите същества и, преди всичко, с нощта, сънищата и всичко, което “Бог” можеше да предизвика директно у мен.” Именно за това Аз “№ 1” и Аз “№ 2” (“камък, хвърлен от ръба на света, който тихо потъва в безкрая на нощта”) става дума малко по-надолу в представения тук откъс. Разказът засяга период на задълбочаващо се различие между двата аспекта на личността на Юнг. Това е периодът, в който младият Юнг, току-що завършил гимназия, трябва да избере бъдещата си професия. – бел. ред. 

    *

    Превод от френски Саня Табакова (“Спомени, сънища, размисли”, Леге Артис, 2015г.).

     

    Точно по това време ми се присъни незабравим сън, който едновременно ме уплаши и окуражи. Беше нощ, в някакво непознато място, където с усилие си пробивах път срещу мощния вятър. Гъста мъгла се стелеше навсякъде. Бях сключил ръце около слаба светлинка, която можеше да угасне във всеки един миг. Всичко зависеше от това дали ще успея да задържа запалена тази светлинка. Изведнъж ми се стори, че зад мен нещо приближава. Погледнах назад и видях да ме следва гигантска черна фигура. В същия миг осъзнах, че въпреки ужаса трябва да пазя моята малка светлинка в нощта и бурята, независимо от опасностите. Когато се събудих, изведнъж осъзнах, че фигурата е била „призракът от Брокен“, моята собствена сянка в бързо движещата се мъгла, хвърляна от малката светлина, която прикривах. Разбирах, че тази малка светлинка е моето съзнание, единствената светлина, която имам. Моето собствено разбиране е единственото съкровище, което притежавам, и най-голямото. Макар и безкрайно малко и крехко в сравнение със силите на мрака, то все пак е светлина, моята единствена светлина.

    Този сън представляваше истинско озарение за мен. Сега вече знаех, че № 1 е носител на светлината, а № 2 го следва като сянка. Моята задача беше да запазя светлината и да не се обръщам назад към la vita peracta, вече завършения живот [в който раждането, живеенето и смъртта са вече минали, са едно – бел. ред.]; това очевидно беше забраненото царство на светлина от друг вид. Аз трябваше да вървя напред, срещу бурята, която се опитваше да ме върне назад, към непроницаемата тъмнина на света, където човек не осъзнава нищо освен повърхността на неща от задния план. В ролята на № 1 трябваше да напредвам в следването, припечелването на пари, отговорностите, затрудненията, объркванията, грешките, униженията и пораженията. Бурята, която напираше насреща ми, беше времето, което непрестанно се влива в миналото, което също непрестанно ни следва по петите. То мощно всмуква всичко живо в себе си; единственият начин, по който ние можем да избягаме от него – за малко, – е като се стремим напред. Миналото е ужасно реално и истинско и хваща всеки, който не може да спаси кожата си със задоволителен отговор.

    Моят възглед за света тогава се преобърна на деветдесет градуса; осъзнах ясно, че пътят ми неизбежно води навън, към ограниченията и мрака на триизмерното. Струваше ми се, че навремето Адам по този начин е напуснал рая; Едем му се е сторил при­зрачен, а светлината е била там, където с пот на челото той е обработвал каменистата нива.

    Питах се: „Откъде идва такъв сън?“ Дотогава за мен беше естествено, че подобни сънища ми изпраща директно Бог – somnia a Deo missa. Сега обаче бях погълнал толкова епистемология, че ме обзеха съмнения. Човек би могъл да каже, например, че моето прозрение постепенно се е променяло във времето и след това внезапно е пробило в един сън. И вероятно така е станало. Но това обяснение е просто описание. Истинският въпрос е защо се е извършил този процес и защо е проникнал в съзнанието? Аз не бях направил нищо осъзнато, за да подпомогна подобно развитие; обратно, симпатиите ми бяха на другата страна. Следователно нещо трябва да е работело зад кулисите, нещо интелигентно, във всеки случай по-интелигентно от мен самия. Защото на мен не би ми хрумнала изключителната идея, че в светлината на съзнанието вътрешното царство на светлината представлява една гигантска сянка. Изведнъж разбрах много неща, които преди бяха необясними за мен – по-специално тази студена сянка на объркване и неприязън, която падаше върху лицата на хората, когато намеквах по някакъв начин за моя вътрешен свят.

     

    Прочети “Стъпки” на Дани Радичков. 

    Обратно към съдържанието на броя.